Джесика Сен Клер
Бялата роза (2)

Глава 2

Слънцето все още не се беше издигнало над хоризонта, но небето вече блестеше с онова особено бледо сияние на зората, когато Сабрина се събуди от тихия шепот на Дейн. Тя надигна глава от изненадващо удобната възглавница, която представляваше покритото му с еленова кожа рамо, и усети, че в косата й се е оплела една от дългите ресни. Вдигна ръка да я разплете и попита:

— Стигнахме ли?

Дейн кимна. Девойката вдигна очи към слабото му, хубаво лице и забеляза умората му.

— О, съжалявам. Много глупаво беше от моя страна да заспивам, докато вие…

— Ще ви представя като моя жена — прекъсна я той, докато сивите му очи оглеждаха все още заспалия лагер, разположен в обсипаната с шубраци низина под тях. — Не говорете, ако не ви питат и не гледайте никой мъж в очите. Не споменавайте нито дилижанса, нито команчите, които застрелях. Чейените имат нещо като мирен договор с команчите и не искам да си имам неприятности. Ще им кажем, че сте излязли на лов с мен и конят ви е избягал.

— Ами снощната случка? Как ще им обясните, че са ви преследвали команчите?

— По този въпрос ще им кажем истината. Макар да съм приятел с някои от вождовете на чейените, за команчите както аз, така и всеки друг бял човек си остава разрешен лов.

Сабрина кимна и почувства как бузите й се изчервяват от въпроса, който трябваше да зададе.

— Но… като им кажете, че съм ваша жена…

По измореното лице на мъжа премина леко раздразнение.

— Само едно необходимо зло, госпожице Уелс — прекъсна я той. — Следователно ще ви наричам просто Сабрина, ако ми позволите тази чест.

Сабрина почервеня още повече, но отново кимна.

— Предполагам, че като мъж и жена ние…

— Наричайте ме Дейн. И се опитвайте да не подскачате като изплашена кошута всеки път, щом ви докосна пред някого. Индианците ще уважат статута ви на моя съпруга, но не бих могъл да ви отведа при тях със сегашната ви самоличност. Според племенните закони някой от воините би могъл да ви поиска от мен като пленница.

Зелените й очи се ококориха, а по стройното й тяло премина лека тръпка.

— Но ще… трябва ли да…?

Бръчките по челото му станаха още по-дълбоки. Тъмните му очи се сведоха към нея и срещнаха за миг погледа й.

— Не.

Сабрина се сепна от лаконичността на отговора му.

— О! — промърмори тя и леко сви рамене. — Просто исках да бъда сигурна.

— Ще положа всички усилия, доколкото е възможно, да уважа добродетелта и чувството ви за благоприличие, госпожице… Сабрина. Но не възнамерявам да поемам риска на някакво излишно и глупаво благоразумие. Разбирате ли ме?

Сарказмът в гласа му най-сетне жегна гордостта на Сабрина и тя рязко извърна глава. Лицето й пламна и тя вирна брадичка.

Дейн сподави раздразнението си, докато подканяше коня отново да тръгне.

— Едно последно предупреждение, Сабрина. Слушайте ме внимателно. Ако ме уловят, че ги лъжа за вас, дори само да ме предизвикат да го докажа, животът ми ще увисне на косъм. Трябва да помните, че каквото и да направим, за да поддържаме тази лъжа през следващите няколко дни, е във ваш интерес. Ако ме принудят да се бия за вас и изгубя, вие ще станете собственост на победителя. Тогава със сигурност ще станете жена на индианец и никога няма да се доберете до Денвър.

При тези думи Сабрина пребледня, а гневът й бързо се разсея. Но въпреки това, щом конят навлезе сред външния пръстен от типита, нещо друго, а не измисленият им брак я накара да се притисне към стегнатото тяло на Дейн. Слънцето току-що се бе показало над хоризонта и високите, конусообразни типита хвърляха издължените си сенки над още заспалата земя. От другия край на лагера се дочу кучешки лай, последван от странна, гърлена реч. Сабрина почувства, че тялото й започва да трепери въпреки волята й. Придърпа още по-надолу полите на роклята си.

Изведнъж иззад една от покритите с кожа колиби пристъпи полугол, индианец. Конят изпръхтя. Дейн незабавно дръпна юздите и спря. Сабрина го чу да разговаря с воина на родния му език. Най-накрая мъжът кимна и с жест посочи към вътрешния кръг на лагера. Сабрина се разтрепери още по-силно, въпреки че бе запазила достатъчно разум, за да задържи погледа си сведен към земята по време на разговора. Не й бе нужно да гледа очите на индианеца, за да разбере мислите му. Може би Дейн Морган имаше приятели тук, но този мъж не беше сред тях. Наистина, бе почувствала завистливото му възхищение, но то беше примесено с досадна враждебност. Тонът на мъжа беше сърдит и носеше някаква скрита заплаха.

— Все още ли ти е студено, Сабрина. — Лицето на Дейн бе съвсем близо до нейното.

— Не, добре съм — побърза да отговори тя.

Очите му повторно я погледнаха, след което отново се вдигнаха. Предположи, че Сабрина е вцепенена от страх, който обаче прикриваше доста умело. Смелостта й го изненадваше и го принуждаваше с неохота да признае възхищението си от нея.

Сабрина не можеше да си спомни някога да се е чувствала толкова неудобно, дори при най-лютите схватки с пастрока си. Дори при най-лошите им скарвания Гарвис Треймор си оставаше само един мъж. А тук мъжете бяха цели пълчища — индиански воини, до един бърборещи този странен, непонятен език. Дори като държеше очите си вперени в земята, можеше да почувства как я зяпат враждебно и алчно. Сабрина не беше сигурна кое я плашеше повече. И макар да не проумяваше нито дума от това, което си разменяха събралите смелост индианци и Дейн, тя беше уверена, че разговорите се въртят около нея — можеше да го усети с присъщата си женска интуиция, можеше да го почувства от начина, по който говореха и от това, че тялото на Дейн от време на време се напрягаше. Накрая, изглежда, че стигнаха до някакво решение на проблема. Дейн кимна и сивите му очи се сведоха към нея с безмълвно предупреждение.

— Добре. Сега слизай.

Сабрина преглътна и кимна, надявайки се, че коленете й ще се окажат достатъчно устойчиви, за да понесат теглото й. Прихвана дългата си пола с една ръка. Как, за Бога, щеше да слезе от коня? Неочаквано почувства как Дейн я хваща през кръста и сваля долу. Сабрина изненадано вдигна глава към него, защото бе забелязала, че целият десен ръкав на ризата му от еленова кожа е подгизнал от кръв. Забравила за предупрежденията му, тя пристъпи напред и докосна с длан ръката му.

— Ох, виж, цялата ти ръка… — започна тя, но почти веднага се сепна и като се изчерви, отстъпи настрани и отпусна ръка до тялото си.

Дейн се наведе от коня и леко докосна рамото й, за да я успокои, че всичко е наред. Погледът му беше любезен, въпреки че в него все още се забелязваше далечният отблясък от безмълвното предупреждение.

— Всичко е наред, Сабрина. Онези правила се отнасят преди всичко за войните на чейените.

Сабрина отново се изчерви, но кимна облекчено, доволна, че не е предизвикала някаква сериозна неприятност с безразсъдството си.

— Просто се изненадах, като видях ръката ти… и не трябваше да я натоварваш, като ме вдигаш. Можеше да…

Дейн вече се обръщаше към индианците и Сабрина смутено млъкна.

— Загрижена е за раните на мъжа си, както подобава на една добра жена.

Думите бяха казани на английски от един от младите воини. Сабрина го зяпна изненадано с отворена уста. Нищо чудно, че в погледа на Дейн бе имало предупреждение. А в гласа на индианеца бе прозвучала някаква странна нотка. Думите му бяха почти триумфални, сякаш целяха да насочат разговора към определена тема. Сабрина почти несъзнателно направи половин крачка към Дейн и застана зад лявото му рамо.

