Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rapture’s Fury, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 63 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Джесика Сен Клер. Бялата роза

Редактор: Анелия Христова

ИК „Бард“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

Глава 14

В хижата беше топло и затова бяха повдигнали кожата, която висеше на входа, за да може прохладният вечерен ветрец да влиза вътре. Април вече отиваше към края си и температурите бяха по-високи тук, в началото на пустинята, отколкото в планинската долина, където беше бивакът им. Апахите бяха предприели това пътешествие преди няколко дни, като се придвижваха на запад, за да приберат плодовете на ядливите кактуси. Мъжете бяха тръгнали с тях. Сабрина беше построила ново уикиъп, по-малко от това, в което прекара зимата, но удобно като него. Тя се усмихваше в нощния здрач на вожда на апахите, който седеше близо до нея. Преди такава физическа близост с дивия апах щеше да я ужаси. Сега, след като беше излекувала смъртоносната му рана, тя чувстваше единствено споделеното удоволствие от това невероятно приятелство, което се зароди между тях, дори изпитваше един вид обич към Менгас. Справедливо или погрешно, той вярваше, че дължеше живота си на нея. Индианците, поне чейените и апахите, може да бяха диваци в много отношения, но се отнасяха почтително към хората, на които дължаха нещо.

— Мисля, че ако някога видя друг ядлив кактус, ще се изплюя в цвета му — оплака се добродушно Сабрина и въздъхна уморено.

Менгас се усмихна над червеното огънче на лулата си.

— Тогава остани в хижата утре. Аз ще облека кожената ти рокля и ще отида да работя вместо теб при жените.

— Да, съгласна съм — засмя се Сабрина на абсурдното му предложение. Мисълта за свирепия войн, облечен в нейната рокля с мъниста, искрено я забавляваше.

— А аз ще отида на лов с другите смелчаци. Може би ще уловя някоя хубава риба за вечеря.

Менгас изсумтя, развеселен на свой ред, тъй като апахите не ядяха риба, жаби или каквото и да е друго животно, което живееше във водата. Това бе едно от техните табута.

Изведнъж мургавото лице на Менгас рязко промени своето изражение, веселието напусна тъмните му очи, които продължаваха втренчено да се вглеждат в нейните. Тя трепна неволно и макар че продължи да се усмихва, усети ледените тръпки по тялото си. Стоеше, отвръщаше на погледа на апаха и чакаше.

— Ако ти беше апах, жено на белия лос, или ако аз бях бял, приятелството, което съществува между нас, щеше да бъде дар, който си заслужава да се запази. Ние можехме да седим така години наред и да се смеем заедно, за да минават по-бързо вечерите ни.

Менгас говореше бавно по две причини. Първо, бялата жена нямаше да го разбере, ако той й говореше бързо. Второ, на него не му се искаше да каже това, което трябваше да бъде изречено тази вечер. Той го отлагаше вече няколко седмици, откакто беше успешно излекуван и знаеше, че няма да има повече нужда от нейната магия. Истината беше, че тя щеше да му липсва, когато си заминеше оттук. Беше размишлявал за възможността да я задържи завинаги в племето, дори беше мислил да я вземе като втора жена след Нама, но се страхуваше от Нама и от духа на шамана лос, който можеше да не е съгласен с това. Нама беше нещо друго. Вече беше решил да си вземе друга, по-добра съпруга, която да го дари със синове, тъй като Нама не успя. Но той не смееше да рискува да разсърди духа на шамана. Това щеше да бъде истинско нещастие, както лично за него, така и за цялото племе, за което той носеше отговорност.

Усмивката на Сабрина бавно помръкваше, беше й необходимо време да следва внезапния обрат на разговора. Сърцето й започна да бие по-бързо и по-силно, но дали това беше от страх, или от надежда, тя не можа да определи веднага.

Менгас я наблюдаваше съсредоточено, после въздъхна одобрително и продължи:

— Докато бях болен, си мислех, че ти ще бъдеш в опасност, ако аз умра. Много малко от индианците от племето Топли извори се чувстват удобно в компанията на белите чужденки, които наводниха нашите древни земи, и няма нито едно племе, в което по-младите храбреци да не настояват да нападнат тези, които претендират за нашата земя. Отначало жените в племето се страхуваха от твоята странност. След като оживях от тази смъртоносна рана, от която би трябвало да умра, страховете им станаха още по-големи. Не… — Менгас поклати главата, за да възпре Сабрина, която понечи да отговори. — Беше безсмислено да им казвам, че това беше тисуин, който ти знаеш как да използваш, благодарение на познанията на белия човек, нещо, което ние не знаем да използваме. Самият аз не вярвам в това, не мога да лъжа. Такава мощна лечебна сила, каквато ти притежаваш, е за уважение, но тя също така и плаши. Мъжете могат да свиват рамене, но техните жени шепнат безспирно срещу теб и един ден те ще започнат да се противопоставят открито.

