Джесика Сен Клер
Бялата роза (4)

Глава 4

Пеещата трева се събуди тъкмо когато първите слънчеви лъчи осветяха равнините на Колорадо. Прозя се и мързеливо остана да лежи още миг, след това се застави да стане и да добави шепа изсушени стърготини от бизонски тор към жаравата в огнището. Белия орел искаше да тръгне рано сутринта. Трябваше да приготви закуска, преди времето да е напреднало много. Стъпи тихо на отъпкания пръстен под на типито и погледна към белия воин, който все още спеше. Явно Бялата роза се бе обърнала през нощта и бе потърсила рамото на своя мъж наместо възглавница. Усмивката на Пеещата трева стана още по-широка, щом забеляза, че момичето насън бе стиснало ризата на Белия орел. Значи Бялата роза беше неочаквано мъдра, засмя се мислено индианката, като си спомни предишните посещения на белия воин при чейените, когато той бе търсил удоволствие при множество хубави млади девойки. Очевидно Бялата роза не желаеше мъжът й да се скита по нощите без нея.

Дейн се размърда и отвори очи, усещайки странна тежест върху дясното си рамо. Извърна леко поглед и откри, че момичето все още е сгушило глава върху рамото му. Измъкна се изпод нея, като внимаваше да не я събуди.

Бягащия вълк беше изпратил по-малкия си син да докара конете им и да ги оседлае, но все още имаше много работа, преди слънцето да се е издигнало в небето. Дейн се усмихна при спомена за ужасения поглед на приятеля си, когато му бе казал да сложи седлото на кобилата, а не на Сънденс. Чейенът се бе изплашил, че приятелят му ще извърши непростим грях, като позволи на една жена да възседне коня му, докато самият той язди една товарна кобила. Дейн се беше разсмял и бе побързал да увери чейена, че все още не е съвсем сигурен как точно ще стигнат до Денвър. Дори със седло на Сабрина щеше да й се наложи да язди по мъжки. Индианците използваха седла рядко, по-често яздеха на гол гръб, но в никакъв случай нямаха женски седла. Надяваше се, че момичето ще може да язди по този начин и че няма да избухне в гняв от унижение, че й се налага да го направи, мислеше си той, докато се навеждаше да вземе пушката и манерката. Преди няколко дни би предположил, че Сабрина ще направи сцена, но сега не беше съвсем сигурен. Изглежда, най-накрая тя беше превъзмогнала усещането, че всяко неудобство е насочено умишлено срещу нея или поне е било запланувано да й навреди от него или от света като цяло. Но времето щеше да покаже. Единственото нещо, което можеше да каже със сигурност, беше, че Сабрина Уелс е непредсказуема.

 

Сабрина последва Дейн към типито на Бягащия вълк, като се усмихна през рамо на Пеещата трева. Сега, когато моментът на отпътуването беше дошъл наистина, не можеше да реши дали се радва, че си тръгва или желае да остане още ден-два. Огледа се наоколо. Млади майки дължаха мургавите бебета на гърдите си; воини приготвяха стрели за наближаващия пролетен лов на бизони, като киснеха ремъци от нещавена кожа във вода и закрепваха с тях металните или старомодните кремъчни върхове към тънките пръчки; момчета играеха с техните миниатюрни лъкове с обвити в кожа топки; девойки — умалени копия на техните майки, помагаха в домакинската работа или си играеха на земята с пръчки и изхабени парчета кожа, правейки малки типита. Все още беше твърде рано и работата не беше започнала с пълна сила, но тук-там жените вече се събираха и стържеха бизонски кожи или ги обработваха с мас, за да ги запазят еластични; други украсяваха мокасини с ярки мъниста, а трети тръгваха за вода или разместваха нанизите месо, закачени да се сушат. Пред едно от типитата, край които минаха, имаше разстлани бизонски кожи, разположени в груб полукръг и пълен котел с храна в средата им. Когато някоя приятелка спираше да хапне от предложената храна, това означаваше, че тя изявява желание да помогне да съшият кожите в тини.

Бягащия вълк и Сладката череша стояха и наблюдаваха приближаването на Дейн и Сабрина. Бяха само на няколко ярда от тях, когато неочаквано Сладката череша избухна в кикот, закри устата си с ръка и се втурна в типито. Дейн забави крачка и погледна учудено след скрилата се жена.

— Жените не могат да мислят сериозно — навъсено рече Бягащия вълк и смръщи вежди, при все че неговите очи също играеха весело. Добре знаеше за какво се смее жена му. Снощният му разказ за това, как бялата жена бе правила любов напълно облечена, така я бе заинтригувал, че го бе накарала сами да го изпробват. Двамата си бяха легнали върху бизонските постелки с дрехите. Прекараха близо час, през повечето време разтърсвани от смях, като се опитваха да се справят с дрехите, които сякаш бяха навсякъде, макар че изобщо не ги искаха.

Дейн повдигна рамене, въпреки че изражението му не беше много убедено.

— Конете готови ли са?

Чейенът кимна и посочи към сина си. Беше доловил острата нотка в тона на приятеля си. Подозираше, че Дейн не му е простил напълно снощното нахлуване. Може би Бялата роза се е побояла, че ще последва ново прекъсване, и това им е попречило да продължат.

Сребърния гълъб пристъпи срамежливо от типито, последвана от майка си, която бе успяла да овладее смеха си. Младото момиче отиде до Сабрина и й подаде мокасините, които тя бе започнала да украсява предишния ден. Сабрина ги прие с известна изненада, удивена от това, че бяха вече напълно завършени. Момичето сигурно бе работило над тях цяла нощ.

— Благодаря ти, Сребърен гълъб. Ти си много, много мила — устните на Сабрина, извити в усмивка, изведнъж потрепериха. Беше се привързала към срамежливото младо момиче, понеже Сребърния гълъб й бе предложила искрено приятелство. Зачуди се дали би била толкова любезна, ако ролите им бяха разменени. Импулсивно вдигна ръце и разкопча верижката на малкото златно сърне, което носеше на шията си от малка. Не й се искаше да се разделя с него, защото й беше скъп спомен — подарък от баща й, точно преди да умре, но нямаше какво друго да й даде. Сабрина посегна да го окачи на шията на Сребърния гълъб и не забеляза изненадания поглед на Дейн. Бягащия вълк се намръщи и поклати глава, пристъпвайки напред.

— Бяла роза, няма нужда да даваш подарък на Сребърния гълъб. Мокасините са сватбен подарък за теб.

Сабрина бързо погледна към Дейн, страхувайки се, че е направила нещо нередно. По лицето му не личеше недоволство, така че тя също поклати глава в отговор, като внимаваше да не срещне погледа на индианеца.

— Оценявам високо подаръка на дъщеря ти, Бягащ вълк. Разбирам, че го получавам, защото Белия орел се ожени за мен. Но освен това Сребърния гълъб ми предложи приятелството си. Искам да запази медальона ми като спомен за дружбата ни.

Тъмните очи на Сребърния гълъб се обърнаха към баща й в безмълвна молба. Бягащия вълк сви рамене и отстъпи. Обичаше да глези жените, а Сребърния гълъб беше любимата му дъщеря.

— Така да бъде тогава.

Сладката череша се приближи и като застана до Сребърния гълъб, заговори на чейенски с любезно изражение. Младото момиче преведе думите й на английски:

— Майка ми казва, че съжалява, че не може да говори твоя език. Тя ще го научи, за да може да разговаря, когато се върнеш с Белия орел. Тя иска да знае повече за бяла жена. Ще те научи на повече чейенски неща, за да бъдеш добра съпруга на воин.