— В типито на Бягащия вълк няма достатъчно място, защото от месеца на жътвата там живее новата му жена. Ако желаеш, вместо при него можеш да дойдеш в моето типи — предложи един по-възрастен воин, а черните му очи любопитно проблеснаха към Сабрина.

Дейн се усмихна и подхвърли на чейенски нещо, което накара воините да се разсмеят тихо. Сабрина погледна към него, чудейки се какво ли бе казал на младия воин.

— Черната мечка оказва голяма чест на мен и на жена ми — отвърна на английски Дейн на по-стария воин и като кимна още веднъж, добави със сериозен тон: — За мен ще бъде голяма чест да споделя типито на такъв безстрашен воин.

— Може би там ще направиш мъжко дете. То ще стане мъж с голяма смелост и много мъдрост — додаде по-младият воин, Бягащия вълк.

Сабрина с пламнали бузи се осмели да хвърли един потаен поглед към него. Бягащия вълк беше висок за индианец и беше полугол, както всички останали мъже тук. Черната му коса беше прибрана в дебели плитки, които обрамчваха суровите му, макар и не съвсем неприятни черти на червеникавокафявото му лице. На височина почти колкото Дейн той се извисяваше с половин глава над останалите индианци. Гъстата му коса беше украсена с едно-единствено, привързано с кожен ремък перо, от което Бягащия вълк изглеждаше дори още по-висок. Сабрина леко се намръщи, след което отново побърза да сведе очи към земята, тъй като мъжът продължи да говори. В индианеца сякаш имаше нещо… Не беше с боядисано лице, изненадано се досети тя. Ето това липсваше.

Мъжете изведнъж се обърнаха и тръгнаха. Сабрина остана на мястото си, без да знае какво да направи. Дейн не погледна към нея, а просто вдигна ръка и й махна да го последва. Сабрина побърза да се присъедини към малката група. Беше прекалено изплашена, за да се възмущава от липсата на учтивост в поведението на Дейн. На всеки няколко крачки й се налагаше да подтичва, за да следва широките крачки на мъжете, боейки се да не изгуби съмнителната защита, която й предлагаше гърбът на Дейн. Изведнъж Дейн залитна. Сабрина сепнато пое дъх. Той не каза нищо, а просто вдигна глава и като изправи широките си рамене, отново пое напред.

Сабрина изплашено погледна към лицата на чейените, след което ускори стъпките си и се приближи на една ръка разстояние от Дейн. Чертите й се смръщиха озадачено. Очите на индианците, повечето гледаха към белия мъж, изразяваха одобрение, дори възхищение, което учуди Сабрина. Тя имаше чувството, че Бягащия вълк и Черната мечка са истински приятели на Дейн, при все че не му бяха предложили помощ, когато той залитна от изтощение — нито забавиха стъпките си, нито протегнаха ръка, за да го подкрепят. Сякаш това беше някакво изпитание, като че ли искаха да накарат Дейн да покаже… да покаже… какво всъщност?

Сабрина вдигна очи и за част от секундата го задържа върху индианците, опитвайки се да открие отговора върху бронзовите им лица. Освен това, защо Дейн я бе вдигнал от коня? С това движение бе отворил раната на ръката си. Дори сега, като ходеше, на всеки няколко крачки от напоения ръкав на ризата му се оцеждаха кървави капки. Сабрина хвърли нов плах поглед. Неколцина индиански воини наблюдаваха преминаването на странната процесия, застанали пред типитата си. Тук-там се чувстваше същата враждебност, която бе усетила у първия воин. Но същевременно в студените им очи Сабрина забеляза завистливо възхищение, което едва сега започна да разбира. Всичко това бе демонстрация на сила: безразсъдният начин, по който Дейн я бе вдигнал от седлото и по този начин повторно бе отворил раната си, бързият им ход и дори фактът, че никой не му се бе притекъл на помощ. Той явно знаеше, че сред чейените не липсват негови врагове. Значи той умишлено играеше тази роля, опитвайки се да респектира неприятелите си. Сабрина потрепери леко и предпазливо погледна към широкия гръб на Дейн. Ако това беше ключът към уважението на чейените, дано Дейн да бъдеше достатъчно силен, за да го спечели. През последните двайсет и четири часа той не беше спал, с мъка се бе измъкнал от команчите и бе изгубил много кръв. Сабрина отново потрепери и притвори очи в мълчалива молитва. Ако Дейн паднеше както вървеше, дали приятелите му щяха да успеят да го защитят, ако, разбира се, пожелаеха да го сторят? Или чейените щяха да се отнесат към него така безжалостно, както вълците към падналия си водач?

Мъжете неочаквано спряха до едно ярко оцветено типи. Бягащия вълк се обърна и промърмори няколко думи, за които Сабрина предположи, че са приветствие. В черните очи на младия воин се криеше одобрение, дори слабо възхищение, докато говореше, без да откъсва поглед от сивите очи на Дейн. Индианецът много добре знаеше каква игра се играе. И нещо повече, реши Сабрина — той я одобряваше, възхищаваше й се и я очакваше. Бягащия вълк се мушна под кожата, покриваща входа на типито, а останалите мъже направиха още няколко крачки и спряха пред едно друго тини. То също беше ярко боядисано, но с други шарки, а освен това върху него бе изрисувана мечка. Сабрина, смръщила леко вежди, огледа рисунката с любопитство. Една черна мечка преследваше неколцина индианци, яздещи коне. Дейн се обърна към нея и отново показа, че забелязва присъствието й с леко кимване.

— Ще останем тук. Един от синовете на Бягащия вълк ще доведе нашия кон и ще го разседлае. Ти ще прибереш такъмите вътре и ще ги подредиш до стената на типито.

Сабрина понечи да кимне, след това спря и го изгледа остро. Въпреки умората той, изглежда, се забавляваше. Несъмнено се наслаждаваше на възможността да й дава заповеди, знаейки, че тя ще трябва да ги изпълнява, без да смее да се обади. Бузите й се изчервиха за миг, преди да успее да овладее гнева си. Трябваше да се примири, тъй като още няколко дни я очакваше подобно отношение.

— Бягащия вълк ни кани на гощавка, така че днес няма да ми се наложи да ходя на лов, а ти няма да готвиш.

Сабрина просто кимна в отговор. Бягащия вълк поне спестяваше на приятеля си необходимостта да набавя месо за вечеря, макар един Господ знаеше какво ядяха индианците.

— Преди всичко искам да погледна ръката ти — заяви Сабрина, като прикри инстинктивното отвращение, което почувства при мисълта за кръвта и за интимността, която криеше докосването до голата мъжка ръка. — Няма нужда — тонът на Дейн изглеждаше малко по-любезен, а умората, изписана на устните му, за миг се скри от усмивка. — Ще се оправя сам.

Сабрина преглътна мъчително и поклати отрицателно глава.

— Не, мъжо. Настоявам — тя позволи на очите си да срещнат погледа му и да го задържат за миг. След няколкото похотливи погледа, които й бяха отправени, докато вървяха през лагера, се чувстваше повече от всякога готова да изпълни всичко, което се изискваше от тяхната мнима връзка.

Дейн спря за миг, след това кимна и се обърна към входа на типито, за да последва вътре по-възрастния воин. Сабрина понечи да го последва, очаквайки да задържи покривалото на вратата, за да може тя да мине и се сепна, щом Дейн го пусна, така че то я шляпна по лицето. Лицето й отново пламна и тя скръцна със зъби в безмълвна ярост, докато сама отмахаше коженото покривало. Изглежда, че тези няколко дни щяха да бъдат дълги!

Една възрастна индианка, облечена с пола и наметка от еленова кожа, колебливо пристъпи към Сабрина и й протегна съд, пълен с нещо приличащо на вода и няколко малки кожени кесийки, като промърмори няколко тихи думи на гърления си език.

Сабрина предпазливо погледна към Дейн за пояснение.

