Джесика Сен Клер
Бялата роза (17)

Глава 17

Господи, той беше красив, невероятно красив — висок и широкоплещест. Кожата му беше почерняла от силното мексиканско слънце и имаше тъмен червеникавокафяв цвят. Лекият утринен ветрец развяваше черната му коса, докато спеше. Беше облечен все още в дрехите си за езда. Не си беше направил труда да се съблече снощи. Носеше копринена риза, поизмърсена вече, тъй като я беше облякъл още когато бяха в Тореон, но изглеждаше снежнобяла на фона на мургавото му лице. Въпреки умората, въпреки тъмните сенки под очите му той беше най-красивият мъж, който някога беше виждала — и който щеше да види. И тя го обичаше толкова отчаяно, че само възможността да го гледа, да бъде близо до него, беше достатъчна причина да може да издържи несгодите на всеки кошмарен ден.

Това беше любимият й час от деня — когато напускаше женския лагер и отиваше да го събуди. В първите няколко секунди преди да се събуди напълно, в първия миг, когато отваряше очите си, за да открие нейното лице, пламъкът в очите му показваше, че той я обичаше силно и всеотдайно.

Но това беше само в първия миг. Но докато го имаше този пламък в очите му, тя щеше да се държи здраво за него и нямаше да губи надежда. Докато тази любов, пък макар и само мигновена, я имаше, тя щеше да продължи да се бори. Беше се вкопчила в този довод, защото нищо повече не й беше останало. Беше опитвала по всички възможни начини, които познаваше, беше обяснявала десетки пъти всичко, което смяташе за важно, но това не беше променило нещата между тях. А времето, на което тя се беше надявала, че ще излекува раните, които му беше нанесла, не беше помогнало с нищо. Вратата беше все още здраво затворена.

А вече не оставаше и много време. Бяха стигнали почти до Рио Гранде, реката, която беше границата между Мексико и територията на Съединените щати. Може би дори днес щяха да я пресекат.

— Дейн — извика нежно тя и се пресегна, за да докосне рамото му.

Той отвори очите си. В сивите им дълбини, както винаги, любовта светеше с нежен пламък. На устните му се появи усмивка, която след миг бързо изчезна. Той се намръщи, премигна и обърна главата си.

— Утре по някое време… — промърмори уморено той, като че ли завършваше някакъв разговор, който беше започнал насън с нея. После въздъхна дълбоко, протегна се и се опита да проясни замъгленото си от съня съзнание.

— Вече е утре, Дейн. Донесох ти малко кафе. — Винаги, без изключение, от сърцето й капеше кръв, сякаш там беше забит нажежен до червено нож, когато виждаше как любовта, която грееше в очите му, угасваше, както торящата жарава се превръщаше в сива пепел накрая. Тя му говореше нежно, като се опитваше да продължава да му се усмихва. — Току-що се развидели, но сеньор Родригес каза да те събудя. Искал днес да тръгнем по-рано — тя спря да говори и посочи с ръка към ниските възвишения, над които все още се стелеше нощният мрак. — Спомена нещо за някакви бандити, струва ми се, но не можах да разбера всичко, защото говореше на испански.

— Banditos — пое си дълбоко въздух Дейн и се изправи, за да вземе кафето си, като кимна с глава в знак на благодарност.

— Да.

— Струва ми се, че това е една побъркана страна. Имат две отделни армии, които се бият помежду си, вместо да избиват бандитите. Да не говорим, че и двете биха грабнали среброто, което конвоят пренася, ако имаха и най-малката възможност.

— Вече сме почти извън пределите на Мексико, Сабрина. Късметът трябва да ни съпровожда още само един ден и след това сме в безопасност. Ще пресечем Рио Гранде, преди да се мръкне — той се изправи на крака, доволен, че беше спал с дрехите си. Сабрина забеляза, че дори не си беше направил труда да свали кафявите си ботуши за езда. — Всъщност може да се каже, че вече сме у дома.

— И после? — попита тя.

Той извърна погледа си от нея и сви рамене. Нагоре към Санта Фе? Или към Денвър?

— И…

— Оттам тръгват дилижанси. Мога да те настаня в някой, стига да си решила къде искаш да отидеш.

— Ами ти?

— Vamos, сеньор Морган! — извика настойчиво Родригес, минавайки с коня си покрай тях, като направи знак на коларите да сложат поводите на мулетата си и да се наредят в редица. Тежко натоварените каруци, пълни с разтопено сребро, се движеха бавно със скърцане. Шест каруци и двадесет и четирима души въоръжена охрана, яхнали конете си, чакаха наредени в една редица.

