Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rapture’s Fury, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 63 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Джесика Сен Клер. Бялата роза

Редактор: Анелия Христова

ИК „Бард“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация

Глава 15

Сабрина кимна с глава, като видя знака, който й правеше възрастната жена да слезе долу. Тя хвърли един последен поглед към ширналото се море. Сан Франциско я беше шокирал. Беше очаквала много повече от това, което си спомняше от разказите на Дейн за града. Всичко, което видя, беше мизерия, мръсотия и разврат — редуващи се квартали от мръсни бараки и отвратителни бърлоги, свърталища на комарджии, пияници и проститутки, които често биваха обвити от сладникавия дим на опиума. Това беше най-порочният и неприятен град в света, който някои наричаха Варварското крайбрежие. Тя дори не се опита да избяга във всяващите страх околности на града. Дори перспективата да бъде продадена като робиня в Мексико, й се струваше по-добра, отколкото да се изправи съвсем беззащитна в квартал „Шанхай“ в Сан Франциско.

— Моля, оттук, сеньорита.

По-възрастната жена махна почтително с ръка към нея и като й се усмихна, задържа отворена вратата на каютата на Сабрина. В края на краищата Уилсън Тигс беше изпълнил намерението си. Беше я продал за петнадесет хиляди долара на един мъж, на име Пристън, който беше във връзка с някакъв мексикански търговец на роби, на име Фернандес. Явно Пристън и неговият мексикански партньор смятаха да я продадат за много повече на ежегодния търг през юли, който се организираше на остров Алтамура — да я продадат двойно по-скъпо може би на черния пазар, който работеше доходно на юг от границата. Съдружниците пазеха своята „инвестиция“, като се грижеха добре за момичето. Даваха й най-добрата храна и се държаха любезно. Всичко беше под бдителното око на duenna, която я пазеше ден и нощ. Колкото по-красива беше при започването на търга в средата на юли, толкова по-голяма печалба щяха да имат от продажбата й.

Тя въздъхна, застанала пред малкия стъклен илюминатор на каютата си, чудейки се как ли щеше да прекара още една дълга, мъчителна, безсънна нощ, докато корабът напредваше бавно надолу по бреговата линия на Калифорния, навлизайки във водите на Испанска Калифорния, а после щеше да се насочи нагоре, към остров Алтамура, който се намираше в Калифорнийския залив. Пътуването щеше да им отнеме почти две седмици. Бавно, грациозно и елегантно малкият кораб се плъзгаше по повърхността на океана, поклащайки се леко в унисон с движението на вълните, а платната му се издуваха от попътния вятър. При други обстоятелства тя би се радвала на такова едно пътуване, но сега… Тя въздъхна още веднъж и се обърна към малкия куп книги, предназначени да я развличат по време на пътуването. Романът на Дюма „Граф Монте Кристо“ и последният роман на Дикенс „Разкази за два града“. Изглеждаше някак си абсурдно да чете такива сериозни книги, когато само след месец се очертаваше да бъде робиня метреса на някой богат собственик на ранчо или най-обикновена проститутка, обслужваща клиентите от улицата.

Временно бъдеще, поправи се тя, но не беше много убедителна. Щеше да избяга, но къде? При някой друг Клейтън Лоуъл? Или Гарвис Треймор? Или Уилсън Тигс? Или сеньор Фернандес? Списъкът беше дълъг, може би прекалено дълъг. Твърде много мъже се интересуваха единствено от това, как да я използват за своите цели. Много малко бяха тези, които я бяха обичали и се бяха грижили за нея — Дейн Морган и Менгас. Единият беше мъртъв, а другият бе вожд на апахите. Устните й се извиха леко в горчива усмивка, когато взе книгата на Дикенс и започна да чете. Предпочиташе да прави всичко, само и само да се отдалечи от черните си мисли. Очертаваше се още една дълга, дълга нощ.

 

Дейн хвърли поглед върху листа, който държеше в ръката си, и излезе от сградата на флотската управа. Погълнат от четенето на името на кораба „Сладката Беа“ и на собственика й, някой си Пристън, той не усещаше топлината и тежкия, солен въздух на Сан Франциско нито пък шума на големия град, съпоставен с тишината на океана.