— Вода, няколко лечебни билки и преварена мас от бизонски мозък — преведе Дейн. — Лекарствата, които чейените биха използвали, за да превържат ръката ми.

— О! — За миг това беше всичко, което можа да каже. Сабрина сдържа гримасата, която бе готова да се появи на лицето й при думите „мас от бизонски мозък“, с цената на големи усилия. Но беше доволна, че бе настояла сама да види ранената ръка на Дейн. Очевидно смятаха, че това задължение се пада на индианката. По всяка вероятност сред тези диваци нямаше лекари. Сигурно очакваха тази работа да се върши от „жените“ на воините и ако Сабрина бе отказала да поеме това задължение, вероятно щеше да предизвика подозрението им.

Сабрина се обърна колебливо към Дейн, чудейки се с какво да започне. Предполагаше, че сигурно първо трябваше да му помогне да си свали ризата, но въпреки това се колебаеше.

Дейн развърза ремъчетата на ризата си и понечи да вдигне ръце, за да я свали, скърцайки със зъби от подновената болка. Сабрина бързо се приближи към него и спря ръцете му. Макар лицето й да пламтеше от смущение, в очите й се четеше решителност.

— Дай ми ножа си, Дейн. Първо ще се опитам да разрежа този ръкав — рече тя.

Дейн се подчини, като повдигна иронично вежди при вида на Сабрина, стиснала здраво ножа за дране на кожи.

— Дали мога да ти се доверя с това нещо в ръка?

Сабрина почувства, че въпреки волята й едното ъгълче на устата й се изкривява в ответна усмивка.

— Искаш да кажеш, че за първи път имам право на мнение? — Сабрина се наслаждаваше на усещането за власт. — Индианките носят ли ножове?

Усмивката на Дейн стана още по-широка. Той повдигна рамене и се обърна с дясната ръка към нея.

— Само когато покажат, че се подчиняват на волята на съпрузите си, Сабрина. Като се имат предвид изблиците, които показваш на моменти, мисля, че ще задържа ножа си още известно време.

Сабрина се намръщи, макар че усмивката й се задържа още малко на устните й.

— Говори тихо, Дейн, или тази жена… — започна тя, докато посягаше към шева на ръкава му.

Дейн поклати глава отрицателно и погледна към старата жена, която бе коленичила пред огнището в центъра на типито.

— Пеещата трева не разбира английски, Сабрина. Знаят го неколцина воини и някои от децата на по-предвидливите вождове.

Девойката кимна. Усмивката й бавно помръкна, докато с усилие разрязваше кожената дреха. Ръкавът се беше втвърдил от засъхналата кръв и рязането не беше лесно.

— Мили Боже, Дейн! — най-сетне тя успя да разреже ръкава до лакътя му и да го смъкне надолу. Гледката я накара да се намръщи. — По-лошо е, отколкото би… — гласът й заглъхна, лицето й пребледня, а стомахът й се сви. Нищо чудно, че имаше толкова много кръв. Върхът на стрелата се бе плъзнал като наточено острие отстрани на ръката, оставяйки дълбока около инч рана. Сабрина преглътна с мъка и се застави да продължи, като внимаваше да не гледа към все още сълзящата рана. Смъкна напълно ръкава, след това се обърна и взе съда с вода и парчето мек плат, което беше поставено до нея. Дейн не каза нищо, докато Сабрина почистваше ръката му. Само напрегнатото лице и побелелите му устни издаваха какви усилия му струва мълчанието.

Сабрина огледа вътрешността на типито, опитвайки се да забрави за наранената ръка на Дейн, за да успокои стомаха си. Покритото с кожи жилище беше по-просторно, отколкото бе предположила отвън. Диаметърът в основата му беше близо двайсет фута. Самото покривало беше направено от около дузина кожи — вероятно бизонски, ако се съдеше по размера им, — които бяха съшити заедно и украсени със същите рисунки, които бе забелязала върху външната им страна. За опора служеха дълги, тънки пръти, привързани един към друг при върха на типито. Пушекът от загасващия огън се носеше към тази точка и излизаше навън през един отвор в кожата, чиито размер можеше да се променя. Сабрина почувства, че с неохота трябва да признае изобретателността, с която бе построено типито — не можеше да се сравни с елегантността на каменните сгради на Филаделфия, но вършеше работа.

Дейн неочаквано помръдна ръката си. Сабрина побърза да го погледне извинително и започна да пипа по-внимателно. Типито не й харесваше чак толкова, че да го избере за постоянен дом.

— Какво ще правим до вечеря? — опита се да завърже разговор тя.

— Ще спим. Или поне аз ще спя — Дейн въздъхна, след това наведе глава, за да огледа раната на ръката си. Не беше много зле. Три или четири дни и отново щеше да може да я използва, ако му се наложеше.

Сабрина кимна. Не успя да потисне тръпката, която премина по тялото й, щом заби пръсти в меката маса.

— Ами аз?

— Ако искаш, можеш да поспиш. Или стой тук. Или предложи помощта си на Пеещата трева.

Сабрина за миг се замисли над изброените възможности и почувства с неохота, че отново се изчервява. И тя се чувстваше изморена, но индианката беше сложила на голия под само една кожена постелка. Вечерта доста скоро щеше да й наложи да я сподели с Дейн.

— Как бих могла да й предложа помощта си, като не мога да говоря с нея? — червенината й стана още по-наситена, докато размазваше прозрачната мас върху голата ръка на Дейн. Пръстите й леко потрепериха от сухата топлина на кожата му. Никога не бе докосвала толкова интимно някой мъж.

Дейн погледна към момичето и леко се усмихна на смущението й.

— Сабрина, длъжен съм да те предупредя за някои от индианските обичаи. Боя се, че могат да те шокират.

— Да ме шокират ли? — в смеха на Сабрина прозвуча горчивина и надменност, от които усмивката на Дейн помръкна. — Нищо повече не би могло да ме шокира в тази варварска страна.

Дейн просто сви рамене. Сабрина го изгледа с любопитство, смръщвайки леко чело от неочакваната промяна на изражението му. Остана загледана в него още миг, след това също сви рамене. Защо трябваше да се безпокои от неговите реакции? След по-малко от седмица щяха да бъдат в Денвър и тя никога вече нямаше да види този мъж. Загреба още една шепа мас. Раздразнението направи пръстите й по-невнимателни. Почти се зарадва на неволното потрепване на ръката му.

— Ето. Готово.

Дейн мълчаливо кимна в отговор и като се обърна, легна върху дебелите груби бизонски кожи.

— Искаш ли да преведа нещо на Пеещата трева, преди да съм заспал?

Засегнатата гордост на Сабрина я подтикна да поклати отрицателно глава.

— Благодаря. Ще се справя сама.

Дейн издаде някакъв изпълнен със съмнение звук. Сабрина пламна от нарастващ гняв. Дейн да върви по дяволите с постоянното си надменно поведение, след като не беше много по-добър от диваците, при които я беше отвел! Без да каже дума повече, тя стана и последва Пеещата трева, която тъкмо излизаше от типито. Щеше да покаже на Дейн Морган, че не е чак толкова незаменим!

Само желязната воля и гордостта попречиха на Сабрина да не се втурне обратно в типито още щом излезе навън и видя на дневна светлина индианския бивак. Няколко малки момчета притичаха достатъчно близо до нея, за да може да ги докосне, погълнати от някаква игра — търкаляха обръч и стреляха с лък през него. До едно бяха голи като новородени бебета. Лицето й пламна отново и Сабрина ужасена заби поглед в земята, застинала за миг неподвижно. Зърна полата от еленова кожа на Пеещата трева и се обърна към нея, като вдигна предпазливо очи. На няколко крачки от нея малка групичка жени и млади момичета бяха коленичили, приведени над една кожа, изпъната здраво с дървени колчета. Сабрина ги огледа любопитно и с огромно облекчение видя, че чейените имаха поне достатъчно благоприличие да обличат младите жени. След това вдигна очи към Пеещата трева и се насили да изобрази на лицето си сърдечна усмивка.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита тя, като срещна погледа на черните, немигащи очи на индианката. Изчака малко, опитвайки се да задържи усмивката на лицето си. Пеещата трева само я гледаше мълчаливо, забила напрегнат поглед върху бледото лице на девойката.