Дейн кимна с глава и забърза към коня си. Метна пушката си на седлото и се обърна, за да държи поводите на коня на Сабрина, докато тя се качваше на гърба на животното.

Бяха пътували през високото Мексиканско плато сравнително луксозно, след като напуснаха Тореон. Бяха стигнали в града преди Фернандес и успяха да си купят някои необходими неща: нова пушка, муниции, дълъг нож с остър край, нови одеяла, коне и подходящи дрехи. Конвоят със среброто беше пристигнал в Тореон по същото време, когато пристигнаха и те. Родригес беше щастлив, че можеше да прибави още един човек, който знаеше да борави с пушка, към охраната, особено такъв стрелец като Дейн. Морган имаше забележителното излъчване на човек, който умееше да води и да печели битки. А жената, която пътуваше с него, беше толкова красива, че само като я погледнеше, на човек му се струваше, че дългите, горещи, прашни дни в Мексиканското плато минаваха по-бързо.

Родригес се обърна на седлото си, погледна през рамо и направи знак на Морган. Очите на Дейн бяха студени и бдителни. Те се спряха на лицето на Родригес и се задържаха там секунда-две.

Беше ли се досетил Морган? Подозираше ли, че Родригес го водеше заедно с красивата жена точно там, където му беше наредено да ги заведе. За това, естествено, му беше платено добре в Тореон от един гринго — един много по-възрастен американец, който имаше доста злато в джобовете си и чиито очи гледаха не по-малко страшно от тези на Морган.

Всичко беше заради жената, разбира се. Всеки глупак би го разбрал. Жени, които притежаваха такава красота, бяха колкото дар Божи, толкова и проклятие. Беше опасно да държиш нещо, което всеки мъж желаеше да има.

Щеше да бъде интересно, като стигнеха реката, мислеше си Родригес. Banditos щяха да дойдат от запад през късния следобед, когато залязващото слънце щеше да скрие приближаването им, тъй като щеше да заслепи мъжете, които биха се опитали да насочат пушките си към тях. Рио Гранде беше плитка река, но бреговете й бяха покрити с плаващи пясъци, а скалите под калните й лениви води бяха заоблени и предлагаха възможно най-коварни условия за преход на конете.

Беше му платено вече, така че не го беше много грижа за това. Но като човек, който обичаше да се обзалага, той не би заложил на Морган и на жена му голяма сума…

Родригес беше внимавал през деня да не каже нищо, с което да се издаде и да накара Морган да вземе предпазни мерки, преди капанът да се е затворил. Но Дейн Морган се беше научил от чейените да разбира мълчанието също така добре, както и високо изречените думи, така че към пладне каза на Сабрина да язди близо до него. Провери пушката си и извади още от амунициите, които беше сложил в кожените дисаги, за да не губи ценно време да пълни отново оръжието си, когато стрелбата започне.

— Дявол да го вземе — каза тихо Дейн, но Сабрина по-скоро усети, отколкото чу проклятието му и доближи коня си по-близо до неговия, точно навреме, за да може да го чуе как повтаря на себе си: — Дявол да го вземе, този негодник.

— Какво има, Дейн? — тя почувства познатото свиване в стомаха, както и изтръпването отзад на врата си. — Кой и какво?

Дейн само поклати мургавата си глава в отговор, после се обърна и хвърли поглед към възвишенията на запад, където следобедните сенки вече обгръщаха скалите и храстите с тъмната си мантия. Над върховете на ниските хълмове залязващото слънце хвърляше дълги, полегати снопове лъчи, които служеха като завеса и криеха всичко, което сенките не успяваха да скрият. Дори и да си присвиеше очите, пак трудно можеше да различи нещо.

Той се извърна напред и примигна, тъй като очите му бяха все още заслепени от ярката светлина, но не отговори на Сабрина. Първо се пресегна надолу и освободи пушката си от специалния кожен кобур, който висеше близо до коляното му, после я сложи напреко на бедрата си. Все още, без да каже дума, погледът му мина покрай Сабрина към тежко движещите се каруци, наредени една зад друга, после се спря върху мъжете, които бяха въоръжената охрана на конвоя, и накрая върху Родригес, който яздеше начело. Той ги наблюдава минута-две, после отново погледна напред. Леко намръщен, той наведе глава, за да се увери, че пушката му беше заредена.

— Дейн, за Бога… — започна Сабрина.

— Мълчи — прекъсна я рязко, но много тихо той. — Ако успееш да направиш така, че да не изглежда много очебийно, преструвай се, че гледаш към мен, а всъщност погледни на запад към възвишенията. Не мога да видя нищо, но ми се струва, че там има нещо. По това време над хълмовете трябва да летят мишеловки, но не видях нито една.

