Джесика Сен Клер
Бялата роза (13)

Глава 13

Сабрина се размърда сънливо върху постелката от еленови кожи. Събуди се с усмивка, тъй като беше сънувала Дейн — как лежи блажено до него на широко уютно легло, покрито с прохладни ленени чаршафи. После си спомни, че се намираше в бивака на апахите, и усмивката й помръкна.

Въпреки странностите в културата на апахите и неудобството, произлизащо от факта, че не можеше да общува с никого, то те и всяваха далеч по-малко страх, отколкото някои черти в поведението на Гарвис Треймор или Клейтън Лоуъл. Вождът на апахите, Менгас, беше стоически търпелив и безкрайно добър към нея — твърде нехарактерно отношение за един вожд на апахите към бели пленници.

Когато дните се изтърколиха и преминаха в седмици, тя разбра, че в нея започна да се заражда едно нежно чувство към него, което се дължеше на огромната й благодарност, че не бе изнасилена, нито убита, нито дори превърната в робиня, както обикновено ставаше често в такива случай.

Сабрина отвори очите си и огледа в мрака кръглата, куполообразна хижа, която апахите наричаха уикиъп. Беше направена от дълги върбови пръти, забити в земята, които се събираха горе и бяха вързани, за да оформят покрива. Отгоре бе покрита с дебел слой меча трева, а над нея, за да не прониква вода, бяха намятани кожи, специално обработени с мазнина. Менгас беше наредил на жена си Нама да помогне при направата на хижата, тъй като Сабрина не знаеше как става това. При апахите всяко пораснало момиче притежаваше свое самостоятелно уикиъп, стига да има мъж покровител, който да й доставя кожи и храна. Но Сабрина със сигурност нямаше да си спечели симпатиите на Нама, ако последната бе принудена да работи допълнително заради нея и бялото момиче искрено съжаляваше за това.

В действителност Нама беше толкова недоволна и възмутена от това, което се искаше да направи, че дори през ума й мина мисълта да изнесе вещите на Менгас пред вратата на своята хижа, което щеше да покаже, че иска да се разведе. Но Менгас беше млад и красив мъж, добър доставчик и вожд на местната група апахи. Беше също племенник на великия вожд на апахите — чирикахуа Кочис. Нама се съмняваше, че Менгас щеше да заеме мястото на своя чичо, тъй като Кочис имаше синове, а от друга страна, Менгас, по силата на брака на баща му с жена от племето Топли извори, се смяташе за член на племето Топли извори, а не на чирикахуа. Освен това Менгас беше богат и привлекателен съпруг и нямаше да има затруднения да си намери друга съпруга, докато тя трябваше да отиде да живее при старата си майка и да проси остатъци храна от другите жени, ако не може да си намери друг съпруг. Тя се беше цупила и мърморила сърдито, докато накрая Менгас и бе хвърлил един недоволен, предупредителен поглед и тя бе принудена да помогне на бялата пленница да построи своето уикиъп. Тя продължи да изпълнява съпружеските си задължения, но беше отказала да предложи приятелството си на бялата магьосница, а когато можеше, тя говореше против нея на другите жени.

Сабрина въздъхна в тъмнината. Тук времето минаваше бързо. Най-напред трябваше да построи хижата си да усвои първите няколко думи на езика на апахите. Трябваше да започне да готви по начина, но който те приготвяха храната си и да се научи какви билки и подправки да събира заедно с другите жени. Не беше за вярване, но Менгас й помогна много. Особено когато имаше да се прави нещо вътре в хижата й, тъй като вождът не трябваше да бъде видян, че върши женска работа. Но той не можеше да й помага вечно, така че тя трябваше да се научи сама да се справя. За щастие, няколкото дни, прекарани с Дейн в селището на чейените, я бяха подготвили за някои работи, макар че прекрасните кошници, които плетяха тук, бяха отвъд нейните умения, колкото и да се стараеше. Тогава отново Менгас я беше спасил, като ги замени с няколко други от жените, които бяха направили повече.