Сабрина кимна и усмихнато погледна към Сладката череша. Спомни си разказа на Дейн за романа й с Бягащия вълк и усети, че я пробожда завист. Индианка или не, всяка жена би била щастлива да държи в ръцете си сърцето на един хубав мъж.

Дейн неспокойно изчака край кобилата, като се надяваше, че Сабрина няма да го притесни прекалено много с възраженията си за язденето с мъжко седло. За негово учудване девойката не каза нищо, а само въздъхна и се помъчи да мушне крак в седлото, без да повдига много полите на роклята си. Дейн побърза да й помогне, като я хвана през кръста и с лекота я прехвърли върху седлото. Видя, че Сабрина се изчервява и се мъчи да скрие, доколкото може краката си.

— А ти на какво ще яздиш, Дейн? — тя изведнъж се смути и погледна към кафявия гръб на жребеца му, върху който нямаше нищо друго, освен една подложка.

Дейн сграбчи гривата на коня и с лекота се метна на гърба му.

— Всъщност седлото не ми е нужно — подхвърли той през рамо, — освен, за да нося багажа си. Подложката ми е напълно достатъчна.

Бягащия вълк вдигна ръка с длан напред и погледна приятеля си в очите за последен път, преди да отстъпи назад, за да направи път на конете. Животът беше твърде непредсказуем. Не искаше да се разделя с приятеля си, без да са си изяснили отношенията. Дейн се усмихна бавно, кимна му и вдигна ръка, за да отвърне на поздрава му.

— Другия път се опитай да почукаш.

Чейенът се усмихна и отстъпи крачка назад.

— А ти, приятелю, бъди внимателен из прериите, за да има следващ път. Успешен лов. И нека стрелата ти да улучи сърцето на всичко, в което се прицелиш.

Дейн кимна и подвикна на Сънденс, като махна с ръка на Сабрина да го следва. За щастие дребната кобила, изглежда, нямаше нищо против да го направи, тъй като момичето нямаше никаква представа как да насочва коня с чейенската юзда, състояща се само от един кожен ремък. Преминаха мълчаливо през лагера и почти бяха достигнали края му, когато Дейн неочаквано спря жребеца си и заговори рязко с воина, който беше застанал на пътя им. Сабрина плахо вдигна очи и лицето й пребледня, когато разпозна ъгловатите черти на Полския ястреб. В началото всички индианци й се струваха еднакво непознати. Но само за няколко дни се бе научила да забелязва индивидуалните различия, а също и враждебните чувства, помисли си тя и през стройното й тяло премина слаба тръпка.

Чейенът отвърна със същото високомерие, като направи жест, сякаш искаше да им каже да си намерят друг път през селото. Но миг по-късно към тях се приближи друг воин, който каза нещо кратко на Полския ястреб. Той само сви рамене и неохотно отстъпи встрани.

— Нещо като племенна полиция, Сабрина. Без съмнение съветът на вождовете им е наредил тази сутрин да държат под око нашия приятел.

Сабрина кимна — изненадано, но с облекчение. Не беше предполагала, че чейените имат подобна цивилизована система. Все пак срещата с Полския ястреб бе направила раздялата с индианския лагер не толкова тъжна. Не се беше привързала чак толкова към Сребърния гълъб, за да пожелае да остане тук за постоянно като пленница на чейените.

Най-сетне бяха отново сред откритото поле. Сабрина изпусна облекчена въздишка, като се удиви на собственото си удоволствие при вида на безводната, скалиста пустош. Преди я беше мразила, беше я считала за пустинна, чужда и изоставена, но сега й се струваше истински рай. Някога бе прочела, че удобствата в живота са относителни и тази мисъл й се бе сторила ужасно глупава, но сега я разбра напълно.

— Изглежда, че ти харесва напускането на лагера на чейените — отбеляза Дейн.

Сабрина му се усмихна и кимна. Дейн подръпна леко юздите на коня, за да го накара да забави малко ход, така че да се изравни с нея. Сивите му очи се спряха на лицето й със странно замислено изражение.

— Така е. Полския ястреб ме изплаши. На твое място не бих го изпускала от очи, Дейн.

Той само й се усмихна и хвърли поглед към посоката, от която идваха.

— Не се безпокой. Но не си мисли, че вече сме извън опасност. Просто сменихме един риск с друг.

— Да, останах с това впечатление от онова, което ти каза Бягащия вълк. Има ли други команчи наблизо? Това ли имаше предвид, като спомена онова, за стрелата и сърцето?

— Отчасти да. Това е само обичаен чейенски израз при сбогуване.

— Но щом чейените имат договор с команчите, а Бягащия вълк е чейен, тогава защо ще…

Смехът на Дейн я прекъсна. Сивите му очи развеселено срещнаха погледа и за миг.

— Не съм сигурен дали не ми харесваше повече, когато не можеше да говориш, без някой да те е попитал нещо.

Сабрина почти беше готова да избухне, когато забеляза веселото му изражение и само се усмихна в отговор.

— Това време свърши, Бял орел. Аз не съм индианка от племето чейени. Почакай само да стигнем до Денвър.

Дейн се разсмя и кимна утвърдително. Добродушното високомерие на девойката му доставяше удоволствие. Не че би могъл да й го каже, но имаше само една причина, поради която би предпочел да бъде индианка, а не бяла жена. Толкова му беше приятен краткият сън тази нощ, когато Сабрина се беше притиснала плътно до него.

— Да се върнем към отговора на въпроса ти. Чейените имат споразумение с команчите, но всъщност не изпитват особена любов към тях. Нито едно от племената не е в наистина добри отношения с останалите, при все че чейените и арапахо са по-приятелски настроени в сравнение с останалите. Между тях по традиция царят не чак толкова враждебни отношения, колкото с останалите племена. Команчите, например, се присмиват на чейените, че ядат кучешко месо, и им се подиграват, че са позволили на оджибуа да ги изтласкат от Минесота. А чейените презират команчите, че не са достатъчно цивилизовани, за да честват празника на Слънцето. Освен това племенната организация на чейените наистина е на едно високо равнище. Полицията, която видя в действие тази сутрин, е добре организирана и контролирана. Управлението на племето също се извършва по по-организиран начин. Вместо да имат множество вождове с различна степен на власт, които постоянно да се борят за надмощие, чейените са създали съвета на четиридесет и четиримата вождове, които ръководят доста демократично. Освен това чейените се държат изключително надменно към останалите племена, защото позволяват притежаването само на три знака за всяка победа над враг. Останалите позволяват по четири. Предполагам, че няма да го разбереш — Дейн се засмя тихо, — но чейените са абсолютно убедени във вроденото им превъзходство над всички останали племена. Съюзът им с команчите е продиктуван само от най-практични причини. Общият брой на всички воини на чейените едва ли е повече от, да речем, три хиляди и петстотин мъже. Арапахо са малко по-малко. Команчите са почти шест хиляди. Когато вождовете започнали да разбират колко мъже имат белите племена те… хм, започнали да се съюзяват, за да се защитават с общи сили.

— Нима се опитваш да ми кажеш, че като нападнаха дилижанса, те само са се защитавали? — гласът на Сабрина прозвуча неочаквано рязко заради спомените за страха и гнева, които бе изживяла, и тя хвърли бърз поглед към Дейн, за да провери дали не го е ядосала с тона си. Очите му срещнаха за миг погледа й, след което Дейн сви рамене и започна да й обяснява, но в думите му нямаше гняв. Това донякъде успокои Сабрина.