„Ариел“ беше влязъл в пристанището преди по-малко от час. Беше полудял, призна си той. Първото нещо, което беше направил след пристигането си, беше да отиде в Морския архив, за да провери името на собственика на кораба, на който беше видял Сабрина преди няколко дни. Но това, че беше открил името му, не го успокои, дори напротив, безпокойството му се беше засилило. Трябваше да положи усилие, за да се държи разумно и да продължи по оживените улици към „Бел Фльор“, вместо да търси като луд мъжа, на име Пристън. Не, заповяда си той гневно, като стисна челюстите си, първо ще отиде в „Бел Фльор“, където може да получи прилична баня, да се обръсне, да смени дрехите си, да се види с Тревис и да се наслади на всичко, което му беше липсвало през тази дълга година, през която бе отсъствал от Сан Франциско. Трябваше да се залови с многото си задължения, които го очакваха тук. Той сгъна листа, сложи го в джоба си и като си проправяше път с рамо през навалицата, тръгна към „Бел Фльор“. Непрекъснато внимаваше къде стъпва, тъй като улиците бяха покрити с кал, която на места ги превръщаше в истинско блато.

„Бел Фльор“ — блестяща в премяната си от скъпо, тъмно дърво, кристали и месинг изглеждаше същата, каквато я помнеше, а може би и по-добре. Така изглеждаше и младежът от Каролина, който нетърпеливо бързаше към него, за да го посрещне.

— Дейн! — протегна ръката си Тревис и се усмихна радостно. — Господи, не сме се виждали почти една година.

Дейн отвърна на усмивката му, но само сви рамене на забележката. Може би за него времето беше вървяло по-бавно, заради войната, която се усещаше навсякъде из Юга… или заради Бри.

— „Фльор“, изглежда, процъфтява, Тревис? Харесва ли ти Калифорния?

— Влюбен съм в нея — засмя се младият мъж. — Въпреки че ми трябваха няколко месеца, за да спра да се изчервявам всеки път, когато някое от момичетата се качваше горе с клиент — усмихна се отново той. — И работите в ранчото в Сакраменто също вървят добре — пшеницата се развива добре, говедата наедряват, а овощните дръвчета са започнали да цъфтят. Тази есен трябва да получим прилична печалба, а следващата ще имаме по-добър доход.

— А Сънденс?

— Радва се на харема си. Изглежда добре, а и ние го охранихме хубаво тази пролет. Трябва да имаме няколко хубави кончета до следващия февруари — усмивката на Тревис помръкна малко, когато си спомни какво трябваше да каже на Дейн — за Сабрина и апахите. От писмото, което беше получил от Дейн, ставаше ясно, че неговото писмо не беше стигнало навреме във Вирджиния. — Акциите в банката дават около седемдесет и пет процента годишна възвръщаемост, а среброто в Комсток започна да излиза в невероятни количества.

Той се колебаеше, тъй като виждаше смиреното, почти разсеяно изражение на приятеля си, като че ли изобщо не се интересуваше колко по-богат беше станал през изминалата година. Може би с един милион долара в банката, но парите за него не бяха повече от значение.

Усмивката на Тревис изчезна напълно, когато погледна загорялото лице на Дейн, чудейки се кога и как да му съобщи новините около Сабрина.

— Възнамеряваш ли да останеш завинаги тук, Дейн, или смяташ да стоиш малко?

Дейн направи усилие да събере мислите си, за да разбере какво го питат, и се помъчи да се усмихне.

— Възнамерявам да остана, Тревис, така че си свободен и можеш да си отидеш, ако, разбира се, все още го искаш — каза той и се насочи към кристалната гарафа, пълна с прекрасен кехлибарен коняк. — Няма съмнение, че ще има война у дома, може би до края на годината — гласът му заглъхна, сякаш беше много уморен. Като наля коняк в две чаши, Дейн подаде едната на младия мъж. — Имах намерение да остана във Вирджиния и да се бия, но… — той сви рамене и замлъкна, тъй като не беше съвсем сигурен как да продължи. — Някак си… ми се струва, че няма много здрав разум в това. Юга ще загуби… може би дори трябва да загуби. Не съм сигурен вече. Просто знам, че не принадлежа повече там, така че реших да си дойда у дома.

Тревис сви рамене и кимна с глава. Сините му очи гледаха мрачно, но по друга причина. Новината за войната не го изненада. Сан Франциско беше добре информиран тези дни, благодарение на експреса. Не беше изненадан от решението на Дейн да обърне гръб на проклетата война.

— Дейн, аз… има нещо, което трябва да ти кажа — Тревис отпи от коняка си и като си пое дълбоко дъх, погледна към Дейн, който стоеше и гледаше с невиждащ поглед лъскавото дъбово бюро. Поколеба се за миг, озадачен, че мъжът не му отговори. — Дейн, има нещо…

— Съжалявам, Тревис — опита се да се усмихне Дейн. — Страхувам се, че нещо друго занимава мислите ми — той свъси веждите си отново и мълчаливо се втренчи в коняка си. — Чувал ли си някога за мъж, на име Пристън? Знам, че съм чувал това име, но проклет да съм, ако мога да си спомня откъде.

