Джесика Сен Клер
Бялата роза (18)

Глава 18

Последните проблясъци на слънцето се изгубиха в небето и пурпурният здрач се спусна бавно от изток на запад, покривайки с тъмните си краски безоблачната синева. Близките хълмове вече бяха потънали в сянка, а на хоризонта на север високите планински върхове се виждаха като назъбени силуети, очертани с въглен.

Очите на Дейн бяха станали тъмносиви, като планините на север. Може би изглеждаха толкова тъмни заради контраста с необичайната бледост на лицето му, мислеше си Сабрина. Но поне бяха отворени, дори бяха сравнително ясни. Засега трябваше да бъде доволна и от това.

— Откога сме тук? От пет дни? Пет изгубени дни? — размърда се неспокойно той, но веднага лицето му се изкриви от болка. — Трябваше да ме оставиш и да заминеш за Лае Кругес.

— Тогава аз трябва да ти кажа, че не трябваше да идваш в Алтамура, Дейн. Не трябваше да се връщаш, когато ме видя хваната в капана на плаващите пясъци — отговори бързо Сабрина. — Не трябваше да си правиш труда да се спираш и да ме измъкваш от онзи окървавен дилижанс. Има ли смисъл да започваме отново този разговор? — въздъхна тихо тя, като взе манерката и му я подаде. — Не можех да те оставя, Дейн. Щеше да умреш, ако го бях направила.

— По-добре само аз, отколкото и двамата.

— Наистина ли мислиш така?

— Да — кимна с глава той.

— Аз не мисля така — усмихна се леко тя и сви рамене. — Не мисля — повтори сякаш на себе си тя. — И този път направих това, което бях решила.

— Не можеш да се инатиш и да упорстваш като някое проклето муле, Сабрина.

— А, така значи, скъпи мой, това е само твое право — отговори решително тя, но без да се горещи. Беше положила доста усилия лицето й да бъде безчувствено, докато траеше разговорът им, и сега мигаше бързо-бързо, за да спре сълзите, които напираха да потекат. Мили Боже! — мислеше си тя, обзета от внезапен изблик на скръб. Тя не желаеше да спори с Дейн — не и сега, не след всичките тези безкрайни дни, през които се страхуваше, че отново ще го загуби. Този път завинаги. Искаше да обвие ръцете си около врата му, да зарови лицето си в гърдите му и да излее страховете си, а не да спори с него!

Сабрина извърна лицето си настрана, така че той да не може да види сълзата, която се отрони и се спусна бавно по бузата й.

Но Дейн, въпреки слабостта и болката, не пропускаше нищо да се изплъзне от погледа му. В угасващия здрач сълзата улови малкото останала светлинка и заблестя с кристален блясък за част от секундата, после сянката я погълна и стана невидима. Той понечи да каже нещо, но се спря, а сивите му очи се впиха в лицето й.

— Съжалявам, Сабрина — каза накрая той. — Боя се, че се държа като противен болник — намръщи се той и затвори очи, обхванат от внезапна умора. Все още беше много слаб, много по-слаб, отколкото искаше да се покаже пред нея. Вълните на слабост и болка връхлитаха безжалостно върху него, също като прилива на океана. Може би това беше причината за смущението, което тя го караше да изпитва. Беше същото смущение и обърканост, които му бяха познати още от Алтамура, и това чувство не беше изчезнало през изминалите седмици, а напротив, беше станало по-силно. Чувстваше една несигурност във всичко, което бе свързано със Сабрина, с изключение на лудостта, че все още я обичаше. Не се беше двоумил нито за миг, когато се върна на брега на реката, където тя беше хваната в капана на плаващите пясъци, макар и да знаеше, че една такава постъпка едва ли не водеше до самоубийство. И най-лошото бе, че той беше готов да го направи отново.

— Дейн, можеш ли да хапнеш нещо? — попита го тихо Сабрина. Беше поставила ръка на рамото му и го стискаше нежно, като че ли се опитваше да го държи буден. — Ще възвърнеш силите си по-бързо, ако се помъчиш да преглътнеш няколко хапки.

— От какво? Сушено месо? Не мисля…

— Не, риба. Пъстърва. Спомняш ли си? Ти ми показа как да ловя пъстърва с копие там горе, в планината, точно след като напуснахме Денвър.

Това не беше всичко, което й беше показал… или всичко, което си спомняше. Въпреки че се чувстваше прекалено слаб, усети как тялото му започна да гори със същия буен пламък. Дори и в това състояние той желаеше Сабрина така, както не беше пожелавал никоя друга жена… с изключение на Тара.

Но със Сабрина беше по-различно. С нея беше изпитал само сладост, а не горчивина, примесена със страст. Да лежи в ръцете й в това импровизирано легло от борови клонки беше най-голямото щастие, което можеше да изпита. Но като че ли не знаеше или не се интересуваше от това, което рискуваше. Беше глупост да се съмнява в нея и да не смее да й се довери — беше немислимо тя да обича друг мъж.