Сабрина държеше главата си изправена, брадичката й беше упорито вирната, когато погледна мургавото лице срещу себе си.

— Не ме интересува какво мислят за мен жените. — Това беше само отчасти вярно, макар и слабо тяхното отношение я засягаше. Непрестанната враждебност на жените я изморяваше. Но изцеляването на Менгас като че ли бе достатъчно възнаграждение, оправдаващо допълнителната враждебност, която то й донесе. — Да, знам, че жените ме наричат вещица, Менгас. Всички правят знаци, за да прогонят дявола, когато минавам покрай тях, но ти си добре, здрав си и сега стоиш тук и пушиш лулата си. Аз съм доволна да бъда твой приятел. Ако мога, бих спасила живота ти десетки пъти и не ме е грижа колко приказки от страна на жените ще чуя за това.

Менгас леко се усмихна, като чу това и се пресегна, за да докосне прекрасните златисти коси на жената. Тази бяла жена имаше дух на орел. Не е за чудене, че шаман, бе избрал точно нея от всички жени.

— Познавам храбростта ти, но мисля, че няма да е разумно нито за теб, нито за мен да останеш още дълго между нас. Не се страхувам, че мога да умра, но започвам да се страхувам за теб. Като вожд, аз трябва да реша какво е най-добре за всички.

Неочаквано Сабрина усети, че очите й се напълниха със сълзи. Тя бързо извърна лице, за да скрие вълнението си, тъй като не беше научила начина, по който апахите прикриваха чувствата си. Не беше ли това същото, за което се беше надявала? — питаше се едва ли не сърдита тя. За какво се молеше? Откакто апахите я бяха пленили, тя не се беше отказала от надеждата си, че ще може да избяга от индианците и да се върне в своя свят, при своите хора. Но сега, докато Менгас изричаше думите, които превръщаха тази надежда в реалност, тя откри, че се страхува, че се отдръпва от тази възможност и се притисна по-силно до това чуждо, но съвсем не и злочесто пристанище, което беше намерила тук, в дивите планини и пустини на Ню Мексико.

Като видя сълзите й, Менгас замълча и преглътна, за да потисне надигащите се в него чувства. Може би жената на белия лос беше изпратена като изпитание от боговете, помисли си ненадейно той — изпитание, през което той трябваше да премине, за да докаже, че е удостоен с благоразположението на боговете за в бъдеще. А може би, въпреки привлекателните извивки на гърдите и бедрата й, съблазнителната розовина на устните й и магическия слънчев оттенък на косите й, тя изобщо не беше жена от плът и кръв, а само нейна нематериална, духовна форма. Тя го подлагаше на изпитание, като възбуждаше у него желание, караше го да се стреми към нещо, което не смееше да вземе от нея.

Вождът на апахите се колеба дълго време, преди да изрече окончателното си решение. За последен път той погледна към нея едновременно със страх и желание. Не му се искаше да се лиши от удоволствието, което изпитваше от нейната невероятна красота. Сабрина беше очарователна, сърдечна и силна. Той все още бе млад мъж и неговата дума беше закон в племето и докато беше жив — а той се надяваше да живее още много години — той можеше да я пази от злобния шепот на жените. Но здравият му разум отговаряше безмилостно неумолим в своята прямота, че смъртта дебнеше апахите на всяка стъпка, зад всеки планински хребет, с всяка стрела, изпратена от тетивата на лъка. Можеше да получи жената, но да загуби всичко останало, дори и душата си. Да не говорим, че духът на шамана щеше да се обърне срещу него и да започне да го преследва на всяка крачка.

— Срамота е да рониш сълзи. А сърдечната мъка, която изпитвам, е срам за мене. Трябва да знаеш, че като вожд не моето сърце, а моят разум е този, който взима крайното решение. Ти трябва да се върнеш при своите хора. А аз не мога да оставя моите.

Сабрина, разбира се, знаеше това. Тя поклати глава, но не за да го накара да промени намерението си.

— Но ти ще ми липсваш, Менгас… — тя се бореше със сълзите си и се мъчеше да държи чувствата си под контрол, доколкото можеше. За никой друг от апахите нямаше да тъгува, нито пък щеше да й липсва трудният, непредсказуем начин на живот на индианците — и аз… се страхувам… — призна си шепнешком тя. — В моя свят аз ще имам… малко приятели и много врагове. Отново ще бъда самотна, приятелю, и ти ще ми липсваш.

В първия момент апахът не можа да измисли какво да отвърне. Думите й го озадачиха до известна степен, защото в действителност Сабрина показваше много малко страх от нещо, а освен това духът на нейния шаман защитник щеше да продължава да я пази.

— Сезоните ще идват и ще си отиват, но аз ще те помня, жено на белия лос. В златните трепетлики през есента ще виждам твоите коси, а през пролетта, когато тревата се раззелени, ще виждам твоите очи. Ти ме върна към живота, когато духът на антилопата мислеше да вземе моя дух от тялото ми и през дългите зимни вечери, ако имам деца, ще им разказвам тази история и те ще знаят името ти.