При апахите есента беше време на усилено търсене и събиране на храна, а също и на ловуване. Двете с Нама бяха придружили мъжете при едно среднощно пътешествие, за да съберат лешници, жълъди, плодове от хвойна и шипка, докато в това време мъжете дебнеха да ударят някои елен. Менгас беше заминал сам на друга ловна експедиция и Сабрина с изненада откри, че й липсваше неговата компания. Жените от племето винаги взимаха страната на Нама и се опълчваха против Сабрина. Те я мразеха и същевременно се страхуваха от натрапчивото присъствие на бялата жена в техния живот. Когато можеха, те й се подиграваха. Но ако Менгас или някой друг от старейшините беше наблизо и можеше да ги види, те се отнасяха по-внимателно към нея или просто не й обръщаха внимание. Всяка непозната жена, която притежава екзотична красота, има коса с цвят на слънчева светлина и очи като изумруди, със сигурност не би намерила сърдечен прием у другите жени, казваше си притеснено Сабрина. Също така на няколко пъти ги беше чула да шепнат зад гърба й „вещица“, а всяка от жените, до която се беше опитвала да се приближи, правеше някакви знаци срещу нея, поглеждаше я злобно и бързо се отдалечаваше.

Наистина Сабрина подозираше, че апахите бяха дори в по-голяма степен завладени от мисли за магьосници, зли духове и лоши сили, отколкото бяха чейените. Добре че Менгас не бягаше от нея. В действителност той я търсеше, предлагайки компанията си, и благодарение на него, тя се чувстваше много по-малко самотна. Той бе оставил всичките си вещи в хижата на Нама, разбира се, тъй като, ако ги преместеше, това би означавало развод, но той често прекарваше свободното си време в хижата на Сабрина. Понякога оставаше да вечеря заедно с нея. Друг път, през дългите, тъмни есенни вечери, той пушеше лулата си и се мъчеше да разговаря с нея с помощта на знаци и единични думи.

Сабрина нито разбираше, нито смееше да попита защо той се отнасяше към нея с такова внимание и уважение. Изглеждаше така, като че ли тя притежаваше някакъв мистериозен, възвишен статут на недосегаема в неговите очи. За нея се грижеха добре, дори беше презадоволена, като се имаше предвид начинът на живот на апахите.

Есента отстъпи място на зимата, а животът продължаваше да си тече по същия начин. Сабрина беше самотна, объркана, много внимателна, но жива и здрава. Когато първият сняг покри високите върхове на планината, племето се оттегли да зимува в една малка, скрита долчинка, разположена високо между върховете.

 

Гарвис Треймор не можеше да повярва на късмета си, когато прочете писмото, което му беше изпратил шерифът на Санта Фе. Клейтън Лоуъл, Бригс и Сампсън бяха убити някъде в планините от апахите, а Сабрина не беше намерена. Предполагаше се, че е мъртва, тъй като отрядът на шерифа, който се беше заел с издирването, беше намерил вързопа й и останките от коня й, но според закона… Еврика! Ако не намерят тялото й, с което да докажат смъртта й, то според закона, тя щеше да се смята за изчезнала, което значеше, че седем години, броени от днешния ден, той можеше да продължава да манипулира тръста Уелс, така че да извлече максимална изгода за себе си. Дори ако по някаква случайност момичето беше останало живо, то никога нямаше да го безпокои, тъй като сигурно се намираше забутано в някоя дълбока дупка във враждебните индиански територии. Той изпрати мълчалива благодарност на апахите, които вероятно я бяха убили, но бяха скрили някъде тялото й. Общо взето, той не обичаше индианците — по принцип, без някога да е срещал някой от тях — но жестоките, грабливи апахи сега имаха специално място в сърцето му и той се усмихна от удоволствие.

Навън, една група от благотворителната мисия влезе през каменния портал, но тя не го обезпокои. Наближаваше Коледа и въпреки че до празника оставаше още една седмица, той реши този път да даде нещо за бедните. Но по-късно, каза си той. Точно сега искаше да си стои тук и нищо да не помрачава радостта му.

„Аз победих, Сабрина! — усмихна се той и погледна нагоре към тавана. Победих, нали? Ха, ха, ха!“ Победата беше толкова сладка, че можеше да я усети, и той си пое дълбоко въздух, за да се наслади на вкуса й.