— Да, Бри… спомням си — промълви той.

Сабрина затаи дъх, очите й се разшириха, ръката, с която бе хванала рамото му, започна да трепери. Тя положи усилие, за да се успокои, затвори очи и пое дълбоко въздух. Не я беше наричал с това гальовно име, нито пък й беше говорил с такъв нежен глас — нито веднъж през изминалите дълги седмици. Сега го беше направил. Беше впил очите си в нейните. В този един-единствен миг огънят в телата и душите им беше запален. Нагоре по лицето й запълзя издайническа червенина. Дишането й стана тежко.

Това беше мигът, който беше чакала с нетърпение, мигът, за който се беше молила през всичките тези седмици — от Сиера Мадрес до Навас, надолу по течението на реката до Тореон и после през високото плато. Беше си мислила стотици пъти какво да му каже и какво да направи. И сега, когато този миг най-после настъпи, не бе в състояние дори да мисли.

— Аз си спомням също — прошепна накрая тя. Светлините на здрача бяха угаснали, отстъпвайки място на нощния мрак. Небето над тях беше станало мастиленосиньо и само сенките в далечината подсказваха, че бяха заобиколени от хълмове. — Всяка дума. Всяко докосване. Но най-вече Саут Парк, когато под палещите лъчи на слънцето през онзи ден те видях да падаш…

Думите й нямаха нищо общо със стотиците неща, които си беше представяла, че ще му каже, и разстроена от тези няколко глупави и безсмислени слова, тя почувства неудържим поток от сълзи да изпълва очите й и да разлива по лицето й солената си топлина. Напълно безпомощна, тя извърна лицето си и така и не можа да види изражението на неговото лице, въпроса, който се съдържаше в очите му, които продължаваха да я наблюдават.

За Тара, мислеше си той, една такава сцена можеше да означава много или нищо, защото Тара беше ненадмината актриса, която можеше да заплаче по заповед. Но Сабрина никога не би могла да играе в такава предварително нагласена пиеса — тя бе толкова прозрачна, че всяко нейно преживяване се изписваше на нежното й лице, дори грубостта или което и да е друго отрицателно чувство не можеше да остане скрито.

Господи! Той беше изтощен както душевно, така и физически, уморен от тази борба да бъде неин съдник, да преценява всяко нейно движение и мисъл, уморен от съпротивата, която се мъчеше да й оказва.

— Не плачи — наложи си да изрече той, като едва можа да събере сипа дори за това. — По дяволите, не плачи… моля те. Прималява ми на стомаха, като те гледам. Донеси проклетата си риба, Сабрина. Ще изям това нещо, щом това ще те направи щастлива.

— Да, така е — тя почувства, че се усмихва през сълзи, без да може да разбере защо. — И престани да ме ругаеш, ясно ли е?

— Добре.

Беше изял само няколко хапки, когато заспа дълбоко, с глава положена все още на ръцете й. Тя не се притесни. Нека да спи. Нали беше жив. Но имаше и нещо повече от това една врата, която дълго време беше стояла здраво затворена пред нея, беше започнала да се отваря. Този път сълзите, които потекоха от очите й, бяха сълзи на облекчение.

Дейн се възстановяваше бързо. Както винаги, макар че в случая не беше толкова бързо, колкото той се преструваше, че е така.

След три дни тръгнаха отново, но напредваха бавно. Двамата яздеха, на гърба на единствения кон, който им бе останал, през непозната местност и това ги караше да поддържат ход, който Сабрина би определила като умерен, стига само Дейн да не се тормозеше за всеки изгубен час. Тя беше доволна, тъй като не бързаше много да пристигне в Денвър — града, в който Дейн беше решил, че те трябва да отидат, защото Санта Фе му изглеждаше твърде опасен. Беше живяла толкова дълго без удобствата и комфорта, които цивилизацията предлагаше, че едва ли вече чувстваше липсата им. Годините, прекарани в стегнати дантелени корсети с банели, тесни обувки и няколко десетки метра натруфени фусти и рокли, в тревоги дали всеки кичур коса беше на мястото си, сега й се струваха толкова далечни, че дори споменът за тях беше доста смътен.

При Албакърки се бяха натъкнали на едно ранчо и бяха рискували да слязат дотам, за да си купят втори кон. Така щяха да имат възможност да се придвижват по-бързо. След като заобиколиха Санта Фе, Дейн беше станал мрачен и унил. Сивите му очи често се спираха върху лицето й и я гледаха съсредоточено; когато мислеше, че тя не го вижда. А усмивката му, която и без това се появяваше рядко, беше изчезнала напълно.

Беше средата на септември и във високите планини на север от Санта Фе времето се беше влошило рязко. Въпреки очевидното настъпване на есента, от няколко дни се усещаха признаци за лятна гръмотевична буря — същата застрашителна тъмнина на хоризонта, същото неприятно усещане на очакваща притихналост, същото невидимо, но увеличаващо се напрежение, което рано или късно щеше да се разрази с пълна сила. Докато все още можеха да се движат, изглеждаше, че бяха на крачка разстояние пред бурята, но времето рязко се влоши и ги принуди да спрат.