Трогната до дъното на душата си, Сабрина разбра, че това беше може би най-големият подарък, който един апах можеше да й даде. Животът беше тежък и кратък, и често минаваше, без да остави нещо, което да отбележи, че човек някога е бил на белия свят. Тя погледна към свирепия вожд на апахите, който й беше станал приятел, и му се усмихна през сълзи. С голямо усилие успя да си поеме дълбоко дъх, за да се успокои и сърдечно да му благодари за всичките тези месеци на топлина и закрила, които й беше предложил.

— Има едно нещо, Менгас, което искам да ти кажа, преди да си тръгна. В селото видях едно момиче. Името й е Конина. Тя е млада, хубава и нежна. Видях начина, по който те гледаше, когато мислеше, че никой не я забелязва. Изглежда ми добро момиче, Менгас, мило и добро, а и тя те обича — усмивката на Сабрина помръкна леко, тъй като мрачното лице на апаха беше станало твърдо и безизразно. Привидното му безразличие обаче не можеше да я заблуди. Тя знаеше, че вождът я слушаше напрегнато. Това момиче, Конина, в действителност никога не беше разговаряло със Сабрина, но и никога не беше злословило против нея, припомни си мълчаливо тя. Нама нямаше да запълни вечерите на Менгас с приятелски разговори и смях, както правеше Сабрина. Сега, мислеше си тя, вечерите на Менгас щяха да бъдат самотни. Беше й направил прощален подарък. Тя също щеше да му върне жеста.

— Ти ловува добре и можа да снабдиш с храна две жени през изминалите месеци, Менгас, и моето уикиъп не трябва да бъде оставено неизползвано. Трябва да вземеш Конина за съпруга, приятелю мой, и да имаш деца. Всичко, което имам, ще оставя за теб като сватбен подарък.

— Мислиш ли, че духовете ще благословят един такъв брак?

— Разбира се — кимна сериозно с глава Сабрина, после се усмихна и докосна ръката му. — Помисли за това.

— Да — съгласи се Менгас. Въпреки разбиранията му, той не можа да сдържи радостта си и топло се усмихна. Сабрина наистина беше могъща магьосница, мислеше си той. За да избере Конина за негова съпруга, тя беше прочела собствените му мисли. Той дръпна от лулата си и като изпусна дима, се опря доволен на бедрата си. Да, по всяка вероятност Сабрина беше едно изпитание за него, изпратено от боговете, през което той беше преминал успешно. Още утре щеше да каже на бащата на Конина да определи една справедлива брачна цена за момичето…

Няколко дни по-късно двама червенокожи бойци от племето чирикахуа, придружени от един бял златотърсач, се появиха в бивака на племето Топли извори. Мъжете от племето се събраха веднага и заобиколиха жените и децата, готови с лъкове в ръце да защитят семействата си. Сабрина вдигна поглед от мястото, където бе седнала и шиеше заедно с другите жени, чувствайки как сърцето й започва силно да бие в гърдите. Толкова скоро? Тя беше удивена. Веднъж взел решение да я пусне, Менгас беше действал твърде бързо. Бяха изминали само няколко дни от техния разговор. Тя се обърна инстинктивно, за да потърси Менгас между другите бойци, но той не поглеждаше към нея. Вождът стоеше мълчалив. Мургавото му лице беше невъзмутимо, докато наблюдаваше малката група, която приближаваше бивака.

Сабрина механично се залови за работата си, запълвайки дълбокия и широк ров със събраните стебла от mescal, които щяха да бъдат хвърлени върху горещите камъни, поставени над жаравата. После стеблата бързо се покриваха с влажна трева, която щеше да задържи топлината в тях. Mescal щеше да се пече ден или два, после трябваше да се изстуди и складира за консумация през цялата година. Утре жените щяха да започнат да мелят юката, която бяха събрали и оставили да съхне върху камъните в началото на седмицата. Сабрина също възнамеряваше да направи питки от брашното на юка, които да прибере за зимата, но това щеше да стане, ако все още беше тук утре.

„Искаш ли да останеш тук?“ — запита се тя почти гневно. Сърцето й бе натежало като олово и ръцете й трепереха, когато повдигна стеблата от земята. Сега, когато моментът беше настъпил, като че ли съществуваше повече страх, отколкото радост от освобождаването й „За Бога, искаш да останеш тук с индианците и да правиш всичко това до края на живота си? Да събираш корени и диви картофи, плодове и лешници, да мелиш юка, да строиш уикиъп и да изработваш дрехи от кожата на елен, докато пръстите ти започнат да кървят от иглите, направени от парче кост? Нима и ти си подивяла като самите апахи? Не“ — отговори си веднага тя, но нейният свят едва ли щеше да я приеме с разтворени обятия — не и след като беше пленена от „дивите индианци“. Кой щеше да й повярва, че към нея се бяха отнесли добре, дори беше ценена и уважавана от техния страшен вожд? Кой в нейния свят познаваше апахите така добре, за да разбере, че приятелството между нея и племето Топли извори беше дълбоко и истинско. Имаше твърде малко хора, които щяха да я разберат.

