Джесика Сен Клер
Бялата роза (3)

Глава 3

Сабрина спа до късно. Беше почти пладне, когато стана. Дейн Морган вече бе излязъл, вероятно на лов, за да осигури месо за вечерята им. Сабрина поседя апатично в типито може би няколко часа. Накрая се насили да излезе навън, за да помогне на жените в задълженията им. Няколко индианки правеха красиви украси от разноцветни мъниста на мокасини и кожени кесии. Казаха й, че Пеещата трева е излязла извън селото, за да събере още от бизонския тор, който използваха за горене. Сабрина отново се настани край една опъната бизонска кожа, без да се мъчи да прикрие облекчението, което изпита, когато видя, че индианските момчета, както бе предсказал Дейн, бяха облечени заради студеното време.

Сребърния гълъб нетърпеливо коленичи до нея, но Сабрина не я окуражи да подеме разговор, като й отвръщаше едно сричково или изобщо не казваше нищо. Очите на момичето изразиха озадачение, което бързо се смени със загриженост. По-малката й сестра, която бяха изпратили навън да почисти съдовете след вечеря, й бе прошепнала, че чула как Бялата роза говори гневно на Белия орел в типито на Черната мечка. Може би тя бе подразнила Белия орел и той бе решил да я върне на баща й. Мисълта натъжи младото момиче, но то прояви достатъчно тактичност да не споменава състраданието си. Като приятелка на Бялата роза, трябваше да се преструва, че не е забелязала, че има нещо нередно. Веднага щом можеше, трябваше да остави бялата жена сама, така че Бялата роза да не се безпокои, че могат да видят тъгата й.

Вечерта отмина по същия начин. Сабрина се насили да яде, като наблюдаваше индианските обичаи, макар отвътре да се чувстваше опустошена. На няколко пъти видя, че Дейн Морган спира сивите си очи върху нея със замислено, дори озадачено изражение, но той не каза нищо и Сабрина хрисимо го последва към бизонските постелки, легна мълчаливо и бързо заспа.

На следващото утро стана с другите и предложи на Пеещата трева да донесе вода. Пръстите й бяха прекалено разранени, за да работи отново при кожите, а нямаше нищо друго, което да е в състояние да върши. Въздъхна, седнала край красивите, кристални води на потока Еленова следа, преди да поеме обратно дългия път към типито с пълните мехове.

— Сабрина?

Девойката нехайно обърна глава при гласа на Дейн Морган. Видя го, че е застанал на хълмчето зад нея. Не се изненада, че го вижда там. Не се учуди, че не е чула приближаването му. Всичко й беше съвсем безразлично.

— Да?

Дейн замълча за миг, докато сивите му очи изучаваха поразителната безизразност на красивите черти на лицето на девойката. Не го беше осъзнал преди, но като се замислеше за няколкото дни, прекарани със Сабрина, не можеше да си спомни случай, в който лицето й да не е изразявало някакво силно чувство — цялата гама от страх и гняв до студена омраза. Но от вчера по лицето й нямаше нищо. Погледът му се смекчи малко, а на лицето му се изписа леко любопитство.

— Исках да поговорим, преди да съм излязъл на лов. — Той се спусна по тревистия склон към нея, все още изучавайки я. Сабрина продължи да го наблюдава как се приближава, без да изразява нито удоволствие, нито липсата му, нито дори предпазливостта, с която бе започнал да свиква. Дейн спря разколебан, очаквайки някакъв отговор от момичето, но тя само го наблюдаваше в равнодушно мълчание. — По-късно днес бих искал да ти избера кон. С него ще яздиш до Денвър. Ще тръгнем на разсъмване вдругиден — дори тези думи не предизвикаха никаква реакция и Дейн объркано наклони глава на една страна. — Чудех се дали имаш някакви специални предпочитания за коня си.

Сабрина просто сви рамене и се обърна към бързо течащата вода пред себе си, за да напълни празните бизонски стомаси, които служеха вместо кофи.

— Не. Избери такъв, какъвто смяташ за най-подходящ.

Дейн кимна и остана загледан в нея цяла минута, без да пророни дума.

— Ще стигнем до Денвър за три или четири дни. Три, ако яздим упорито. Ще оставя това решение на теб. Ако се безпокоиш заради закъснението, тъй като дилижансът бе нападнат…

Сабрина отново сви рамене и като придърпа към себе си пълния мях, се наведе да вземе другия.

— Няма никакво значение.

Това само го озадачи още повече. Без съмнение някой бе очаквал пристигането на момичето с дилижанса за Денвър. А този някой сигурно вече беше обезумял от притеснение. Изведнъж забеляза усилията на слабото момиче да вдигне тежките мехове.

— Почакай, дай ги на мен. Аз ще ги взема.

В зелените очи на Сабрина се мярна отсянка на изненада.

Дейн се насили да се усмихне и посегна към меховете, без да откъсва очи от нейните.

— Сабрина, не съм достатъчно чейен, за да не мога да забележа кога едно момиче носи прекалено тежък за него товар. Може ли да ти помогна?

Очите й за миг помръкнаха от недоумение, което бързо се разсея, оставяйки зад себе си отново само пустота.

— Няма нужда. И преди съм ги носила.

Дейн поклати глава и се запъти заедно с нея към лагера.

— Нямах предвид само водата, Сабрина.

Момичето го погледна изпод миглите си с цвят на мед, изразявайки слабо учудване, което се замени с прилив от самосъжаление, щом очите й срещнаха озадачаващата нежност на погледа му. Горещи сълзи опариха ъгълчетата на очите й и тя извърна лицето си, забивайки поглед в земята, докато изминаваха стъпка след стъпка.

Дейн промърмори някаква ругатня и остави меховете, след което сграбчи ръцете на девойката.

— По дяволите, момиче, какво има? Кажи ми!

Бузите на Сабрина порозовяха от прилив на гняв заради тона му и тя непокорно вдигна очи към него.

— И какво искаш да ти кажа?

Дейн я изгледа напълно объркан, почти облекчен от повторната проява на характера на девойката, но смутен от насоката, която бе взел гневът й.

— Кажи ми какъв кон искаш — додаде той най-сетне. — Да започнем от това.

Сабрина остана безмълвна за миг, погледна тайно към него още веднъж, преди да се изкашля смутено, също така озадачена, както изглеждаше и Дейн.

— Защо ще те е грижа какъв кон бих искала?

Бръчките по челото на Дейн се сгъстиха. Нима никой преди не се бе безпокоил за предпочитанията на момичето? Сви рамене, все още изучавайки извърнатото й надолу лице.

— Защо ще ме е грижа ли? Ами… всъщност не знам. Предполагам, по същата причина, поради която ти предлагаш помощта си на Пеещата трева в домакинската работа, макар всъщност да не си задължена да го правиш.

