Джесика Сен Клер
Бялата роза (12)

Глава 12

Бяха вървели може би с километри по тесни пътеки, лъкатушещи през високи борови гори и ронливи скали. Бяха преминали над малки, почти пресъхнали потоци и бяха пресекли дългата прерия, осеяна с шубраци и мескит. Накрая бяха спрели в една малка планинска долчинка и Сабрина се беше отпуснала изтощена на тревата, твърде изморена дори да изпита ужас.

Апахите я бяха изолирали напълно и тя благодареше на Бога за това. Смяташе, че те се интересуваха повече от Клейтън, Бригс и Сампсън, отколкото от нея. Може би считаха жените за по-малка заплаха. Каквато и да беше причината, тя беше радостна от това — или поне засега се чувстваше така. Когато слънцето се скри зад планинските върхове, апахите запалиха огън, а когато огънят се разгоря, те започнаха да стъкмяват втори. Тогава Клейтън започна да крещи, докато един от индианците отиде при него и го ритна по лицето. След това той започна да хленчи и Сабрина реши, че бе загубил разсъдъка си. В известен смисъл тя беше благодарна за това. Той беше противен, зъл човек, но сега, когато наближаваше краят на всичко това, тя откри, че не може да изпита удоволствие от страданието му. Просто искаше всичко да свърши възможно най-бързо и безболезнено.

— Сабрина?

Тя извърна главата си към него, слисана да чуе името си.

— Да?

Една жалостива усмивка се появи на устните му.

— Бях добър съпруг, нали, Сабрина? Поговори с индианците. Кажи им да ме пуснат да си вървя.

Сабрина го погледна внимателно за миг, после поклати глава.

— Не мога, Клейтън. Съжалявам.

— Да, ти можеш! Знам, че можеш! Ти ми разказваше толкова много неща за тях — как си живяла с тях, как си яла…

Тя се намръщи, после кимна с глава. Да, разбира се. Той имаше предвид чейените. Или може би в умопомрачението си…

— Съжалявам, Клейтън, наистина съжалявам. Но това бяха чейените, с които аз и Дейн живяхме. А тези са апахи. Не мисля, че двете племена…

— Накарай ги да ме пуснат! — гласът на Клейтън беше писклив, малките му очички гледаха отчаяно и той сгърчи тялото си, също като някоя противна змия. — Можеш, но не искаш да го направиш! Знам го! Ти ме лъжеш! — той се спря, за да си поеме въздух, а лицето му доби лукаво изражение. — О, разбирам. Не искаш да го направиш, защото тръгнахме след теб, за да те убием. — Клейтън извърна главата си и се усмихна на момичето, а тя потрепери, вече разбрала със сигурност, че той се беше побъркал. — Аз не исках да те убия, Сабрина. Гарвис и… и Бригс. Бригс ме накара да го направя. Аз не исках да ти причиня зло.

Сабрина успя да кимне с глава, въпреки че по тялото й полазиха тръпки.

— Добре, Клейтън — промърмори тя с досада. — Ще говоря с индианците за теб — да те пуснат да си вървиш.

Това, изглежда, го задоволи и той млъкна, но след малко започна да си тананика някаква песен. Сабрина нямаше повече сили да погледне към него. Това беше по-лошо от смъртта, реши тя. Да вижда как пред очите й един човек деградира. Моля ти се, Боже, нека всичко свърши по-скоро!

Но часовете минаваха, луната светеше високо на небето, а мъките им едва сега започваха. Клейтън я беше погледнал, за да й благодари жалостиво, както благодареше и на индианците, когато накрая те тръгнаха към него. После, вместо да го развържат, те го понесоха към огъня, като най-напред провесиха главата му над нажежената червена жарава. Косата му започна да гори почти мигновено и отвратителният мирис на пърлено се разнесе от леко подухващият бриз. Сабрина усети, че започва да й се гади, но не мръдна от мястото, където лежеше. А Клейтън беше започнал да крещи отново, този път на нея, наричайки я с неприлични, противни имена, защото тя не беше накарала индианците да го пуснат, както му беше обещала. После лицето му започна да се покрива с мехури от горещината, а езикът му се изду от кръвта, която нахлуваше в главата му, и думите му станаха неразбираеми, единични, ужасни, задъхани животински писъци.