Тревис го погледна.

— Пристън?

— Да. Собственик е на малък клипер, на име „Сладката Беа“ — усмихна се леко той и като сви рамене, отпи още една глътка от питието си. — Става дума за една чиста случайност, Тревис. Никога няма да познаеш кого видях на палубата на „Сладката Беа“ преди няколко дни. Минаха покрай нашия кораб и държаха курс към открито море — очите му срещнаха тези на Тревис, после отново погледна настрана, поклащайки главата си. — Сабрина — усмихна се леко той и кимна отново с глава. — Да я видя в проклетия океан…

— Дейн, това е невъзможно — думите излязоха преди Тревис да може да ги обмисли. — Дейн, това бях започнал да ти казвам преди малко. Сабрина е заловена от апахите миналата есен — някъде преди Албакърки, Ню Мексико. Така че тя не може да бъде на борда на този кораб.

— Какво?

— Дейн, чух това от един златотърсач, който беше абсолютно сигурен. Писах ти веднага, но ти най-вероятно си напуснал Вирджиния, преди писмото ми да е пристигнало.

— Апахи! — взираше се Дейн с невярващ поглед в очите на приятеля си, като се опитваше да прочете истината в тях. Настъпи абсолютна тишина, после той се обърна гневно и запрати чашата си с коняк към мраморната камина. Тя се разби така, сякаш избухна бомба. Ударът отекна силно в неестествената тишина на стаята. — По дяволите! — тръгна веднага към вратата той.

Тревис го гледаше втренчено, после се отърси от шока и сграбчи ръката му.

— Дейн! Какво ще…

— Ще разбера кой е този Пристън!

— Дейн, за Бога! Не ме ли разбра? Жената, която си видял, не може да е била Сабрина! Тя се намира на хиляди мили далеч оттук, ако все още е жива!

— Не ми разправяй, че не е била Сабрина! — издърпа ръката си Дейн. Очите му хвърляха гневни искри, когато погледна отново младия мъж. Лицето на Тревис пребледня и той отстъпи инстинктивно една крачка назад. — Тревис… — Дейн затвори очите си, опитвайки се да възвърне самообладанието си. После отвори очи и дълбоко си пое въздух. — Тревис, не се опитвай да ме убедиш, че жената, която видях, не е била Сабрина. Знам какво мислиш, но… може да е имало стотина метра разстояние между нас, може да съм имал възможност да я зърна за съвсем кратко време, но… това беше само Бри и никоя друга. Съществува нещо повече от чисто физическото възприятие на моя поглед. Но не мисля, че ще ме разбереш.

Тревис кимна с глава. Беше забравил какъв ставаше Дейн, когато се отнасяше за нещо, свързано със Сабрина.

— Окей, Дейн, щом казваш така, но как може Сабрина да се озове от селището на апахите на борда на един кораб, който напуска граничните води на Сан Франциско?

Последната светкавица изчезна от буреносните очи на Дейн и той поклати глава. Известно време само стоеше мълчалив и намръщен, после сви рамене и повдигна очи към приятеля си.

— Не знам, но ще разбера. Уверявам те! — линията на здраво стиснатите му челюсти издаваше непоколебимостта и неумолимостта му. — Ще разбера кой, по дяволите, е този Пристън и какво прави Сабрина на борда на неговия кораб, както и къде отива корабът му — той тръгна към вратата и този път Тревис не се опита да го спре. — Отвори „Бел Фльор“ в пет часа, както обикновено, Тревис. Може и да не съм се върнал дотогава, но ти не ме чакай.

Тревис се намръщи, когато Дейн тръгна към великолепния главен салон на игралния дом, стените, на който бяха облицовани с огледала, а от тавана се спускаха кристални полилеи. Щом Дейн Морган казваше, че е видял Сабрина, той щеше да се хване на бас и да заложи и последния долар, който имаше — пък било то изпълнимо или не.

— Почакай, Дейн. Коул ще отвори довечера „Фльор“. Идвам с теб.

Дейн се обърна и свъси вежди. После кимна с глава и се насили да се усмихне. Имаше нещо в очите на момчето, което му подсказваше, че този Тревис не беше вече оня наивник, когото бе срещнал миналата година по това време. Нещо повече, сега той познаваше Сан Франциско по-добре от самия Дейн, който беше отсъствал от града повече от година.

— Добре, Тревис — успя да се усмихне искрено той, като съжаляваше за краткотрайния яд, който беше изпитал преди малко към него. — Ще започнем с „Белла Юниън“, а после ще отидем в „Ел Дорадо“. Ако Пристън е комарджия, все някой от тези заведения ще го познава.

— А ако не играе комар?