Там, в нейния свят, припомни си тя, беше Гарвис Треймор, а на нея й оставаше цяла година, докато стане пълнолетна.

— Жено!

Сабрина подскочи, стресната от гласа на Менгас, който прозвуча съвсем близо до нея. Тя се обърна към него и пусна стеблата, които държеше. Повдигна очи към мургавото му лице и отново беше поразена от пълната липса на каквото и да било чувство в него. Черните очи на Менгас едва я докосваха. Гласът му изплющя като камшик и за миг тя си спомни деня, когато го видя за пръв път, застанал самотен и страшен на фона на кедрите в планината.

— Ще вземеш жената от вашето племе със себе си — отговори вождът на апахите на въпроса на златотърсача, като погледът му не се отделяше от лицето на Сабрина. — Това е цената, която искам за твоето желание да преминеш здрав и читав през земите на моите хора.

Златотърсачът се втренчи със зяпнала уста в индианеца. Дори двамата индианци от племето чирикахуа стояха замръзнали на местата си и мълчаха.

— Тя ме ядоса много и аз не искам да живее повече с моите хора. Трябва да я заведеш някъде, където нашите очи няма да бъдат оскърбени да я гледат отново.

Слисана, Сабрина мигаше и се взираше в Менгас. Нямаше да си кажат довиждане. Нямаше дори да си кажат едно последно нежно сбогом, каквото си дължаха двама такива невероятни приятели?

После, зад гърба си, тя чу жените да шепнат със задоволство. Когато се обърна, всички, с изключение на Конина, се радваха открито на нейното публично унижение. Единствено в черните очи на момичето се четеше симпатия и съчувствие. Тя погледна към Менгас, а после скри лицето си зад плътната завеса на черната си коса.

Разбира се, проумя със закъснение Сабрина, това беше единственият начин, по който Менгас можеше да осигури свободата й. Така никой войн нямаше да се осмели да предяви претенции към нея, а и хората от племето, което той ръководеше, щяха да одобрят заминаването й.

— Хайде, жено! Не чу ли заповедта на вожда?

Сабрина кимна с глава на нетърпеливия въпрос на индианеца от племето чирикахуа и бързо се изправи на крака.

— Върви в своето уикиъп и събери вещите си!

Когато Сабрина мина покрай Конина, тя усети, че момичето докосна леко ръката й. Никакви думи не бяха разменени. Почувствала злобата и низостта в очите, които я наблюдаваха, Сабрина не се обърна назад, докато вървеше към хижата си. Като влезе вътре, тя разтвори един вързоп, в който беше прибрала всичките си неща, извади дрехите си за езда и ги облече. Това бяха единствените дрехи, с които тя беше избягала от Санта Фе, и сега й се струваше, че от онази нощ беше изминала цяла вечност… но същевременно сякаш бе вчера — нощта, в която тя бе избягала от света, в който трябваше да се върне сега. Един свят — опасен и самотен, свят без приятели и близки, но така или иначе, това беше нейният свят, както този бивак на апахите, никога нямаше да бъде нейният свят.

Дрехите й, преди до болка познати, сега й изглеждаха чужди. Копчетата бяха станали трудни за закопчаване, а пръстите й пипаха несръчно, когато тя се помъчи да завърже шалчето около врата си. Беше смешно, но костюмът й за езда изглеждаше съвсем нов, а не като че ли бе ушит преди повече от година. Блузата, която бе носила през всичките тези месеци под кожената рокля, приличаше на дрипа, но останалите й дрехи бяха съвсем запазени. Апахите не бяха взели нищо от личните й вещи. Малко златни дреболии — два пръстена и едно колие — лежаха във вързопа заедно с няколко сребърни и златни монети. Тя събра бижутата и парите и ги сложи в джоба си. Сгъна внимателно кожената си рокля и я положи върху кожите, които й служеха за легло. Може би Конина щеше да я използва. След като се облече и приготви за път, тя се изправи и се огледа за последен път наоколо, мълчалива и замислена. Искаше й се да остави нещо, с което да каже безмълвно „сбогом“ на вожда на апахите, който я беше закрилял безрезервно през всичките тези месеци. С малкото пари и бижута, които имаше, тя се надяваше да може да преживее. Когато стигна до входа, тя се наведе леко, за да мине под кожата, която служеше за врата на нейното уикиъп. В този момент косата й падна над рамото и тя веднага се спря. Разбира се — реши бързо тя и се върна в хижата си, за да намери остър нож. Сабрина изтегли една дълга, златиста къдрица и я отряза. Дори в сенките на хижата тя блестеше в ръката й.