Стомахът й се сви болезнено, но тя само кимна с глава и дори успя да се усмихне. Менгас я беше научил на хитростта на апахите да виждат в залязващото слънце — просто нещо наистина — и веднъж, след като го беше научила, тя се чудеше как не е могла, преди да се сети сама за него. Тя повдигна ръката си, като че ли искаше да отметне един златист кичур, който от язденето се беше изплъзнал и сега висеше потен и прашен на челото й. През стиснатите пръсти на ръката си тя погледна към възвишенията. Без каквото й да е неудобство или мъка можеше да вижда съвсем спокойно през малките пролуки между пръстите си.

— Има… имам чувството, че там някой се движи, Дейн. Но е твърде далече, за да мога да видя по-добре.

Денят, както винаги, беше горещ. На небето нямаше нито едно облаче, а слънцето печеше силно. Полъхът на вятъра се усещаше съвсем слабо. Прахта, която вдигаха каруците и конете по пътя си, беше увиснала в неподвижния въздух като кълбо мръсен памук. Сабрина можеше да усети песъчинките в устата си, когато говореше. Тя спусна ръката си, пресегна се и вземе манерката, която висеше отстрани на седлото й. Водата беше топла и имаше вкуса на метала, от който беше направена манерката, но ставаше за пиене и тя я подаде на Дейн.

— Може би трябва да избързам напред и да предупредя Родригес? — попита тя.

— Не си прави труда.

— Какво?

— Родригес — отговори тихо той — знае дяволски добре, че там има нещо. Когато мисли, че не го наблюдавам, той поглежда към възвишенията и после към нас.

Гарвис Треймор, сети се веднага Сабрина. Нейният пастрок беше купил помощта на Родригес. Макар че самият той не беше тук, тъй като никога не би изложил себе си на такива физически изпитания, той продължаваше да ги дебне отблизо и да застрашава живота им.

Въпреки знойното мексиканско слънце, почувства, че ледени тръпки лазят по гърба й. Спомни си онази ужасна гледка, когато видя Гарвис Треймор да стои изправен, разкрачен до простреляното тяло на Дейн Морган с още димяща пушка в ръка. Беше помислила, че всичко беше свършило в Саут Парк. Вярваше, че Дейн беше мъртъв. После той й беше разказал как ловци от племето чейени видели стрелбата, след което го занесли в тяхното селище и се грижили за него, докато се почувствал достатъчно добре да може да язди отново, за да тръгне да я търси.

Споменът за това само събуди страховете й, които бяха станали двойно по-големи, тъй като не й изглеждаше възможно Гарвис да се провали и втория път.

Въпреки че не го искаше, Сабрина потръпна и погледна страхливо към Дейн. Не си позволи да му напомни за Саут Парк, за да не го тревожи ненужно, но ръцете й трепереха и едва държеше поводите на коня.

— Предполагах, че сме изиграли Фернандес до Тореон, но както се вижда, пастрокът ти изигра и двама ни — бавно каза Дейн. — Това е причината, поради която ме караха да стоя на пост всяка нощ — за да бъда полузаспал през деня.

Тогава останалите от охраната няма да ни помогнат?

— Няма — поклати мургавата си глава той и сви рамене. — Като чуеш някакъв шум или изстрел, забий шпорите в хълбоците на коня си, Сабрина. Рио Гранде не може да е по-далеч от една-две мили оттук. Може би те ще ни причакат на границата, ако успеем да се измъкнем сега, а може би няма да го направят. Дръж се здраво — реката е достатъчно коварна и без да се опитваш да я преминеш в галон. Готова ли си?

— Да.

Това беше всичко, което трябваше да си кажат за момента. Сабрина забеляза с крайчеца на очите си, че загорялата от слънцето ръка на Дейн стисна пушката.

Минутите, които оставаха, за да се измъкнат от капана на Гарвис Треймор, се нижеха по-бавно, отколкото беше мислила, че ще е необходимо, за да изминат такова кратко разстояние.

Десет метра, после двадесет. После… Боже! Колко бавно… петдесет и още сто. Рио Гранде лежеше пред тях, можеха да я видят — една ленива, кафява змия, заградена от храсталаци, чиито брегове бяха подкопани от последните пролетни порои. Камъни и голи скали осейваха водите и бреговете й. Залязващото слънце беше увиснало над хълмовете на запад и светлината му се смесваше с дълбоките сенки на нощта.

Сабрина се опитваше да гледа само напред, към ширналата се пред тях река или към конвоя от каруци, натоварени със сребро, които вдигаха облаци прах по пътя си.