Дейн отговори през рамо, запътил се да нареди да оседлаят конете:

— Ако никой не го познава, ние ще продължим да търсим. Този клипер не е някой презокеански кораб. Твърде малък е. Но дори и един такъв крайбрежен клипер струва пари, а когато са замесени пари, все някой в този град ще знае нещо за него.

Учуден, Тревис само повдигна веждите си, докато вървеше след Дейн. Той живееше в Сан Франциско вече близо година и беше чул страшно много имена на невероятно богати, много влиятелни и много предприемчиви хора, защото „Бел Фльор“ привличаше една подбрана клиентела от каймака на най-богатите мъже в Сан Франциско. Но той никога не беше чувал за мъж, на име Пристън. Но все пак, каза си той, като въздъхна тихо и затвори вратата зад себе си, Дейн каза, че ще го намери. А той имаше чувството, че някак си щеше да го направи…

Но, изглежда, че грешеше. Тревис въздъхна уморено, когато заедно с Дейн влязоха в шумния салон на „Бел Фльор“. Не бяха открили Пристън, дори не бяха намерили някой, който да е чувал името му. Господи, беше станало късно — един или два часа. Повечето от жените вече бяха ангажирани за през нощта и бяха по стаите на горния етаж, но имаше още около двадесет-тридесет мъже, които седяха и разговаряха, смееха се, пиеха коняк и играеха на карти. Крупиетата все още работеха с невъзмутима експедитивност, като назоваваха печелившите и губещите. Барманът пълнеше чашите с коняк.

Сивите очи на Дейн не показваха умора, за разлика от тези на Тревис. На лицето му бе изписана същата решимост и неумолимост. Леката усмивка, която се беше появила сега, когато поздравяваше приятелите си, беше само повърхностна маска.

— Какво ще правим сега, Дейн? — прикри прозявката си с ръка Тревис, гледайки с копнеж покритите с червен килим стълби, които водеха към горните етажи на сградата и към третия етаж, където бяха неговите стаи.

Дейн сви рамене и се обърна с лице към младия мъж.

— Отивай да си лягаш, Тревис — усмихна се той и кимна с глава към стълбището. — И аз ще направя същото, след като поприказвам с приятелите долу.

Тревис поклати русата си глава, като се мъчеше да прогони друга прозявка.

— Не, имах предвид Пристън.

— Ще започна отново утре.

— Утре? — забрави умората си Тревис. — Къде ще отидеш? Вече проверихме съдиите, банкерите, търговците, собствениците на игрални домове…

— Проверихме само свестните хора, Тревис. Тези, които населяват елитните квартали „Ноб“ и „Руският хълм“, разположени на запад от улица „Кърни“ — усмихна се иронично Дейн. — Утре ще започна да проверявам недотам блестящите квартали на Сан Франциско — на изток от „Кърни“.

— Дейн, ти си луд! Равносилно е на самоубийство, да отидеш в бреговата зона. Сабрина не може да бъде замесена с някой, който има нещо общо с тази…

— Не доброволно, може би — очите на Дейн бяха изпълнени с безпокойство. Той не каза нищо, само повдигна ръката си и посочи към Коул, огромния негър, който беше охраната на „Бел Фльор“.

— Коняк, Коул, Моля — усмихна се той и се обърна към Тревис. — Качвай се горе, преди да е станало нужда Коул да те занесе.

— И това се е случвало веднъж или два пъти — призна си печално Тревис с усмивка. — Ти трябва да направиш същото, Дейн. Ние можем да започнем отново утре.

— Ние? — поклати глава Дейн. — Благодаря, но няма защо да идваш с мен, Тревис. Добрият ти произход и възпитание личат твърде много, за да дойдеш там с мен.

— Ще дойда с теб — прекъсна го Тревис. — Ще ти помогна да намериш този Пристън. Разбра ли?

— Конякът ти, Дейн — Коул му подаде чашата и приветливо кимна с глава.

— Благодаря, Коул — каза Дейн и отново погледна към Тревис. — Пристън трябва да е замесен с някой тук, защото клиперът е регистриран в пристанището на Сан Франциско. Така че утре започваме отново.

— Пристън? — каза Коул през солидното си рамо, след това се обърна бавно и повдигна въпросително веждата си. — Търсите мъж на име Пристън? За какво ви е този боклук?

— Лични причини… Познаваш ли го, Коул?

— Чувал съм за него. Само толкова — изсумтя Коул.

— Каквато и да е причината ви, по-добре стойте далеч от него.

— Не мога, Коул — поклати глава Дейн. — Знаеш ли къде мога да го намеря?

— В подземния свят най-вероятно — широкото черно лице на мъжа изразяваше презрение. — Попитай Щастливия Джак за него. Чух, че въртят някакъв бизнес заедно.