Сабрина се замисли над думите му. Помагаше на индианката, защото… защото изглеждаше правилно да постъпи така. Би било нелюбезно и егоистично да стои без работа на сянка. Вдигна очи към лицето на Дейн и за момент остана загледана мълчаливо към загрижеността в погледа му, преди отново да сведе смутено очи.

— В такъв случай бих предпочела кобила — говореше толкова тихо, че на Дейн му се наложи да наостри уши. Внезапната носталгия, прозвучала в гласа й, го накара да се учуди. — Имах една кобила във Филаделфия, която много обичах…

Дейн изчака, но Сабрина не каза нищо повече. Най-накрая той кимна, след това се наведе към меховете с вода. Поне момичето отново се държеше като живо, а не така, сякаш беше бездушна сянка.

— В такъв случай ще ти взема кобила, Сабрина. И ще си поговорим пак, щом се върна от лов довечера.

Но нямаха такава възможност, тъй като мъжете се прибраха късно, а Черната мечка и Пеещата трева бяха седнали се хранеха само на няколко фута от тях. Дейн беше застрелял прерийна яребица, която индианците не харесваха много, но Сабрина я изяде с удоволствие, като се чудеше дали Дейн си е спомнил, че тази птица й е харесала първата вечер — или по-точно първата сутрин, тъй като вечерта беше заспала — и бе положил специални усилия да хване точно яребица. Тя не смееше да допусне тази възможност, тъй като поставяше под съмнение услугите, които този мъж настояваше да й предложи. Какво беше тя за него, та да настоява да й помогне? Във всеки случай, напомни си мрачно тя, дори Дейн доброволно да желаеше да й помогне, ако тя му разкажеше цялата история, какво би могъл да стори той? Не можеше да промени нито законите, които я притискаха, нито човека, който безжалостно я изнудваше. Но тъй като чувствата й отново се бяха пробудили за болезнен живот, тя му бе задължена за помощта, която се опитваше да й предложи, и му се усмихна веднъж с колеблива признателност, вперила очи в неразгадаемия му сив поглед, с който той я изучаваше.

На следващия ден беше още по-хладно, при все че по пладне се затопли и пролетното слънце грееше приятно над нея, докато отново се трудеше над изпънатите кожи.

— Белия орел ме помоли утре да те уча — предпазливо заговори Сребърния гълъб, като й показа чифт довършени мокасини и малка кожена кесийка, пълна с разноцветни мъниста. Не спомена колко доволна бе, когато чу нежността в гласа на воина, докато произнасяше името на Бялата роза. В края на краищата може би нямаше да изпрати момичето обратно у дома при баща му. — Той каза, че хубавите жени обичат да правят хубави неща. Никаква работа повече при миризливата кожа.

Устните на Сабрина се извиха в слаба усмивка, докато приемаше предложението на Сребърния гълъб с учтиво кимване. Дейн Морган знаеше за жените повече, отколкото бе предполагала. Беше изненадана от досетливостта му, а също и от това, че Сребърния гълъб се бе изчервила, докато произнасяше индианското му име. Ако си беше вкъщи и бе забелязала подобна реакция у младо момиче, би предположила, че става дума за младежко увлечение. Филаделфия или прерията — може би това оставаше едно и също. Дейн Морган беше красив мъж и, изглежда, тези хора го почитаха.

— Белия орел иска твърде много от Сребърния гълъб.

Момичето поклати отрицателно глава и бързината, с която го стори, потвърди подозренията на Сабрина. Е, помисли си тя, изненадана от тази мисъл, Сребърния гълъб можеше да направи и по-лош избор.

— Как се прави? — попита тя, като вдигна мокасина в едната си ръка, а кесията в другата.

Сребърния гълъб бързо се наведе, за да й покаже. Вдяна на дългата, остра, костена игла тънко изсушено сухожилие, след което избра няколко мъниста, с които да започне. Остатъкът от следобеда измина с учудваща бързина. Сабрина се изненада от лекотата и удоволствието, които откри при работата с многоцветните модели, които й бе предложила Сребърния гълъб. Сред чейените особено предпочитан цвят беше жълтият. Сабрина го използваше щедро, за да изобрази слънцето и начина, по който жълтото контрастираше с черните мъниста, символизиращи победата. Бялото служеше за фон, червеното се използваше за кръв, за изображения на хора или за скали, а синьото — за небе, дим или планини. Използва изображението на връх на стрела, предложен й от Сребърния гълъб заедно с други геометрични мотиви. Изглежда, всеки от тях имаше свое специфично значение.

Все още работеше припряно, когато я сепна звукът на плътен мъжки смях зад нея. Сабрина подскочи от изненада и си убоде пръста с иглата.

— По-добре ли е от стъргането на кожи?

Сабрина се изчерви, смутена от това, че Дейн я бе изненадал. Без да се замисли, изсмука кръвта от пръста си.

— Да, много. Днес се върна рано от лов.

Дейн кимна, седна с кръстосани крака на земята до нея и се загледа към мокасината.

— Хванахме антилопа. Мисля, че месото ще ти хареса — протегна ръка към кожената обувка и Сабрина му я подаде неохотно, усещайки как се изчервява дори по шията.

— Боя се, че не е много хубава.

Дейн повдигна вежди в нямо учудване, докато бавно разглеждаше мокасина от всички страни. Преди няколко дни Сабрина в никакъв случай не би казала такова нещо. Просто щеше да сметне, че е безкрайно добра, само защото я бе направила самата тя.

— Не съм съгласен — поклати глава той с усмивка. — Работата ти е хубава колкото много други, които съм виждал. Дори по-хубава от повечето.

Сабрина сви рамене и извърна глава, за да прикрие задоволството си. Искаше й се да приеме, че Дейн е искрен, но накърнената й гордост се боеше да повярва, да не би по-късно да бъде отново наранена.

— Сребърния гълъб ми помага през повечето време. — Тя погледна любопитно към лицето на Дейн и забеляза усмивката, която се мярна за миг. Нейните устни също се извиха в неохотна усмивка. — Предполагам, знаеш, че е луда по теб.

Дейн се разсмя тихо. Сабрина кимна и усмивката й стана по-широка.

— Тя ми каза, че Белия орел е истински воин. Спечелил си много победи и никога не си се връщал от лов с празни ръце. Нямах представа, че си толкова ценен.

Дейн се разсмя и наклони глава настрани, наслаждавайки се на неочаквано доброто настроение на Сабрина.

— Боя се, че Бягащия вълк преувеличава възможностите ми. Това е често срещан недостатък сред воините на чейените. Колкото повече слава ми припише, толкова повече слава ще получи самият той като мой приятел.