Апахите не взимаха скалпове, както правеха чейените. Те се бояха твърде много от смъртта, за да бъдат спокойни, ако притежават нещо толкова лично от мъртвия неприятел. Но това беше друго. Това нямаше да накара Менгас да се чувства притеснен и разтревожен, а щеше да му достави удоволствие. Той щеше да си мисли, че тя е оставила част от своя дух и магическа сила, за да го пазят и благославят. Сабрина бързо разкопча блузата си, извади синята панделка от долната си риза, отряза няколко сантиметра и завърза здраво с нея къдрицата. Може би това беше много скромен подарък в сравнение с всичко, което той й беше дал — не на последно място и нейната свобода — но в момента беше най-доброто, което можеше да измисли. Мъжете от племето чирикахуа и белият златотърсач се бяха качили вече на конете си и държаха здраво поводите на нейния кон. Беше време да тръгва.

Тя се наведе и бързо излезе от хижата си, като този път не се обърна назад. Не погледна нито наляво, нито надясно, тъй като не желаеше да отнесе като последен спомен враждебните погледи на жените от племето. Тя успя да се качи на коня и само кимна с глава на ездачите да тръгват. Нямаше никаква следа от Менгас и тя си мислеше с тъга, че го разбира. Той не можеше сега да й засвидетелства приятелството си, а освен това му беше трудно да лъже с лекота.

Едва когато стигнаха до края на бивака, един от индианците чирикахуа се приближи до нея и тихо й каза:

— Твоят приятел ти казва сбогом, жено на белия лос, и ти пожелава щастие по пътя, по който си поела. Той ти предлага две възможности. Можеш да дойдеш с мен и с брат ми в нашия бивак в планините Чирикахуа, при нашия вожд Кочис, защото ние сме свикнали с белите и с техния начин на живот и ще ти предложим добър прием заради Менгас. Или ако искаш, можеш да тръгнеш с белия мъж, когато се разделим и той тръгне на запад. Ще пътуваме заедно няколко дена, така че ще имаш време да си помислиш, преди да ми отговориш — каза той и подкара коня си, без да дочака отговора й.

Но на Сабрина не й беше необходимо време, за да реши. Светът на апахите не беше нейният свят и щеше да е глупаво да отлага завръщането си там, където тя наистина принадлежеше. Каквито и трудности да срещнеше, те нямаше да намалеят с времето. За добро или за лошо, тя щеше да тръгне със златотърсача, когато той напуснеше дивата земя на апахите.

 

Бяха изминали много дни, откакто войните от племето чирикахуа ги бяха оставили, когато те стигнаха до изворите на река Малко Колорадо. Те бяха поели на юг, докато Сабрина и златотърсачът следваха течението на реката и яздеха на северозапад. Пейзажът постепенно се беше променил и от пустинен бе преминал отново в равнинен. Кактусите отстъпиха място на леските и храстите. Сабрина не обърна особено внимание на далечната красота на пустинята с нейните безмълвни червени, розови, коралови, оранжеви и белезникави лавандули, ширнали се под чистата синева на небето. Бяха минали покрай руините на древно индианско селище, а под разрушените червени стени се виждаше широкият, черен кратер на древен вулкан.

Всичко това не я впечатли много, тъй като тя се беше съсредоточила върху новия проблем, който щеше да възникне веднага, щом като покровителството на апахите от племето чирикахуа изчезнеше в хоризонта на юг. Уидеън Тигс, който се представяше като олицетворение на доброжелателността, един ангел, изпратен от небесата, който да я върне здрава и читава в цивилизования свят, имаше намерение да я продаде на пазара за бели роби! И както изглеждаше, щеше да иска за нея голяма сума, заради грижата, която беше положил за нея. Незаконният пазар за роби все още работеше в Мексико, и то твърде доходно.

Сабрина седеше на одеялото си, което беше постлала за през нощта и подпряла с ръка брадичката си, се опитваше да измисли някакъв начин, по който да избегне тази съдба. Беше си мислила известно време, че все пак можеха да срещнат други пътници, заселници или поне да се натъкнат на някой миньорски лагер — да намери някой, към когото можеше да се обърне за помощ. Но не срещаха никого, а невъобразимата, безжалостна горещина на Мъртвата долина пречеше на отстъплението й на югоизток, така че връщането при Менгас беше невъзможно. Право на юг лежеше пустинята и много от испано-мексиканските rancheros. Проходите на Сиера Невада се намираха пред тях, а после следваше Калифорния и робството.

— Донеси малко храна.

— Вземи си сам — отговори дръзко Сабрина, тъй като съзнаваше, че Уилсън Тигс нямаше да посмее да я накаже за това. Тя отвръщаше студено на неговия гняв, като рискуваше да го предизвика да я удари. — Карай! Мистър Тигс — повдигна тя веждата си и му се усмихна неприятно. — Давай, обезобрази стоката!

Той се намръщи и се изправи сърдито.