Дейн яздеше до нея, без да говори, но сега беше приближил коня си плътно до нейния. Както яздеха, гърдите на коня му леко се блъснаха в коня на Сабрина и коляното на Дейн докосна нейното.

— Когато ти кажа „давай“, подкарай бързо коня си към реката и не поглеждай назад.

Тя кимна с глава, борейки се с надигащото се желание да забие шпорите си в хълбоците на коня и да го пришпори към реката. Защо ли нападателите им изчакваха? — питаше се мрачно тя. Защо не ги атакуваха сега, преди да бяха стигнали реката?

— Дейн… — започна тя.

— Banditos! Oeste!^[1] — изрева Дейн, сякаш искаше да предупреди охраната на кервана, и пришпори коня си. Като се наклони към Сабрина, той й прошепна: — Хайде! Давай! Каквото и да се случи, не спирай! Не се обръщай и не гледай назад!

Прах и викове на тревога се надигнаха в отговор на предупредителния вик на Дейн. Коларите, които не бяха осведомени за плана на Родригес, реагираха с обикновената бързина. Камшиците плющяха и мулетата ревяха възмутено; жените пищяха, охраната даваше противоречиви заповеди в общия хаос и керванът от скърцащи, бавнодвижещи се каруци, натоварени със сребро, се разпръсна като ято птици в лятна буря. Прахта, която се вдигна, увисна във въздуха като дебело кафяво наметало и въпреки че Сабрина се задушаваше от нея, тя й беше благодарна, защото разбра какво беше направил Дейн — нищо наоколо не можеше да се види. Първите няколко куршума — като първите тежки капки дъжд, които предвещаваха, че пороят ще дойде скоро — изсвистяха през облака прах и се забиха безобидно върху напечената земя. Нито един не падна в близост до Сабрина.

Ненадейно от запад се чу засилващ се грохот — конски копита барабаняха по здраво спечената земя. Мъжете крещяха и стреляха хаотично. Дейн вече беше насочил своята пушка на запад, докато пришпорваше коня си да следва Сабрина в техния дързък, потънал в прах бяг към реката. От другата страна се носеха ответните викове на Родригес и хората му, но не се стреляше. Слава на Бога! Поне не бяха подложени на кръстосан огън.

Двадесет или може би тридесет конници се спуснаха по хълма след тях, а куршумите от пушките им се изсипваха върху земята като градушка. Конят на Сабрина се препъна в един нисък храст, след това се изправи и го прескочи. Тя благослови решението на Дейн, да й позволи да яхне коня, като си сложи краката отстрани.

— Заобиколете каруците!

Викът на Родригес прозвуча внезапно, като предупреждение за опасност, и беше последван от куп ругатни на испански, идващи от конвоя на кервана. Каквото и да беше споразумението с Треймор, само шест от двадесетте banditos обърнаха конете си, за да последват бягството на грингото и неговата жена към Рио Гранде. Останалите яздеха право към кервана от каруци, като стреляха непрекъснато, сякаш те бяха враговете, които търсеха. Твърде късно Родригес вдигна пушката си и като обезумял започна да прави знаци да обградят каруците и да образуват защитна преграда около тях.

— Охраната да застане от вътрешната страна плътно до каруците! Заобиколете…

Сабрина не чу нищо повече, нито за миг не се обърна да погледне назад, за да види как Родригес и двама мъже от охраната бяха паднали, повалени от куршумите на бандитите. Дейн яздеше до нея. Едва сега го видя отново сред гъстия облак прах. До реката оставаха още само десетина метра.

Внезапно погледът на Дейн стана твърд като стомана, той пришпори яростно коня си и като приближи Сабрина, извика нещо, което тя не можа да чуе, нещо за реката. Тя поклати безпомощно глава и наостри уши.

— … скачай… брега на реката…

— Какво? — извика тя, а въпросът й се изгуби в заобикалящия я прахоляк, в бъркотията и ужасния, оглушителен трясък на пушките и грохота на изплашените коне.

— … чуваш ли? В реката, по дяволите! Къде… — повдигна пушката си Дейн и докато говореше, стреля.

Една човешка фигура, която, въпреки че беше близо до тях, не се виждаше съвсем ясно от гъстата пелена прах, нададе внезапен вик и падна от коня, а после всичко изчезна от погледа й. Конят на Дейн подскочи рязко, като че ли искаше да избегне нещо, което лежеше близо до копитата му. Писъците и виковете, които идваха от кервана зад нея, се издигнаха до кресчендо, когато атаката достигна връхната си точка.