— Колко път има още до Денвър? — беше попитала Сабрина, донякъде, за да разсее зловещата тишина, която се беше установила между тях, след като бяха спрели конете и се бяха приютили във вдлъбнатината на една скала.

— Промени ли решението си, Сабрина? Не е много късно. Качвай се на коня и завий наляво, по течението на следващия поток. Ще бъдеш на територията на апахите, преди да се е мръкнало — каза Дейн.

Повече слисана, отколкото ядосана, Сабрина пребледня, сякаш той я беше ударил.

— Недей, Дейн — каза спокойно тя. Усети как кръвта й кипва и залива лицето й с гореща вълна, но не позволи да даде израз на настроението си. — Зададох само един любезен въпрос, на който ти не отговори.

— Съжалявам — сви рамене той и погледна настрана.

— За твое сведение, Дейн, ако исках да се върна при Менгас, щях да го направя досега. Живях сред тези хълмове доста време, така че едва ли ще имам нужда от твоите указания. Или от твоето разрешение.

Нещо проблесна в сивите му очи. Лятна гръмотевица, помисли си веднага тя и инстинктивно се подготви за лошото, което следваше.

— Беше време, когато не се интересуваше колко дълго ще трае пътуването. Не бързаше много, доколкото си спомням, когато напуснахме Денвър на път за Санта Фе — изрече през зъби той.

— Тогава беше различно. И…

— Да, различно, наистина — прекъсна я той. — По-забавно, може би? По-възпитателно за теб, безспорно.

— По този начин ли си мислиш за онова време? Като за кратко забавление? Като възпитателен акт? Това ли са нещата, които те накараха да дойдеш в Алтамура? — попита предизвикателно тя.

Дейн изглеждаше изненадан, но само се намръщи по-силно и сви рамене в безмълвен отговор.

— Не разбирам какво правиш, Дейн? Не разбирам защо? Не мога да те разбера? Чувствам се така, като че ли съм обвинена и осъдена, без дори да разбера провинението си. Менгас ли е причината? Или има нещо друго, освен Менгас? С колко индианки от племето чейени си спал през всички тези години, за Бога? По твой избор! Аз съм само една жена — на мен не ми се предоставя право на избор! И прости ми, забравих, че ти си светец! Но се страхувам, че те помня малко по-различен! Спомням си Денвър, например! Спомням си как похотливо те гледаше Карълайна, а се съмнявам, че тя е била единствената, която е изпитвала такива желания към теб!

— Достатъчно! — предупреди я той, а от очите му хвърчаха искри.

— Не е достатъчно! Сега започвам! Коя беше другата, за която говореше? Онази, Тара…

— Спри! Бри, спри, за Бога!

Не думите му я накараха да спре, а изражението на лицето му. Беше станало бледо като на мъртвец, сякаш изживяваше някаква непоносима болка. Разтревожена, тя спря и остана загледана в Дейн, който се изправи рязко на крака и залитайки, се обърна с гръб към Сабрина, наведе главата си под надвисналата скала и се изгуби в притъмнялата околност, където студеният, виещ вятър предвещаваше началото на бурята.

— Дейн? — успя да извика тя със закъснение, възвърнала способността си да мисли. — Дейн, чакай.

Той не се върна и когато тя стана, за да го последва. Беше изчезнал. Сабрина стоя една дълга минута пред скалата, която им беше дала убежище, като трепереше от студ. Скали и сухи снопове увехнала трева беше всичко, което можеше да види. Един от конете наблизо повдигна главата си и погледна към нея.

— Дейн? — извика отново по-високо тя през воя на вятъра. Не очакваше отговор и не беше изненадана, когато не го получи. — Ох, дяволите да те вземат, Дейн Морган — промърмори безпомощно тя. Зелените й очи вече не блестяха от яд, а бяха като две дълбоки езера, в които се четеше съжаление. Може би не трябваше да казва всичко това. Но от друга страна, Бог знаеше, че трябваше да му го каже.

Това не я беше накарало да се чувства по-добре. Тя хвърли още един последен поглед наоколо, но местността беше позната на Дейн и ако той искаше да изчезне, тя знаеше, че можеше да го направи. Нямаше да може да го намери, ако той не искаше да бъде намерен. А да стои тук и да трепери, нямаше да й помогне ни най-малко. Тя въздъхна и се обърна с гръб към вятъра.

Измина доста време, преди Дейн да се появи отново — час, а може би и повече. Без каквото и да е извинение или обяснение, Дейн се беше навел под надвисналата скала и се бе приближил до нея.

— Здравей — каза просто тя.

— Здрасти — отговори й Дейн и кимна с глава.

— Как е времето? — попита Сабрина.