Не само това, а изобщо всичко се нареждаше великолепно. Гражданската криза се задълбочаваше с всеки изминат ден. Беше чул слухове, че много от младежите — южняци, които учеха в колежите и университетите на Севера — в Харвард, Иейл, Принстън и тук, във Филаделфия, в университета в Пенсилвания, основан преди около сто години от Бенджамин Франклин — нямало да се върнат, след като си отидат вкъщи за Коледната ваканция. След внезапното нападение на Джон Браун над ферибота в Харпър през октомври, Юга се беше обединил в страха си от черните републиканци, които се бореха срещу робството. А с поддръжката на Ейб Линкълн и отричането на твърде проюжняшки настроения президент Бъчанън, кой знае какъв щеше да е краят… Но засега всичко вървеше великолепно, повтори си той. Тази година щеше да има една много весела Коледа, Една много, много весела Коледа!

 

Беше чудесен мартенски ден, който предвещаваше, че следваха още, дори по-хубави дни. Въздухът беше хладен, но слънцето беше топло, даже горещо в часовете на ранния следобед. Сабрина бе седнала върху шарената тъкана черга навън, пред входа на хижата си и шиеше на Менгас модните сред апахите ботуши от кожа на елен — една от малкото индиански работи, които можеше да изпълни с известно умение. Както обикновено, другите жени стояха далеч от нея. Едно от малките момченца, които се въртяха наоколо, хвърли един камък към нея и я улучи в рамото, а после избяга! Сабрина не си направи труда да му се скара, а само разтри мястото, където я беше ударил и продължи да пришива дебелата кожена подметка към по-меката кожа на горната част на ботуша.

Нищо не се беше променило откакто за пръв път пристигна в зимния бивак на апахите. Беше научила езика им, разбира се. Ветровете и снеговете, които придружаваха зимата, бяха дошли, а после, с настъпването на пролетта, си бяха отишли. Сега потоците прииждаха от топящия се по върховете сняг. Менгас беше прекарал много от зимните дни в нейната хижа. Занимаваше се с поправката на оръжието си и направата на ново, като й разказваше увлекателни истории и легенди за боговете на апахите, за това, как Майката Лято бе дала живот на цялата вселена. Беше пушил лулата си и й беше помогнал да се чувства по-малко самотна и забравена от света. Но Менгас беше заминал сега за два дни. Заедно с половин дузина апахи беше отишъл в планината да търси дивеч. Запасите им бяха намалели през дългата зима, а и всички бяха зажаднели за прясно месо.

Тя чу викове за „добре дошли“ в другия край на бивака и повдигна очи, оставяйки полуготовите ботуши настрани. Неотдавна беше украсила роклята си със сини и бели мъниста и гореше от желание да покаже майсторлъка си на някого. Тя се изправи и се усмихна, като видя конете в далечината. Но усмивката й бързо изчезна, когато чу, че виковете на радостно посрещане бяха сменени от викове на уплаха и ужас. Конят на Менгас, който вървеше, както обикновено, отпред, пристъпваше много бавно, като че ли Менгас беше ранен. Тя тръгна към завръщащите се мъже, издавайки вик на тревога, напълно забравила в страха си внимателно култивираните си маниери, според изискванията на апахите.

Въпреки болката си, когато Сабрина се появи внезапно до коня му, вождът разпозна това красиво, бледо лице, обградено с коса с цвят на мед, която вятърът развяваше. Тя повдигна тревожно очи към него и тръгна угрижена до умореното животно. Менгас смътно осъзна, че жената беше показала недопустима липса на самоконтрол, но въпреки това нейният поглед и очевидната й загриженост повдигнаха неговите отпаднали сили и той не я порица гласно за постъпката й. Спря коня си пред хижата на Сабрина, молейки се краката му да го издържат, когато стъпи на земята. Но дори и да не го издържат, той поне беше все още в съзнание. Можеше да нареди да бъде заведен в хижата на Сабрина, а не на Нама, както беше обичаят. За това той благодареше на боговете. Той знаеше много добре, че това не беше рана, която можеше да бъде поверена на грижите на жена му. Но може би, ако пожелае, жената на белия лос можеше да използва магическата си сила и да спаси живота му.