— Да, Сабрина, в известен смисъл те са се защитавали. Вече ти казах колко малко са индианците. Дори при сегашното положение белите вече имат числено превъзходство над тях. Най-доброто, което могат да сторят, за да се защитят, е да попречат на идването на нови бели. Очевидно дори диваците и варварите си мислят, че имат правото да се опитат да оцелеят.

Сабрина се изчерви, като чу собствените си думи подхвърлени обратно в лицето й. Сега те й причиняваха болка. Преди да се запознае с чейените, да работи заедно с жените им и да споделя храната им, ситуацията не й беше изглеждала толкова объркана. Много по-лесно беше да се реши индианският въпрос от далечната Филаделфия.

— Доста се привързах към Сребърния гълъб — призна тя, като снижи глас в знак, че се опитва да се извини. — А също и към баща й, Бягащия вълк. Той е един достоен мъж по свой начин. Съжалявам, че ги нарекох варвари и диваци, Дейн. Някои от тях може би наистина са такива, например Полския ястреб. Но за другите сгреших. Съжалявам.

Дейн не откъсна поглед от равнината пред тях, тъй като знаеше, че и бездруго й е трудно да признае това, и не искаше да я унижава допълнително, като я гледа. Изчака я да свърши, след това я погледна през рамо и леко й се усмихна.

— Не бъди прекалено строга към себе си, Сабрина. Мнозина прекарват целия си живот тук, без дори да им хрумне да променят мнението си за индианците. На теб поне ти трябваха само няколко дни.

Тя мълчаливо кимна в отговор. Яздиха така в продължение на няколко мили. Сабрина се размърда неудобно върху седлото, тъй като усещайте, че кожата му започва да прежулва голите й крака. Бяха яздили само няколко часа. Как ли щяха да се чувстват краката й, докато станеше време да спрат за нощувка?

— Какво има, Сабрина?

Въпросителната интонация на Дейн беше неподправена. Тя се изчерви и смутено сви рамене.

— Нищо особено. Добре съм.

По лицето на Дейн премина слаба усмивка. Вече познаваше момичето достатъчно добре, за да знае, че първият й отговор винаги беше това, което смяташе, че е длъжна да каже. Ако попиташе повторно, може би щеше да се добере до истината.

— Седлото ли ти е неудобно?

Тя се размърда и притеснено се изкашля.

— Ръбовете на кожата жулят моите… моите…

Дейн се намръщи и кимна. Не беше помислил за това, а трябваше. Предишната вечер сам беше почувствал невероятната мекота на кожата на бедрата й.

— Извинявай, Сабрина. Трябваше да се сетя сам. Нека да помисля. Може би ще успея да направя нещо, когато спрем за обяд.

Но какво можеше да направи, запита се той. Да разреже полата й, така че да обвие с плата голите й крака и да ги предпази от грубата кожа на седлото? Но ако изведнъж им се наложеше да препуснат в галоп, Сабрина в никакъв случай нямаше да успее да се задържи по този начин. Иронична усмивка изви леко ъгълчетата на устните му. Можеше да й даде назаем собствените си панталони от еленова кожа — те щяха да предпазят нежната й плът — но въпросът беше как тя щеше да реагира на идеята да язди с гол мъж през следващите няколко дни. Реши, че няма да е разумно дори да й предлага този вариант.

Когато най-сетне Дейн вдигна ръка, за да й даде знак, че спират, Сабрина изпусна дълбока въздишка. Положението ставаше все по-лошо. Вече нямаше позиция върху седлото, в която да се чувства удобно. Всяко движение на кобилата прежулваше разранената й кожа още повече.

Дейн скочи от жребеца си и отиде при нея, за да я свали от седлото. Хвана я през кръста и я сложи на земята. Щом краката й докоснаха земята, Сабрина прехапа устни, за да не извика от болка. Кожата на бедрата й пламтеше по цялата им дължина.

Дейн забеляза внезапната й бледост и се намръщи, тъй като усети, че Сабрина полага геройски усилия да не извика от болка. Не беше осъзнал колко лошо е състоянието й.

— Ето, вземи това парче плат и върви при потока. Измий краката си със студена вода. Ще се почувстваш малко по-добре.

Сабрина само кимна. Беше твърде окрилена от възможността да облекчи болките в краката си, за да се чувства обидена от директното им споменаване.

— Трябва да те предупредя. Аз също отивам на потока да се освежа и да напоя конете. По-добре стой от другата страна на дъбовия шубрак. Обещавам да не гледам.

Сабрина отново кимна и бузите й се зачервиха още повече. По някакви причини възможността Дейн да види голите й крака вече не изглеждаше толкова трагична, както някога. Леденостудената вода беше истинско блаженство за изприщената й кожа. За съжаление прекалено скоро чу гласа на Дейн да я вика. Трябваше отново да тръгват. Въздъхна дълбоко и за последен път притисна компреса към изранените си крака, след което стана и бавно тръгна към него.

Като наближи, Сабрина спря от изненада. Дейн беше преместил седлото на жребеца си и сега за последен път проверяваше дали са затегнати ремъците.

— Какво правиш?

— Ще яздим заедно, както преди — отвърна лаконично Дейн. В тона му прозвуча слабо раздразнение и Сабрина не попита нищо повече. Дейн можеше да си представи колко ужасен би бил Бягащия вълк в такава ситуация. Самият той не беше особено зарадван. Достатъчно трудно му беше през цялата нощ да държи в прегръдките си стройното тяло на Сабрина и да се наслаждава на приятното усещане от притискането на тялото й. Сега щеше да бъде двойно по-трудно.

— Ако се наложи да бягаме, аз ще взема пушката си и ще се прехвърля на гърба на кобилата. Ти ще останеш на Сънденс.

Девойката кимна, изчака Дейн да се качи на седлото и пристъпи напред, като вдигна ръце, за да може той да я вземе при себе си. Настани се внимателно до стегналото му тяло и промърмори нещо в благодарност за предложеното й парче пемикан. Тръгнаха отново. От една дупка пред конете се показа прерийно куче. Изцвърча и отново се скри. Жребецът изпръхтя и затанцува на място, като извиваше шията си назад в дъга.

— Дейн, не съм сигурна, че ще успея да удържа Сънденс, ако ми се наложи да яздя сама. Как се действа с тази юзда?

— Сънденс е обучен по системата на чейените и се подчинява на заповеди с глас и притискане с крака. Ако аз тръгна напред с кобилата, той трябва да ме последва. Просто стисни гривата му с две ръце и се наведи колкото можеш по-ниско на седлото. Ако искаш да забави, тогава се изправи малко и седни на седлото. Не му подвиквай, освен ако наистина не го искаш, защото тогава ще спре изведнъж и вероятно ще се преметнеш над главата му.

Сабрина повдигна светлите си вежди с подозрителна въздишка. От обясненията му беше останала с впечатлението, че бягството от команчите е не по-малко опасно от възможността да бъдеш заловен от тях.

— Купи ли кобилата, която трябваше да яздя?

— Не, просто я взех назаем. Няколко пъти сме мерили силите на Сънденс срещу най-добрите коне на чейените и всеки път той ги изпреварваше с лекота. Обещах им да им върна кобилата с жребче от него — Дейн се засмя тихо. — Ако искаш вярвай, ако не искаш — недей, но чейенът реши, че сделката е по-изгодна за него. От една страна, се отървава от кобилата, от която така или иначе не се нуждае в момента, а от друга, следващата пролет ще получи жребче, от което вероятно ще излезе добър боен кон.