Сампсън беше следващият. Той вдигаше по-малко шум от Клейтън. Плака и умолява горещо и апахите, които го държаха, му се подиграваха малко по-малко, отколкото се бяха подигравали на Клейтън. Бригс се беше държал като бабаит и, изглежда, не разбра, когато апахите решиха да не го пекат жив, а вместо това го сложиха да легне и вързаха ръцете и краката му с каиши, направени от сурова кожа, за колчета, забити в земята. Той бе мълчал няколко минути, а после бе започнал да се смее, мислейки, че някак си беше избягнал горчивата участ на другарите си. Само Сабрина потрепери и сви раменете си, като се извърна настрана, за да не го гледа. Тя си спомняше много добре от пребиваването си в селището на чейените как суровата кожа се свива, когато се остави на слънце. Бригс щеше да се бори с дни със смъртта, бавно и сигурно, разкъсван на части, когато суровите кожени каиши започнеха да съхнат и да разпъват крайниците му. Той имаше по-лоша съдба от тази на Клейтън и Сампсън, тъй като никой от тях двамата нямаше да преживее нощта. Бригс беше ранил двама апахи, единия, от които сериозно, и неговото наказание бе в съответствие със злодеянието му. След това идваше нейният ред.

Но часовете минаваха, а никой не идваше при нея. Сега апахите се бяха събрали около Клейтън, а един от тях бе извадил ножа си и тя си спомни, че бе изминало доста време, откакто бе спряла да чува виковете му. Следователно той беше мъртъв или поне тя се надяваше на това. Той не беше млад човек, като Сампсън. Може би сърцето му не бе издържало. Но тъй като не беше умрял, както подобаваше да умре един мъж, апахите обезобразяваха тялото му, за да бъдат сигурни, че той няма да бъде мъж в отвъдния свят. Като видя ужасната сцена, Сампсън започна да крещи неистово. Той се бореше, като правеше последни, отчаяни, безсмислени опити да се надигне, които завършваха с покъртителни стенания. Сабрина покри лицето си с ръце и се наведе надолу, притискайки гърди до коленете си.

Тогава към нея се запъти вождът на апахите. Лицето му беше намръщено и той крачеше бързо в тъмнината. На крещящия мъж щяха да му трябват още часове, докато умре, размишляваше той, а на другия — още един ден.

Сабрина не каза нищо, когато ръцете на индианеца я сграбчиха за раменете и я повдигнаха от земята. Нямаше смисъл да вика. Тя срещна блестящите очи на апаха с удивително безразличие, като само леко повдигна брадичката си под критичния поглед на черните му очи. Каква беше разликата? — мислеше вцепенена тя. В края на краищата положително щеше да умре. Поне можеше да покаже малко достойнство, доколкото силите й все още позволяваха.

Дали първо нямаше да я изнасили? Да я изнасили, преди да я убие? Да, вероятно щеше да постъпи така. Първо вождът, а след него може би и другите от групата.

Сабрина затвори очи, тъй като вълната на ужас я заля така, че я остави без дъх. Апахът направи една крачка към нея и се спря — мълчалив, чужд и страшен в сенките, които огънят хвърляше в мрака.

Внезапно, всред целия този ужас, в мозъка й отекна мълчалив смях, породен от една нелепа мисъл, която проблесна в съзнанието й. Не беше ли това сделката, която някога тя беше мислила да предложи на Клейтън Лоуъл, ако той убиеше мъжете, които бяха убили Дейн Морган? Добре, апахът беше свършил това, което Клейтън не можа да направи. „Внимавай с кого правиш сделките си, Сабрина,“ присмя се с горчивина на себе си тя.

Заслепяващият ужас я беше напуснал за малко и като отвори очите си, тя срещна погледа на индианеца.

— Господ да ми е на помощ… — прошепна мрачно тя, — но предполагам, че сделката си е сделка, нали?