— Не бъди толкова надута, госпожичке. Ще си ми необходима в добро състояние само ако реша да те продам на rancheros. Ако ме предизвикаш много, ще променя плановете си и ще ти покажа, че мога да спечеля пари от теб и по друг начин. Мога да направя от теб проститутка и да те влача от лагер на лагер, като вдигаш фустата си за двайсет цента на сеанс — включително за китайци и индианци — усмихна се подигравателно той. — О, забравих. Ти харесваш индианците. Може би на тях ще те давам без пари!

Сабрина само се усмихна. Очите й бяха като зелен лед.

— Да, направи го, мистър Тигс — съгласи се тя мило с него. — Някой от тях може да се окаже апах и с няколко думи, прошепнати на ухото му, Менгас ще направи барбекю от теб.

Като чу думите й, той спря да се хили, намръщи се и отиде за дърва. Сабрина го наблюдаваше, докато изчезна в мрака, опитвайки се да потисне силната омраза, която изпитваше към него. Това беше единствената заплаха, която му беше отправила, но Тигс не познаваше апахите така добре, както тя ги познаваше. Той не знаеше, че те живееха в изолирани, независими групи, които едва ли познаваха другите от своето племе. Тя се съмняваше, че можеше да намери един-единствен апах толкова далеч на запад. Съмняваше се дори, че можеше да намери някой от групата на Менгас, който щеше да занесе съобщението й до него.

Дори вождът на апахите да узнаеше за нейното окаяно положение, той щеше да бъде безпомощен да направи каквото и да е. Дори и да искаше да й помогне, то тя се намираше на хиляди мили разстояние, в една напълно непозната за него страна. Той никога нямаше да може да я намери. Но докато Тигс не знаеше това, щеше да се страхува, че зад всеки храст го дебне някой апах, а тя щеше да продължава да го заплашва с Менгас. Ако от всичко това не спечелеше нещо, то поне щеше да изпитва удоволствие, като вижда страха в очите му.

Внезапно в тъмнината проехтя силен вик, изпълнен със страх и болка, после настъпи тишина, а след това отново се чу пронизителен писък. Сабрина се вгледа в тъмнината и се изправи на крака. Мили Боже, помисли си тя, чувствайки как косата й настръхва. Какво става тук?

Тигс се втурна към светлината на огъня, мънкайки нещо и като държеше ръката си, се взираше в нея. Той се хвърли на колене до огъня, без да отделя поглед от лявата си ръка. Внезапно той се пресегна, взе ножа си и сряза ръката си, виейки от болка, когато острият нож се впи дълбоко в плътта му.

— Боже мой, мистър Тигс! — не можа да сдържи вика си Сабрина, докато гледаше обезумелия мъж. — Какво сте…

— Скорпиони! Два…, а може би и повече — каза задъхано той, а острието на ножа беше все още в лявата му ръка. — Цялото им проклето гнездо… те ме ужилиха.

Той направи още един разрез на ръката си, като се тресеше от ужас, неспособен да реже повече от собствената си плът. Внезапно повдигна очите си към момичето, наблюдавайки я как се промъква към тъмнината на нощта. Той се хвърли напред, сграбчи пушката си и я насочи към Сабрина, която възнамеряваше да избяга.

— О, не, не може така, госпожичке!

Тя замръзна на мястото си, с гръб към огъня, изкушена все пак да опита. Можеше да не я улучи, но дори и да я убиеше, какво губеше тя?

— Ако направиш още една стъпка, ще стрелям в коляното ти. Не е необходимо да имаш хубави колене там, където отиваш. Няма да има нужда да ставаш от леглото.

Тръпки полазиха по гърба й, като чу смеха, който последва думите му, но не се опита да избяга. Някой друг път можеше да й се отдаде по-добра възможност да го направи. Ако скорпионите, които го бяха ухапали, бяха от отровните… или ако срещнеха други пътници… Но перспективата да остане куца би я направила безпомощна.

— Сега се обърни, госпожичке, и ми донеси вода, за да измия ръцете си. Ще играеш ролята на болногледачка за стария Уилсън Тигс.

Тя стисна зъби в безсилен гняв, но се обърна, като си обеща, че някой ден ще му отмъсти за всички злини.

 

Ейбрахам Линкълн беше предложен от Националния конгрес в Чикаго на третия балотаж на 6 май 1860 година. Демократическата партия беше разделена на две крила, както Дейн се беше опасявал, че ще стане. Северното крило предложи Дъглас, който беше победил Линкълн в Илинойс. Южняците предложиха вицепрезидента Брекинридж.

Дейн въздъхна и благодари на младши офицера, който беше съобщил новината на дузината пътници, пътуващи на новия лъскав клипер „Ариел“. Юга беше направил груба грешка, мислеше си мрачно той. Дъглас можеше да победи Линкълн, но след като демократите разделиха гласовете си, издигайки две кандидатури, то за Дъглас нямаше никакъв шанс.