Сабрина почувства как кръвта, която най-сетне бе започнала да се отича от лицето й, започва отново да я обагря в червено от неучтивия поглед на жената. Изкашля се и се опита да обясни с жестове. Да вървят по дяволите тези диваци! Спомни си недоверчивото изсумтяване на Дейн Морган, когато бе отхвърлила предложението му да й преведе нещо. Стисна зъби, твърдо решена да накара жената да я разбере.

— Черната мечка ни предложи да сподели с нас типито си. Бих искала да отвърна на гостоприемството му, като ти помогна, Пееща трева.

Говореше бавно, произнасяйки внимателно всяка дума. Но жената само се намръщи и сви рамене, след което изпусна порой от неразбираем брътвеж. Челото на Сабрина се смръщи раздразнително. Понечи отново да каже нещо.

— Аз мога да говоря малко език на бледоликите — една от девойките стана от мястото си край изопнатата кожа. В черните й очи се четеше колебание, но в същото време блестяха весело.

Сабрина изненадано се обърна към момичето, чудейки се какво беше толкова смешно.

— Можете ли да ми помогнете? Искам да поговоря с Пеещата трева?

Момичето кимна и пристъпи напред. Възрастната жена се обърна към нея и заговори нещо, а прошарените й със сребърни нишки плитки потрепваха. Момичето кимна и й каза нещо, очевидно превеждайки това, което Сабрина бе казала. Жените си размениха изненадани погледи, след това избухнаха в кикот, като крадешком поглеждаха към смутената бяла жена.

— Какво има? Кое е толкова смешно? — запита Сабрина. Търпението й започваше да се изчерпва.

Младото момиче само поклати глава, очевидно опитвайки се да сдържи смеха си.

— Ти каза типи на Черната мечка. Никой воин няма типи. Жената има типи. Жената прави типи, жената се грижи за него.

По устните на Сабрина премина неохотна усмивка, по-скоро горчива, отколкото весела. Ето това поне беше един въпрос, по който можеше да постигне съгласие с жените на чейените. Де да можеха и във Филаделфия да споделят този възглед!

— О! Разбирам. Е, тогава благодаря на Пеещата трева за гостоприемството й.

Момичето дори не си направи труда да превежда, а само поклати глава и се загледа весело и със симпатия към Сабрина.

— Гост… на Пееща трева — сви рамене тя. — Само воин може да покани друг воин да сподели типи.

Сабрина се намръщи озадачено. Това не можеше да го проумее. Ако жените бяха тези, които притежаваха типитата, защо тогава на мъжете им беше позволено…? Повдигна рамене и изостави тази загадка. В края на краищата те бяха само диваци. Никога не би могла да я разбере. В такъв случай защо трябваше да се опитва.

— Мога ли да помогна на Пеещата трева в работата.

Момичето отново заговори на чейенски. По-възрастната жена се обърна и кимна на бялата девойка, като й посочи простряната кожа. Сабрина любопитно пристъпи към нея, следвайки останалите жени. Индианките, насядали край кожата, очевидно я почистваха от козината с помощта на остри на вид сечива, направени от кост. Пеещата трева й посочи едно място в малкия кръг и Сабрина седна, опитвайки се да се настани по-удобно на твърдата земя. Една от жените й подаде стъргало и й показа как да го използва върху обтегнатата кожа. Най-накрая Сабрина кимна, потискайки недоволната си гримаса. За това също би могла да обвини пастрока си, помисли си тя и започна да стърже кожата. Все щеше да намери някакъв начин…

Беше късно следобед и от обедната почивка бяха изминали часове. Сабрина изморено се надигна. От работата над кожите я болеше гърба. Индианките не изглеждаха ни най-малко уморени. Продължаваха да клюкарстват на гърления си език и често се кикотеха. Момичето, което говореше английски — Сребърния гълъб, й преведе няколко от разговорите на жените, но тъй като Сабрина не познаваше почти никого в лагера и беше съвсем непозната с порядките в живота на чейените, в повечето случаи не можеше да види нито смисъла, нито смешното в тях. Дори не посмя да задоволи любопитството си, като огледа лагера, който я заобикаляше, тъй като припичащото априлско слънце бе накарало повечето момчета да се съблекат голи, без дори да са си сложили оскъдните поясни препаски на по-възрастните мъже.

Започнала бе обаче да разбира рисунките, изобразени върху стените на типитата, които, както й бе обяснила Сребърния гълъб, бяха изработени от летни бизонски кожи, за разлика от зимните кожи, които обработваха в момента. Рисунките разказваха символичната история на най-забележителните подвизи на воините и освен това изобразяваха техните магически знаци — понятие, което Сабрина не можа напълно да разбере. Индианското момиче съвсем сериозно й бе обяснило, че някои типита бяха изрисувани както воинът го бе видял в сънищата си или според видението, което бе получил. Сабрина просто бе кимнала, без все още да я разбира. Настройваше се все по-подозрително към твърдението на Сребърния гълъб, че жените притежават типитата си, тъй като, изглежда, воините разполагаха с всички права да ги използват, както и да ги украсяват. От това, което бе разбрала, излизаше, че в действителност притежанието на кожения дом даваше само съмнителното преимущество от множество задължения — да се направи типито, да се мести, да се сглобява. Надяваше се да види някои от индианците да се хванат истински на работа, да съберат дърва или изсушен бизонски тор, който те използваха за горене, да донесат вода или да приготвят храната. Вместо това те се разхождаха спокойно из бивака и разговаряха. Често можеха да се видят индианци, погълнати от игра на зарове или от някаква друга игра с пръчки. Нищо чудно, че Дейн Морган толкова бързо й възложи домашните задължения, помисли си тя с недоволна гримаса. Дори в момента се беше проснал и спеше в типито.

Нечий дрезгав, гърлен глас привлече вниманието й. Сабрина бързо вдигна очи и с изненада откри, че от другата страна на кожата е застанала непозната млада жена, която й протягаше парче мека еленова кожа.

— Това е Смеещата се вода. Тя е втората жена на моя баща, Бягащия вълк.

Сабрина кимна и понечи да се усмихне, като протегна ръка към кожата. Щом срещна очите на жената, усмивката й замръзна и бързо се стопи от устните й. Беше забелязала едва прикритата омраза на лицето на Сребърния гълъб и сега отново се зачуди каква ли е причината за нея. Втората жена? Може би майката на Сребърния гълъб беше починала или е била убита, а младото момиче не се погаждаше с мащехата си. Сабрина промърмори някаква благодарност и взе кожата, като потисна инстинктивното изражение на неприязън, което напираше към лицето й. Смеещата се вода беше красива жена. Сабрина го забеляза, въпреки необичайните й черти. Освен това веднага разбра, че не я харесва. Също така бързо почувства, без да знае защо, че Смеещата се вода изпитва същата антипатия към нея. Задържа за миг погледа на жената, без да каже нищо.

През това време Пеещата трева беше влязла в типито и сега тъкмо излизаше оттам с ризата на Дейн в ръка. Подаде я на изплашената Сабрина, като кимна с глава към парчето кожа, което й бе дала Смеещата се вода. Сабрина се намръщи за миг, след това кимна и се изчерви от смущение. Очевидно очакваха от нея да поправи ризата на Дейн с парчето кожа. Застанала срещу нея, Смеещата се вода я наблюдаваше с мълчаливо предизвикателство, от което Сабрина се изчерви още повече. Значи това беше изпитание — такова поне беше за Смеещата се вода — и за разлика от геройската издръжливост, която Дейн бе показал сутринта, тя щеше да се провали. Нямаше представа нито как се реже, нито как се шие еленова кожа.