Сабрина имаше смелостта да се противопостави на шева на Нама и на останалите жени от племето и застана по-близо до Менгас, когато той понечи да слезе от коня. Тя подложи рамото си под неговото и обви ръката си около кръста му, когато той, залитайки, се опита да се изправи. Тя си спомняше добре правилата на чейените и храбрата походка на Дейн, докато от ръкавите му капеше кръв. Беше смешно да се преструва пред нея, един срам, в който тя не можеше да види никакво величие. Освен ако Менгас сам изрично не й наредеше да се дръпне, тя щеше да се прави, че е забравила правилата на индианците.

Той обърна глава към нея и се намръщи, но Сабрина го хвана още по-здраво и го насочи бавно към своята хижа. Движението увеличи болката му до такава степен, че той не можеше да говори, за да й каже да го пусне. Но миг по-късно той се спря и я сгълча, изчаквайки тя да се дръпне от него, за да направи последните две крачки, които оставаха до хижата й. Веднъж влязъл вътре, той можеше да признае слабостта си, но не и сега, когато всички го гледаха. Преди всичко той беше апах, още от най-ранно детство кален да бъде твърд и да не се огъва — а освен това той беше вожд. Трябваше да поддържа респекта, който получаваше от другите войни.

Сабрина вървеше пред него, влезе първа в мъничкия, покрит със слама дом и повдигна високо кожата, която висеше вместо врата на входа, за да може той да влезе. Менгас залитна, когато се наведе, за да се мушне през ниския вход и не можа да си наложи да се изправи веднага. Сабрина се пресегна да го хване, а очите й бяха пълни със сълзи. Каква глупост, мислеше си тя с горчивина. Да карат един така лошо ранен мъж да язди и да върви, без да му се помогне.

— Ето тук, Менгас. Позволи ми да те сложа да легнеш.

Той се опитваше да й помогне, тъй като отпуснатото в ръцете й тяло тежеше страхотно и Сабрина се задъха, почти останала без въздух, докато го сложи, да легне. Но тя не беше видяла никаква рана. Раната беше скрита под кървавата му риза от еленова кожа. Сабрина вдигна бързо ризата му. Беше изминало много време, откакто беше видяла ранената ръка на Дейн в селището на чейените. Дъхът й заседна в гърлото, когато я видя — една огромна, дълбока рана минаваше през стегнатия корем на индианеца и стигаше горе до ребрата му. Изглеждаше, сякаш беше разкъсан от някакъв звяр. Бизон? Или някоя дива северноамериканска овца? Или глиган? Каквато и да беше причината, раната изглеждаше сериозна. Молеше се на Бога само да не беше спукана коремната му стена. Тя погледна бързо лицето на апаха, чудейки се какво да му каже. Но нямаше нужда да се притеснява за това. Очите му вече бяха затворени и Сабрина се страхуваше, че той беше изпаднал в безсъзнание. Тя размисли за миг, после отиде до входа на хижата си.

— Нама?

Главата на Нама се появи незабавно на входа на хижата й. Черните й очи искряха, когато погледна към бялата жена, и в погледа й личеше обвинение и страдание. „Вещица!“ — каза тя на себе си, тъй като мразеше момичето заради красотата му и се страхуваше от него заради силата, която притежаваше. Менгас трябваше да отиде при нея, а не при тази бяла вещица. Тя беше неговата съпруга!

— Нама, имам нужда от вода, чисти кърпи и дърва за огъня — Сабрина гледаше в очите на индианката, а погледът й изразяваше непреклонна заповед, принуждавайки жената да й се подчини. Черните очи на Нама се отместиха, тъй като тя се чувстваше притеснена от силата, която излъчваха тези смарагдовозелени очи. Но накрая кимна с глава и понечи да си тръгне. — И от тисуин — добави Сабрина.