— Влошава се. Макар че все още си мисля, че може да се размине.

Съвсем като непознати, помисли си скептично Сабрина. Как можаха да стигнат дотук? Тя седеше и го гледаше, без да може да измисли какво друго да му каже. Сърцето й биеше по-бързо, както ставаше винаги, когато той беше близо до нея, но това не помагаше на словоохотливостта й.

Дейн стоя така известно време, загледан в нея, а едно особено изражение играеше на лицето му в тишината. После бавно и съвсем съзнателно отиде до нея и като се отпусна, седна на петите си, както правеха индианците. Едното му коляно беше опряно на голия камък, за да пази равновесие. През цялото време очите му не изпускаха нейните.

— Денвър е на двеста-триста мили оттук. Дори ако времето се задържи хубаво, ще ни трябва седмица или десет дни, за да стигнем дотам — каза той. — Така че, смятам, че е по-добре да вземем решение по няколко въпроса.

Инстинктивно, като че ли за да се защити, тя сви коленете си нагоре, допирайки ги до брадичката си, и обви здраво ръце около тях. Всъщност никога не се беше страхувала от темперамента на Дейн, от неговата пламенност и избухливост, но студенината и безразличието, които проявяваше сега, бяха непоносими за нея.

— Какво… решение… по-точно ще обсъждаме? — попита тя, въпреки че се досещаше за какво ще разговарят.

Навън, отвъд тяхното защитено местенце, поривът на вятъра изведнъж се усили, издавайки зловещи звуци, и макар че не можеше да проникне вътре, Сабрина неволно потрепери от ужас.

Дейн или не го беше чул, или не го интересуваше. Той повдигна загорялата си от слънцето ръка и докосна коляното й, като остави ръката си да лежи там. Сабрина отново потрепери и се помъчи да си поеме дълбоко въздух.

— Дейн, недей — прошепна умоляващо тя.

— Защо не?

— Защото… — всички реални причини изглеждаха неясни и съмнителни и й беше трудно да ги изрази с думи — защото… раната ти…

— Тя е излекувана. Между другото, какво толкова лошо от малко пролята кръв между приятели?

— Приятели? — повтори тя.

— Или любовници — сви рамене той. — Която от двете думи ти харесва повече.

Ръката му бавно и много нежно галеше коляното й. Очите му станаха още по-тъмни от вътрешния огън, който гореше в тях.

„Господи, помогни ми!“ — молеше се мълчаливо Сабрина, чувствайки горещи тръпки да лазят по цялото й тяло, а коляното й изгаряше под неговата опитна милувка. Не беше ли точно това, което тя беше искала? Не. Не и по този начин. Имаше нещо, което липсваше, нещо, което й се струваше погрешно. Вятърът отново зави зловещо и вътре в заслона притъмня. Лицето на Дейн, макар и съвсем близо до нейното, вече почти не се виждаше в спусналия се мрак.

— Любовници? — въпреки голямото усилие гласът й трепереше, а думите едва се чуваха от силното биене на сърцето й, което отекваше в ушите й. — Беше време, Дейн, когато ме наричаше съпруга.

Настъпи тягостно мълчание, като че ли той беше поразен от думите й, навяващи толкова много спомени. За миг ръката му спря да се движи върху коляното й.

— Да — съгласи се той след кратка пауза. — Имаше такова време — ръката му трепереше върху коляното й, след това се плъзна надолу към бедрата й, после нагоре към гърдите й, докосвайки нежно зърната й. Сабрина затвори очи и притаи дъх, мъчейки се отчаяно да запази контрол върху себе си. — И аз се… представих както всеки добър съпруг, нали? Дойдох в Алтамура, за да те спася. Връщам те здрава и читава в Щатите, след като минахме благополучно през Мексико. Искам да те заведа в Денвър или там, където ти пожелаеш да отидеш.

Ръката му се движеше бавно по другото й бедро, а след това се спря по-дълго върху нежната извивка на гърдите й.

— Така го каза, че прозвуча като делово предложение — отбеляза Сабрина.

— Така ли? — промърмори хладно той. — Може би не съм сигурен, че не е. Често съм казвал, че единствената истинска любов между един мъж и една жена е тази, която купуваш и за която плащаш. Така е много по-лесно, много по-ясно и по-малко смущаващо.

— Добре — успя да каже задъхано Сабрина. — Какво точно предлагаш, Дейн?

— Моите… услуги. От всякакъв род и компетенция, докато трае пътуването ни до Денвър. Също и бащински, ако се нуждаеш от такива.

— Телохранител?

— Включително и това.

— И аз мисля… — спря се неволно Сабрина, неспособна да продължи, тъй като Дейн се беше притиснал до нея, а другата му ръка бе обгърнала раменете й. Трябваше да е усетил трепета й, мислеше си тя. Би било невъзможно да му откаже, след като тялото й откликваше на докосването му, без значение колко много протестираше разумът й. — Мисля, че мога да отгатна каква е цената.