Сабрина кимна не съвсем убедено. Сребърния гълъб бе описала много случки в подробности и Сабрина не се съмняваше, че Дейн наистина е извършил повечето от описаното от индианката. По време на престоите си сред чейените, които се отнасяха напълно сериозно към тези неща, той бе спечелил четиринадесет победни пера недостатъчно, за да носи бойна украса от трийсет пера като Бягащия вълк, но въпреки това едно впечатляващо постижение за мъж, който се бе сдобил с тях за сравнително кратко време. Но докато слушаше разказа на Сребърния гълъб, най-странно й се бе сторило, че валидните за Филаделфия правила изглеждаха много, много далечни. Не само че не беше отвратена от варварството на делата, които Сребърния гълъб бе описала, но дори бе впечатлена от тях и възхитена от уменията, които притежаваше Дейн, и особено от факта, че тенджерата му никога не оставаше празна. Това сега й изглеждаше особено важно.

— Донякъде изпитвам съжаление към Сребърния гълъб. Явно е, че не обича много мащехата си.

— Разнасяш лагерните клюки, а? — развеселено повдигна вежди Дейн. Нима наистина най-сетне Сабрина бе започнала да се отнася към индианците като към истински човешки същества?

Сабрина се изчерви и побърза да свие рамене.

— Не, наистина не са клюки, а само…

Дейн се разсмя и се пресегна да вземе съда с вода, поставен до девойката.

— На твое място не бих се безпокоил много за това, Сабрина. От това, което ми каза Бягащия вълк. Смеещата се вода може би няма да остане още дълго при него. Каза ми, че тя имала… лице на ангел… — Дейн почти щеше да каже тяло, но се усети навреме и се поправи, тъй като си спомни, че нравите, при които бе израснала Сабрина, забраняваха директното споменаване на подобни неща. Дори когато ставаше дума за ръка или крак, ако те принадлежаха на дама те се наричаха с деликатната дума крайник. — Но езикът й е като на змия.

Сабрина кимна и въздъхна, без да престава да работи прилежно над вече станалата доста голяма украса от мъниста.

— Но какво би могъл да направи, след като вече е женен за нея.

— Ще я върне на баща й.

Девойката спря работата си и го изгледа удивено.

— Искаш да кажеш, че разводите са разрешени сред чейените?

Дейн кимна, като прикри усмивката си.

— Да, Сабрина. Всъщност те не са нещо чак толкова необичайно.

Сабрина се замисли за миг и веждите й се сключиха в намръщено изражение.

— Значи, ако един воин се отегчи от жена си, просто я праща да си опакова багажа? След като бедните жени по цял ден превиват гръб, докато вие, воините, играете на зарове или хвърляте топки напред-назад с онези пръчки с прикрепен на тях ремък, или се забавлявате с конни надбягвания и други подобни?

Дейн не се помъчи да скрие усмивката си от нарастващото възмущение на момичето, наслаждавайки се на гнева, който започваше да осветява очите й с изумруден огън.

— Е, освен това се занимаваме и с малко лов.

— Това е най-голямата несправедливост, за която съм чувала! Не мога да си представя как бедните индианки търпят това!

— Виж какво, Сабрина — засмя се разколебано Дейн, като реши, че е време да я поохлади малко. — Раздялата тук е валидна и за двете страни. Ако жената пожелае, тя също може да напусне мъжа си. Баща й винаги е щастлив да я приеме обратно. Обикновено винаги може да я омъжи отново и да получи още коне и кожи.

Сабрина го погледна смаяно.

— Искаш да кажеш, че те купуват жените си? В замяна на коне и други неща?

— Това не е истинска покупка, Сабрина. Повечето жени сред чейените имат по-голямо право на глас при избора на съпруг, отколкото някои от жените в нашето общество. Ето бащата губи една от своите работнички. Затова заслужава някаква компенсация.

Сабрина само поклати глава, тъй като мнението й по въпроса напълно се беше объркало и върна вниманието си към мокасините. Трябваше да обмисли обясненията му, преди да се съгласи или да ги отхвърли.

— Във всеки случай Сребърния гълъб ще остане без майка. Не съм убедена, че това ще й е от голяма полза.

Дейн я изгледа озадачено.

— Сребърния гълъб ти е казала, че…

— Да, че Смеещата се вода е втората жена на баща й. Така че…

Сабрина се запъна и вдигна очи, за да види изражението на лицето на Дейн.

— Какво искаше да кажеш?

Дейн повдигна рамене и потрепери мислено, заради посоката, която бе взел разговорът. Беше се надявал, че поне тази част от живота на чейените ще остане скрита.

— Сабрина, аз… — размърда се неспокойно той заради неочакваното недоверие, което бе накарало очите на момичето да се разширят от ужас.

— Да не искаш да кажеш, че те имат по две!

— Сабрина — в гласа му прозвуча сдържано раздразнение, а обветреното му лице се смръщи, — да, понякога чейените взимат повече от една жена. Но това не е само за… за… — Дейн не можа да измисли достатъчно деликатна дума и предпочете да не казва нищо, тъй като не желаеше да повдига нов спор, подобен на онзи от първата нощ. — Сама си забелязала колко тежка е работата на жените. Ако един воин е в състояние да изхранва две жени, това много облекчава тяхната работа.

— Това е отвратително! — изсъска Сабрина. Иглата й яростно се заби в меката кожа. — Това е… това е неморално. Това противоречи на всички християнски…

— Но чейените не са християни, Сабрина — прекъсна я той. — Този обичай не вреди никому, а всъщност дори напротив. Заради непрестанните междуплеменни войни и рисковете на лова жените винаги са повече от мъжете. Някой трябва да им осигурява храна и да се грижи за тях. Нима би предпочела да ги видиш как умират от глад?

— Сам ми каза, че от вождовете се очаква да бъдат щедри с хората, които не могат да ловуват сами. Значи тези жени няма да гладуват… освен ако не ме лъжеш — зелените й очи проблеснаха й се забиха напрегнато в него.

Дейн помръдна сконфузено и изпусна тежка въздишка.

— Права си, Сабрина. Няма да умрат от глад. — Щеше да бъде меко казано безполезно да се опитва да й обяснява как щеше да изглежда животът на чейенските жени без съпруг. За кого щяха да правят красивите си постелки? Кой щеше да обучава малките им синове на уменията, от които се нуждаеха, за да оцелеят? Кой щеше да ги радва върху бизонските кожи през дългите нощи? Особено последното. Дейн много добре знаеше колко назад бяха цивилизованите жени в това отношение. За Сабрина би бил непонятен фактът, че индианките се отнасяха към правенето на любов като към удоволствие, а не като към неизбежно задължение. — Съжалявам, че не успях да го прикрия от теб.

Сабрина потрепери ужасена и съжали, че изобщо бе започнала този разговор. В началото й беше приятно, особено споделената забава заради увлечението на Сребърния гълъб и възхищението на Дейн от умението й в ръкоделията.

— Значи майката на Сребърния гълъб… е все още жива?

— Да. Първата вечер беше на вечерята.

Сабрина се изкашля, тъй като твърде добре си спомняше как онази вечер Дейн я бе представил на всички събрали се…

— Да, мисля, че си я спомням. Как се е… как се чувства тя заради това, че трябва да дели съпруга си със Смеещата се вода? Или никой не си е направил труда да я попита?