Смеещата се вода заговори отново, този път явно предизвикателно, като сочеше към неподвижното момиче и към кожата, която му беше дала, а в черните й очи проблясваше злоба. Сабрина прехапа долната си устна, за да сдържи надигащия се гняв. Независимо дали беше във Филаделфия, или в някакво индианско село, бе живяла достатъчно дълго сред жени, за да разпознае злобата в нечий женски глас. Взе парчето кожа и ризата на Дейн и гневно ги плесна пред индианката, почувствала как от унижение в изумрудените й очи напират гневни сълзи.

Изведнъж Смеещата се вода се сепна. Злобната наслада, с която я гледаше, изчезна и тя сведе глава към земята, скривайки суровата красота на дивото си лице. В същия миг Сабрина почувства нечия топла ръка на рамото си. Допирът я накара да трепне. Извъртя рязко глава и видя загорялото лице на Дейн Морган до своето. Сивите му очи гледаха хладно към индианката, застанала от другата страна на кожата. Каза няколко думи с неприкрито раздразнение, изчака миг, след което добави още нещо.

Сабрина леко се смръщи, признателна за намесата му, но озадачена от това, което ставаше. Каквото и да бе казал, думите му бяха направили лицето на Смеещата се вода още по-червено. Сабрина погледна с любопитство към Сребърния гълъб и забеляза леката, доволна усмивка, която трепкаше на устните на момичето, въпреки чинно сведения към земята поглед. Смеещата се вода сковано кимна, изправи се на крака и се скри в своето типи, без да каже нито дума повече. Хватката на Дейн върху рамото на Сабрина се стегна за миг. След това той я пусна и се изправи, насочвайки се обратно към типито така безшумно, както се беше появил.

Сабрина си позволи една слаба въздишка на учудване, примесено с облекчение, и поклати глава в нямо недоумение. Признаваше, че трябва да е благодарна на Дейн за намесата му, и за миг съжали за умишлената липса на нежност, с която бе превързала ръката му. Дали беше чул разговора на жените, или просто случайно се беше появил в подходящия момент? Безшумността, с която се движеше, беше почти неестествена, при все че повечето индианци като че ли се движеха по този начин, особено воините. Но както и да е, каза си Сабрина най-накрая, беше благодарна за помощта му. Гордостта й беше голяма и беше останала такава. Дейн й бе спестил неминуемото унижение, на което щеше да я изложи неприятелски настроената жена на приятеля му.

— Баща ми и Белия орел са приятели.

Сабрина погледна любопитно към младата индианка, озадачи се за миг, след това кимна с разбиране. Предположи, че Белия орел е името, с което чейените наричаха Дейн.

— Да. Моят… съпруг ми каза, че Бягащия вълк е велик вожд и е много смел — Сабрина си позволи тази малка лъжа, като се извини пред себе си, че Дейн вероятно би казал същото, ако си бе направила труда да го попита.

От хубавото младо лице на Сребърния гълъб струеше гордост, а усмивката й стана още по-широка.

— Щом те са приятели, значи и ние сме приятели. Когато Смеещата се вода се върне с жили и… и… — момичето се намръщи, описвайки с ръка движения все едно, че шие. Сабрина кимна и й подсказа думата — игла, аз ще ти помогна да зашиеш ризата на Белия орел.

Сабрина леко ококори очи от изненада. Кимна бързо, а усмивката й беше искрена, докато мърмореше някакви благодарности.

— Какво каза Белия орел на Смеещата се вода? — попита любопитно тя.

Чейенското момиче се усмихна доволно, а, тъмните му очи заискриха.

— Той каза да не се смее на Бялата роза, а да се смее на Смеещата се вода. Как жена шие кожи без игла? Как жена реже кожи без нож?

Сабрина сепнато погледна девойката. Трябваше сама да се досети за това. След това изведнъж се намръщи, тъй като разбра накъде клони разговорът.

— В такъв случай Смеещата се вода е отишла да вземе тези неща и когато се върне…

Момичето кимна и посегна към втвърдения от засъхналата кръв ръкав на ризата, който Сабрина беше отрязала по-рано. Вдигна го към устата си, за да прегризе със зъби ремъка, с който бе съшит ръкава. Сабрина пребледня и извърна поглед встрани, почувствала, че й прилошава. „Ще дъвче изсъхнала човешка кръв?“, ужасена си помисли тя. Застави се да насочи вниманието си към кожата, която Смеещата се вода й бе дала. Разпъна я върху земята. Ако Сребърния гълъб успееше да разшие стария ръкав, можеше да го използва като модел. Без съмнение шиенето на кожени дрехи едва ли беше много по-трудно от шиенето на дрехи от плат, а с това вече се беше занимавала.

Настроението й се повдигна малко и Сабрина се усмихна, потискайки желанието си да се намръщи, щом Сребърния гълъб свърши и й подаде ужасяващото парче еленова кожа. Смеещата се вода се появи отново. Грубо хвърли пред нея костената игла и другите неща, без да обръща внимание на предизвикателната усмивка на заварената си дъщеря. Сабрина си позволи удоволствието да наблюдава скованото оттегляне на индианката. След това се обърна въпросително към Сребърния гълъб. Явно беше време да вземе един урок по чейенско шиене.

Наближаваше залез-слънце, когато жените свършиха работата си. Изморена, Сабрина тръгна към типито, със закърпената риза на Дейн в ръка. Никога нямаше да се справи без помощта на Сребърния гълъб. Дори сега пръстите я боляха от натискането на голямата игла през здравата кожа и от издърпването и стягането на жилите. За щастие Сребърния гълъб бе изявила желание да появи твърдия, нещавен ремък, като първо го бе смукала, за да омекне, а след това го бе дъвкала с красивите си бели зъби.

Очите на Сабрина безгрижно огледаха типито. След това отново преминаха навсякъде, този път по-грижливо. Лицето и започна да се смръщва. Вътре беше само Пеещата трева. Как Дейн бе успял да излезе, без да го чуе или види. Сви рамене с въздишка. Ако искаше да оцелее в тази страна трябваше да се научи да бъде много по-бдителна, и тренира ушите си да бъдат по-чувствителни. Дейн вероятно бе преминал на не повече от пет фута от нея, а тя изобщо не го бе забелязала.

Точно в този миг Дейн влезе в типито, последван от Черната мечка. Сабрина понечи да се усмихне облекчено, но вместо това се изчерви и мълчаливо му подаде ризата от еленова кожа, извърнала поглед встрани. Не беше забелязала, но, разбира се, гърдите му бяха голи. Мускулите по широкия му гръден кош и по раменете проблеснаха и потрепнаха на мрачната светлина на типито, когато Дейн посегна да вземе ризата си. На красивото му лице заигра слаба усмивка. Сабрина се помъчи да се пребори със смущението си, изкашля се притеснено и се насили да обърне очи отново към него, усещайки присъствието на Черната мечка и Пеещата трева.

Дали една жена би се изчервила при вида на голите гърди на съпруга си? С изненада установи, че не знае. Във Филаделфия, може би. Но нима една жена би се изчервила сред индианците, където мъжете, както и момчетата, ходеха почти голи? Пое дълбоко въздух, след това вдигна глава и погледна в очите наблюдаващия я Дейн, като се усмихна леко. Устните му се изкривиха в лека усмивка, а в очите му проблесна одобрение примесено с нотки на веселие. В сивите им дълбини се четеше нежност.

— Радвам се, че си се справила с ризата навреме за вечеря — кимна той. — Да вървим. Бягащия вълк ни чака.

 

Сабрина се настани неохотно на земята встрани и зад Дейн, опитвайки се да задуши прозевките, които заплашваха да си пробият път. Предполагаше, че една широка прозявка в лицето на техния домакин би била също така неучтива, както и във Филаделфия. Разговорът се водеше на чейенски. Сабрина прикри усмивката, която се плъзна към устните й при вида на паницата за храна и лъжицата, направена от рог, които Сребърния гълъб й подаде, докато излизаха от типито. Очевидно тук беше обичай гостите да носят със себе си на вечеря собствени прибори за хранене. На лицето й отново се мярна бегла усмивка при мисълта, какво въздействие би имало подобно правило в цивилизованото общество, сред което беше родена и така добре възпитана. Представи си как модно и официално облечените дами пристъпват от елегантните си черни карети към белите мраморни стълбища, прихванали в една ръка дългите си рокли, а в другата стиснали чинии, кристални чаши и сребърни прибори.