— Щастливия Джак? — свъси веждите си смутеният Тревис. — Кой, по дяволите, е…

— Джак Херингтън от Опера Комик на ъгъла на улица „Кърни“ и „Джаксън“, Тревис — обясни разсеяно Дейн, а очите му гледаха напрегнато лицето на Коул. — Известен още като ъгъла на убийците. Той е част от Варварското крайбрежие — той остави чашата си с коняк и стана от бара, внезапно наумил си нещо. — Сега е идеалното време да посетим Джак. Неговото заведение ще е отворило широко вратите си за посетители по това време на нощта.

— Дейн, недей! — намръщи се моментално Тревис. — Търсиш си белята, като отиваш в тази част на града по това време.

— Коул ще дойде с мен, нали, Коул? — обърна се Дейн към огромния негър.

— Не и без едно-две оръдия — отвърна му Коул, а в очите му светнаха весели пламъчета. — Ще ми дадеш ли минута, да ги донеса?

Дейн кимна с глава, а усмивката изчезна от лицето му така внезапно, както се беше появила. Тревис остана замислен и смутен за миг. После въздъхна и каза:

— Имам чувството, че не съм поканен на това претенциозно гости, Дейн, макар че не знам защо. Знаеш, че аз… обичам Сабрина също. Освен нашето приятелство, искам да кажа. Ще дойда с теб, без значение колко опасно може да е.

— Не, Тревис — успя да се усмихне Дейн, макар че очите му заповядваха. — Ти си в Сан Франциско едва от една година, а аз живея тук повече от десет години. Познавам крайбрежния район — знам го още от времето, когато се наричаше Старият град Сидней. Познавам също и Щастливия Джак от времето, когато по хълмовете не блещукаха никакви светлинки, тъй като не бяха населени, Тревис, онова далечно време, когато целият град представляваше една маса от златотърсачи и брезентови палатки, а улиците бяха така потънали в кал, че приличаха на тресавища. Варварското крайбрежие има лоша слава, да, но аз го познавам много по-добре от теб. Както и Коул. Така че ние ще отидем там сами.

— И вероятно ще бъдете убити, ограбени или натъпкани с наркотици — възрази упорито Тревис. — Какво значение има една нощ, Дейн? Нека да го отложим за утре. Ще се срещнем с Джак, или както и да е името му, утре.

Дейн само сви рамене, тъй като видя Коул да се показва от задната стая и да му прави знак, че е готов, на което той отговори с кимване на главата.

— Ще се върнем след няколко часа, Тревис. Не ни чакай. Ще се видим утре сутринта.

Тревис можеше само да се мръщи безпомощно след тях. Не се успокои дори когато видя Дейн да се спира за малко до един от крупиетата във „Фльор“ и да взима от него нож и малък пистолет, с обсипана с бисери дръжка. Но той знаеше, че Дейн беше прав. Той беше живял в града през онези брутални години, които сега бяха само история за Тревис. Беше живял в граничните територии и се беше научил как да оцелява сред чейените. Ако някой можеше да се потопи в блатото на порока, с което беше известен крайбрежният район, и да се върне невредим, това беше Дейн Морган, а не Тревис Брюстър. Коул също беше един плюс — почти два метра висок, той беше здрав като бик. Освен това, намръщи се Тревис, като гледаше как вратата на салона се затвори, когато двамата мъже излязоха в тъмната нощ на Сан Франциско, той не мислеше, че ще може да спи добре тази нощ.

 

— Обикаляш бедните квартали, а, Дейн? — каза Джак Харингтън, като хвърли бърз поглед по дължината на бара, където няколко моряци пиеха питиета, в които имаше наркотици. Скоро щяха да паднат под масата и той можеше да ги предаде на чакащия кораб. — Всъщност чух, че си заминал на изток и няма да се връщаш в Калифорния.

Дейн сви рамене, пазейки внимателно гърба си, като го облягаше на стената, и му се усмихна.

— Промених намерението си, Джак. Липсваше ми това място.

— И търсиш някоя нова фльорца за „Фльор“? Имам една красавица, която можеш да опиташ — усмихна се Джак, въпреки, че хитрите му очи гледаха изпитателно лицето на Морган. — Или само си дошъл да кажеш „здрасти“ на грешниците в този град.

— Дойдох за една услуга всъщност. Познаваш ли човек, на име Пристън? Собственик на малък крайбрежен клипер на име „Сладката Беа“?

— Какво искаш от него?

— Лични причини — усмихна се Дейн, без да сваля поглед от Харингтън. Очите на мъжа се размътиха, после отново се проясниха, а погледът му стана остър.