— Сладката череша няма много общо с Бягащия вълк, Сабрина. Физически, да. Освен това той осигурява месото, но тя е от племето сиукси. Бягащия вълк я видял в един лагер на сиуксите при едно нападение за коне. Влюбил се в нея и се върнал, за да я открадне за своя жена.

Сабрина примигна от искрена изненада.

— И тя е останала тук, независимо че…?

Леката усмивка на Дейн се задържа на лицето му.

— Тя също се влюбила в него. Това станало преди доста повече от десет години. Сребърния гълъб е най-голямото им дете. Но Сладката череша не дели любовта на съпруга си с никоя друга жена.

Последва миг тишина и Сабрина замислено се загледа в мокасина, който държеше в ръка. Този разказ достигна до дълбините й и докосна ответна струна в женската й душа.

— Въпреки това, ако той я обича… — тихо заговори тя, а веждите й се сключиха. — Ако той се безпокои от това, че тя работи толкова много, би могъл сам да й помогне… — още докато говореше, тя отхвърли този довод. Ако Сладката череша обичаше истински чейенския воин, тя никога не би му навлякла презрението и насмешките заради това, че й помага в домакинските задължения. Бръчките по челото й се задълбочиха и Сабрина потъна в мълчание, усетила очите на Дейн върху себе търпеливи, а не обвиняващи. — Е, поне не е било нужно да си взима точно такава красива жена — промърмори тя най-сетне, като поклати разстроено глава. Тъй като погледът й беше прикован в мокасините, Сабрина пропусна изненаданата усмивка, която й отправи Дейн в мига, преди да стане на крака.

— Отивам да ти намеря кобила. Ще се върна навреме за вечеря.

Сабрина разбърка отново месото в котлето и се пресегна да вземе няколко горещи камъка, за да ги постави отдолу. Това също беше нещо, което в началото й бе изглеждало странно, но сега беше просто част от една утвърдена практика. Чейените не готвеха над открит пламък, а нагорещяваха камъни, след което ги изваждаха и използваха топлината им, за да готвят на тях месо. Сабрина вдигна глава при звука от приближаването на Дейн и му се усмихна за поздрав.

Той отвърна на усмивката й, но в сивите му очи остана затаено предупреждение, докато й казваше:

— Намерих ти кон, Сабрина. Бих искал да дойдеш да го видиш.

Сабрина примигна изненадано и като изпъна гръб, седна на пети край огъня.

— Но сега е почти… — застави се да спре и вместо това кимна. Какво имаше? Какво не беше наред? Черната мечка каза няколко думи на чейенски и Пеещата трева се приближи, за да заеме мястото на момичето, като й показа с жест, че трябва да отиде. Сабрина стана бавно, усещайки как страхът започва да взема връх над изненадата и последва Дейн навън. Той премина безмълвно през лагера на половин крачка пред нея, без да спира, докато не достигнаха отвъдния край на големия полукръг от типита. След това се обърна, за да й предложи ръка и забави крачки, докато вървяха по края.

— Сабрина, искам да те предупредя за това, което чух този следобед, докато ти търсех кон заедно с Бягащия вълк. Очевидно чейените изобщо не са убедени, че сме това, за което се представяме.

— Искаш да кажеш съпруг и съпруга? — Сабрина хвърли към слабото лице на Дейн загрижен поглед. — Но ние бяхме толкова предпазливи да не сгрешим нещо.

Едно кратко кимване на тъмнокосата му глава я прекъсна, а на устните му за миг пробягна лека усмивка.

— Очевидно въпросът по-скоро е какво не сме направили.

Бузите на Сабрина порозовяха и тя бързо сведе поглед към земята.

— Но… но откъде биха могли да знаят?

Усмивката отново се мярна на лицето на Дейн, а очите му бяха развеселени, въпреки загрижеността, с която изгледа сведеното лице на момичето.

— Не знам, Сабрина.

Това беше вярно — той наистина не знаеше. Разбира се той имаше достатъчно опит в това изкуство, за да се досети как бяха разбрали. По бизонските постелки оставаха някои непогрешими следи, а в нощната тишина не се бяха чули определени звуци на наслада.

— Черната мечка дали ще каже нещо?

Дейн бързо поклати глава, тъй като долови в гласа на Сабрина усилието, с което превъзмогваше нежеланието си да обсъжда подобен въпрос.

— Не, той е приятел. Не би направил нищо по своя воля, което би ми навредило. Но ако някой го попита направо, няма да излъже заради нас. Никой чейенски воин не би го сторил, дори Бягащия вълк. За тях това би било безчестие.

Сабрина запази мълчание още минута. Пръстите й несъзнателно стиснаха ръката на Дейн и за миг тя почувства увереност от силата на мускулите, които играеха под дланта й. Но, ако се стигнеше до бой, замисли се тя, дали той щеше да рискува собствения си живот, за да я предпази.

Дейн погледна изкосо към нея и забеляза внезапната бледост на лицето й.

— Нищо лошо няма да ни се случи, Сабрина. Не забравяй, че утре сутринта си тръгваме. Просто исках да те предупредя, в случай че се наложи да… отидем малко по-далеч в преструвката си, отколкото бях запланувал.

Лицето на Сабрина пламна, а червенината по страните й се открои отвратително ярко върху пепелявата бледост на кожата й.

— Колко по-далеч?

Усмивката отново озари лицето му, но очите на Дейн останаха любезни. Той побърза да отговори:

— Не чак толкова, че… ъ-ъ… да нанесем някакви трайни увреждания, убеден съм.

Сабрина преглътна мъчително и кимна, като отчаяно се опитваше да накара ума си да заработи. Може би имаше някакво друго решение.

— Каза ли… какво им каза на индианците, Дейн? Как им обясни защо не сме…?

— Казах им, че белите жени не горят от желание да… се занимават… с каквато и да е дейност върху бизонските постелки, когато наблизо има други хора — Дейн не си направи труда да спомене удивлението, което беше предизвикала тази информация сред индианците, нито малкия успех, който бе постигнал в опитите си да поясни аргументацията на белите жени.

— Разбирам — отговорът на Сабрина беше дрезгав шепот. Поне нямаше да й се наложи да дава представление. Вероятно трябваше да бъде благодарна за това.

— Ето кобилата, която ти наех — гласът на Дейн прозвуча по-силно и Сабрина сепнато вдигна глава, осъзнавайки, че вече са достигнали края на лагера и неколцина индианци любопитно ги наблюдаваха с каменни лица от входовете на типитата си.

Сабрина се насили да кимне, дори успя да се усмихне.

— Много мило. Сега обаче трябва да се връщаме. Сигурно вече закъсняваме за вечеря.