Сабрина се усмихна на индианската привързаност към бързите коне.

— Жалко все пак. Те са толкова различни. Сънденс е много по-хубав от кобилата, дори много по-хубав от всички индиански понита, които съм виждала тук.

— Той не е индианско пони. Преди пет години в Мексико видях един арабски жребец — най-красивия кон, който някога съм виждал. Освен това беше бърз като светкавица. Собственикът му — един богат испанец, твърдеше, че е пряк потомък на чистокръвните арабски коне, докарани тук още по испанско време. Не искаше да го продава за нищо на света, така че купих най-добрата кобила, която успях да намеря, и я заплодих от жребеца. На другата пролет се роди Сънденс. Засега е още много млад, но мисля, че е добър като баща си, дори още по-добър. По-едър е от него и това ми харесва.

Сабрина се разсмя и се размърда. Незабавно почувства как ръката на Дейн се стяга около кръста й.

— Освен това е отнел няколко трофейни пера от чейенските ти приятели и ми се струва, че това също ти допада.

Тихият му смях прозвуча до ухото й. Сабрина се усмихна, усещайки, че е отгатнала истината. Поне това оставаше непроменено, без значение дали беше във Филаделфия, или тук. Мъжете обичаха истински добрите коне. Откриването на това сходство донякъде я успокои и усмивката остана на лицето й.

Може би Сабрина нямаше да бъде толкова самодоволна, ако беше видяла потъмняващия блясък в сивите очи на Дейн, когато ги сведе, за да погледне усмихнатото й лице. Както бе предполагал, меката тежест на бедрата й бързо възпламени отново огъня в него. Тялото му прекалено добре си спомняше сладката й отстъпчивост през отминалата нощ, изпъкналите й, стегнати гърди под ръцете му. Тогава не беше сигурен дали не си бе въобразил ответната реакция, която бяха предизвикали в тялото му ласките им. Състоянието му едва ли можеше да бъде наречено подходящо за трезва преценка, сухо си напомни той. Но сега главата му не беше замъглена от надигащата се страст — или поне не чак толкова, отстъпи мрачно той, когато Сабрина отново се размърда и огънят в плътта му изпусна сноп искри. Сковаността, с която бе яздила отначало, бе изчезнала. Главата й спокойно почиваше върху рамото му, а едната й ръка безгрижно се бе отпуснала върху неговата, с която я придържаше през кръста. Тялото й се притискаше, меко и спокойно, към нарастващото напрежение на мускулите му. Щеше да бъде щастлив, ако успееше да запази самообладание, докато стигнат до Денвър. Сабрина се люшна към него, тъй като Сънденс се подплаши от малката прерийна птица, която изхвръкна от храстите, обграждащи близкия поток. Дейн изсумтя и навъсено се поправи. Както вървяха нещата, щеше да бъде щастлив, ако издържеше, докато станеше време да направят бивак за през нощта.

Сабрина първа видя прахоляка, който вдигаше един самотен ездач пред тях. Това малко я учуди. Целият следобед Дейн изглеждаше странно разсеян и един-два пъти й се беше сопвал, когато се бе размърдвала върху седлото, развълнувана от красотата на ясносиньото прерийно небе или от пъстрите петна на случайните диви цветя. След като първият й опит да завърже разговор с него се бе провалил, Сабрина не направи повече опити и ездата им бе продължила в донякъде приятно мълчание. Видяното я накара да вдигне ръка и да посочи към облака прах. Дейн дръпна юздите на жребеца и го насочи по-навътре в сянката на едно от малките дървета, които ограждаха потока. След това остана загледан напред цяла минута.

Най-накрая се усмихна и кимна сякаш на себе си.

— Всичко е наред, Сабрина. Не е индианец. Всъщност е един приятел.

Девойката кимна, като прикри изненадата си. Може би из тези места имаше толкова малко хора, че всички се познаваха, както индианците, така и белите.

Дейн изчака още няколко минути, докато ездачът приближи съвсем и излезе отново на светло, за да привлече вниманието му. Сабрина огледа непознатия, докато се приближаваше към тях, и се притисна по-плътно към Дейн, тъй като реши, че този мъж е най-мръсното и недостойно създание, което е виждала някога. Носеше риза от еленова кожа като Дейн, но, за разлика от него, ризата на новодошлия беше почти черна от мръсотия и мазни петна, ресните й бяха неравни, дори липсваха на места. Беше обут в някакво също така мръсно, размъкнато подобие на панталони от раиран плат. Тъмната му брада беше дълга и неподдържана. Сабрина имаше усещането, че ако се загледа по-внимателно, би могла да открие с какво се е хранил през последните няколко седмици. И под смачканата му кожена шапка, захабена като останалите му дрехи, се спускаше дълга кестенява коса с неопределен оттенък. Сабрина леко потрепери, доволна от засиленото притискане на ръката на Дейн.

— Блу Джеймисън, Сабрина Уелс — очите на Дейн весело проблеснаха от зле прикритото учудване на мъжа при вида на девойката, а също и от изражението, изписано на лицето на Сабрина.

Мъжът, когото бяха нарекли Джеймисън, се досети да кимне, като докосна с пръсти периферията на мръсната си шапка и се опита да примигне. Откъде ли, по дяволите, Морган бе успял да намери това момиче? Бог му беше свидетел, че в града ги имаше в излишък, но тук…

— Накъде сте се запътили? — смотолеви той, като най-сетне успя да откъсне очи от момичето.

— Към Денвър — отговорът на Дейн беше къс, но не нелюбезен, и бе съпроводен с добродушна усмивка над русата глава на момичето.

— Самият аз идвам оттам — кимна Джеймисън. — По-добре се оглеждайте внимателно. Неколцина команчи ме преследваха доста време, но накрая успях да се отърва от мръсниците — той се намръщи, а на лицето му се появи кисела усмивка. — Разбира се, тебе тая работа не те тревожи, щото си някакъв вожд, доколкото знам, нали?

— Сред чейените, Блу, а не сред команчите. Налетяхме на една тяхна група и успяхме да им се измъкнем едва през нощта.

— Чейени или команчи — сви рамене Джеймисън и като се наведе, изплю една кафява храчка близо до копитото на коня си, — ква е разликата как ще ги наречеш? Всичките са все същите мръсни и миризливи диваци.

Сабрина незабавно се намръщи. Бузите й се зачервиха при спомена за Сребърния гълъб и останалите.

— Не съм съгласна, мистър Джеймисън. Тъй като току-що идвам от едно село на чейените, мога да заявя, че индианците всъщност са доста чисти. Поне доста по-чисти от всички тук присъстващи… особено от един от нас.

Джеймисън удивено повдигна вежди, прекалено зашеметен, за да забележи, че в очите на Дейн за миг проблесна подобна изненада.

— Да не искаш да кажеш, че си завел момичето в индианско село, копеле такова? Сигурно си си загубил ума! Нали знаеш, че от всичко на света червенокожите най-много обичат да се лепнат за някоя бяла жена и…

— Блу! — бързо го прекъсна Дейн. — Госпожица Уелс е добре възпитана.

— О! — сепна се мъжът, като отново обърна глава към момичето и докосна с пръсти шапката си, гледайки я с неудобство. — Съжалявам, мадам. Надявам се, че не съм ви оскърбил.