— Услугите могат да се окажат скъпи.

— Колко скъпи?

— Ами да речем сто долара за начало. Знам, че това няма да те притесни много — приглади натруфения си копринен жакет Джак и се размърда неспокойно на стола си, след което се усмихна. — Струва куп пари, за да поддържам външността си на нужното ниво, нали знаеш.

Дейн се разсмя високо и кимна с глава.

— Вярвам ти, Джак, но знам също, че печелиш много пари тук. От това заведение… и от други далавери, разбира се — веселото му настроение секна и той добави, като кимна отново с глава. — Поне от стотина. Затова сега говори!

— Пристън снабдява с момичета, Дейн. От всички цветове и възрасти — ухили се той, — ако разбираш какво искам да кажа.

— И теб ли снабдява?

— Всеки, който се интересува — сви рамене той. — Също носи и наркотици. Чух, че има ръка и на пазара за бели роби в Мексико — този, който става в Алтамура през юли. Можеш да намериш много луксозна женска стока там.

Дейн внезапно почувства напрежение в стомаха си и се размърда неспокойно на стола, за да го потисне. Можеше ли Сабрина да бъде замесена по някакъв начин с тази отрепка? Може би беше тръгнала на път тъкмо за пазара на роби? — преглътна той, като полагаше усилие гласът му да звучи спокойно, а лицето му да бъде невъзмутимо.

— Как може да се свържа с този ценен приятел?

Очите на Харингтън го изгледаха проницателно, после погледът му стана студен.

— Защо ти е? Откога „Фльор“ се занимава с работи от този род?

Дейн се престори, че гледа настрани, като в действителност държеше под око мъжа, който приготвяше питиетата, които Джак беше наредил да донесат на масата. Той видя, че сипа уиски, после вода и след това сложи още нещо, нещо, което барманът държеше скрито в ръката си. Той бутна с крака си Коул под масата, а очите му изразяваха мълчаливо предупреждение, когато погледна към питиетата, които барманът носеше на един мръсен поднос.

— Благодаря — усмихна се Дейн и взе една чаша, като кимна с глава към Харингтън. — А сега как да се видя с този мистър Пристън?

— Хилядарка, Дейн. Или няма да кажа нито дума. И ме дръж настрана от тази работа.

— Споразумяхме се — съгласи се бързо Дейн, като постави ръка под сакото си и хвана дръжката на пистолета. Не му хареса начинът, по който барманът и мъжът, който охраняваше заведението, тръгнаха към вратата. Коул също ги видя и кимна едва забележимо с глава. Нищо нямаше да им се случи, докато бяха вътре в Опера Комик — Джак Харингтън пазеше репутацията на заведението си за богаташите, които слизаха от хълма Ноб, за да обикалят бедните квартали нощем, и идваха тук, за да се забавляват от неприличните игри и представления, които предлагаше Опера Комик. Но щом излезеха навън, не ги очакваше нищо добро.

— Пристън играе на зарове на големи суми като понякога играе и на карти — заедно с някои от приятелите си — в един частен салон над „Главата на глигана“ — усмихна се Джак и докосна върха на завитите си светлокафяви мустаци. Той погледна към пълните чаши и сви рамене с разбиране. Не беше много изненадан, че гостите му не ги бяха докоснали. Дейн Морган и Коул познаваха триковете му много добре. А освен това той беше поставил няколко души навън — не да ги убият, разбира се. Той нямаше да постъпи така с един стар приятел. Просто щеше да направи малко по-леки джобовете им. Те можеха да си го позволят. — Играта започва в сряда вечер. Понякога приемат да играят и с непознати — непознати, които имат добра препоръка — това е.

— И препоръката струва…?

— Още една хилядарка, Дейн — усмихна се ласкаво Джак и разтвори широко ръцете си, чиито маникюр бе грижливо поддържан. — Така че, колко важни са твоите лични причини?

— Достатъчно важни. Изпрати някой във „Фльор“ утре сутринта за парите — кимна още веднъж с глава Дейн и се изправи. — И още нещо Джак — спря се той, като се усмихна леко. — Очаквам препоръката да бъде изправна, разбра ли? Ако ми свиеш някой номер, можеш да бъдеш сигурен, че Коул ще те убие!

— Как мога да постъпя така?

— Как може Коул да те убие, наистина?

 

— Препоръката ще бъде точно каквато трябва. Надявам се, че ще намериш това, което така дяволски се напрягаш да разбереш.

— Също и аз — усмихна се Дейн и кимна любезно с глава, докато заедно с Коул разглеждаха внимателно стаята, преди да си тръгнат. — Ще очаквам покана да се присъединя към играта им тази седмица, Джак. В противен случай ще си върна парите обратно.