Апахът продължи да се мръщи, но все още не правеше опит да се приближи до нея. Вместо това той се втренчи още по-съсредоточено в нея. Нещо в изражението на лицето му издаваше някакво вълнение, дори някаква предпазливост, която явно изпитваше към бялата жена. Все още намръщен, той започна да говори на някакъв странен език.

Сабрина сви рамене и поклати глава. В следващия миг тя започна да мисли трескаво дали да направи усилие да общува с това дивашко привидение, или не. Какво можеше да й помогне това? — питаше се унило тя. Какво можеше да й навреди това? — отвърна си тя.

— Онези мъже — тя извърна главата си и посочи с ръка към двата горящи огъня и към Бригс, който лежеше до тях на земята, — те убиха моя съпруг.

Апахът присви очите си, но не каза нищо, взирайки се внимателно в лицето на момичето, като че ли преводът на думите й беше скрит там някъде.

На свой ред Сабрина погледна апаха и едва сега разбра, че той все още стоеше и я гледаше втренчено, без да помръдне и на сантиметър към нея. Кожената му дреха се издигаше и спускаше, следвайки дишането му, но освен това нямаше друго движение от негова страна. Тя повдигна ръката си и докосна грубата дреха на апаха, спомняйки си с болезнена яснота колко много приличаше тя на тази, която беше носил и Дейн. В същия миг тя повдигна очите си към индианеца. По някаква необяснима причина за нея като че ли наистина беше важно да го накара да разбере.

— Онези мъже… — махна отново с ръка тя към тях, после си спомни, макар и със закъснение, езика на знаците, които чейените използваха при общуването си с други племена. Един ден по-скоро на шега Сребърния гълъб я бе научил на няколко „думи“ от този език. Тя направи още един жест към белите мъже, стараейки се да бъде по-изразителен, после посочи към гърлото си и спря, чудейки се какъв можеше да бъде знакът за „съпруг“. Накрая сви рамене, посочи с пръст към гърдите си, имайки предвид „мой“, и после направи знака за „войн“. Апахът изсумтя от изненада и започна да я гледа още по-напрегнато. Не е чудно, помисли си той. Не е чудно, че тази бяла жена се държи толкова добре. Тя принадлежеше на някой войн от друго племе, който се беше отнасял добре към нея. Тези бели мъже от някое неприятелско племе се бяха държали зле с нея, така че тя не скърбеше за тяхното залавяне и за смъртта им. Той кимна веднъж с глава, разглеждайки внимателно бледото й лице в тъмнината. После със знаци той й зададе въпроса, който го интересуваше още от началото, когато я беше видял да използва своята тайнствена сила, за да повика свещения бял лос, който изскочи, за да я защити от неприятелите й. Като изпитваше едновременно страх и благоговение, той реши, че в края на краищата вече знаеше отговора. Не можеше да има друго обяснение, освен могъщата магическа сила, която тази жена притежаваше, и на която той беше станал свидетел тук, на склона в планината.

Сабрина стоеше неподвижна, объркана и бледа. Не можеше да следва бързата последователност на знаците, кои го апахът използваше. Тя безпомощно сви рамене, неспособна да му отговори.

Апахът все още стоеше и чакаше. Накрая, след като почака известно време, той направи един-единствен жест. Тъй като тя не му отговори, той го повтори още веднъж.

Какво искаше да й каже той с този знак? Сабрина се опитваше да извади една последна, ясна мисъл от своето изплашено и уморено съзнание. Беше виждала този знак, показван й от Сребърния гълъб, но сега не можеше да си спомни какво точно означаваше той.

— Вожд? — попита несигурно тя.

Не, не беше вожд. Нещо подобно на вожд. Нещо, което показваше, че войнът има изключително висок ранг сред останалите в племето. Тя помисли още малко, после направи знак „да“ на апаха, тъй като Дейн беше високо уважаван и почитан сред чейените. Това беше истината.