Тисуин беше питие, което апахите приготвяха от ферментирала царевица. То щеше да облекчи болките на Менгас, а тя можеше да сипе малко от него във водата и да почисти с нея раната му. Без да иска, тя беше чула разговора, който водеха двама лекари във влака за Сейнт Дуис преди година. Те говореха за някаква нова, революционна концепция в медицината, нещо, което наричаха асептика. То трябваше да намали инфекциите при откритите рани. Тя беше слушала много внимателно, не толкова от любопитство, колкото от истински интерес. Сега благодареше на Бога за това.

Нама отказа да влезе в хижата на магьосницата. Тя остави нещата до входа и изчезна. Сабрина въздъхна, тъй като се бе надявала да получи съдействието на индианката, ако не приятелството й, докато служеха на едно и също дело — да спасят живота на вожда на апахите. Но нека бъде така, каза си тя и се залови да пали огъня. После окачи едно ведро с вода над него и пусна вътре кърпите. След това, докато чакаше водата да заври, отиде и седна до Менгас и започна да гали загрижено голото му рамо.

Въпреки всичките й предпазни мерки, вождът на апахите стана неспокоен, а тялото му гореше под ръката й. Тя го изтри с кърпа, натопена в хладка вода, в която беше сипала от питието, но, изглежда, то не помогна много. Той бълнуваше нещо, изпаднал в безсъзнание, очевидно преживяваше отново спомените си от детството: как бил хвърлен в ледената вода, за да се закали кожата му; как бил наказан, когато веднъж започнал да плаче от пълно изтощение. Сабрина потрепери, като чу тези неща, намирайки ги варварски и примитивни. Не можеше да разбере как възрастните са могли да бъдат толкова жестоки към едно дете… Не беше за чудене защо мъжете апахи бяха толкова свирепи и безстрашни. Те бяха живели сред ужаса на ада, преди да възмъжеят.

Тя сложи едно котле над огъня и приготви хранителен бульон от кокали, които имаха костен мозък и месо, като го сгъсти със смляно на ръка брашно от мънички диви семена. Когато Менгас се успокои малко, тя повдигна главата му и му поднесе една лъжица от бульона, като през цялото време му говореше нежно и дори му пееше по-малко. Това, изглежда, го успокои повече от всичко друго. Тя не забеляза кога слънцето залезе, нито кога отново изгря. Във всеки случай това нямаше значение за нея. Нямаше време за спане.

Сабрина повдигна памучните превръзки от раната на Менгас и видя с облекчение, че най-после кървенето беше спряло. Кожата около раната беше зачервена, но нямаше никаква инфекция. Тя затвори очи и мълчаливо благодари на Бога. Може би този разговор, който беше дочула във влака, бе помогнал все пак. Тя проми раната още веднъж, този път почти с чисто питие, като ръцете й се движеха бавно и внимателно, за да не наранят болната плът. Нямаше представа колко време го бе промивала, но накрая свърши и постави превръзката, решила, че вече може вече да го бинтова, след като кървенето беше спряло.

Тя повдигна ръката си, за да вземе друга памучна кърпа, която да разкъса на ивици и да направи нещо като бинт.

— Сабрина?

Гласът на Менгас приличаше по-скоро на грачене, отколкото на човешка реч и момичето подскочи от неочаквания звук. Тя повдигна очите си и се насили да се усмихне. От колко ли време беше буден? Да се надява, че не и докато изсипваше почти цяла лъжица чист спирт в отворената му рана.

— Менгас? — зелените й очи потърсиха бързо неговите и сърцето й се сви, като видя болката, която се четеше в тях. — Съжалявам — въпреки че не искаше, тя почувства как сълзи потекоха по бузите й. — Не мислех, че ще усетиш питието. Съжалявам. Сигурно съм ти причинила болка, но не съм искала да го сторя — тя се пресегна и хвана мазолестата му ръка.

Огънят в раната му беше спаднал малко и той си пое предпазливо въздух, все още страхувайки се да отвори стиснатите си зъби, за да отговори. Опита се да се усмихне, но разбра, че няма да може. Една от сълзите на бялата жена падна и намокри бузата му, и това го успокои повече от всичко друго, което тя можеше да стори. Това също беше нещо, което бе в разрез с разбиранията и обичаите на апахите, но вероятно той го ценеше повече именно заради това.