Сребърния гълъб се усмихна, докато сервираше на Сабрина. Сипа й солидна порция от нещо, приличащо на чувал. Очите на Сабрина се разшириха от изненада, щом видя, че от яденето се издига пара. Хвърли му един поглед и след това твърдо реши да не го оглежда внимателно. Поразително приличаше на животински вътрешности. Дейн извърна глава към нея и тихо й прошепна:

— Не изяждай всичко, Сабрина. Ако изпразниш паницата си, те са задължени да ти я напълнят отново.

Сабрина кимна, наблюдавайки как Сребърния гълъб сервира на останалите, насядали в кръг. Първо поднасяше на мъжете — нов шок — а след това на жените. Погледна подозрително към паницата си. Беше гладна, но се колебаеше. Не беше ли чела някъде, че индианците ядат кучешко месо?

— Какво е това?

— Бизонски език — истински деликатес. Оказват ни голяма чест.

Лицето на Сабрина незабавно пребледня. Бизонски език? О, Боже! Сдържа думите си и само сковано кимна с глава.

Бягащия вълк взе лъжицата си и започна да яде. Незабавно всички последваха примера му. Сабрина повече не погледна към храната си. Вместо това се опита да дъвче и да гълта, като занимаваше ума си с други неща. От време на време Дейн се обръщаше към нея и слагаше за миг ръка върху крака й. Първия път тя се изчерви и инстинктивно се отдръпна при тази близост, но след като забеляза колко много чейенски очи я наблюдават, започна някак да се усмихва на докосванията му. Освен това видя, че всеки път, когато слагаше ръката си на крака й, Дейн посягаше към паницата с храна и взимаше парче бизонски език. Тази размяна някак си й се струваше честна.

Изведнъж разговорите заглъхнаха и Сабрина дочу необичайно силен шепот, идващ иззад Бягащия вълк. Вдигна предпазливо поглед към него и видяното я накара да се намръщи. В сгъстяващия се сумрак можа само да различи очертанието на красивото лице на Смеещата се вода. От другата страна на Бягащия вълк беше седнала една по-възрастна жена. Бръчките по челото на Сабрина мигновено станаха по-дълбоки, а мислите й запрепускаха лудешки. Сребърния гълъб беше казала, че Смеещата се вода е втората жена на Бягащия вълк, но това със сигурност не можеше да означава, че… Почти веднага отхвърли тази възможност. Дори диваците те биха могли да имат две жени едновременно. Забеляза, че по-възрастната жена хвърля бърз, раздразнен поглед към по-младата, тъй като Бягащия вълк се бе извърнал и разговаряше със Смеещата се вода. Тя кротко сви рамене, а в черните й очи се изписа доста добра имитация на невинност, докато му повтаряше това, кого вече беше казала. Сабрина я изгледа остро. В същия момент почувства как мускулите на гърба на Дейн за миг се напрягат под ризата му. Имаше същото чувство както сутринта, не разбираше думите, но усещаше, че разговорът засяга нея. А фактът, че Смеещата се вода бе подела такъв разговор, можеше да означава само неприятности.

Бягащия вълк не изглеждаше ни най-малко обезпокоен от думите на жена си. Единствената му реакция бе, че докато казваше нещо на Дейн, едната му вежда леко се повдигна в нещо, наподобяващо развеселеност. Сабрина видя как Дейн свива рамене в явно безразличие, изчаква малко и след това отвръща кратко със слаба усмивка. Нямаше представа какво беше казал, но почувства, че се изчервява, щом чу смеха, който бе последвал думите му, и видя веселите погледи на индианците, отправени към нея. Лицето й пламтеше. Сабрина сведе глава и заби поглед в остатъците от храната си.

След няколко минути вечерята привърши и мъжете подновиха разговорите си, докато момичетата почистваха. Най-сетне видя изпод медените си мигли как Дейн се сбогува с Бягащия вълк. Без да мисли, тя понечи също да му благодари за гостоприемството, но си спомни навреме предупреждението на Дейн и само кимна с глава. Дейн забеляза смущението й и се усмихна леко, след това се засмя на последната забележка на приятеля си и двамата излязоха от типито. Застанал отвън, той мълчаливо я чакаше да излезе.

Беше тъмно и Дейн почувства, че може спокойно да предложи ръка на девойката, за да изминат късото разстояние до типито на Черната мечка.

— Днес се справи много добре, Сабрина. Гордея се с теб.

Този неочакван комплимент я накара да вдигне очи към него, след това незабавно ги сведе надолу и накрая отново погледна смутено към него. Дейн не беше воин на чейените. Можеше да го гледа в очите. Усилията й да запомни двете системи от правила за отношение към мъжете бяха доста неуспешни.

— Благодаря ти за намесата днес следобед, Дейн, и за тази вечер, че ми помогна да изям бизонския език.

Той само се засмя отново. Звукът беше мек и плътен и Сабрина реши, че е много приятен.

— Удоволствието беше мое. Аз го обичам. Все пак не си ли още гладна?

Сабрина кимна бързо с очи изпълнени с копнеж.

— Сигурно ще умра от глад, докато стигнем до Денвър.

— Не, няма. Имам малко пемикан в багажа си. Можеш да хапнеш от него.

— Какво е пемикан?

Дейн се поколеба за миг, след което реши да й каже истината само наполовина. Момичето трябваше да яде нещо.

— Ще ти хареса. Представлява изсушено месо, смесено с плодове и диви череши, всичко това пресовано заедно.

Сабрина кимна нетърпеливо, а в усмивката й се четеше признателност, когато отново вдигна глава към него. Дейн отвърна на усмивката й, след това се наведе и задържа покривалото на входа на типито, за да може Сабрина да влезе. Вътре гореше малък огън, който обливаше всичко в червена светлина и затопляше въздуха в типито в очакване на нощния хлад. Сабрина въздъхна тихо и потри рамене с ръце.

— Боя се, че тази нощ ще е по-студено от вчера.

Дейн кимна, докато търсеше в чантата си парче пемикан. Намери и й го подаде с думите:

— През пролетта времето все още се мени често. Утре ще бъде дори по-студено от днес.

Сабрина само сви рамене, като настървено се опитваше да отхапе от сушеното месо. Оказа се доста жилаво и тя го огледа с нарастващо раздразнение. Най-накрая успя да отхапе едно парче и го задъвка признателно, установявайки с изненада, че вкусът й харесва. „Небесата да са ми на помощ. Ставам дивачка като индианците“, помисли си тя с отпаднало настроение.

— След като вече овладя изкуството на индианското шиене, можеш да използваш следващите няколко дни, за да си направиш рокля от еленова кожа. С нея ще ти бъде много по-топло, отколкото с тази.

Сабрина бързо поклати глава, без да се опитва да се пребори с червенината, която обля бузите й. Не, все още не беше дивачка, побърза да поправи тя предишната си мисъл. По-скоро щеше да понася студа. Докато се опитваше да отхапе ново парче пемикан, й хрумна една друга мисъл.

— Ако стане по-студено, предполагам, че индианските деца няма да тичат наоколо го… — поде тя през рамо. Думата заседна на гърлото й и тя тихо се изкашля, а лицето й се обагри в тъмночервено. Как можа да го каже? Беше немислимо да си го помисли, камо ли да го каже с думи.

Устните на Дейн потрепнаха и той се изкашля, за да прикрие смеха си.

— Да, вероятно няма — успя да отвърне той с доста сериозно изражение. — Сигурно ще носят легинси. Може би дори ризи.