Сабрина не можеше да чака Дейн да повтори това, което се опитваше да й каже преди малко. Само продължи да пришпорва коня напред, като се наведе ниско над потния му врат, така както я беше учил Дейн. Дългата й, златиста коса се развяваше свободно от вятъра и се заплиташе в тъмната грива на коня. Инстинктивно тя се опита да примигне, за да изчисти насълзените си от вятъра очи, които й пречеха да види, че всъщност вече нагазваха в реката — Рио Гранде, чиито води бяха станали кървавочервени, обагрени от последните лъчи на залязващото слънце, а ниските й брегове се чернееха от спускащите се сенки и лепкавата тиня, която ги покриваше.

Точно зад нея се чу изстрел и тя погледна бързо към яздещия близо до нея Дейн, който в този момент вадеше своя револвер „Колт“, тъй като разстоянието беше прекалено малко, за да стреля с пушката. В следващия миг конят й прескочи калния бряг и се озова в реката сред дъжд от пръски. Препъвайки се, той удряше яростно с копита, като отчаяно се бореше в топлата вода, която намокри полата й и напълни ботушите й.

Дейн все още яздеше на една ръка разстояние от нея, като непрекъснато се обръщаше и стреляше над лявото си рамо, бавно и премерено, в отговор на сипещите се като градушка куршуми. Всеки негов изстрел трябваше да бъде точен, защото нямаше време да презарежда. Един куршум цопна в кафявата вода само на сантиметър разстояние от мокрото коляно на Сабрина. Тя трепна, но успя да се въздържи да не извика, като само се притисна до гривата на коня, докато той се мъчеше да си преправи път през реката.

— Не! Не оставяй…

Внезапно конят на Дейн се блъсна с все сила в нейния. Последва порой от думи, които за щастие тя можа да разбере навреме, за да направи това, което й се казваше. Объркана и смутена, тя погледна към Дейн и се опита да му извика нещо, но вече бяха нагазили в по-дълбоки води, осеяни с подводни скали, и нямаше време за губене в разговори. Отсрещният бряг беше вече само на няколко крачки пред тях и Сабрина се стегна, за да се подготви за скока, който щеше да направи конят й, за да излезе от водата. Дейн изкрещя нещо и се опита да хване поводите на коня й, но не успя, тъй като Сабрина вече го беше подтикнала към скока.

Конят й изскочи от плитчините и стъпи на брега. Но после залитна, препъна се и почти падна, като с предните си крака се задържа на твърдата земя, а задните му потънаха моментално в дълбокия, ситен пясък, който покриваше речния бряг. Плаващи пясъци! Разбра твърде късно. Дейн се беше опитал да я предупреди, но тя не го беше чула. Сега не можеше да направи нищо, а само да се опита с всички сили да запази равновесие върху гърба на животното. Тя стисна здраво седлото, докато ужасеният кон пръхтеше и се мъчеше да се измъкне от капана, в който беше попаднал.

С един-единствен широк разкрач конят на Дейн прескочи опасния бряг и се приземи на твърдата земя. После се спря, завъртя се и понечи да тръгне към Сабрина.

Инстинктивно Сабрина пожела да скочи от гърба на коня си и да изтича при Дейн, но пясъкът потъваше дори и под нейното малко тегло. Той всмукваше ботушите й, като че ли беше живо същество, което я дърпаше за глезените. Твърде късно, тя се обърна назад, като се пресегна, за да се хване за стремената на коня и да ги използва като въже. В този момент конят, напрегнал всеки мускул на тялото си, се надигна в устрема си да направи един последен, отчаян скок напред и се дръпна, като се освободи от ръцете й. Впи се в калния устойчив бряг само за миг, после подскочи и избяга, хвърляйки пръски кал зад себе си. Тя извика и повдигна ръката си, за да се предпази от тях. Това неочаквано движение наруши нестабилния й баланс върху плаващите пясъци. Десетки куршуми заваляха наоколо, напомняйки й, че всяка секунда изгубено време беше незаменима. Тя се бореше отчаяно, но потъваше все по-надолу, ридаейки от страх и чувство на безсилие.

— Не! Спри! Не се движи!

Дейн беше довел своя покрит с пяна кон до самия край на плаващите пясъци и се наведе надолу, за да сграбчи Сабрина за кръста. Хвана я така здраво, както никога преди не го беше правил. Тя едва успя да сподави един инстинктивен вик от болка.

— Дейн, остави ме! Не…

— Помогни ми, по дяволите! Хвани се за кръста ми!

Куршуми заваляха от двете им страни, а виковете и ругатните на испански език се чуваха по-ясно и по-силно с всяка измината секунда. Сабрина отново поклати глава към Дейн, но без полза. Той продължаваше да я стиска през кръста и дори я беше хванал по-здраво, когато започна да я тегли нагоре. Пясъкът я държа упорито още минута-две, после й позволи да се измъкне, издавайки тихи бълбукащи звуци. Дейн я изтегли и се изправи на седлото си, въздъхна от изтощение и пришпори коня си.