Дейн кимна и тръгна напряко през лагера. Само след една крачка той спря и се обърна, за да продължи по по-дългия, обиколен път през покрайнината. Това по-силно от всякакви думи убеди Сабрина, че опасността е по-голяма, отколкото бе посочил Дейн. Беше решил да не преминава през чейенския лагер, парадирайки със странната й бяла красота пред воините, за да не ги подразни още повече. Тя не можа да потисне тръпките, които пробягаха по тялото й. Искаше й се вече да е утре и те да са на мили от индианското село. Усещаше враждебността на хората по-остро от когато и да било, боеше се от тях и ги мразеше, както в началото, неспокойно усещайки множеството чифтове непроницаеми черни като въглен очи, които следяха бавното им придвижване до типито на Черната мечка.

Когато се върнаха, Пеещата трева вече беше сервирала порциите в дървените паници за хранене и на Сабрина не й остана време да обмисля значението или бъдещите усложнения, произтичащи от проблема, който бяха обсъдили с Дейн. За разлика от официалната гощавка през онази първа нощ в типито на Бягащия вълк, обикновеното хранене позволяваше в по-голяма степен участието на жените. Сабрина и Пеещата трева седяха в един кръг с воините и те можеха да слушат и да вземат участие в разговорите. Когато говореха на английски, Черната мечка превеждаше на жена си; когато се говореше на чейенски, Дейн обясняваше смисъла на Сабрина.

В по-голямата си част разговорът засягаше лова на мъжете: кой какви животни е видял, кой е донесъл месо в селото и кой не. Сабрина слушаше с половин ухо, слабо заинтересована от разказите на воините, които дори не познаваше. Но Пеещата трева говореше и се кикотеше свободно, за първи път спокойно в присъствието на белия воин и девойката. Сабрина погледна към жената и се усмихна. Донякъде й завиждаше. Червеникавокафявото й лице беше обветрено и доста набръчкано от многогодишната тежка работа, а някога черните й плитки бяха щедро прошарени със сребърни нишки, но между нея и възрастния й съпруг имаше явна привързаност. Макар че лицето на Черната мечка, както лицата на всички останали воини на чейените, рядко изразяваше някаква емоция, Сабрина се бе научила да гледа в очите, за да търси някаква реакция. И сега, когато вече знаеше какво да търси, тя с изненада откри неочаквано веселие и добро настроение. При техния тежък живот в суровата страна, в която живееха, чейените по някакъв начин успяваха да намерят поводи за смях.

Когато мъжете привършиха втората си паница храна, Сабрина понечи да се изправи на крака с намерението да ги събере и да ги изнесе навън, за да ги почисти с пясък и вода. Но Черната мечка се размърда и каза нещо на жена си, докато ставаше на крака.

Пеещата трева го изгледа за миг, а изражението й беше по-ясно от всякакви думи. Каквото и да искаше той, тя бе прекарала един дълъг и тежък ден, и беше изморена. Явно не й се искаше да прави това, което той беше предложил.

Черната мечка добави още нещо, този път по-настоятелно. Индианката въздъхна, но сви рамене и посегна към купчината съдове в ръцете на бялата девойка.

Сабрина се смути и се зачуди дали не беше направила нещо, с което бе обидила воина. Погледна към Дейн, който тъкмо се изправяше, но неговото лице изразяваше безгрижие, докато изричаше някакви гърлени думи на чейенски.

Черната мечка кимна и последва Пеещата трева извън типито. Дейн остана в мързелива поза, отпуснал едното си коляно настрани и кръстосал ръце пред гърдите си, докато наблюдаваше действията на индианците. След това се обърна към девойката и й се усмихна, при все че сивите му очи останаха замислени. Пристъпи към нея и сложи ръце на раменете й. Сабрина леко се намръщи, но той само поклати глава и се наклони към нея, за да може да говори тихо до ухото й. Дъхът му погъделичка златната коприна на дългата й коса.

— Струва ми се, че усещам как капанът щраква, Сабрина.

Сабрина извърна намръщеното си лице към него и го погледна въпросително, но само се смути още повече от предупреждението, което изразяваха сивите му очи. Изведнъж тя пребледня, тъй като разбра какво искаше да й каже и само кимна сковано. Разбира се. Ако бялата жена не можеше да прави любов в присъствието на други хора, тогава щяха да им осигурят спокойствие. А утре, ако бизонските постелки все още бяха непокътнати, картите им щяха да бъдат разкрити.

Дейн вдигна глава, като се противопостави на желанието си да погледне към покрития с кожи вход на типито или към обикновено здраво стегнатите шевове на стените. Навън беше тъмно. Той и Сабрина стояха между светлината на огъня и почти непрозрачните бизонски кожи. Може би силуетите им можеха да бъдат видени отвън, застанали близо един до друг. Може би това щеше да задоволи чейените. А може би не, мрачно си помисли той. Колко още трябваше да продължава този маскарад?

Сабрина потрепери леко под ръцете му и погледът му се върна към пепелявото й лице, преди главата му да се наклони към устните й.

— Дейн, аз… — Сабрина се запъна, а красивото й лице почервеня. Тя започна да трепери и заби поглед в пода от смущение. Съмняваше се, че една чейенка би била толкова невежа по тези въпроси. — Аз не знам как… искам да кажа, какво да правя.

— Всичко е наред, Сабрина. Аз знам. Просто недей да пищиш. Става ли?

Тя се насили да кимне сковано, но започна да трепери още по-силно, щом Дейн вдигна ръце, за да я прегърне. Никога преди не бе усещала толкова силно истинската му физическа същност, силата на ръцете, които я прегръщаха, твърдите мускули на мъжественото му тяло. Тя вдигна инстинктивно ръце, притисна длани към гърдите му и почувства силното, равномерно биене на сърцето му, усети повдигането на гръдния му кош при всяко вдишване. Това я изплаши, тъй като почувства невероятната му сила в сравнение с крехкото й тяло: Изплаши я самата мисъл да се довери толкова много на някакъв мъж. Но наистина нямаше шанс, напомни си тя, освен ако нямаше желание да стане жена на някой индианец.

Дейн изчака толкова дълго, колкото посмя, като само вдигна ръка, за да отмахне дългите, преплетени вълни на косите от лицето й. Сутринта я бе видял несръчно да реше косата си с примитивния гребен на чейените — необработена кожа от бизонски език. Но сега косата й беше разбъркана от вятъра, а плитките й се спускаха от раменете към кръста й, досущ като златен водопад, изящни и копринени. Дейн нежно стегна прегръдката си около тънкия й кръст, притегли я към себе си и повдигна красивото й, потъмняло от слънцето лице с пръсти. Сабрина незабавно се напрегна, а лицето й пребледня на игривата светлина на огъня, но не издаде никакъв звук, нито направи някакви усилия да избегне топлото, сухо докосване на устните му. Стоеше вдървена в прегръдката му, а сърцето й биеше в бесен ритъм. Опитваше се да насили тялото си да се отпусне в несвойствената твърдина на прегръдката на Дейн. Устните му нежно докосваха нейните, без да настояват, просто я галеха, след това отново се откъсваха и преминаваха по крайчеца на косите й, на очите, по скулите й.