— И…?

— Сделката няма да стане — това беше всичко, което успя да каже, за да откаже на тялото си удоволствията, които му се предлагаха. Очите й отново се притвориха. С огромно усилие тя се помъчи да ги отвори.

— Какво ще стане, ако те заплаша, че стягам багажа и те оставям тук?

— Заминавай! Зная пътя достатъчно добре, за да мога и сама да стигна до Денвър.

— Няма да изкараш и една седмица сама в този пущинак. Ако самата природа не те убие, то команчите ще го направят. Няма да пътуваш още дълго в територията на апахите. А пастрокът ти може още да не се е отказал от преследването.

Сабрина не посмя да го погледне в очите, така че не можа да види пламъчето, което мъждееше в сивите им дълбини — изразяващо болка или съжаление. Тя чуваше само гласа на Дейн, студен и безчувствен.

— Не се страхувам от смъртта, както се страхувах преди, Дейн. В противен случай щях да те оставя да кървиш, докато умреш, и да продължа сама за Лае Кругес.

— Сабрина, не ме увещавай по този начин.

— Нямам намерение изобщо да те увещавам. Аз те обичам, Дейн. Не бих желала нищо повече на този свят от това да лежа отново в прегръдките ти. Дори… почти… като сега. Но не мога. Ако бих се задоволила с това да бъда проститутка, можех да остана в Алтамура, Дейн, или във Филаделфия с Гарвис.

— В действителност, аз не се нуждая от разрешението ти, Сабрина. Дори и ранен мога да взема това, което искам.

Независимо, че думите му прозвучаха опасни и хапливи, Сабрина знаеше — знаеше го интуитивно и го усещаше с тялото и сърцето си — че това бе една безполезна заплаха. Дейн Морган не бе човек, който щеше да изнасили една жена, която и да е тя — а най-малкото нея. Винаги го беше знаела, още от самото начало. И каквото и да се беше променило, помрачило и изкривило между тях, то това си оставаше непроменено. Колкото и дълбоки да бяха болката и гневът, които изпитваше по време на пътуването им от Сиера Мадрес дотук, той все още я обичаше. Обичаше я прекалено силно, за да й позволи да умре в плаващите пясъци на брега на реката Рио Гранде, обичаше я твърде много, за да си позволи да й причини нарочно болка.

Тя прие играта, извърна внезапно главата си към нето, а очите й срещнаха неговите. Повдигна ръцете си и го прегърна, като притегли главата му надолу и притисна лицето му до гърдите си. Въпреки че той трепереше, тя го притисна още по-силно към себе си, като наведе главата си и нежно целуна черната му коса, после склони глава върху неговата.

— Наречи го цена, щом ти харесва, Дейн. Има само едно нещо, което искам от теб — да ме обичаш толкова много, колкото аз те обичам.

Един благословен миг Дейн лежа притихнал в ръцете й. После без предупреждение или обяснение, той се стегна и се отдръпна от нея. Този път излезе от заслона и не се върна чак до сутринта, когато небето на изток се бе развиделило достатъчно, за да могат да виждат и отново поеха мълчаливо на север, към Денвър…

Малкият златотърсачески лагер, който представляваше Денвър навремето, се беше разраснал. Градът се беше променил. Сабрина дръпна юздите на коня и се загледа към града, сгушен в дъното на планинския път. Конят й пръхтеше нетърпеливо, дъхът му се издигаше в тънки струйки пара над белия, искрящ снежен килим. Дейн също беше спрял и се беше извърнал по посока на града. После рязко се обърна, без да каже нещо. Очите му бяха потъмнели, когато се спряха върху лицето на Сабрина.

Под тях лежеше градът или по-точно неговото ядро, от което щеше да израсне един истински голям град. Бяха останали само шест от предишните, направени от груби дървени трупи постройки. На тяхно място бяха издигнати сглобяеми дървени къщи, чисти и спретнати, някои от които многоетажни, боядисани в бяло, а тук-таме се срещаха и постройки, изградени от тухли или камък.

От двете страни на широката улица лежеше дървен тротоар, от външния край, на който бяха закрепени груби дървени парапети. Улицата между тях беше права и чиста, побеляла от утринния сняг. Тук-там сандъчета с цветя украсяваха стъпалата на магазините, хотелите и ресторантите. Имаше театър… ваксаджия… стъклени прозорци, а на едно място висеше табелата на лекаря. Това, което правеше най-голямо впечатление обаче, бяха прилично облечените жени — някои водеха деца за ръка.

Сабрина оглеждаше с търсещ поглед новия град, без да съзнава, че се беше намръщила.

— Не виждам „Златният орел“, Дейн.

— Някъде там е, но сигурно е с променен облик — сви рамене той. — Луис се канеше да му промени фасадата още когато бяхме тук последния път.