Горещото страдание бавно утихваше и той сграбчи с благодарност ръката й.

— Боя се, че умирам. Преследвахме една голяма антилопа и конят ми се подхлъзна.

Лицето на Сабрина беше обляно със сълзи и тя не можа да отговори. Само поклати отрицателно главата си. Менгас беше единственият й приятел тук и не трябваше да умре.

— Скоро треската ще се усили. Бялата болест ще причини загнояване на раната. На това не може да се помогне.

— Не — бързо го прекъсна Сабрина и стисна здраво мургавата, жилеста ръка на апаха. Не! — повтори мълчаливо и упорито тя в себе си. Не, по дяволите! Първо баща й, после майка й… а след това и Дейн. Тревис заминал на война… Мили Боже, бият ли се вече Севера и Юга? Може би се биеха. Тук, в бивака на апахите, тя нямаше как да научи за това. Тревис също можеше вече да е мъртъв. Тя нямаше да позволи на вожда на апахите, който се беше отнесъл приятелски към нея, да умре. Не беше честно. Беше загубила достатъчно скъпи за нея същества. — Не, Менгас, приятелю мой. Ти беше винаги добър към мен. Ти си моят единствен закрилник, моят другар през дългите вечери и аз няма да позволя да умреш.

За миг черните му очи станаха огромни и в тях се появи страх и смущение. Какво щеше да стане, ако магьосницата спаси само тялото му? Не беше ли сбъркал, че дойде при нея, след като беше толкова болен?

— Промих раната ти с тисуин, Менгас — продължи Сабрина. — Боя се, че затова те заболя толкова много. Белите доктори, или поне някои от тях, казват, че това може да предотврати… бялата болест, както ти я нарече. Дадох ти малко супа и стомахът ти я прие, така че не смятам, че коремната ти стена е засегната. Има надежда, че ще оживееш — неочаквано от гърдите на Сабрина се изтръгна ридание, тя се наведе и докосна с устните си горещото му чело. — Моля ти се… ти трябва да живееш! Моля ти се, не умирай и не ме оставяй! Но, изглежда, че всички, които обичам, го правят. Поне ти не умирай и не ме оставяй!

Поразен, въпреки замъгленото си от силната болка съзнание, вождът на апахите стисна ръката й мълчаливо и се помъчи да запази собственото си самообладание. Беше смаян и дълбоко натъжен от почти детинската настойчивост, която имаше в думите й. Изглежда, нейните магии не й носеха много радост. Но на никого не беше позволен изборът да живее или да умре, нали? Това беше работа на боговете.

Той чувстваше как сълзите й капят върху лицето му и преглътна, превъзмогвайки едно нарастващо чувство на смущение. През изминалите дълги месеци той беше започнал да обича бялата жена и да изпитва по-малък страх от магиите й. Но какво можеше да направи сега? Да й обещае, че няма да умре? Жените от племето я мразеха, той го знаеше много добре. Дори много от мъжете бяха недоволни от присъствието й тук. Те се присмиваха на висок глас на предупрежденията на жените си, но дълбоко в сърцата си се съмняваха. Ако магията й не помогнеше и той умреше, нейната вълшебна сила щеше да бъде поставена под въпрос и нямаше да я спаси; а ако оживееше, с което доказваше, че магическата й сила беше огромна, другите щяха да започнат още повече да се страхуват от нея.

Менгас изстена от болка и смущение и се намръщи. Можеше да я изпрати при Кочис. Чичо му беше свикнал да общува с белите, дори имаше приятели между тях. Кочис нямаше да се страхува от нея само защото кожата й е бяла, нито пък от това, че беше магьосница, но той не можеше да стигне лесно до чичо си. Не бе в състояние да я заведе при него. На кого от мъжете можеше да се довери да изпълни тази задача? „Няма да умра тогава“. Това му се струваше единственото логично решение. Съжаляваше, ако духовете бяха планирали друго, но ако бяха решили да умре, то моментът беше много неподходящ. Първо той трябваше да обезпечи жената на шамана. Духът на белия лос не трябваше да бъде обиждан.