Накрая един куршум го улучи. Разбра го, защото почувства, че той трепна, чу, че внезапно затаи дъх, но не отговори на нейния тревожен вик. Само се наведе по-близо до нея и подкара уморения кон бързо, опитвайки се да навакса разстоянието, което бяха загубили, докато се бореха с плаващите пясъци.

Беше като повтарящ се твърде често кошмар. Цялата й сила, целият й кураж изчезнаха, както водата изчезва в дълбока дупка. Седлото под нея беше твърдо и неудобно. Миризмата на кожа и конска пот се усещаше навсякъде. Мускулестото тяло на Дейн се притискаше до нейното толкова силно, че тя усещаше тежестта му и всяко поемане на въздух беше едно огромно усилие за нея.

В последните отблясъци на деня умореният им кон галопираше по неравния път, измъчвайки се под двойния товар, а от устата му излизаше пяна. Той премина границата, без да намали ход. Спря да препуска едва когато теренът стана хълмист, покрит тук-таме с малки храсталаци, а реката и бандитите се бяха изгубили от погледа им, останали някъде далеч зад тях. На покрития с прах път се появи табела, на която беше изписано на ръка, че пътят на изток водеше до граничния град Ел Пасо, а на север — към издигащите се планини — беше пътят за Лае Кругес и Кабало.

Без колебание Дейн извърна коня си на север. Той пришпори умореното животно надолу по пътеката, която се осветяваше на места от издигащата се в небето луна или от залязващото слънце. Все едно че си бяха вече вкъщи…

— Дейн, за Бога… — гласът на Сабрина заглъхна. В него се долавяше умора и изтощение, сякаш дори усилието да говори не беше по силите й, а камо ли да вложи някаква мисъл в думите си. Дори и луната се беше скрила някъде. — Трябва да спрем и да починем. И конят има нужда от почивка, иначе ще го убием с този бърз ход.

— Не още. Трябва да продължим да се движим, докато е тъмно, за да спечелим възможно най-голяма преднина.

Гласът му звучеше така, сякаш не беше неговият. Беше изненадващо равен и в него липсваше сила. Беше го попитала два пъти дали беше ранен и двата пъти просто беше отказал да й отговори. Но дори и дишането му беше станало тежко, а ръката, която обгръщаше кръста й, се беше отпуснала. Сабрина отмести леко тялото си от неговото, за да не му тежи, но не смееше да се отдръпне много. Лунната светлина беше достатъчна да посребри големия път и да покаже зеещите черни кратери на проломите и издигащите се към небето високи скали, но не беше достатъчна, за да й позволи да види в мрака някоя издайническа струйка кръв по тялото на мъжа, с когото яздеше. Сега, когато луната се беше скрила, беше невъзможно да види къде беше ранен.

Но нямаше значение какво казваше той и какво можеше да види тя. Сабрина знаеше. Знаеше го благодарение на инстинкта, който притежаваше. Неговите откази само правеха нещата още по-лоши.

— Дейн, дори ако конят и аз можем да продължим напред, то ти не можеш. Трябва да имаме вече километри преднина пред онези мъже. Ако те изобщо ни следват толкова далеч отвъд границата. Нека да си починем само за няколко минути. Моля те.

— Веднъж ако сляза, няма да мога да се кача отново на коня. Няма да се движим бързо, смятам, че трябва да повървим още няколко мили. Нощта е толкова ясна, че мога да видя всичко само при светлината на звездите. Щом стигнем до подножието на планината, ще спрем. Тогава ще бъдеш в територията на апахите и сигурно ще се чувстваш като у дома си.

— Аз ли? Но…

— Върни се при апахите, ако искаш. При Менгас. Твоя вожд. Или вземи дилижанса за Лае Кругес, ако предпочиташ това.

Сабрина отначало не можеше да повярва, а после бавно започна да разбира, тъй като мозъкът й работеше мудно и притъпено вследствие изтощението и тревогата й за странната слабост, обхванала Дейн. О, Боже! — мислеше си сковано тя, борейки се да се съсредоточи, за да може да мисли. Това ли било? Това ли било, което го е измъчвало през цялото време? Нима Дейн беше решил, че тя обичаше Менгас повече, отколкото него?

— Дейн, не искам да се връщам при Менгас. Никога не съм го искала. Напуснах апахите по собствено желание. Дори когато смятах, че си мъртъв, не се поколебах да го сторя. Сега, когато знам, че си жив, никога не бих се върнала при тях.