Сабрина хладно поклати глава, без да казва нищо. Не, не беше я оскърбил. Всъщност нямаше представа какво искаше да каже този мъж. В продължение на няколко минути двамата мъже си говориха за хора, които не познаваше, и споменаваха имена на местности, за които не бе чувала Чери Крийк, Крипъл Крийк, Пайкс Пийк, Лукаут Маунтин. Говореха на език, който слабо напомняше на английския, но беше толкова свободно изпъстрен с диалектни изрази, че едвам успяваше да ги разбере.

Дейн се държеше напълно спокойно в присъствието на непознатия, така че Сабрина предположи, че той не представлява опасност за тях, макар да беше удивена как един човек може да бъде толкова недодялан. Беше сметнала Дейн Морган за груб и нецивилизован, но в сравнение с Блу Джеймисън той беше истински принц. Дрехите на Дейн бяха изработени от еленова кожа, но бяха направо безупречни спрямо облеклото на мъжа. Освен това му бяха по мярка, дългите ресни подчертаваха ширината на плещите му, а панталоните открояваха дългите му крака. Освен това — слава на Бога — Дейн не дъвчеше тютюн, каза си тя, като смръщи нос, щом Джеймисън отново се изплю, оставяйки малка следа от слюнка да се стича по брадата му. Дейн беше гладко избръснат, като всеки мъж от обществото. Може би й бе отказал някои учтивости, но поне следеше езика си нещо явно непознато тук, ако се съдеше по начина, по който говореше Блу Джеймисън. Може би Дейн не се къпеше толкова често, колкото мъжете във Филаделфия, но… Сабрина се намръщи, озадачена от бледия спомен. След това неохотно го остави да излезе на преден плат, за да го обмисли. Не си бе позволила дори да си помисли за онова, което се бе случило между нея и Дейн предишната вечер в чейенското типи, но… пръстите й се бяха преплитали в гъстата му, тъмна коса, толкова мека и блестяща, миришеща приятно, подобно на сапуна, който Дейн бе използвал първия ден, за да измие от лицето й засъхналата кръв на мъртвия индианец.

Значи, докато бяха стояли в селото на чейените, Дейн се беше изкъпал, а тя се бе задоволила с речната вода и с няколко стиски треви и приятно миришещи листа. Беше й се наложило да мие косата си повече от час с подобни примитивни средства, преди да стане достатъчно чиста. Значи Дейн Морган беше най-цивилизованият човек на запад от Мисури в сравнение с Блу Джеймисън и донякъде дори с нея!

— Откъде сте, госпожице?

Неочакваният въпрос на мъжа стресна Сабрина и тя мигновено се изчерви, опитвайки се да оформи отговора си. За нещастие Дейн вече бе казал на мъжа името й. Не й се искаше да разкрива повече от това. Наемниците на пастрока й сигурно вече я търсеха. Колкото повече разказваше за себе си на случайно срещнати хора, толкова по-лесно щяха да я открият. Най-сетне Сабрина сви рамене и се усмихна леко.

— Едно от първите неща, които мистър Морган ми каза, беше, че подобни въпроси тук са нежелани, мистър Джеймисън. Ще ви предложа една сделка — вие няма да ме питате и аз няма да ви питам.

Изненадата се изписа ясно на лицето на Блу, който обаче кимна хрисимо и извърна погледа си към Дейн.

— С мен няма проблеми. Но ти няма да я оставиш току-така в Денвър да се набута в някоя каша. Дори няма да я зарежеш просто така.

Дейн сви рамене, като прикри собствената си изненада от отговора на момичето.

— Ще му мисля, когато му дойде времето, Блу — каза Дейн, като насочи коня към потока и остави животните да се напият с вода. За миг всички останаха безмълвни. Очите на Дейн замислено се спуснаха към Сабрина. Несъмнено Сабрина желаеше да скрие миналото си, но по каква ли причина? А липсата на всякакъв интерес към Денвър, непознаването й на това място, безразличието й към въпроса, колко бързо щяха да стигнат дотам, го караха да мисли, че не толкова искаше да отиде в Денвър, колкото се опитваше да избяга отнякъде другаде. От начина, но който бе реагирала на него, Дейн предположи, че има замесен друг мъж. Мъж, но не съпруг. Нито една омъжена жена не би могла да бъде толкова невежа. Може би баща? Или настойник, с когото не се е разбирала… Но кой беше той? И защо?

Сабрина изведнъж възкликна, като отново привлече вниманието му към себе си. Цялата се бе изчервила, тялото й се бе напрегнало от гняв. Дейн не каза нищо. Скри слабата си, развеселена усмивка, докато разглеждаше пламтящото й лице. Беше предположил, че не е разбрала по-раншния намек на Блу за сексуалните предпочитания на индианците, но очевидно през цялото време беше мислила над думите му. И сега ги бе проумяла.

— Самият аз се връщам в Денвър, Дейн. Искате ли да си имате компания, или предпочитате да сте сами?

Дейн се поколеба за миг, след което кимна. Щеше да бъде много по-добре да пътува с компания, както за Блу, така и за тях, и най-вече за Сабрина.

— Ще останем заедно. Но все пак не мога да предложа бърза езда, ако това представлява проблем.

Джеймисън поклати глава. Дейн въздъхна леко и кимна. Проклет да е, ако Сабрина нямаше ангел пазител, който през цялото време бдеше над нея.

 

Беше късно, когато спряха за вечеря. И тримата бяха изморени, така че нямаше много разговори, особено след като Дейн бе открил, че очите на Блу изучават прекалено внимателно Сабрина и бе вдигнал глава в нямо предупреждение. Блу бе побързал да свие рамене и да извърне поглед, като оттогава се опитваше да не обръща внимание на момичето, доколкото можеше. Сивите очи на Морган бяха проблеснали като острие, изтеглено от капията. А Блу познаваше Морган достатъчно добре, за да не се опитва да предизвиква гнева му. Щом момичето беше негово, значи беше негово, поне що се отнасяше до Блу. Може би в Денвър щеше да има по-склонни да спорят — жените все още бяха голяма рядкост в миньорските селища — но това вероятно щеше да бъде фаталната грешка в живота им.

Следващият ден отмина бързо. Времето отново се затопли под горещото слънце и сухия, топъл вятър, който индианците наричаха чинук. Дейн застреля двойка прерийни яребици, които конят на Блу подплаши от храстите, и малката група спря по-рано, за да си направи бивак. Не се забелязваха никакви следи от команчи всъщност нямаше никакъв белег за друго живо същество, освен самите тях. През повечето време Сабрина се развличаше с гледката на приближаващите далечни планини. Разстоянията в равната прерия бяха измамни, но въпреки това тя се съмняваше, че им остава повече от още един ден езда. А от онова, което бе споменал Дейн, Денвър се намираше точно в подножието на планината.

Наблизо зави койот и Сабрина почти изпусна тенекиените чинии в потока. Смехът на Дейн я стресна още по-силно и я накара да се обърне.

— О… ти ли си, Дейн? — тя му кимна с глава, намръщена, но и малко зарадвана. Натопи чинията във водата и загреба в шепа малко пясък от дъното, за да я измие, както правеха чейените.

— От койота ли се изплаши, Сабрина? Това като че ли не ти подхожда — Дейн седна на пети, като се протегна, за да й подаде следващата чиния.

Сабрина изненадано повдигна вежди, след това се усмихна печално и отново погледна към чинията.

— Помислих, че е вълк.

Дейн се усмихна по-широко.

— Воят на койота е по-писклив и има друга мелодия. Във всеки случай вълците рядко идват толкова на юг. Може би във високите части на планината могат да се намерят един-два, но не и тук.