— Не плачи повече. Няма да умра.

Сабрина бързо се успокои, като нито за миг не се усъмни, че вождът на апахите можеше и да не удържи на думата си.

— Сега спри да рониш сълзи отгоре ми. Вместо това ми донеси малко супа. Дори и да ме цериш с магии, аз все пак трябва да се храня, щом искаш да остана жив.

Сабрина се засмя успокоена и повдигна лицето си, за да избърше сълзите си.

— Да, приятелю — каза тя. — Ще донеса супата ти, но най-напред ще ти направя по-стегната превръзка, а след това ще можеш да си поспиш малко. Когато се събудиш, обещавам ти, че супата ще бъде готова.

 

Дейн взе решението си, докато гледаше как последните лопати пръст се стоварваха върху ковчега на майка му. Падащата пръст звучеше чуждо и отблъскващо и контрастираше ярко с мекия априлски полъх на вятъра и с далечната песен на птиците. Вече нямаше нищо, което да го свързва с това място — поне нищо не беше останало, за което си струваше да живее тук. Съществуваше само земята, хълмиста и зелена, осеяна тук-там с горички. А тя щеше да оцелее и без него, без значение колко войнишки ботуши щяха да я тъпчат, колко щяха да се бият върху нея, напоявайки нейните богати, тучни ливади с кръв — с кръвта на янките или на южняците, но не и с неговата.

Той кимна с глава на гробарите и се обърна към отдалечаващия се файтон на пастора, мислейки си, че преподобният не беше разбрал неговото желание погребението да бъде съвсем скромно. Как можеше мъжът да разбере цялата всеобхватност на факта, че последната представителка на рода Морган във Вирджиния беше погребана днес? Едно наследство, което беше на повече от сто години, и което в действителност се отъждествяваше с една огромна къща с бели колони отпред и прилежащата й земя. Той никога не беше мислил, че ще го загуби. Дейн въздъхна още веднъж и тръгна към къщата. Кога да тръгне и в каква посока да поеме? По суша той можеше да стигне до Санта Фе и да попита за Сабрина — надяваше се, че дотогава сърцето му щеше да се излекува, за да може отново да чуе името й. А оттам можеше да продължи към Калифорния, към Сан Франциско — дивия, порочен, пренаселен Сан Франциско — и към прекрасното спокойствие и тишина на ранчото в Сакраменто. Щеше да бъде едно трудно и опасно пътешествие. Щеше да мине през територии, населени с враждебни индианци, щеше да зависи от качествата на коня и от собствения си разум и находчивост при преминаването на пустинята и високата Невада, преди да влезе в Калифорния. Този последен етап беше много тежък и рискован.

Може би, вместо да тръгне по суша, той щеше да отплава с клипер около Хорн или да използва новата Панамска железница, за да съкрати времето. Щом пристигнеше в Сан Франциско, щеше да освободи Тревис, а после можеше да се върне в Санта Фе и да провери какво става със Сабрина. Това изглеждаше много по-разумно, а може би беше и най-бързият маршрут. Дотогава той трябваше да сложи работите си тук в ред, да затвори къщата, да освободи останалите си роби и да уреди с някой съсед, може би с Джон Марш, да има грижата да наглежда имота, докато се продаде. Трябваше да намери подходящи за пътуването си дрехи, както и някои други неща. Нямаше ясна представа какво още щеше да вземе, но когато мина покрай огромната върба, прекоси семейното гробище и стигна до старата, разцъфнала магнолия, която растеше до портата, той се усмихна и сивите му очи проблеснаха под дългата му черна, развята от вятъра коса. „У дома, мислеше той. Аз ще си бъда у дома след няколко месеца.“ Имаше някакво особено чувство, като че ли вече беше там… или може би това бе по-скоро едно усещане, че той никога не то беше напускал.

 

Тревис се взираше стъписан в мъжа, мислейки, че той сигурно не го беше разбрал.

— Не, страхувам се, че не чухте правилно. Казах Сабрина Лоуъл. Името на съпруга й е Клейтън.