Сабрина усети, че тялото й все още трепери. Неспособна да спре, тя неочаквано се почувства признателна за силата на ръцете, които я обгръщаха. Те не биха й позволили да падне. Почувства, че главата на Дейн отново се накланя, лицето му погалва страната й и се потрива в косата й. Чу го да мърмори тихи, успокоителни думи. Отпусна глава и я опря на ризата му от еленова кожа, а от устните й се откъсна тих стон. Сабрина пое дълбоко дъх, за да заглуши треперенето си, уверена, че долавя силния му, мъжествен мирис, миризмата на кожа, грубия му допир до меката кожа на бузите й. Спря за миг, след това вдигна лицето си, за да срещне устните му.

Топлата тежест на устата му притисна главата й назад, към желаната сила на ръката му и Сабрина започна да се отпуска, открила в прегръдката му успокоение вместо страх. Устните й се отпуснаха под неговите, а гърдите й изпуснаха нежна въздишка, щом се притиснаха към неотстъпчивата твърдост на гръдния му кош. Сабрина вдигна ръце и го прегърна през шията, почувствала много добре странната слабост, която се надигаше в тялото й. Беше признателна за незабавното стягане на ръката му около кръста й.

Дейн се усмихна леко и откъсна устни от нейните, за да погали още веднъж мекото злато на косата й. Това момиче отново го бе изненадало. Сякаш знаеше какво прави. Студената напрегнатост се бе разтопила в сладка мекота, а красивото й лице беше обагрено от изящните цветове на светлината, идваща от огъня. Раздалечените й очи бяха притворени, обградени от бадемовите полумесеци на гъстите, дълги мигли, които засенчваха изпъкналостта на високите й скули и смекчаваха красотата на лицето й. Устата й предлагаше медена сладост, а стройното й тяло се притискаше към него, вече без всякакво напрежение. Трябваше да полага усилия, за да не забрави, че играеха игра.

Отново наведе тъмнокосата си глава към Сабрина, опитвайки се да заглуши огньовете, разпалени от мекотата на устните й, насилвайки се да не забравя, че отвън вероятно имаше воини на чейените, които наблюдаваха представлението. Сабрина отново въздъхна и меката, заоблена пълнота на гърдите й се издигна и спусна край гръдния му кош, изпращайки инстинктивна реакция в собственото му тяло, която не искаше да слуша нарежданията на ума му.

Ръцете на Сабрина се стегнаха около шията на Дейн, тъй като някаква странна слабост направи коленете й коварно нестабилни. Устните му срещнаха нейните с по-голяма сила. Сабрина отстъпи под нея, отведе нараняващата мощ от тях и я смекчи с нежността на устните си. Изведнъж се почувства замаяна и се прилепи още по-близо към надеждната сила на Дейн.

Ръката зад гърба й се стегна неволно, така че тялото й се притисна към неговото. Дейн повдигна за малко глава, завъртя я от удоволствие и отново се наведе, за да потърси устните й. Езикът му очерта влажната пълнота на леко разтворените й устни, преди да докосне тъмната им сладост. Сабрина простена, без дори да осъзнае, че е издала звук, усетила как някаква незнайна нужда се разлива в тялото й и кара сърцето й да препуска. Дишането й внезапно се учести и стана задъхано. Почувства как езикът на Дейн я подканя да разтвори устни, да му позволи отново да проникне в нея и тя отпусна глава, подчинявайки се на желанието му.

Горещият вкус на езика му изпълни устата й, когато Сабрина лакомо притисна устни към Дейн и раздвижи езика си, за да отвърне на ласката му. Той се обви за миг около нейния език, след това последва пътя на отстъплението му и се плъзна навътре в устата й, вкусвайки едновременно сладкия и кисел дъх на изсушените плодове от вечерята. Гърдите й тръпнеха от допира до твърдите му мускули. Сабрина неволно се притисна по-близо до него, забравила всички страхове и възражения срещу правенето на любов. Чу тихите звуци, които Дейн издаваше от удоволствие до ухото й, и се усмихна, усещайки как те задоволяват някакво нейно вътрешно желание, чието съществуване дори не бе подозирала. Стисна по-здраво широките му рамене и преплете пръстите си в гъстите, лъскави вълни на тъмната му коса, принуждавайки го да притисне устата си към нея.

Дейн се подчини с нов приглушен стон, като почти я повдигна от земята със силата на прегръдката си, а мускулестото му тяло се отърка в мекотата й. Сабрина гладно се изви в дъга към него, като притисна инстинктивно бедрата си към надигащата се под панталоните му от еленова кожа твърдина, напрягайки се да смаже с прегръдката си настойчивите тръпки на гърдите си. Едната ръка на Дейн се отдели от кръста й и се плъзна нагоре, за да обхване великолепието на гърдите й, а пръстите му се раздвижиха в ласка, от която тялото й се изпълни с безкрайно удоволствие. Сабрина почувства как внезапен трепет отслабва тялото й и почти се свлече под яростната му атака. Дейн я взе на ръце, отнесе я до меката купчина от бизонски кожи и внимателно я положи върху тях, като след това сам легна, почти покривайки тялото й със своето.

Сабрина безпомощно отпусна глава назад, а пръстите й се преплетоха в косата му. Почувства как устата му се докосва до нежната й шия като изсушаващ пламък. Цялото й тяло се разтресе от вълните на неутолимо желание. Сабрина почувства топлината на крака му върху бедрата си и инстинктивно се размърда, повдигайки се към тежестта му и подчинявайки се на настойчивостта, с която той се притисна към нея в отговор. Ръката на Дейн се плъзна към копчетата на роклята й, разкопча ги до корсажа й, след което разтвори краищата на дрехата и обсипа коженото й деколте с ласки. Устните му лакомо се плъзнаха по дължината на шията й. Едната му ръка отново се спусна към гърдата й, повдигна я над дантеления ръб на корсажа и устата му гладно се впи в тъмното й зърно.

Сабрина извика силно в екстаз и се загърми в безпомощно желание. Тъмната изпъкналост на зърното й се напрегна и се надигна от докосването му, отговаряйки с твърдостта си на горещите ласки на езика му, тръпнещо и жадуващо за още, и още, и още.

Дейн протегна ръка към плътната тъкан на роклята й, придърпа я високо над коленете й и плъзна ръка под нея, достигайки меката белота на стройния й дълъг крак. След това проследи извивката му нагоре, към тъмнината, а пръстите му докоснаха като с перо невероятната мекота на вътрешната страна на бедрата й, като ги подканиха нежно да се разтворят по-широко и да се притиснат по-силно към хълбоците му.

Главата на Сабрина изведнъж се удари в кожите. Тя извика стресната, когато Дейн неочаквано я отблъсна от прегръдката си, претърколи се настрани от нея и скочи на крака с едно плавно движение. Тя отвори изплашено очи и веднага вдигна ръка да прибере разтвореното деколте на роклята си и да придърпа полите си надолу. Видя на светлината на огъня как ръката на Дейн се плъзна към конча на високия, украсен с ресни ботуш и измъкна нож, който проблесна като сребро в сянката на типито.