— О — кимна с глава тя, изненадана от това, че изпита някакво чувство на носталгия. Малка тъга, опита се да се успокои тя. Изобщо не беше впечатлена от него някога. Бог знаеше, че „Златният орел“, колкото груб и непретенциозен да беше, бе свързан с много спомени за нея. Там беше срещнала Тревис. И пак там беше разбрала, че обича Дейн Морган, този красив, загадъчен и опасен мъж, за когото знаеше толкова малко. Там Дейн за пръв път я беше взел в ръцете си, танцувайки валс по покрития с дебели дъски под пред публика от недодялани златотърсачи. Беше само преди година и половина, но се равняваше на цяла вечност.

— Нещата сигурно са се променили, нали, Сабрина?

Въпросът на Дейн отекна със същото усещане за загуба, със същото неясно съжаление, което самата тя чувстваше. Гласът му беше особено нежен — с такъв тон тя не го беше чувала да говори на никой друг. Една нежност, която беше чувала често, много, много отдавна, преди цяла вечност.

Нещо се надигна в гърлото й от пробудилите се чувства и Сабрина само кимна с глава, като пришпори коня си надолу по пътя. Една сълза падна и попари бузата й в студения, проникнат от слънчева светлина високопланински въздух.

Нещата наистина се бяха променили. И не към добро…

Дейн беше прав. „Златният орел“ си беше там, само че беше сменил премяната си. Сабрина нямаше затруднение с разпознаването на лъскавия златен лист, изрисуван на новата табела, която висеше над дървения тротоар на улицата.

Горе, в планината, снегът беше по-дълбок, докато тук, в града, беше поръсил само покривите и октомврийското слънце, все още ярко и топло през деня, го беше разтопил, превръщайки го в кал.

Имаха късмет с времето в планината. Преживяха само две снежни бури, които не успяха да им попречат съществено. Първата беше затворила прохода Рейтън, но за щастие, след като го бяха преодолели, като даде на двама им така необходимата почивка, особено на Дейн, който беше на прага на пълното физическо изтощение. Втората буря избухна само преди две нощи. Беше ги застигнала, но пътя. Конете не можеха да се движат и застанали на едно място, се бореха със снега, който стигаше до гърдите им.

Страхът от евентуално преследване от юг беше изчезнал, тъй като това вече не беше възможно. Снегът щеше да се натрупва до пролетта във всички високи части на Скалистите планини и щеше да служи като естествена преграда, здраво затворена за всеки смъртен. Ако Гарвис беше наел хора, които да ги преследват зад границата, то той само със сигурност беше загубил парите си. Нейните пари, помисли си мрачно Сабрина. Но такива щяха да станат, ако успееше да преживее още шест месеца.

В отговор на жеста на Дейн Сабрина слезе от коня си и завърза поводите му за парапета. Една хубава жена, облечена в светлолилава дневна рокля, мина покрай тях, хвърли поглед под дългите си извити мигли към Дейн, после погледна бързо към Сабрина и продължи нагоре по улицата. Разтревожена за пръв път от година насам, Сабрина погледна проницателно Дейн, после огледа себе си, съзнавайки контраста във външния им вид.

Дори облечен в кожени бричове и изцапани дрехи за езда, които носеше още от Рио Гранде, Дейн Морган беше мъж, който „хващаше“ окото на всяка жена. Каквото и да облечеше, му отиваше, като че ли беше роден да носи точно такава дреха. Беше висок, чернокос, слаб и мускулест. Лицето и ръцете му бяха почернели от слънцето и вятъра, а малките белезникави бръчки около очите и устните му само увеличаваха неговия чар, добавяха към излъчването му чувство за самоувереност и дори заплаха. Докато самата тя, мислеше си Сабрина, обзета от опасения, изглеждаше мръсна, уморена и едва ли имаше вид на наследница на огромното богатство на рода Уелс.

Леко намръщена тя се обърна с лице към стъклената витрина на близкия магазин и се загледа тъжно в отражението си.

Дейн й беше дал знак да го последва и когато тя не го направи, той се обърна, следвайки посоката на погледа й и леко се усмихна.

— Имам вид сякаш ме е дъвкала котка — прошепна тя и тихо въздъхна.

Той не беше сигурен, че тя искаше да я чуят, но когато хвана ръката й, се усмихваше и поклащаше глава, мълчаливо отричайки нейното недоволство.

— Едно от нещата, които винаги съм харесвал най-много в теб, Сабрина, е, че понякога нямаш и най-малка представа за това какво представляваш в действителност.

Изненадана, тя хвърли към него бегъл поглед, чудейки се какво ли искаше да каже. И преди да може да го разбере, те се озоваха вътре в „Златният орел“, заобиколени от дузина работници и дърводелци, които не спряха да окачват кристалния полилей дори и когато те застанаха под него. Един зидар довършваше монтирането на мраморната камина, внесена от Италия.