— Да, същата — ухили се златотърсачът срещу разтревоженото лице на младия мъж и махна с ръка към бармана, който работеше в другия край на махагоновия бар. — Хей! Как може човек да си намери тук нещо за пиене?

Тревис инстинктивно отиде зад бара, взе чаша и му я напълни.

— От заведението — успя да произнесе той, тъй като главата му още бе замаяна от историята, която му разказа златотърсачът. Сабрина бе мъртва? Заклана от апахите? — Сигурен ли си, че не я бъркаш с друга?

— Казах ти вече — очите на мъжа блеснаха войнствено. — Искаш да кажеш, че съм лъжец?

— Не, не, разбира се, че не — поклати русата си глава Тревис. Мили Боже! Какво щеше да каже на Дейн? Той ще трябва да му каже, разбира се, трябва веднага да му пише.

— Тя тръгнала съвсем сама… отивала съвсем сама в Албакърки — разсмя се златотърсачът, сякаш намираше идеята за забавна. — Но съпругът й трябвало да я хване. И може би е щял да го стори, но точно тогава апахите хванали него. Както и да е, всички са мъртви. Разбира се, не са намерили тялото на момичето, но…

— Какво? Какво каза?

Тревис говореше много бързо и златотърсачът го стрелна с критичен поглед. „Ох, моля ти се, Господи“, молеше се Тревис и като напълни отново чашата на златотърсача, остави бутилката до нея. „Моля ти се, нека да мога да напиша «изчезнала», а не «мъртва», когато пиша на Дейн“.

— Това, което казах, господине, е, че те са намерили коня й, но не и нея самата. И приятелят от Санта Фе, който ми разказа за това, каза, че в града обикаляли разни неприлични приказки, за това, че апахите са правили нещо с бялата жена — изсумтя силно той и се оригна, като се пресегна за бутилката и с трепереща ръка се опита да си налее уиски в чашата.

Като видя това, Тревис трепна. Обикновено при подобни случаи той изпращаше мъжа другаде. „Бел Фльор“ беше къща от висока класа и такива недодялани клиенти не влияеха добре на бизнеса. Но в този случай той щеше да направи изключение.

— Лично аз не вярвам и на половина на това, което се говори — добави златотърсачът. — Твърде дълго време съм бил миньор в Сиера Невада, за да вярвам на всичко, което чуя.

Тревис кимна с глава, смънка нещо и се измъкна към другия край на бара, правейки дискретно знак на охраната да държи под око този приятел. Каза „довиждане“ и забърза към канцеларията си, тъй като искаше да остане малко на спокойствие, за да обмисли новината. Първо трябваше да пише на Дейн. Не тръгваше ли този месец експресът? Бяха обещали да пренесат пощата през континента за по-малко от две седмици. Невероятно! Той щеше да провери тяхното разписание и щеше да предаде писмото до Дейн с първия курс.

Златотърсачите от Сиера Невада бяха особена порода хора, както се виждаше от фантастичните им облекла — украсяваха се с късове самородно злато, пера и други подобни глупости. Разбира се, в Сан Франциско необичайното беше нещо обикновено и те фактически се смесваха с общата маса, която също беше безкрайно разнолика и пъстра. Но Тревис не обръщаше внимание как изглеждаше източникът на информация, той просто вярваше на това, което му беше казал преди малко златотърсачът. Мъжът нямаше никаква причина да го лъже. Изглежда, Сабрина сама бе тръгнала да язди в пущинака, но само един Бог знаеше, каква бе причината, за да го стори.

За миг той едва не съжали, че беше чул неволно коментарите на бармана и споменаването на Санта Фе, което бе привлякло вниманието му. Ако Сабрина по някакво чудо беше все още жива, тя може би имаше огромна нужда от помощ. А такъв вид помощ беше извън неговите възможности, призна си честно той. Единственото нещо, което щеше да постигне, ако се опиташе да тръгне след нея, бе и той да намери смъртта си. Но Дейн… е, ако някой можеше да се наеме да преброди непознатите земи и да се опита да открие Сабрина, то това бе само Дейн. И Тревис нямаше да бъде много изненадан, ако той я откриеше.