Черните очи на апаха се разшириха леко при нейния положителен отговор. Някакво вълнение за миг заплаши, че ще разчупи маската на пълно спокойствие и самообладание, която беше научен да носи от раждането си, и опасявайки се от това, той отмести погледа си от жената и пое дълбоко въздух, за да се успокои. „Да“, беше казала тя. Шаман — човек, който цери болните, наполовин боец, наполовин магьосник, знаещ много магии. Разбира се. Тези бели мъже го бяха убили, а после бяха заплашили и жена му. Също толкова могъщ в смъртта, както и в живота, духът на шамана бе взел образа на белия лос, за да я защити. Апахът беше отраснал с истории за такива мистериозни случки, но в действителност никога в живота си не беше ставал свидетел на такова чудо.

Апахите се скупчиха зад него, мърморейки бързо заклинания, които да ги предпазят от зли магии. Някои от войните, които не биха мигнали и пред най-мъчителната смърт, сега отстъпваха бързо назад, по-далеч от бялата жена. Като вожд Менгас не смееше да покаже такъв страх с дума или жест. Той само потрепери веднъж, пое си дълбоко въздух и погледна тревожно към сенките, които хвърляше тъмната планина, като че ли се боеше, да не би да види някакви знаци от духа на шамана. Остана много доволен, когато не откри нищо такова.

На Менгас му беше нужно да помисли само миг, за да реши какво да прави с жената. Не смееше да й причини зло. Белият лос или някое друго превъплъщение на духа на шамана можеше отново да се появи, като този път насочи цялата си магическа сила срещу тях. Сигурно духът на шамана щеше да бъде доволен, че те бяха убили мъжете, които бяха унищожили тялото му, а също така щеше да остане доволен, ако се отнесяха с уважение и внимание към жената. Угаждайки му по този начин, то духът на шамана щеше да им изпрати само добри магии, а присъствието на жената в племето щеше да им подсигури защита от всички зли духове, които обитаваха света.

Менгас издаде няколко гърлени звуци, които явно бяха някакви команди. Самият той не се помръдна от мястото си до бялата жена магьосница, която стоеше безмълвна, и гледаше с очакване тъмните му очи. Той бе наредил на хората си да съберат всичко, което бе принадлежало на тримата бели мъже от неприятелското племе, и да го дадат на жената. Първо, надяваше се той, такава щедрост щеше да й достави удоволствие, а нейното доволство щеше да зарадва духа на шамана. Второ, шаманът сигурно беше проклел всички лични вещи на мъжете, които го бяха убили, и докато те не бъдеха очистени, той не смееше да рискува да ги занесе в селището, тъй като можеше да ги сполети нещастие.

Вцепенена и безкрайно объркана, Сабрина мълчаливо наблюдаваше трескавото бързане на апахите. Всички неща, които събраха, те донесоха до мястото, където стояха тя и вождът им, и при даден от него знак те поставиха всичко в краката й. Вождът наблюдаваше внимателно лицето й и когато заповедта му бе изпълнена, той се обърна към нея:

— Енджух? — Във въпроса на апаха прозираше известна доза страх.

— Енджух? — озадачена, Сабрина повтори бавно думата.

Тя погледна към купа от седла, пушки, одеяла и ботуши, после вдигна поглед и срещна черните очи на вожда. Тя го гледа известно време и накрая кимна с глава. Сампсън беше започнал отново да крещи. Ехото от неговите ужасяващи стенания отскочи от заобикалящите ги скали и достигна наслоено до ушите им с неколкократно по-голяма сила. Сабрина не разбираше нищо. Не беше изнасилена, нито пък убита — поне засега. На какво се дължеше цялото това чудо?! Смутена, но и успокоена, тя кимна още веднъж с глава и се опита да отговори.

— Да — каза тя. — Добре — поне дотолкова можеше да си спомни знаците и ги направи.

Черните очи на апаха просветнаха от облекчение.

Менгас отвърна на знака й, каза нещо на другите войни и предпазливо се отдалечи. Сабрина остана на мястото си, като ги наблюдаваше объркана и смутена. Те тръгнаха, без да се обръщат назад. Отидоха до по-осветеното място край огъня. Можеше да ги чуе как разговарят помежду си. Инстинктивно тя разбра, че говореха за нея, но никой от апахите не се приближи към нея.

Накрая, тъй като не знаеше какво друго да прави, Сабрина просто се наведе над купа, за да разгледа по-добре вещите. Накрая намери одеялото си и го измъкна от купчината. С треперещи ръце го постла на земята и седна притеснена върху него.