Току-що бяха отворили заведението за обяд. Една голяма тълпа от хора вече се събираше в трапезарията до фоайето и изглежда, не обръщаше внимание на шума и прахта, идващи от строежа около тях. Дейн отиде до чиновника, застанал до лъскавото махагоново бюро, което блестеше като сатен под светлината на красивата кристална лампа. Посетителите в съседната стая бяха елегантно облечени и се държаха възпитано. Гледката напомняше повече Филаделфия, отколкото това, което тя си спомняше от предишния Денвър. Почувствала се неудобно, Сабрина стоеше сковано и се изчервяваше под любопитните погледи, които някои от мъжете й отправяха.

— Ето ключа от стаята ти, Сабрина — каза Дейн и й подаде месинговия ключ, закачен на претенциозен масивен ланец. — Аз… взех две отделни стаи. Предположих, че ще предпочетеш това. — Без да й даде време да му отговори, той продължи: — Наредих да качат вана в стаята ти и да я приготвят. Можем да обядваме, след като свършиш. Освен това има един дилижанс, който тръгва утре сутринта за Сейнт Луис и друг, който тръгва следобед за Сан Франциско. Запазих ти място за този, който тръгва на изток, а за себе си — за този на запад. Чиновникът ще пази билета ти до утре сутринта.

Сабрина забрави своето смущение и лицето й възвърна предишния си цвят. Сърцето й спря да бие. Очите й се разшириха от удивление и втренчено се впиха в Дейн.

Той не каза нищо, стоеше притихнал като нея, а тъмните му сиви очи не преставаха да я гледат.

Съвсем наблизо внезапно се чу шокиращ смях. Една жена, облечена в стилна рокля, се носеше в компанията на половин дузина мъже. Лъскавата й, гарвановочерна коса беше вдигната високо, идеално сресана в сложна прическа. Блестящата кораловочервена атлазена рокля светеше като скъпоценен камък на светлината на лампата. Уханието на скъп парфюм се носеше из въздуха около нея, а по лицето й личаха следи от пудра и грим. Смехът се чу отново — прекрасен, изразяващ пресметнато удивление, богат като водопад, мелодичен и вълшебен.

Въпреки настроението си, Сабрина се обърна, за да я погледне. Инстинктивно проследявайки погледа й, Дейн направи същото. И точно тогава чернокосата красавица погледна към тях и се спря, заела театрална поза. Сабрина не беше сигурна какво точно се случи в следващия миг, само почувства шока от това — като мълния, която пада в краката й.

Дейн стоеше като гръмнат, инстинктивно пусна ръката на Сабрина, а лицето му пребледня като платно под златистия му загар.

Реакцията на жената не беше толкова очебийна, но все пак не можа да остане незабелязана. Тя остана притихнала за миг, невъзмутима и сдържана като кралица. Само повдигна едната си черна, извита вежда и после бавно я отпусна. Сабрина почувства силата на нейната красота, като че ли беше някакво природно явление — силен вятър по време на буря или стремителен буен поток, придошъл от топящите се снегове през пролетта. Но имаше и още нещо, нещо, което тя не можеше да схване толкова лесно — някакъв неопределен полъх, който витаеше около жената, заедно с аромата на парфюма й.

— Гледай ти, какъв късмет! — каза жената провлачено, с ясно изразено южняшко наречие, което й отиваше също така добре, както и всичко останало. — Дейн Морган! Да вярвам ли на очите си?

Дейн хвана отново ръката на Сабрина и като я стисна достатъчно силно, за да й остави белези, започна да я дърпа, като че ли ги застрашаваше някаква невидима, но смъртоносна опасност. Изненадана, Сабрина залитна към него, без да може да се движи. Усети как през тялото на Дейн премина силна тръпка. Той си пое бавно и дълбоко въздух, като че ли цялото му същество се стегна, за да може да се справи с нещо. Стоеше неподвижен, пръстите му отпуснаха бавно ръката на Сабрина и тя увисна надолу. Начервените устни на жената се извиха в лека усмивка и веждата й отново се повдигна, като че ли задаваше някакъв мълчалив въпрос. Тя само бегло погледна към Сабрина, цялото й внимание беше насочено единствено към Дейн. Очите й имаха прекрасен порцелановосин цвят, обградени с черни като нощното небе над пустинята мигли.

— Казаха ми, че всеки, който е „нещо“, идва в Денвър тези дни. Сега си мисля, че това е истина.

Застанал неподвижно, Дейн все още не бе в състояние да отговори. До него смутена чакаше Сабрина. Обладана от силна вътрешна тревога, тя се опитваше да проумее положението.

Жената отново се засмя рязко и сви рамене в отговор на мълчанието на Дейн, като че ли искаше да покаже своето добродушие и великодушие. Тя погледна през разголеното си рамо към заобиколилите я мъже и като се нацупи, каза:

— Мислех, че Медуза бе тази, която превръщаше мъжете в камък, а не Цирея.

Едва тогава, като че ли спомнила си със закъснение, тя се обърна към Сабрина и със снизхождение протегна красивата си, облечена в бяла ръкавица ръка, за да се запознае с нея.