— Хубаво е човек да прави бизнес с теб.

— Прав си — погледна още веднъж зад гърба си Дейн, но не забеляза нищо друго, освен двамата моряци на бара, които вече бяха оклюмали глави над питиетата си. Сулфат или морфин вероятно. Джак се занимаваше с отвличане на моряци в нетрезво състояние като странична дейност. Странно, какво ли не правеха някои иначе благоприлични мъже за пари.

Той остави Коул да мине пред него през мръсната, покрита с белези от ножове врата и двамата мъже потънаха в тъмната улица. Сега, мислеше си мрачно той, можеше да се върне във „Фльор“, беше научил все пак нещо. Каквото и да правеше Сабрина на кораба на Пристън, той щеше да го разбере след две-три нощи. Вероятно беше качена на борда на кораба, за да я откарат на търга на остров Алтамура и да бъде продадена на пазара за бели роби, реши мрачно той, борейки се с обзелия го болезнен гняв. Едно нещо знаеше — Сабрина никога не можеше да бъде замесена с такъв човек доброволно. Следователно, единственото логично предположение беше да приеме, че или апахите я бяха продали на някого, или тя сама бе попаднала в ръцете на този Пристън тук, в Сан Франциско.

Двама мъже изплуваха внезапно от тъмнината и Коул му извика предупредително, като пристъпи напред. Дейн извади ножа и посрещна атаката на мъжа, като използва дръжката на ножа, за да го удари по главата. След като нападателят се свлече на земята, той се обърна и видя Коул да отблъсква другия нападател със силен юмручен удар. После хвана поводите на конете и поклати глава в отговор на мълчаливия въпрос на негъра.

— Не, това не са хората на Джак, Коул. Мисля, че трябва да хвърляме по едно око, докато стигнем до площад „Портсмут“.

Коул само изсумтя в отговор и една бегла усмивка докосна черното му лице.

— Струва ми се, че ще трябва да хвърляме по едно око не само до площада, а и още известно време. Сряда вечер… а мисля, че и след това трябва да бъдем внимателни.

Дейн само въздъхна в отговор и се качи на коня си, готов за дългото яздене, което им предстоеше обратно нагоре по хълма. Ако това, което той предполагаше, излезеше вярно, то Коул имаше право да се тревожи. Докато не намереше Бри и не я върнеше обратно, той нямаше да даде възможност на своята охрана да почива. А може би и тогава нямаше да могат да се отпуснат, ако се окажеше, че нейният пастрок беше замесен в тази бъркотия. С намирането на Бри, за нещастие, нямаше да приключи проблемът с властта, която той имаше над нея. Но дори и при тези обстоятелства една усмивка се появи на устните му, а сърцето му започна да бие по-силно от пробудените спомени. Каквито и усилия да му струваше всичко това, то Сабрина ги заслужаваше. А този път той нямаше да й позволи да си отиде — за нищо на света.

 

Остров Алтамура беше разположен само на три мили от континента, достатъчно близо, за да може Сабрина да вижда извисяващите се върхове на скалистата Сиера Мадре, които разделяха миещите се от океана брегове на Мексико от високите плата, разположени във вътрешността. Водите на Калифорнийския залив бяха топли почти колкото водата за къпане в банята, тъй като юни беше отминал, а през юли слънцето грееше още по-силно. Тя видя друг малък клипер, който плаваше към острова. Белите му платна искряха като облаците, които осейваха тъмносиньото небе. Без съмнение пристигаше друг богаташ, който щеше да наддава на търга. Зад клипера се виждаха малки рибарски лодки. През по-голямата част от годината притегателната сила на Алтамура бяха прясната риба и скаридите, които водите на океана предлагаха в изобилие. Само един път в годината — през юли — той ставаше домакин на търга, за който Сабрина беше така старателно разкрасена, където много богати и порочни хора се събираха, за да наддават за човешка плът — без много шум, разбира се, защото Мексико беше премахнало официално търговията с роби още преди няколко десетилетия.

— Сеньорита? Искате ли обяда?

Сабрина кимна с глава, като зърна изображението си в продълговатото, поставено в позлатена рамка огледало.

Лекият загар, който беше получила, докато пресичаше пустинята с Уилсън Тигс, беше избледнял. Кожата й отново беше станала бледа като каймак, точно както диктуваше модата, но й се стори, че изглежда особено, като че ли беше сложила пудра, взета назаем от някоя от жените. Част от тях вече бяха станали проститутки. Останалите скоро щяха да станат, включително и тя самата. Сабрина въздъхна и леко свъси веждите си, за сетен път обмисляйки как да избегне тази съдба. Съмняваше се, че ще има това щастие да попадне при някой друг Дейн Морган или Менгас — някой, който щеше поне да я уважава, ако не да я обича.