Дейн й беше разказвал някои неща за апахите. Жителите на Санта Фе също говореха за тях. Но нищо от това, което беше чула за тях, като за много опасно и грабливо племе, не й помогна да си обясни това, което току-що ставаше. Странно, но тя разбираше, че вождът се отнася към нея не като към пленен враг, а по-скоро като към почетен гост. Дори и да си спомнеше още знаци, на които я бе научила Сребърния гълъб, тя знаеше, че не трябва да рискува и да им покаже своето учудване. Изплашена и смутена, тя изпита силно желание да почувства Дейн до себе си и отчаяно започна да шепне името му.

Но никакъв отговор не идваше от падащата черна мексиканска нощ, която се стелеше наоколо; никакъв отговор не идваше и от войните апахи, които стояха на разстояние от нея и си шепнеха помежду си, нито пък й отговаряха пламъците на горящия огън, оранжевите проблясъци, на който осветяваха мрака и предизвикваха странни, движещи се сенки върху околните хълмове; нито пък от вече слабите викове на Сампсън или от студения сребърен кръг на луната и проблясващите звезди, които надничаха зад назъбените, черни като абанос планински върхове. Нямаше никакъв отговор на въпроса й какво щеше да й донесе утрешният ден; нямаше кой да й каже дали обърканият й късмет щеше да я изведе на добро, или на лошо; нямаше кой да я предупреди какво трябва или не трябва да прави, за да поддържа неочакваната любезност, оказвана й от хората, които я бяха пленили.

Измина доста време, а Сабрина просто седеше безмълвна, като от време на време потръпваше от усилващия се нощен хлад и се взираше тревожно в апахите. Но индианците нито говореха, нито се приближаваха до нея. Бяха погълнати изцяло от Сампсън и от дима, издигащ се от парчетата месо от елен, които бяха наредени на шиш на огъня. Накрая Сабрина въздъхна дълбоко, пресегна се, дръпна края на одеялото, покри с него краката си и затвори очи.

За разлика от времето, което бе прекарала при чейените, Дейн не можеше да й помогне сега. Трябваше да разчита само на себе си. Този път успехът или провалът й зависеха единствено от смелостта и разума й. Само те можеха да я спасят.

Беше късно, когато Сабрина заспа, а след като се зазори, вождът на апахите, Менгас, дойде и я събуди. Сабрина се стресна и седна, боязливо търкайки очите си, за да прогони съня от тях. Не беше само лош сън. Беше самата действителност. На дневната светлина обгорелите от огъня тела на Клейтън и Сампсън бяха ужасно грозна гледка. Бригс лежеше разпънат на земята, като все още се чувстваше сравнително добре, макар че вече изпитваше жажда и беше измръзнал от нощния студ. Каишите от сурова кожа, с които го бяха привързали, все още не бяха започнали да се свиват, тъй като слънцето още не грееше с пълната си сила.

Ловната група на апахите се готвеше да напусне мястото. Двама от тях вече се бяха качили на заловените коне, докато другите поеха с широка крачка, правейки скокове без усилие, нещо, което тя си спомняше, че беше виждала и при чейените.

Менгас беше между последните, които тръгнаха. Той се спря и подаде на Сабрина вече поизстинало парче месо за закуска. След като се метна на коня си, той се наведе, изтегли я нагоре и я постави да седне пред себе си. Натъпка одеялото й в една украсена чанта, която окачи зад коженото седло, което използваше.

Менгас понечи да обърне коня, за да последва другите, когато Сабрина чу тихите, хленчещи стенания на Сампсън. Тя настръхна и потрепери силно, изгубила желание да яде повече от изпеченото месо, което той й беше дал.

Апахът забеляза реакцията й и свъси вежди. Той измърмори нещо изненадан и стисна по-силно кръста й с ръка. От една страна, не беше добре за нея да показва такава неочаквана слабост пред другите — било то пред неговите войни или пред пленените врагове. От друга страна, ако тя гладуваше до смърт, шаманът без съмнение щеше да се разсърди и каквато и магическа сила да притежаваше жената, това би било пагубно за племето му.