— Какво мислите за предлаганите кандидатури, мистър Морган?

Дейн се обърна и се опита да се усмихне на красивата брюнетка, която беше задала въпроса. Майка й седеше дискретно, но не сваляше очи от неомъжената си дъщеря. Дейн прикри усмивката си, като видя, че днес жената беше седнала на още няколко стъпки по-далеч от мястото, където се намираше младото момиче.

На борда на кораба беше известно, че Дейн Морган притежаваше две от най-желаните качества — беше ерген и беше богат като Крез.

— Мисля, че мистър Линкълн току-що получи уверение, че ще победи на изборите следващата есен. Но дали това ще донесе добро, или зло на страната, кой може да каже? — сви рамене той, като си помисли, че момичето щеше да бъде много по-красиво, ако позволи на бузите си да порозовеят от морското слънце. Тя никога не излизаше, на палубата без шапка или слънчобран. Вече беше изгубила една шапка близо до Хавай. Внезапният порив на вятъра я беше отнесъл в океана.

Тя се нацупи, като издаде устните си леко напред по начин, който беше упражнявала пред огледалото и считаше за много очарователен.

— Е, мистър Морган, думите ви звучат като на южняк — беше толкова съсредоточена в цупенето си, че думите й се изплъзнаха несъзнателно от устата и тя се изчерви моментално, ядосана на себе си. — Надявам се, че не съм ви обидила… Искам да кажа, че нямам нищо против южняците, уверявам ви — усмихна се мило тя и примигна с дългите си черни мигли. — Ох, наистина, моята малка глава се обърка от този разговор. Не знам как вие, мъжете, издържате — усмихна се тя и хвърли поглед към красивия му профил. Той извърна глава и отвърна на усмивката й, а сивите му очи срещнаха за миг нейните. — Между другото, откъде сте, мистър Морган?

Дейн се обърна отново към перилата и като се облегна лениво на високия дървен парапет, се загледа в острия нос на кораба, който пореше зелените води на океана, разпръсквайки бяла пяна.

— От Калифорния — усмихна се накрая той, като продължаваше да се взира в хоризонта, там, където се криеха високите хълмове, които заобикаляха залива на Сан Франциско. Клиперът леко промени курса си, за да се защити от неблагоприятните ветрове.

Момичето използва движението на кораба като извинение и леко се притисна до младия мъж, а усмивката на Дейн стана още по-широка, като се пресегна да я хване. Зелената памучна рокля беше твърда на пипане, но кожата на момичето беше топла, мека и чудно възбуждаща. Той не беше докосвал жена, откакто Бри… почти от година, пресметна той наум.

„Господи, Морган, каза си кисело той, какъв си ти? — Свещеник, чиято религия те е обрекла на Сабрина Уелс? Крайно време е да изтръгнеш този призрак от мислите си.“

— Чух мистър Джон да споменава снощи, че е замислил да изнесе концерт за цигулка тази вечер в салона. Обичате ли музиката, мис Лангтън?

Тя примигна, за да скрие тържествуващото си изражение. Мили Боже, беше го постигнала! Е, поправи се тя, почти го беше постигнала. Добре започнатата работа е наполовина свършена, казваше поговорката.

— Ами, да. Обожавам музиката — отговори тя с усмивка, като повдигна веждата си, подсказвайки му да я покани.

Усмивката на Дейн бе предизвикана по-скоро от изражението на лицето й, отколкото от думите й, но той кимна любезно с глава. После се обърна и предложи ръка на момичето, за да го заведе до мястото, където чакаше неговата майка.

— Тогава, ще ви бъда много благодарен, ако приемете поканата ми и посетите концерта с мен, мис Лангтън.

Майката дочу края на разговора им и гърдите й се повдигнаха от една въздишка, изразяваща мълчаливата й радост. Джордж щеше да бъде във възторг, когато чуеше това! Всички пасажери на кораба говореха за Дейн Морган — в негово отсъствие, разбира се. Колко богат бил той! Имал цели торби, пълни с пари, разправяха те. Милиони, вероятно!

— Каква прекрасна идея! — прекъсна разговора им тя, като тръгна към тях и накара мъжа да отстъпи една крачка настрани от нейната дъщеря. Беше като при риболова — щом веднъж плячката беше захапала стръвта, трябваше да се изтегли колкото се може по-бързо.

— Боя се, че вече поехме достатъчно свеж въздух. Трябва да слизаме долу — усмихна се още веднъж тя на красивия млад мъж, представяйки си го вече като зет. — Кажи довиждане, Сара, скъпа. До довечера!