— Не се мръщете, сеньорита. Красивото ви лице ще се покрие с бръчки.

Сабрина се подчини по навик и вдигна ръката си, за да постави един златист кичур коса на мястото му.

— Не ме интересува дали ще имам бръчки по лицето си, Хуанита!

— Трябва да ви интересува, сеньорита — усмихна се търпеливо възрастната жена и повдигна похлупака от подноса, на който беше поставен обядът на Сабрина. — Колкото по-красива сте, толкова повече пари ще платят за вас. Нима искате да станете собственост на някой беден селянин, който ще ви кара да работите на полето, или искате да ви купи някой собственик на публичен дом, където ще бъдете малко по-добре, отколкото ако сте в затвора?

— Не искам да бъда ничия собственост — дори гневът беше изчезнал от гласа на Сабрина, когато повтори познатия отговор. Колко пъти бяха водили този разговор? Петдесет? Сто? Как можеше да избяга? Нямаше начин да напусне острова, тъй като нямаше лодка, а разстоянието до континента беше твърде голямо, за да го преплува, дори и да пренебрегне факта, че имаше много акули, които плуваха във водите на океана. Нямаше начин дори да излезе от стаята си, без нейната пазителка, Хуанита, да не я придружава. А когато излизаха на палубата за ежедневната й разходка, двама въоръжени мъже вървяха плътно зад тях.

— Но вие нямате избор, сеньорита. Ще станете нечия собственост. Единственият въпрос е на кого? Приемете това като ваша съдба и се примирете.

Сабрина само сви рамене в отговор и седна пред подноса с вкусна храна, който беше оставен за нея. Хуанита беше права. Не можеше дори да се самоубие, ако направеше този избор за себе си. Беше под наблюдение двадесет и четири часа в денонощието. Тогава може би след търга — след като нямаше начин преди това, тогава тя щеше да намери възможност да го направи след това.

— Скаридите изглеждат съвсем пресни и апетитни — уверяваше я Хуанита, тъй като искаше момичето да хапне малко повече. То беше красиво, да, и имаше златиста коса, като косите на жените, които населяваха Северозападна Испания — много високо ценена даденост, но беше прекалено слаба за испанския вкус. По-скоро нежна и крехка, отколкото закръглено чувствена. Щеше да донесе по-добра цена, ако напълнееше с някой и друг килограм. — Хранете се сега, сеньорита — каза строго тя и й поднесе вкусни и разнообразни сладкиши.

— Много е горещо, Хуанита. Не се чувствам добре, когато ям прекалено много.

— Трябва да се храните, сеньорита. Или ще поръчам по-голяма порция за вечеря и няма да ви оставя да си легнете, преди да я изядете.

Заплахата на Хуанита беше придружена от усмивка, но Сабрина почервеня от яд, а зелените й очи светнаха предизвикателно, когато грабна сърдито една от пастите. През изминалите седмици се беше научила да не отминава с лекота предупрежденията на duenna. Хуанита имаше опит в работата си. Беше вършила това от много, много години и се беше научила да наказва по начин, който не оставяше физически следи.

„Ще съумея да се измъкна от всичко това, обеща си мрачно тя, докато ядеше противния сладкиш. Някак си, ще се отърва от това тук. Тогава и Хуанита, и Уилсън Тигс, и Пристън, и сеньор Фернандес… и тогава, с Божията помощ, никога няма да бъда самотна и безпомощна. Ще накарам всеки един от тях да си плати за всички злини, които са ми причинили.“

Гарвис Треймор също, напомни си тя. Защото, ако не беше той, тя никога нямаше да отиде на Запад и да се забърка във всичко това. Никога нямаше да срещне Клейтън Лоуъл, никога нямаше да бъде хваната в плен от апахите и никога нямаше да бъде предадена в ръцете на Уилсън Тигс. Една малка сълза се появи в ъгъла на окото й и тя я избърса ядосана, преди да стане по-голяма и да потече по бузата й. Списъкът на неприятелите й като че ли ставаше все по-дълъг, поне много по-дълъг от списъка на приятелите й. Къде беше отишъл нейният ангел пазител, за който Дейн Морган я беше закачил веднъж? Мили Боже, нима оттогава беше изминала цяла година?

Хуанита постави още един сладкиш пред нея и Сабрина го съзерцаваше с чувство на отвращение, като се насилваше да повдигне вилицата с ръката си. Където и да беше нейният ангел пазител — ако изобщо имаше такъв — то тя се нуждаеше така отчаяно от него, както никога досега. Търгът започваше след седмица, а след това щеше да бъде прекалено късно за каквото и да било.