— Яж! — заповяда й грубо той и съпроводи с жест думите си.

Пусна кръста й и като посочи с пръст парчето месо, което тя държеше в ръка, повтори още веднъж думата и жеста.

Сабрина кимна с глава и се опита да се подчини. Знаеше, че животът й можеше да зависи от това, но миризмата на печеното месо направо я отвращаваше. Изгорялото месо имаше отвратителен вкус, но тя се мъчеше да яде. Опитваше се да го глътне, но се страхуваше, че със сигурност ще я заболи стомахът.

Тя поклати безпомощно глава, като посочи към почернелите, покрити с мехури тела на Клейтън и Сампсън. Черните очи на апаха проследиха погледа и жеста й и той издаде някакви гърлени звуци.

Менгас дръпна юздите на коня и когато той спря, се обърна назад и извади оръжието си. Държеше лък и две стрели в едната си ръка. Докато Сабрина стоеше мълчалива и изплашена, той просто сложи първата стрела на тетивата на лъка и без да каже дума, я изстреля. Въпреки разстоянието и позицията на Сабрина, която му пречеше, за вожда не представляваше трудност да улучи желаната мишена. Стрелата удари Сампсън — или по-скоро жалката, обгоряла плът, която представляваше той сега — в гърдите. Той трепна веднъж, като обърната с главата надолу кукла и после притихна.

Очите на Сабрина се разшириха от удивление. Устните й се разтвориха в беззвучен вик. Вождът на апахите явно беше разбрал погрешно отказа й да яде като протест, че беше оставил враговете й още живи. Той щеше да й угоди, като изпълни безмълвното й искане, а след това се очакваше тя да изяде това, което той й беше дал. Сабрина подвоуми за миг, после кимна с глава. Въпреки всичко, което те й бяха сторили — и по-лошо, това, което бяха направили на Дейн — тя не желаеше те да страдат повече в тези ужасни предсмъртни мъки, на които апахите ги бяха подложили.

Другите войни бяха вече далеч пред тях. Едни на коне, други пеша, те вървяха по пътеката, която се виеше нагоре към върха на плоското плато. Конят на Менгас пристъпваше нетърпеливо, горящ от желание да настигне другите. Вождът на апахите я изгледа косо и започна да слага втората стрела на тетивата, повдигайки въпросително едната си вежда.

Сабрина не се поколеба повече, а кимна безжалостно с глава. Тя се съмняваше, че Бригс щеше да й благодари за това, тъй като той още не беше започнал да понася напълно жестокостта на наказанието, което му бяха определили, но тя си спомняше много добре от пребиваването си в бивака на чейените колко бързо суровата кожа се свиваше от горещината на слънцето. Преди да се мръкне, Бригс щеше да бъде буквално разкъсан, а черепът му — бавно разтрошен. Апахът повдигна лъка си и без коментар го насочи към тялото на Бригс. Този път Сабрина затвори очи.

Когато отново отвори очи, видя, че очите на апаха бяха заковани върху лицето й — две черни, искрящи езера, които й изглеждаха недействителни, но тя кимна с глава, преди да отмести погледа си настрани. Преглътна енергично, поднесе решително месото към устата си и започна да яде. Менгас изсумтя и подкара коня, за да настигне другите.

Докато напуснаха малката долина, Сабрина гледаше право пред себе си. Не се обърна назад. Клейтън Лоуъл, Сампсън и Бригс бяха мъртви, както и нейният възлюбен Дейн.

Но това не й достави голямо удоволствие, както си беше мислила преди, че ще изпита. Справедливостта не можеше да й върне Дейн, не можеше да облекчи мъката й, че го беше изгубила в онзи слънчев ден в Саут Парк. По този начин просто беше сложен край на тази глава от нейния живот, която бе започнала на спирката в Денвър и беше завършила със стрелите на един апах, изстреляни в тази малка, безименна долина в планините на Ню Мексико. В тази част от живота си бе изживяла най-голямата радост и най-голямата мъка, но сега те бяха минало. Сега пред нея беше селището на апахите, но тя предпочиташе да не гадае какво я очаква там.