— Тъй като, изглежда, че Дейн е забравил добрите си обноски, позволете ми да ви се представя.

Гласът на жената беше съблазнителен, галеше като кадифе, като летен ветрец, полъхващ през цветовете на магнолиите в нейния роден край. Провлаченият начин на произнасяне на думите беше дори по-ясно изразен от начина, по който говореха в родната Вирджиния на Дейн.

— Аз съм мисис Тара Морган.

Сабрина протегна ръката си. Пръстите й докоснаха облечената в ръкавица ръка на жената. Тя потрепери от внезапно обзелия я шок.

Думите и името й казваха на Сабрина по-малко, отколкото това единствено кратко докосване. Излъчването, което витаеше около нея, не беше вече неизвестно. Пред Сабрина стоеше един истински дявол — противен, дебел и пухкав като крем от разбит каймак, студен като ледения нощен вятър през зимата. Сабрина не можеше да попречи на неволното отдръпване на ръката си или на това, че инстинктивно потърси закрилата на Дейн.

Това неволно движение като че ли разруши магията, която държеше Дейн неподвижен през изминалите няколко минути. Той сграбчи ръката на Сабрина и се обърна към стълбището, като я бутна да върви пред него. Зад тях отново се разнесе очарователният смях на Тара. След миг те бяха вече на горния етаж и не можеха да го чуват повече. Мислите на Сабрина се въртяха в главата й, без да може да ги подреди. Чувстваше се замаяна и объркана, като че ли беше изтръгната от дълбок сън. Точно пред себе си тя видя познатата врата, същата стая, в която беше настанена преди, само че с нов месингов номер, който блестеше в златисто, осветен от бледата светлина в коридора.

Дейн дори не се спря, а само я бутна към вратата и продължи да върви надолу по коридора.

Точно навреме тя излезе от състоянието си на обърканост, обърна се рязко и се затича след него.

— Дейн, чакай! — хвана го за ръката тя.

Той, изглежда, не я чу. Дори не намали хода си. Тя го държеше упорито за ръката, опитвайки се да го спре.

— Дейн!

Той усети, че го държи и се обърна към нея, но Сабрина имаше чувството, че не я виждаше.

— Дейн, чакай! — опитваше се да постави в ред мислите си тя, тъй като имаше толкова много въпроси, които нямаха отговор. — Недей…

— Остави ме, Сабрина. Засега просто ме остави да отида в стаята си.

— Дейн, кажи ми само едно нещо тогава. Тя твоя съпруга ли е?

— Моя… Господи, не, не е това. Тя е съпруга на моя брат. Той я намери в Джорджия и се ожени за нея.

Сабрина стоеше и мълчеше. Знаеше, че отминава ценно време, което нямаше право да губи. Тара… Беше чувала и преди това име. И Майкъл. Мозъкът й работеше бързо, опитвайки се да си спомни всичко по-ясно. Бракът на Майкъл. Дейн й беше казал нещо за тях, но какво? Кога? Много, много отдавна. Имаше чувството, че внезапно се беше снабдила с всички необходими елементи от мозайката, но нямаше идея как да ги подреди.

Стоеше безпомощна, мълчалива, като се взираше в лицето на Дейн, което оставаше в сянка. Осветлението в коридора на горния етаж беше слабо. Що се отнасяше до това, „Златният орел“ не се беше променил. Ако имаше повече светлина, тя можеше да прочете написаното в очите на Дейн… Освен ако, помисли си тя, като потрепери неочаквано, все пак не беше толкова сигурна дали искаше да го прочете.

— Дейн, аз… — Сабрина поклати глава. Дейн вече беше освободил ръката си от нейната. Тя не можеше да го принуди да остане с помощта на физическа сила. — Съпругата на твоя брат… Майкъл? Майкъл също ли е в Денвър?

— Майкъл… умря. Тара му… изневеряваше и накрая той се обеси.

— Но ти… Защо… — твърде късно, Дейн се беше обърнал и вече бързаше надолу по потъналия в сянка коридор.

Сабрина тръгна инстинктивно след него. После се спря. Тя стоеше неподвижна в празния коридор, след като му беше позволила да си отиде. Тара. Тара. Тара. Името отекна в съзнанието й веднъж, след това още веднъж, и още, и още, ехтейки като погребален камбанен звън в душата й.

А толкова малко време имаха още на разположение, мислеше си мрачно тя. Той й беше запазил място в дилижанса, който утре сутринта заминаваше на Изток. „Мисли, по дяволите! Мисли, Сабрина! — заповяда си тя. Имаш всички късчета от мозайката. Просто разбери кое къде трябва да поставиш, за да получиш картината!“

Като си пое бавно и дълбоко въздух, тя се обърна и тръгна към стаята си. Ръката й трепереше, когато застана пред вратата и повдигна ключа, за да я отключи — само миг по-рано същата тази ръка бе държала неговата. Много преди да се съмне, тя трябваше да намери отговорите на всички въпроси…