— Дейн, недей! — извика тя, опитвайки се да се изправи. — Дейн!

Бягащия вълк се оказа по-бързо. Ръката му се стрелна и сграбчи китката на приятеля му. За миг двамата се пребориха за контрола над ловджийския нож, който зловещо проблясваше на непостоянната светлина. Индианецът гърлено изруга на чейенски, миг преди да отпусне ръката на Дейн. Сабрина потрепери и разтърси глава, за да принуди мозъка си отново да заработи. Така бе потънала в любовните ласки на Дейн, че почти бе забравила каква беше целта им. Всъщност беше забравила къде е, коя е, беше забравила всичко, освен яростната, настойчива радост, която караше тялото й да пее.

На слабата светлина на огъня в типито стояха трима от воините на чейените. В ням ужас Сабрина отметна кичурите коса, които се бяха преплели по време на любовните ласки върху лицето й. Колко ли време бяха стояли край тях, преди тя и Дейн да осъзнаят присъствието им? Мярна й се и един друг въпрос, който я зашемети дори още по-силно. Какво щеше да се случи, ако не се бяха появили?

Разговорът премина на английски, тъй като Дейн беше прекалено разгневен, за да си спомни, че трябва да говори на чейенски.

— Какво става тук, по дяволите?

Бягащия вълк посрещна яростта на приятеля си, без да мигне, дори тайно облекчен от реакцията му. Нима би могло да остане някакво съмнение при вида на този мъж, чието любовно удоволствие беше прекъснато? Дори дива планинска котка, правеща любов със своята партньорка, не би могла да ръмжи по-яростно.

— Полския ястреб се усъмни в думите на Белия орел и го каза на съвета на чейените. Бялата антилопа — Бягащия вълк посочи към третия индианец, който стоеше неподвижно, при все че черните му очи блестяха враждебно — дойде да прецени кой казва истината и кой е лъжецът.

— И по каква причина вождовете на чейените се усъмниха в думите ми? — Дейн намръщено се обърна към възрастния вожд, отчаяно опитвайки се да въведе някакъв ред в мислите си. Исусе Христе! Напълно бе забравил, че може би ги наблюдаваха. Почти беше готов да започне да се люби с това момиче.

— Стори ни се, че при това пътуване Белия орел няма голямо желание за любов.

Сабрина начумерено погледна към възрастния индианец. Значи той беше един от четиридесет и четиримата индианци, които ръководеха племето. И при все че набръчканото му лице изглеждаше сериозно, стори й се, че забелязва някакъв слаб блясък — може би озадачение? — в тъмните му очи.

— Нима съветът на чейените няма по-важна работа от това да брои колко пъти един воин прави любов с жена си? — Гласът на Дейн все още беше гневен и Сабрина го погледна изненадано. Изглеждаше наистина ядосан. Или беше прекрасен актьор, или също бе забравил, че само се преструваха.

— Съветът на чейените се извинява, че прекъснахме удоволствието ти, Бял орел — гласът на Бялата антилопа прозвуча помирително, но съдържаше прикрит присмех. — Един воин има много нощи с жена си, но има само един живот. Помислихме си, че ще е мъдро да предотвратим предизвикателството към Бога Слънце, което би могло да те изложи на опасност.

Сабрина рязко пое дъх. Предизвикателство към Бога Слънце? Сребърния гълъб й беше разказала за този обичай. Отсъждане на истината чрез изпитание. Това ли искаше Полския ястреб — да подтикне Дейн към явен сблъсък? Неволно погледна към него и видя, че чейенът неучтиво гледа право към нея, което само по себе си беше обидно. Индианецът извърна глава и суровото му, грубо лице се очерта странно заплашително на светлината на огъня. Заговори рязко на чейенски с възрастния вожд и Сабрина, разтреперана от неочакван страх, притисна колене към гърдите си.

Дейн почервеня от гняв, пристъпи крачка напред към воина, но Бялата антилопа поклати побелялата си глава и като застана между двамата мъже, вдигна ръка с длан напред.

— Кажи му, че не е негова работа дали една жена предпочита да бъде облечена, когато прави любов — Дейн умишлено се премести, за да закрие с тялото си Сабрина от индианеца. — И му напомни, че е неучтиво да зяпа жената на друг воин.

Сабрина видя как Бялата антилопа кимна утвърдително и почувства, че дишането й започва да се успокоява. По изражението, което се четеше в черните очи на вожда, тя предположи, че той е убеден в правата на Дейн над нея и е раздразнен от продължаващите обвинения на Полския ястреб. Вождът промърмори нещо на чейенския воин, кимна им, след което се обърна и направи жест на враждебно настроения индианец да го последва.

Бялата антилопа спря още веднъж до входа и каза нещо през рамо, а в старческите му очи проблесна неприкрито веселие. Думите му бяха на чейенски и Сабрина не разбра нищо, освен името на Дейн. Каквото и да бе казано, то извика усмивка на обикновено безстрастното лице на Бягащия вълк. Дори Дейн с неохота се усмихна на шегата и кимна на излизащия вожд.

Бягащия вълк остана още малко. Тихо каза нещо на чейенски, след това също кимна и тръгна към изхода, като се постара да прикрива смеха си, докато е в типито. Доста дълго си бе патил от закачките на Белия орел заради любовта си към Сладката череша. Въпреки това никога не бе вадил нож срещу някой, който неволно го бе прекъснал. Нито пък бе реагирал остро като ранен вълк срещу това, че някой друг воин е погледнал жена му. Засмя се в хладния нощен въздух и весело разтърси черните си плитки. Белия орел ще чуе доста неща за тази нощ, когато следващия път дойде при тях. Сладката череша поне беше добра домакиня и имаше ясна представа какво може да се случи върху бизонската постеля. Не правеше грешката да си легне облечена, така че после да му е нужен цял час, за да се добере до удоволствието си, замотан в дрехи и поли, и дори островърхи обувки. Бягащия вълк отново се засмя, горящ от желание да разкаже случката на жена си. Сладката череша имаше да се смее, когато й разкаже за странния характер на момичето, в което Белия орел се беше влюбил толкова силно.

Дейн остана мълчалив край загасващия огън, загледан в тръгващите си воини. Наведе се само за да постави ловджийския си нож в капията, закрепена от вътрешната страна на ботуша му. Какво ставаше с него, по дяволите? А също и с момичето. Всъщност беше ли се случило нещо с нея? Дали просто се бе оставила да я води, като бе продължила да му вярва, мислейки, че всичко е част от пиесата, в която се бе съгласила да участва? Дали се бе побояла да се възпротиви от страх да не ги разкрият? Дейн си пое дълбоко дъх, отиде и се освежи с вода, след което занесе една чанта на девойката, която седеше мълчаливо, сгушена върху бизонските кожи.