Сабрина се осмели да хвърли плах поглед към Дейн, успокоена от думите му и от равнодушието на гласа му. Пое дълбоко дъх и започна да се отпуска. Не беше чак такъв джентълмен, та да се обиди от факта, че тя бе изказала на глас подобна забележка. Поне за момента се чувстваше истински облекчена.

— Начинът, по който се обличат, е… е неприличен, Дейн. Никой от индианците ли не знае, че…

— Благоприличието е относително, Сабрина — прекъсна я той, като се обърна, за да погледне девойката на слабата, потрепваща светлина. — Помниш ли, първото нещо, което направи, когато се срещнахме, беше да се обърнеш и да ме погледнеш в очите? За чейените това би било неприлично — усмивката му се разшири, докато сивите му очи се плъзгаха надолу, по прикритата от тъмнината красота на момичето. — Всъщност биха те сметнали за извънредно невъзпитана.

Сабрина се смути и леко се намръщи. Избута с език месото към бузата си, за да може да говори.

— Това е нещо съвсем различно и ти го знаеш. В края на краищата нашите правила са много по… по-цивилизовани. В тях има много повече смисъл.

Дейн отново сви рамене.

— Искаш да кажеш, че те са много по-смислени във Филаделфия. Тук е… всъщност не намирам нито правилата на белите, нито правилата на чейените за кой знае колко смислени. И едните, и другите ми се струват доста случайни и противоречиви. Единствената разлика е, че си израснала по едните правила и ги смяташ за нещо дадено. Затова ти се струват по-сериозни и смислени.

Сабрина смръщи още повече челото си и неспокойно извърна лице от Дейн. Напомни си, че не трябва да взема прекалено сериозно мнението на един полудивак. Всеки, който харесва бизонски език…

— Между другото, какво каза Смеещата се вода на вечеря? — неочаквано попита тя с любопитно изражение, като вдигна парчето пемикан, за да отхапе ново късче.

Тъмните вежди на Дейн се повдигнаха за миг, а в очите му отново запламтя веселият поглед.

— Мисля, че няма да искаш да знаеш.

Сабрина поклати глава настойчиво, като отхапа още малко от месото. Беше открила, че може да отхапе от него по-лесно с предните си зъби.

— Напротив, искам. И без това не я харесвам. Каквото и да е казала, знам, че не е било ласкателно.

Дейн се поколеба още миг, след това сви рамене, съгласявайки се с мълчаливата молба в зелените й очи. Беше я предупредил веднъж.

— Просто се чудеше, след като следобед забелязала, че ти липсват умения, как една толкова глупава жена като теб е успяла да вземе за съпруг воин като мен.

Сабрина ококори очи недоверчиво и зяпна към Дейн.

— Какво? — в очите й за миг заблестяха изумрудени искрици, а гневът зачерви бузите й. — Как може тази… — запъна се тя, след което извиси глас: — Сякаш тази неграмотна дивачка има някаква представа от уменията, които трябва да притежава една истинска дама!

Усмивката на Дейн стана по-широка и той кимна с разбиране.

— Имаш предвид бродирането и свиренето на пиано? Или говоренето на френски може би?

Сабрина понечи да се съгласи, но замръзна, тъй като почувства иронията в гласа на Дейн.

— Да, тези неща също, сред многото други — добави решително тя. — Правилата на етикета, как да се организира парти, как да се язди… подобаващо. Освен това, в един моден…

Поклащането на главата му спря потока на думите й. Дейн дори не се стараеше да прикрие развеселеното си изражение.

— Не мисля, че Смеещата се вода ще бъде страшно впечатлена от тези твои умения, Сабрина. Едва ли може да ги наречем практични умения, които биха й послужили в живота.

— Следователно, понеже не дъвча кожа и не варя бизонски мозъци за… — лицето й помръкна изведнъж и Сабрина заби поглед в мургавото лице на Дейн с нарастващо смущение и подозрение. Ако индианците не могат да бъдат впечатлени от тези нейни умения, тогава какво им бе казал той, за да обясни брака им? Добре помнеше, че какъвто и да е бил отговорът му, той всъщност беше сложил край на спора, макар че предизвика доста смях. — В такъв случай какво им каза?

Дейн ясно прочете нарастващия гняв в очите на момичето, а палавите нотки в тона й не можаха да го заблудят. Замълча за миг в мълчалив спор със себе си. Накрая сви рамене и додаде:

— Казах им, че липсата ти на умения в тези области напълно се компенсира от изкусността ти върху бизонските постелки. Сметнах, че това е единственото нещо, което никой няма да има възможността да провери дали е истина, или не.

Сабрина се намръщи от неподправено объркване, не само от думите му, но и от изражението върху загорялото му от слънцето лице, и от тъмния блясък в сивите му очи. Изкусност върху бизонските постелки…? Изведнъж Сабрина ахна, след това се изправи на крака, трепереща от ярост.

— Как си посмял! — едва можеше да говори от гняв и не беше сигурна кое я беше ядосало повече — думите му или това, че не се бе извинил за тях. Вдигна глава и хвърли остатъка от пемикана към Дейн, като тропна с крак от унижение и неовладян гняв. — Това е най-отвратителното нещо, което съм чувала!

Дейн отмести глава, за да избегне хвърленото парче месо и повдигна рамене.

— Беше нещо, което чейените могат да разберат и да оценят. За разлика от цивилизованите хора, те се отдават напълно на страстта между мъжа и жената.

Сабрина отново тройна с крак, достатъчно силно, за да остави отпечатък от тока си върху твърдата земя, а лицето й пламна.

— Ти си същия като тези… тези диваци, Дейн! Не, дори си по-лош! — поправи се тя, без да мисли какво говори, желаейки само да има подръка нещо друго, което да запрати по него. Неочаквано се завъртя с гръб към него, като стисна силно очи и пое дълбоко дъх. Мили Боже! Нима наистина бе започнала да обсъжда такъв въпрос с този… с този…

Неочаквани сълзи опариха клепачите й и тя само ги стисна още по-здраво. Как мразеше безпомощността на споровете с мъжете! Толкова дълго бе понасяла унизителните битки с пастрока си, борейки се за контрола над наследството, което баща й й бе оставил, като се опитваше да го опази от злите ръце на Гарвис. В този смисъл Филаделфия имаше много общо с тази варварска страна, помисли си тя с горчиво отчаяние. И тук, и там беше едно и също. Мъжете държаха в ръце всичко, всички силни карти. По обичай, по закон, по опит, по физическа сила жената беше безпомощна пред бруталната несправедливост на това природно неравенство, без значение колко права беше тя и колко презрени бяха действията на мъжа.

Дейн дълго остана загледан в неочаквано замлъкналата девойка, след това изпусна тежка, продължителна въздишка. Не беше използвал този отговор, за да я унижи — всъщност бе целял точно противното. Способността на една жена да дари един мъж с удоволствие в леглото беше високо ценена сред чейените. Но това беше без значение за Сабрина и тя едва ли щеше да го разбере, ако се опиташе да й го обясни. Тя само щеше да се обиди още повече от факта, че той е посмял да обсъжда една забранена тема в присъствието на дама. Вдигна ръка и я сложи върху слабото рамо на момичето, чувствайки неудържимото треперене на тялото й.

— Сабрина, съжалявам. Предупредих те, че може би ще…

— Махай се. Махни си ръцете от мен.

Гласът на момичето беше като лед. Дейн отдръпна ръката си и се намръщи, загледан към златистата глава на девойката.

— Сабрина, аз…

— Мразя те, Дейн Морган! Бог ми е свидетел, мразя те…

Силата на чувствата в гласа й го сепна. Дейн се загледа внимателно в пепелявото лице на девойката. Помисли си, че на светлината на огъня прилича на издълбано в камък изображение на богиня — хладно и безкрайно далечно, без никакъв живец в него. Дори мекото злато на косите й се бе превърнало в студена пепел. В очите му се четеше озадачение, но гласът му беше тих, докато говореше за последен път, преди да се насочи към леглото им от бизонски кожи.