Дейн наведе главата си, когато момичето прошепна своето „довиждане“ и се загледа след нея, докато се отдалечаваше. Широките обръчи на кринолина на дневната й рокля се полюляваха от време на време в унисон с клатенето на кораба. Тя не беше Бри, може би, но Бог знаеше, че няма друга като Бри. А той не можеше да я достигне сега. Усмивката му помръкна и странна тъга сграбчи сърцето му, когато се обърна към невидимата все още суша, до която им оставаха още много дни плаване. „О, Бри, мислеше си той, докато морският ветрец развяваше черната му коса и си играеше с реверите на тъмносиния му жакет. Нима ще те обичам все така отчаяно, докато умра, опитвайки се да намеря теб във всяка жена, която има златисти коси, с глупавата надежда, че това може да си ти?“

На хоризонта се струпаха облаци и стана по-студено, тъй като слънцето се бе скрило зад тях. Той остана още малко на палубата и като потрепери веднъж, се обърна с намерението да слезе долу. Друг клипер мина покрай десния борд на кораба им, само на неколкостотин стъпки от тях, отправил се в противоположна посока. Белите му платна плющяха под напора на вятъра, отнасяйки го навътре в откритото море, докато „Ариел“ се движеше тромаво към сушата. Той се усмихна, завиждайки на кораба, на когото добрият, мощен вятър даваше чувството за свобода.

Както гледаше клипера, един златист отблясък светна на палубата на кораба, запален от капризната слънчева светлина. Той видя блясъка на златистата коса, когато поривът на вятъра отметна назад качулката на пелерината й и започна да си играе с дългите, златни кичури. Ръцете му стиснаха здраво дървения парапет на „Ариел“. Не можеше да повярва на очите си. Цялото му тяло се скова като ударено от мълния. Сабрина?

Мозъкът му започна да работи трескаво, а тялото му излезе от вцепенението си. Той тръгна бързо по продължение на перилата, а очите му гледаха напрегнато бързо изчезващия в далечината клипер. Сабрина! Това беше тя! Дори само тази единствена секунда му беше достатъчна, за да разбере, че това беше тя. Но, мили Боже, как? И защо? Какво, по дяволите, правеше тя на борда на един кораб, който плаваше отвъд пределите на залива Сан Франциско?

— Офицер! — той бързо отиде при младия мъж, който им беше предал новината за кандидатурата на Линкълн, и махна с ръка към вече отминалия кораб. — Извинете, но… какъв кораб беше това? Не видяхте ли случайно името му?

Младши офицерът поклати любезно глава и сви рамене:

— Не, сър, съжалявам… но мисля, че плаваше под мексикански флаг — поколеба се той за миг, като се обърна и проследи погледа на Дейн, а после отново сви рамене. — Нямаше нищо по-специално, което можеше да види. Само един малък клипер, плаващ в далечината, който вероятно правеше курсове между Мексико и Щатите с търговска цел. — Можете да проверите при капитана, сър, ако сте заинтересован. Той може да е забелязал името на кораба.

Дейн благодари сърдечно на офицера и се върна до перилата, взирайки се след изчезващия в маранята на океана кораб, преди да отиде да потърси капитана на „Ариел“. Беше само на неколкостотин крачки от нея, но те се оказаха хиляди мили разстояние. Внезапно болката оживя отново — така остра, както беше онзи ден в Моура, когато чу, че тя се беше омъжила, разбирайки, че я беше загубил завинаги.

Остави я Дейн, каза си безжалостно той. Остави я да си върви в мир там, закъдето е тръгнала. Съпругът й сигурно беше на борда на онзи кораб. Може би просто кръстосваха по морето за удоволствие или бяха ходили да видят прословутия Сан Франциско.

Той погледна още веднъж по посока на малкия клипер, който почти се беше изгубил от погледа му и изпита копнеж, който беше толкова силен, че го почувства като физическа болка в сърцето си. Накрая се обърна и тръгна към долната палуба, където се намираше каютата му. Но съдбата беше предопределила да срещне капитана на „Ариел“ на палубата, който кимна с глава и го поздрави, когато се приближи до него. За миг Дейн остана мълчалив, после внезапно се обърна и заговори капитана, въпреки че в същия миг се прокле, че беше такъв ужасен глупак. Но връщане назад нямаше. Той обезателно трябваше да разбере това.

— Извинете, капитане — започна той с една доста пресилена усмивка, — интересувам се дали случайно не сте забелязали името на клипера, който мина преди малко покрай нас?

Капитанът го погледна изненадан, тю поклати глава и сви рамене в отговор:

— Съжалявам, не съм го видял, мистър Морган. Но съм сигурен, че морякът, който стои на вахта на носа, го е видял. Да го попитам ли?

Дейн се поколеба само за миг, опитвайки се за последен път да бъде благоразумен.

— Да — въздъхна накрая той и се усмихна примирено. — Да, ще ви бъда благодарен, ако го направите.

Капитанът кимна любезно с глава и тръгна надолу по палубата към носа на кораба. Дейн го проследи с поглед и отново въздъхна, като се облегна на парапета, докато го чакаше.

„Ти си един побъркан глупак, каза си той още веднъж, когато капитанът се зададе откъм носа на кораба и тръгна към него. Един глупак, побъркал се заради една жена.“