Сабрина кимна и протегна ръка към последната чиния, която Дейн й подаде.

— Дейн, нали те помолих да вдигаш повече шум, когато идваш зад гърба ми? Ако не го правиш, ще те накарам да си сложиш хлопатар — пошегува се тя, като го погледна през рамо и му отправи една от редките си сладки усмивки. — Всъщност къде си се научил да ходиш така? Мислех, че всички тук ходят така, но Блу тропа дори повече от мен.

Дейн се усмихна широко и се настани до нея с кръстосани крака.

— Сега си много по-тиха, отколкото в началото. Ако бяхме прекарали в селото на чейените още няколко дни, щеше да започнеш да ме стряскаш, както аз тебе.

Сабрина се засмя, поласкана и смутена от комплимента. Наистина полагаше усилия да внимава как стъпва. След това изведнъж се намръщи и вдигна чинията по-близо до очите си, за да я разгледа на слабата светлина на залеза.

— Дейн, виж! Ето тук, на дъното, тази малка частица пясък.

Дейн погледна и веднага се намръщи. Протегна ръка, взе чинията от момичето и изтръска пясъка от нея.

— Забрави това, Сабрина. Забрави, че изобщо си го виждала.

— Но… но, Дейн…

— За Бога, Сабрина, карал ли съм те да направиш нещо друго? Казах: забрави го!

Сабрина се сепна от намръщеното му изражение и учудено продължи следи как Дейн стана на крака и нервно избърса чинията в панталона си.

— Но, Дейн — тя смутено разпери ръце, — песъчинката приличаше на злато…

— Не ми пука на какво е приличала!

Думите му бяха по-малко плашещи от силата на гласа му. Сабрина замлъкна отново, а Дейн изведнъж рязко й обърна гръб. И по-рано го беше виждала да избухва, но по някаква причина гневът му сега не я плашеше толкова, колкото в началото. Вече не мислеше, че Дейн възнамерява да я нарани, Сабрина свъси вежди от това откритие, но сега нямаше време да го обмисля.

— Сабрина, моля те — гласът на Дейн неочаквано беше омекнал, сякаш отпаднал от някаква, силна умора, за чиято причина Сабрина нямаше никаква представа.

— Да приемем, че през последните няколко дни съм ти помогнал малко и сега искам да ми се отплатиш с услуга. Ако кажеш на някого какво си видяла тук… Не знаеш ли защо в дилижанса, с който идваше насам, имаше толкова много хора? Не знаеш ли защо изобщо имаше дилижанс? Този маршрут допреди няколко месеца изобщо не съществуваше. После плъзнаха слухове, че тук, на юг от Пайкс Пийк имало злато. Започнаха да се изсипват хиляди хора, за да го търсят. Блу Джеймисън е един от тях. — Дейн се обърна бавно. Сабрина вдигна учудения си поглед към него, но откри, че изражението му е непроницаемо, а сред сенките на залязващото слънце не можеше да види очите му. — Остави песъчинките там, където са, Сабрина. Тук няма много злато и след няколко месеца златотърсачите ще се махнат оттук и ще се преместят някъде другаде. Кажи на някого какво си видяла в пясъка, носен от потока, и утре ще бъдат тук, а всички земи наоколо ще бъдат опустошени.

Сабрина се поколеба за миг, след това бавно кимна. Все още не можеше да го проумее напълно, но разбираше, че Дейн обича тази страна, и то такава каквато беше. Не можеше да отвърне на любезното му отношение, като я разруши.

— Добре, Дейн. Никога нищо не съм виждала. — Сабрина се насили да се усмихне, докато говореше, и забеляза как бързо изчезва напрежението му. Дейн се размърда смутено — той, когото никога не бе виждала да изпитва неудобство — и промърмори някаква благодарност. Но предишното спокойствие, на което се бяха насладили за кратко, си беше отишло и двамата се върнаха при постелите си в напрегнато мълчание.

Няколко часа по-късно Сабрина още не спеше. Безсънието й я учуди. Обикновено беше много по-изморена от Блу и Дейн и въпреки това можеше да почувства движението на гърба на Дейн, опрян в нейния — ритмично доказателство, че той спеше дълбоко. И не срамът, че дели с него едно одеяло, я държеше будна. От онази нощ, когато бе лежала в ръцете му и бе притискала толкова силно стегнатото му тяло, срамът й от него беше изчезнал. Спокойно можеше да се притисне в него, търсейки топлина в нощта и изпитвайки само сладкото чувство, че е на сигурно място и че нищо не я заплашва. Но утре сутринта щяха да стигнат в Денвър. Блу бе потвърдил предположението й, докато вечеряха. Дейн Морган отново щеше да се запъти, накъдето го водеха собствените му дела, а тя… Какво щеше да прави в Денвър? Досега не й беше оставало време да си зададе този въпрос. Как щеше да оцелее там?

След първата безрадостна нощ в чейенското село Сабрина бе възвърнала достатъчно от духа си, за да изпитва поне малко увереност, че постъпва правилно. Освен това не възнамеряваше отново да попада под властта на пастрока си. Малкото пари, с които разполагаше, бяха останали на дилижанса, когато Дейн я бе спасил от нападението на команчите, а щяха да й трябват пари, за да плаща за хотел. Трябваше й и нова рокля. Сегашната беше невъзможно да се поправи.

Златото в потока беше една възможност, която й бяха изпратили самите небеса. Дори да не успееше да събере достатъчно, сигурно щеше да стигне за няколкодневен престой, докато си намери някаква работа в Денвър. Не беше нужно да казва откъде го е намерила. Можеше да каже, че идва от… откъде ли всъщност? Никой не би могъл да узнае.

Внимателно отметна одеялото, като сдържаше дъха си от страх да не събуди мъжа, който спеше до нея. Не си правеше илюзии каква ще бъде реакцията му, ако я хванеше. Дейн не помръдна и Сабрина притвори очи в безмълвна благодарствена молитва. Чиниите все още не бяха прибрани, тъй като щяха да им потрябват за закуска. Блу беше предложил да направи хляб в тиган, каквото и да значеше това. Сабрина се промъкна тихо като индианец, взе една чиния, след това взе още една. Нямаше много време, така че по-добре да използва две. Слава Богу, от безоблачното небе светеше кръглата луна. Тази светлина трябваше да е достатъчна.

Потокът беше като течен лед, но Сабрина не обърна внимание на студа, съсредоточена само върху това, което правеше. Не можеше напълно да отдели златните частици от пясъка, така че след няколко опита се предаде и започна да изсипва пясъка в другата чиния. И без друго беше открила, че не можеше да използва двете едновременно. Някои от загребванията бяха по-добри от другите и златните частици проблясваха смътно на лунната светлина. Имаше едно място в потока, където от водата стърчеше голям камък. Пясъкът, който се бе насъбрал край него, изглеждаше много по-богат на злато.

Луната започна да залязва и Сабрина се насили да работи по-бързо, тъй като знаеше, че не й остава много време. Все пак на чинията се беше събрала прилична купчинка, която започваше да расте все по-бързо, тъй като движенията й ставаха по-умели. Пръстите й бяха премръзнали, но тя не обръщаше внимание на сковаността им, успокоявайки се, че няма да работи още дълго. Нямаше представа колко струва златото или дори колко беше събрала досега, но сигурно щеше да бъде достатъчно, за да…

Изведнъж замръзна, а сърцето й спря да бие от страх. Късите косъмчета по врата й настръхнаха. Някой я гледаше. Извърна се с тих, ужасен вик, очаквайки да види някой гол команч с лице, боядисано с цветовете на войната.