— Да, Сабрина, вярвам ти. Все пак остава един въпрос, на който не мога да отговоря, и той е защо?

Сабрина все още беше будна, когато няколко часа по-късно влязоха Черната мечка и Пеещата трева. С влизането си индианката добави към загасващия огън две шепи изсушен тор. Сабрина се обърна с гръб, тъй като се страхуваше да не се видят сълзите й на нарасналия блясък на пламъците. Предполагаше, че Дейн Морган вече спи, когато най-сетне отиде при него. Дори при това положение тя внимателно легна с гръб към него, стараейки се да остави между тях колкото може повече място.

Легнала във враждебния мрак на чейенския лагер, сред тишината, нарушавана само от случайния далечен лай на някое куче, Сабрина почувства по-силно от когато и да било смазващия душата товар на всепоглъщащото отчаяние. Това усещане далеч надхвърляше всичко, което бе изпитвала — дори последния й ужасен сблъсък с пастрока й, когато той бе предявил последния си ултиматум. Ако Сабрина не се съгласи да се омъжи за него, тогава трябва да отиде в Санта Фе под опеката на негов приятел, докато не промени решението си. Чувството превъзхождаше дори горчивата печал при напускането на любимия й роден дом във Филаделфия през онази леденостудена февруарска нощ, когато се бе отправила с влак към Сейнт Луис и оттам с параход към Индипендънс, щата Мисури — последния бастион на полуцивилизацията, преди да навлезе в дивата вътрешност на Индианските територии. Спомняше си как бе стояла край перилата на парахода „Йелоустоун“ и бе наблюдавала как белите къщи и павираните улици на Сейнт Луис бавно отминават край нея, заградена от двете страни от „телохранителите“, които баща й бе изпратил с нея „да я пазят“. Бригс и Сампсън. Бяха наети да придружават Сабрина, за да й попречат да се измъкне от властта на пастрока си.

Но по време на борбата, която бе започнала две години по-рано със смъртта на майка й и се бе превърнала в истински кошмар, сред който бе живяла оттогава, винаги бе имала някаква слаба надежда, прикрита под страха, една инстинктивна, дълбоко скрита в душата увереност, че всичко ще се оправи по някакъв начин. Някак си всичко ще се нареди добре. И в онези няколко кратки минути в Сейнт Джоузеф й се бе сторило, че наистина ще бъде така — когато бе успяла да се измъкне от пазачите си и се бе качила на вече претъпкания дилижанс, който веднага след това бе тръгнал за Денвър. С горчива яснота си спомняше колко триумфално се чувстваше тогава — сякаш бе успяла да го победи, да победи врага си, чиято единствена цел бе да елиминира всички пречки към наследството й.

Сабрина беше единственото препятствие, което стоеше между Гарвис Треймор и огромното богатство. Но докато беше жива, парите щяха да преминат в нейно владение. Гарвис не би могъл да промени завещанието на баща й. Но ако се омъжеше… о, да, ето тук беше слабото място. Защото според законите на Съединените щати собствеността на една омъжена жена, независимо спечелена или наследена, беше под контрола на съпруга й. Той можеше да я прахоса или да я проиграе на комар, или дори да я раздаде, ако реши, а жената не би могла да стори нищо срещу това. Сабрина много добре разбираше какъв е планът на пастрока й. Провалил се в опита си да се ожени за нея, за да може да се сдобие с наследството й, когато тя станеше достатъчно голяма, за да го получи. Гарвис я бе изпратил на запад с надеждата, че суровия живот сред непознатата пустош ще я убие. Ако се провалеше и с това, той имаше официалното право да я заточи, докато накрая Сабрина отстъпеше. О, той беше твърдо решен да я пречупи. И я спираше при всеки неин опит да се отклони от избрания от него път. Тъй като беше непълнолетна, Сабрина нямаше право да се омъжи без негово разрешение. А тъй като беше под негово попечителство, трябваше да се подчини на заповедта му да отиде в Санта Фе, макар за нея това място да беше ужасно.

В сгъстяващата се тъмнина на индианското типи по красивото й лице потекоха горчиви сълзи. Сабрина се мушна още по-надолу под одеялото. Какво бе постигнала с цялото си непокорство? Ако бе отстъпила и се бе омъжила за Гарвис, сега щеше да е сред комфорта на дома си, с измита и сресана коса, с чиста рокля, а не с изпокъсана и изцапана с кръв. Щеше да яде най-добрата храна и да е сред приятелите си.

Всичко, което бе получила заради непокорството си, бяха нещастие и опасности. То я бе довело тук, сама, в селото на чейените, сред диваците, изцяло зависима от един мъж, див почти колкото индианците. Беше мръсна, гладна, цялото тяло я болеше. Защо беше всичко това? Не беше успяла да надхитри пастрока си с неразумното си хвърляне в дилижанса за Денвър. Всичко, което бе успяла да постигне, бе, че я нападнаха индианци, които почти я убиха, ако не и по-лошо. Дори не беше помислила какво ще прави в Денвър, ако успееше да стигне дотам. Беше постъпила като глупачка, истинска упорита глупачка, като се бе захванала с една битка, която нямаше никаква надежда да спечели, с един противник, който не можеше да загуби. Трябваше да се омъжи за Гарвис и да му даде богатството, което той толкова отчаяно желаеше. В края на краищата пак щеше да стане така. Ако се бе омъжила за него, поне щеше да живее там, където й беше мястото, а не тук, където всичко изглеждаше нередно, където силите й не достигаха, а уменията й бяха ненужни и дори по-лошо — неприлични и предизвикващи смях. Най-много я болеше от това, че чувстваше, че те бяха прави — Смеещата се вода и Дейн Морган, и всички останали. За тях тя беше невероятно невежа и непохватна. Тази мисъл я накара да се свие, но Сабрина си я повтори жестоко, порицавайки се с това откритие. Беше по-низша от най-низшия индианец, по-долу дори от гладните кучета, които се разхождаха из мрака на лагера навън. Те поне бяха там, където им беше мястото и правеха това, за което бяха възпитавани от раждането си. Те бяха в състояние да оцелеят в една страна, сред която тя нямаше да преживее дори десет минути, въпреки богатството и потеклото си, и всичките други неща, които само преди няколко седмици бяха изглеждали толкова ужасяващо важни.

Тези мисли пропукаха твърдата скала на гордостта й единственото нещо, което подхранваше решителността й, че каквото и да й струва това, тя никога няма да позволи на пастрока си да сложи ръка върху състоянието, което баща й й беше оставил с такава гордост. Подобна гордост изглеждаше само една глупава суета в самотната враждебна тъма на чейенското село, една упорита приумица на дете, глупаво перчене на окаяно създание.

Тихите звуци, идващи от другия край на типито, откъснаха Сабрина от мълчаливото самосъжаление и тя леко свъси вежди. Звуците станаха по-силни. Гърлени гласове мърмореха от удоволствие само на няколко ярда от нея. Внезапно тя разбра какво става.

— О, мили Боже! — прошепна тя и покри главата си с одеялото, като се опита да се отдалечи от тях, без да се докосва до Дейн. Черната мечка и Пеещата трева се любеха, като знаеха, че тя и Дейн са практически до тях, и при това бяха толкова стари, помисли си тя с непочтително удивление.

Лицето й пламна в мрака и в отчаянието си тя се притисна към гърба на Дейн. Копнееше да заглуши звуците на диваците, които правеха любов, а силното, равномерно биене на сърцето на Дейн и равното му дишане прикриваха прекалено явните шумове. Но Сабрина беше все още будна, когато звуците най-сетне заглъхнаха. Тя остана да лежи мълчаливо в нощта, самотна, неспособна дори да презре невероятната липса на благоприличие у чейените. Сякаш с изчезването на гордостта й всички останали емоции бяха погребани дълбоко. Когато най-сетне заспа, слабата светлина на зората бе започнала да се процежда през бизонските кожи, покриващи типито.