— Това, че съм жив… е може би едно извънредно оптимистично предположение точно сега, Сабрина.

Сърцето й започна да бие силно в гърдите, причинявайки й болка. Чувстваше, че се задушава, тъй като не можеше да си поеме въздух.

— Дейн… — тя се извърна бързо към него, като, без да иска, го бутна. Почувства как мигновено тялото му се стегна, чу сподавения му стон. — Ох, мили Боже, ти си ранен! Дявол да те вземе, Дейн Морган, знам, че си ранен! Спри проклетия кон, чуваш ли? Спри го веднага…

— Не се шегувам, Сабрина. Ако сляза от коня, няма да мога да се кача. Сега слушай…

— Не, ти слушай! — каза рязко тя, като полагаше огромно усилие да не започне да крещи, тъй като страхът й беше дал внезапно поразяваща сила. — Ще сляза от коня и ще се кача отново — зад теб този път, така че да мога да те задържа върху седлото, ако започнеш да падаш. И тогава ще можем да продължим… но само докато намерим удобно място, където можем да спрем и да си направим лагер.

Тя не му даде възможност да спори с нея, а само се пресегна и дръпна поводите на коня. Благодарно за всяка предоставена му възможност за почивка, умореното животно веднага се подчини, като отпусна главата си надолу, когато Сабрина скочи бързо от гърба му.

Дейн изстена и се олюля на седлото. Тя се пресегна в мрака, хвана ръката му и я стисна здраво. Страхът я завладя отново, като стегна болезнено сърцето й. Тя се бореше да спре сълзите си, причинени от паниката.

— Не, по дяволите! — каза високо тя, повече на себе си, отколкото на Дейн, който почти беше изгубил съзнание. Дори слабата сребриста светлина на звездите беше достатъчна да й го покаже съвсем ясно. Личеше във всяка вдървена линия на тялото му, ехтеше с всяко леко, стенещо дихание. Някъде на юг от тях един койот нададе особен вик. Нещо наблизо премина бързо и се шмугна в шубраците и пелиновите храсти, които покриваха голямата равнина и обграждаха пътя от двете страни. Дейн не реагира на тези шумове, дори не си повдигна главата, за да погледне. Тя си пое дълбоко въздух и наведе глава.

Дейн имаше право в едно нещо. Трябваше да се опитат да стигнат до подножието на планината. Тази скалиста, покрита с храсталаци равнина не им предлагаше това, от което имаха нужда. Щяха да бъдат лесно забелязани и напълно уязвими, щом се съмнеше.

Сабрина се качи отново на коня, обви ръцете си около олюляващия се гръб на Дейн и ритна коня, за да го накара да тръгне. Когато светлорозовите и сияйно златистите цветове на зората си пробиха път на изток, вдъхвайки живот на сивото небе, те стигнаха до подножието на планината Сейнт Андреас и Сабрина видя малката рекичка, която ромолеше през скалите и която тя беше търсила, за да продължат по течението й на север… Може би след две-три мили яздене тя го видя — едно малко късче земя, с формата на ромб, което лежеше между двата разклонени ръкава на реката. Десетина дървета предлагаха подслон и сянка от палещото слънце, храсталаците и ниските борчета бяха естествено прикритие от хорските погледи. Никакви апахи нямаше да дойдат тук — течащата вода беше свързана с твърде много табута според техните вярвания и начин на живот. Щяха да помислят, че един такъв остров се обитава от зли духове или от нещо още по-страшно. А ако убийците, които Треймор беше наел, все още ги преследваха, то последните няколко мили, които бяха извървели в каменистото корито на потока, нямаше да оставят никаква следа.

Дейн беше в пълно съзнание, когато тя дръпна поводите на коня, за да го накара да спре. Беше паднал в ръцете й, сякаш беше мъртъв, когато се опита да го свали от коня. Въпреки че беше твърдо решена и знаеше точно какво иска, Сабрина просто нямаше необходимата сила, за да успее да се справи с всичко, което искаше да направи. В повечето случаи се стигаше до компромис.

Но този път щеше да успее, каза си строго тя. Трябваше да успее. Тук имаше достатъчно вода — това беше първото и най-важното условие. Колкото до бандитите, ако беше писано да дойдат, то те щяха да дойдат. Тя не можеше да направи нищо повече, за да ги спре. Щеше да умре тук, но никога нямаше да остави Дейн да избяга от живота й.