Сабрина промърмори някаква благодарност и почувства как лицето й почервенява от смущение под погледа на Дейн. Как можа да направи това? Да позволи на този мъж да целува гърдите й. Да се гърчи под топлата му тежест като животно на припек. Какво ставаше с нея, та докосванията на ръце му й бяха доставили такова изгарящо удоволствие? И какво ли си мислеше сега Дейн за нея. Нито една истинска дама не би повярвала, че подобни похотливи, злонамерени действия могат да бъдат само маскарад.

— Сабрина, аз… — започна неуверено Дейн, като се изкашля, а очите му озадачено се спряха върху сведеното лице на девойката. Как изобщо би могъл да се извини, след като дори не можеше по подходящ начин да спомене това, което бяха направили? — Аз… мм… съжалявам за… за това, че отидох толкова далеч в преструвките ни. Боя се, че се възползвах от твоето… сътрудничество. Истината е, че всъщност напълно забравих какво точно правим. Надявам се да ме разбереш.

Сабрина успя да кимне, чувствайки как дишането й се учестява, когато Дейн седна с кръстосани крака до нея. Усети допира на коляното му до крака си и се отмести, ужасена от нетърпеливия трепет на тялото си. Нима по душа не беше нищо повече от една лека жена?

Почувства объркания поглед на Дейн върху лицето си и се изчерви още повече. Опита се да повдигне небрежно рамене. Нима той не бе усетил неподправената страст в нейната собствена реакция? Нима не бе почувствал как се бе загубила в огъня му? Сабрина се изкашля и се размърда. Много по-добре ще е да го накара да си мисли, че грешката е била изцяло негова — че само се е подчинявала на маскарада им. Така ще подобри мнението му за нея, мрачно си помисли тя, да не изпробва отново късмета си по пътя за Денвър, който все още им предстоеше. Посред прерията няма да се появят спасителите натрапници.

— Всичко е наред. Разбирам, че… че е много трудно за един мъж да… да овладее нуждите си.

Дейн се намръщи и отново погледна към лицето й. Възможно ли беше да си е представил в такива подробности страстта й?

— Да, знам как си била възпитана, Сабрина. Да мислиш, че мъжете са животни. Позволяваш ни да видим глезена и пощуряваме от отвратителна страст — Дейн заговори по-рязко, отколкото възнамеряваше, тъй като донякъде го беше яд на Сабрина, на самия него и, призна си честно той, на воините на чейените. Между него и момичето имаше цял фут разстояние, но тялото му все още тръпнеше от наново разпалилия се огън, туптеше и настояваше, това не му се бе случвало откакто бе видял Тара за първи път.

Дейн поклати глава при тази мисъл и побърза да промърмори някакво извинение.

— Извинявай, Сабрина. Предполагам, че не съм се съвзел напълно от шока — въздъхна той и премести поглед от момичето към огъня, все още учуден от силата на реакцията си. Вече не беше младо и зелено момче, та да се оставя така на вълните на страстта. Бе откликнал на Сабрина така, както на никоя друга жена или поне на жените, с които си бе имал работа от доста години насам. Но какво означаваше това?

Тръсна гневно глава. „Забрави я!“, нареди си сам той. И без това щеше да му бъде трудно да заспи.

— Утре тръгваме рано, Сабрина. Още призори. Ще ни се наложи да яздим цял ден, за да стигнем до мястото, където ще нощуваме.

Девойката само кимна, без все още да посмее да го погледне в очите. Легна с лице към стената на типито и обърна гръб на Дейн, когото доскоро така страстно бе държала в прегръдката си. Миг по-късно Черната мечка и жена му влязоха в типито. Чейенският воин изглеждаше доволен, но същевременно истински обезсърчен. Радваше се, че приятелят му Белия орел е доказал правотата си, но от друга страна беше доволен, че на другия ден гостите щяха да напуснат типито му. Като се имаше предвид странният навик на бялата жена да стои съвсем облечена и да прави любов с мъжа си само когато са сами, би било не само неудобно, но и затрудняващо да ги карат да им гостуват по-дълго. Той и Пеещата трева не биха могли всяка нощ да стоят часове наред на хладния пролетен въздух. Вече не бяха млади.

Жената изглеждаше вече заспала. Черната мечка промърмори няколко думи на белия воин, преди сам да се насочи към леглото си. Не биваше да се държи негостоприемно, напомни си той. Белия орел беше осигурил месо за дни напред с антилопата, която беше застрелял през деня. Освен това чейените се гордееха с търпимостта си към странностите на другите хора. Чейените, разбира се, бяха прави. Явно бяха много по-умни от белите племена. Отпусна се в леглото и прегърна любвеобилно Пеещата трева, оценявайки всичко онова, което години наред бе получавал от жена си и което бе приемал за дадено. Трябваше да благодари на боговете, че е женен за индианка, а не за бяла жена. Почти веднага добави в молитвата си и Белия орел. С такава жена един воин има нужда от всички сили, които може да събере.

Дейн се отпусна на бизонските кожи и се загледа с празен поглед в менящите се сенки, които огънят хвърляше върху изрисуваните стени на типито. Доста време чуваше само звуците на чейенската нощ: лая на кучетата, далечния вой на койотите, вечния вятър сред типитата. След това се намесиха спомените за Тара, спомените за лудите очи на брат му, когато за последен път го бе видял жив; красивата плантаторска къща с бели колони във Вирджиния; прекрасният смях на Тара, преливащ от прозореца на втория етаж — далечен, но ясен; ведрината навън и невероятното, непочтено поведение на Тара вътре.

Чак тогава дочу тихите звуци, които издаваше Сабрина. Обърна глава към нея, надигна се на лакът и сред тъмнината внимателно се вгледа в лицето й. Мислеше си, че е заспала, но забеляза, че в ъгълчетата на очите й блестят сълзи. Протегна ръка и докосна с питаща ръка рамото й. Сабрина също не каза нищо, а само леко поклати глава, сякаш в отговор. Дейн се намръщи за миг, чудейки се какво да направи. Нима беше толкова разстроена от това, което се беше случило вечерта между тях? Дейн се отпусна отново, промуши ръка под русата й глава, без да обръща внимание на незабавното напрягане на тялото й, и я притегли към себе си, като притисна главата й към облеченото му в еленова кожа рамо. След това нежно я прегърна с другата си ръка.

Сабрина се възпротиви за миг, след това се предаде, чувствайки как по необясним начин хаотичният ход на мислите й секва и постепенно я обхваща топла сигурност. Това й напомни за детството й и за начина, но който баща й я беше прегръщал, за да успокои събуденото от кошмарен сън дете. Тя подсмръкна за последен път и зарови лице по-дълбоко в рамото на Дейн, попивайки сълзите си в ризата му. Постепенно тихото, ритмично туптене на сърцето му я унесе в дълбок, безпаметен сън.