— Дейн!

Той не помръдна. Стоеше неподвижен, както се беше облегнал на едно чворесто дърво.

За миг Сабрина остана загледана в него, а сърцето й препускаше лудешки от страх. Звукът му така отекваше в ушите й, че не можеше да чуе нищо друго. Дори шумното бълбукане на водата беше някак странно приглушено. Не можеше да помръдне, не можеше дори да откъсне очи от лицето му. Не беше ли си помислила по-рано, че той никога не би я наранил? Сегашното му изражение обаче я караше да се съмнява. Полуприкрит от сенките, той изглеждаше твърде висок. Сабрина си спомни силата на ръцете му и потрепери от неподправен страх. Преди още да е заговорил, тя почувства заплахата на гнева му.

— Какво правиш, Сабрина?

Дъхът й заседна в гърлото и Сабрина издаде странен звук, опитвайки се да се изкашля. Цялото й тяло се разтрепери, отначало слабо, след това с нарастваща сила. В сравнение с мрачната, надвесила се над нея фигура на Дейн, един индианец би изглеждал просто безопасен.

— Попитах ви нещо, госпожице Уелс. Чухте ли ме, или трябва да повторя въпроса си?

Сабрина се насили да отвори уста и се помъчи да отговори, но успя само да издаде слаб, несвързан звук. Стисна в юмруци плата на роклята си, опитвайки се да смекчи треперенето си. Преглътна с неимоверни усилия и отново се опита да отговори.

— Не… — смотолеви тя най-накрая, а звукът беше сух и слаб като шумолене на сух лист под есенния вятър. — Не, аз… те чух — изглеждаше безсмислено да се опитва да обясни какво прави. Без съмнение Дейн вече беше разбрал.

Той се изправи и отстъпи от дървото. Сабрина отново потрепери. Чинията със златния пясък лежеше в краката й като нямо доказателство за вината й. Нямаше начин да я скрие.

— Какво… какво ще правиш с мен, Дейн?

Той не отвърна, а тръгна към нея, напомнящ на свръхестествено видение. Стъпките му бяха безшумни, както винаги, а раменете му препречваха пътя на сребристата лунна светлина. Най-накрая спря само на стъпка от нея и я изгледа от горе до долу.

Сабрина беше в състояние само да го гледа в ням ужас. Умът й подсказваше да извика на помощ Блу Джеймисън — ако той можеше и ако пожелаеше да й помогне — или да бяга, или да се моли, или да се опита да обясни, че не е възнамерявала да каже на никого. Изведнъж Дейн я сграбчи за ръката. Сабрина издаде слаб, приглушен вик и инстинктивно вдигна ръка пред лицето си, като се сви.

— Не! Не ме удряй, моля те!

Думите й пробиха яростния лед на гнева му. Дейн я стисна по-здраво и я дръпна към себе си. Ръцете му трепереха от едва сдържана ярост. Не можеше да повярва, че Сабрина бе направила подобно нещо. Беше като замаян, когато я видя край потока. Сабрина му беше дала думата си и той й беше повярвал. Лъжата го засегна като физически удар. Потайните движения, с които Сабрина се бе измъкнала изпод одеялото, го бяха разбудили. Дори тогава се бе опитал да приеме, че е станала само за да пие вода или по естествена нужда. През последните няколко часа я беше наблюдавал и сега по-скоро изпитваше някаква болка, отколкото гняв. Това го объркваше повече от всичко останало.

— Стани, проклета да си. Няма да те ударя.

Сабрина се поколеба за миг, след това се осмели да извърне глава към него. Очите й приличаха на бездънни извори на страх.

— Тогава какво ще правиш с мен?

Дейн ясно почувства колко силно трепери Сабрина под ръцете му. Това му причини още по-силна болка и увеличи гнева му. Пусна ръката й с тиха ругатня.

— Това е един много добър въпрос, Сабрина.

Момичето остана неподвижно, сигурно, че в последните му думи ще чуе смъртната си присъда. Дали щеше да я остави тук… или щеше да я удави във водите на ручея… или щеше да измъкне зловещия нож, който носеше в ботуша си?

— Може би трябва да те върна при чейените и да те продам на Полския ястреб. Това би било добро решение, тъй като именно чейените щяха да пострадат най-много от действията ти през тази нощ, ако не те бях хванал.

Сабрина потрепери и затвори очи. Поклати глава, но гласът й беше изненадващо спокоен, когато проговори:

— Не, Дейн, моля те. Просто ме убий. Направи го.

Дейн не отговори и Сабрина се застави да отвори отново очи, усещайки как очите й се изпълват със сълзи. Вдигна поглед към мрачното му лице с няма молба.

— Не исках да навредя на никого, кълна се. Нито на чейените, нито на тази страна, а най-малко на теб.

Дейн се намръщи озадачено. По някаква непонятна причина обаче думите на момичето смекчиха малко агонията на душата му. Той поклати глава, ядосан както на себе си заради объркването си, така и на момичето.

— Проклета да си, Сабрина!

Тя не отмести погледа си от него, а страхът в очите й бавно отстъпи място на смущението. Дали само й се беше сторило, че в тихо изречените думи долавя съвсем слаб оттенък на нежност.

— Дейн, моля те… — прошепна тя с печален глас. — За бога, моля те. На никого няма да кажа откъде съм го взела. Вече го бях решила. Щях да кажа, че идвам от юг, където те вече знаят, че…

— Но защо? Защо, Сабрина? — в гласа на Дейн сега имаше повече горчивина, отколкото гняв, но по някаква причина това нарани Сабрина дори по-силно. — След като ми даде дума! След като ти казах какви ще бъдат последиците!

— Трябваше, Дейн — Сабрина безпомощно поклати глава, усещайки как по премръзналите й бузи започват да се стичат сълзи. — Нямам никакви пари! Поначало нямах много, но дори и те останаха в дилижанса.

— Не ме лъжи повече, проклета да си! — гласът на Дейн изплющя като камшик. Сабрина пламна цялата и поклати още по-енергично глава. — Не ме мисли за пълен глупак. Роклята, която носиш, не е евтина. Нито пък ботушите ти. Не беше евтин и онзи медальон, който даде на Сребърния гълъб. Може би нямаш пари в проклетия си джоб, но сигурно имаш достъп до цели товари със злато. Щом стигнеш в Денвър, ще е достатъчна само една телеграма за това, което се е случило с дилижанса, и ще имаш достатъчно пари. А сега престани с проклетите си лъжи веднъж завинаги или ще те…

— Не лъжа! Не мисля, че ще разбереш, но… — Сабрина се запъна неочаквано и по лицето й потекоха сълзи. — Нямам никакви пари! Мислех, че златото ще ми стигне за няколко дни в Денвър, това е всичко. Достатъчно дълго, за да успея да си намеря работа, с която да се издържам.

Дейн неочаквано отстъпи крачка назад, извърна се наполовина и като погледна към мълчаливите звезди, пое дълбоко дъх. Най-накрая отпусна глава и бавно я поклати.

— Цялата тази история все повече и повече губи всякакъв смисъл. По-добре започни от самото начало. И нека всичко да бъде истина.

Сабрина замълча за миг безпомощно. Вдигна очи към Дейн и го погледна през сълзи. На слабото му, красиво лице беше изписана студена решителност и тя разбра, че е безсмислено да спори. Изглежда, че поне част от гнева му беше отминал.