Твърде изморена, за да направи нещо повече, тя успя само да разседлае коня и да го върже на такова място, където можеше да пасе шубраците и да стига до реката, когато ожаднееше. После успя някак си да довлече Дейн до прохладната сянка на дърветата, да съблече напоената му с кръв риза и да превърже кървящата му рана. После, прекалено изтощена, за да се интересува от каквото и да било друго, тя се тръшна на земята до него, обгърна го с ръцете си и заспа със сълзи на очи.

Събуди се едва когато слънцето залязваше на хоризонта. Настъпилият мрак и хладината на идващата нощ я накараха да стане. Лицето на Дейн беше бледо като платно. Не помръдваше, но сърцето му още биеше, а това за момента като че ли беше достатъчно.

Тя остана известно време седнала до него, обзета от странно вцепенение. Всички мускули я боляха и се чувстваше безкрайно уморена, въпреки че беше спала цял ден. Опитваше се да съсредоточи мислите си върху това, което трябваше да направи — какво и кога, и най-важното как? Вода. Храна. Огън. Одеяла, които да ги защитят от студения нощен въздух. Да направи нещо като легло за Дейн, за да не лежи на земята, тъй като беше опасно да спи цяла нощ на влажната и студена като лед земя. Конят?

Не трябваше да се предава. Не и сега. Никога! Денвър беше само на четири или пет мили оттук… Това му напомняше на нещо, случило се отдавна, но в този миг, със странно забавеното си мислене, с притъпения си мозък, с натежалото си като олово тяло, той не можеше да си го спомни. Вирджиния? Сан Франциско… не, Колорадо. Чейените.

С огромно усилие Дейн се обърна и видя Сабрина, положила главата си до него. Беше красива, както винаги, независимо дали спеше, или беше будна, дали лунната светлина нежно галеше лицето й, или то беше забулено в сенките на нощта. Беше изненадан, но и не беше изненадан, че тя не го беше изоставила, но тялото го болеше твърде много, а мозъкът му беше прекалено вцепенен, за да се опита да проумее точно кое от двете преобладаваше. Боже, тялото му беше леденостудено. Не, гореше. И двете заедно, което не беше за вярване. И раната му, причинена от куршума, който беше пронизал тялото му в кръста, пареше, сякаш някакъв огън бушуваше в нея.

Трябваше да се бори срещу слабостта, която чувстваше, и огъня, който пареше, но това изискваше прекалено голямо усилие, за да може да го понесе с твърдост дълго време. Затова просто затвори очите си, за да потъне отново в царството на мрака. Утре, мислеше си неспокойно той. До утре, той трябваше да бъде по-добре, за да тръгне отново напред, на север. Даже ако хората на Треймор се бяха спрели на границата, отказвайки се от по-нататъшното преследване, то вече беше септември и снеговете можеха да завалят всеки момент и да затворят планинските проходи.

— Дейн?

Той позна гласа на Сабрина, нежен и галещ, както винаги. Беше събудил и нея, без да иска, или може би шестото й чувство я беше накарало да отвори очите си. Но той вече беше започнал да се унася и никой и нищо не можеше да го спре, не можеше дори да намери сили да отвори отново очи.

— Всичко е наред, любов моя. Спи спокойно — шепнеше в мрака тя, без да е сигурна дали той я чуваше. — Ще се почувстваш по-добре. Най-после успях да спра кървенето. Всичко ще бъде наред.

Гласът беше същият… и не беше същият — не беше като на онова младо момиче, което беше извадил от окървавения дилижанс немного отдавна. Преди година? Не, повече от година. Картината беше замъглена в съзнанието му, но не си струваше да се напряга, за да си спомни по-добре. Когато Тара, когато тя дойде, целият му живот се промени. Времето се измерваше с нея. Преди нейното идване и след това. Но Тара не би останала. А Сабрина беше…

С тревожни очи Сабрина разглеждаше внимателно обляното му от лунна светлина лице. Чу го като изстена и въздъхна, което означаваше, че той се беше отказал от борбата си да дойде в съзнание, защото раната му причиняваше силно страдание, а тя нямаше нищо, което можеше да му даде, за да облекчи болката му. Сънят беше най-доброто средство за него в момента.

Може би утре. Може би вдругиден или по-нататък. Когато и да е. За разлика от Саут Парк, този път тя щеше да е до него, когато той се събудеше.

Сабрина докосна ръката му, после сложи главата си върху одеялото, което покриваше боровите клонки, които беше отрязала с ножа му. Не бяха като дългите, покрити с иглички клони, които Дейн беше донесъл, за да постеле „брачното им легло“ в разгара на снежната буря в Скалистите планини, но беше най-доброто, което тя успя да събере, и чудесно й послужиха за целта. Тя постави ръката си върху неговата така, че да се събуди, ако той се размърда, затвори очи и се опита да заспи.