— Бягам от пастрока си Гарвис Треймор — прошепна най-сетне тя с треперещ глас в иначе тихата нощ, — или по-точно от телохранителите, които той нае да ме придружат до Санта Фе.

Сабрина отново погледна към Дейн, но той стоеше все така неподвижен с неразгадаеми мрачни очи. Неочаквано й се стори, че той вече знае това или поне го е подозирал.

— Баща ми беше богат човек. Умря преди около шест години, когато бях на тринайсет. Майка ми се омъжи повторно две години по-късно. Тази пролет почина и тя. Аз съм единственото им дете и ще наследя много пари, когато стана пълнолетна. Но пастрокът ми е твърдо решен да се добере до богатството ми. Сега той ми е настойник и е пълновластен господар на имота. Опита се да ме накара да се омъжа за него и по този начин да се сдобие с парите. Когато отказах, той реши да ме изпрати да живея в Санта Фе при един негов приятел, някой си Клейтън Лоуъл. Знаеше, че там няма да ми хареса. Каза ми, че няма да ми позволи да се върна вкъщи, докато не променя решението си и не се съглася да се омъжа за него.

Последва миг мълчание. Дейн се обърна и се загледа в пепеляво бледото й лице на отслабващата лунна светлина. Това, което видя, му подсказа, че Сабрина говори истината.

— Твоите придружители не бяха на дилижанса, когато ви нападнаха команчите, нали?

— Не. Чух някой да казва, че дилижансът за Денвър ще тръгне всеки момент и… успях да им се изплъзна и да се кача. Не знам дали все още са в Сейнт Джоузеф, или са се върнали… или са тръгнали насам да ме търсят.

— Или вече те чакат да пристигнеш в Денвър. А какво ще стане с парите, ако умреш, преди да си достигнала пълнолетие?

Сабрина примигна изненадано към него и сви рамене.

— Не съм сигурна. Предполагам, че повечето ще отидат в далечни роднини, с изключение на сумата, която майка ми е оставила на пастрока ми. Във всеки случай майка ми остави цяло състояние в бижута. Сигурна съм, че поне тях ще вземе.

Дейн въздъхна и бавно поклати глава. Огледа за миг стройното тяло на девойката, уморено отпуснатите й рамене, необичайното положение на главата й. Той въздъхна отново и се отпусна на земята, като направи жест на Сабрина да седне между краката му. Тя се подчини неохотно, като коленичи, където й беше посочил, а в изумрудените й очи отново се върна страха.

— Защо?

Дейн я хвана за ръцете, обърна я с гръб към себе си, след което я притисна към гърдите си, прегърна я здраво и вдигна колене от двете й страни.

— Защото видях, че трепериш, Сабрина. Не е нужно да ти е студено, докато говорим.

Неочакваното потрепване на Сабрина сепна Дейн, тъй като изглеждаше, че бе предизвикано от облекчение. Изведнъж тя сведе лице към ръката му и по ризата му закапа порой от сълзи. Тази реакция беше толкова женствена, че той съвсем не я бе очаквал от нея. Може би твърдостта на характера, която се виждаше на повърхността, не беше толкова дълбока, колкото си даваше вид Сабрина.

Дейн я притисна в безмълвно съчувствие и изчака да отмине най-лошата част на сълзливата буря, преди да заговори отново. Законите, които я обвързваха в тази мъртва хватка, не му бяха напълно непознати. Жените през 1859 година бяха считани донякъде за по-низши човешки същества. Докато Сабрина станеше на двайсет и една години, тя беше изцяло под контрола на настойника си. Дори след това, особено ако се омъжеше, тя практически нямаше да има никакви права по закон. Нямаше да може да притежава собственост на свое име, нито щеше да може да получава наследства. Всичко, което една жена притежаваше или с което се сдобиеше по време на брака, незабавно преминаваше в ръцете на съпруга. Жената можеше да подаде оплакване в съда, ако отношението към нея беше истински лошо, но тъй като на жените не се разрешаваше да дават показания в съда, подобни молби почти винаги оставаха без последствия.

— Забъркала си се в голяма каша, Сабрина — промърмори най-накрая Дейн, усетил последните конвулсивни тръпки на затихващите ридания под ръцете си.

— Знам.

Той се усмихна слабо при този отговор. Гласът й беше като мънкането на дете, изправено пред непреодолима пречка. Стисна по-здраво ръцете си. Сабрина подсмръкна и опря глава на твърдите мускули на рамото му.

— Всъщност какво мислеше, че ще правиш в Денвър?

Сабрина печално сви рамене.

— Не знам. Може би щях да преподавам нещо.

— Имаш предвид уроци по френски или пиано? — на лицето му за миг се мярна усмивка. Не можеше да си представи как грубите, жадни за злато миньори биха се захванали с нещо подобно.

— Може би щях да стана готвачка.

— Преди правила ли си го? Готвила ли си собствената си храна във Филаделфия?

Момичето само поклати глава с тиха въздишка.

— Не. Но все нещо трябва да върша.

— Сабрина, позволи ми да бъда честен с риск да те обидя. Имаш само една стока, която онези мъже в Денвър биха пожелали да купят. А не мисля, че си готова да продаваш точно това.

Сабрина потръпна, но думите му не я изненадаха точно, както биха могли преди време. Откакто срещнаха Блу Джеймисън, тя размишляваше над този въпрос и беше стигнала до извода, че тук мъжете като него са правило, а Дейн е изключение.

— Тогава какво мислиш, че трябва да направя? Да отида кротко в Санта Фе и да се оставя в ръцете на един мъж, когото дори не познавам? Няма да направя това. Аз ще… ще направя всичко друго, което се налага.

— Момиче, не се разстройвай отново — Дейн въздъхна. — Изобщо не съм казвал, че трябва да отиваш в Санта Фе — макар че идеята може би не беше чак толкова лоша.

Зависеше, разбира се, що за човек беше този, който я очакваше там. Ако той беше почтен, може би за Сабрина щеше да бъде по-добре да се установи при него.

Сабрина почувства как отчаянието, което за миг бе заплашило да я залее отново, започва да заглъхва. Остана безмълвна за миг, за да не пречи на мислите на Дейн. Той предлагаше съветите си по-бавно от хората, с които беше израснала. Както при чейените, при разговорите с него често имаше дълги паузи, докато Дейн обмисляше думите си, тъй като предпочиташе да мълчи, вместо да каже нещо неправилно.

— Мисля, че може би ще е по-добре да остана няколко дни в Денвър.

Сърцето на Сабрина подскочи от радост, но тя бързо помръкна, обзета от чувство за вина, тъй като думите му бяха придружени с въздишка. Очевидно той не бе планирал да остава там.

— Не, няма нужда. Вече направи достатъчно за мен.

Дейн само поклати тъмнокосата си глава, пусна я от прегръдката си, стана и й подаде ръка, за да й помогне да се изправи.

— Няма да го обсъждаме, Сабрина. Сега да вървим да поспим.

Сабрина кимна, след това спря и неспокойно погледна към чиниите, които все още стояха на земята край потока, блестящ като сребро под последните хладни лъчи на луната. Дейн проследи погледа й, пусна ръката й, без да каже дума, и отиде да хвърли съдържанието им обратно там, откъдето беше дошло. Върна се бавно при Сабрина. В очите му се четеше мълчалив въпрос.

Тя поклати глава и протегна ръка, за да го хване под мишницата.

— Не, Дейн. Няма да кажа на никого. Обещавам.

Изглежда, че това обещание го задоволи и двамата се върнаха в лагера, без да проронят нито дума повече.