Джейн Ан Кренц
Невинни лъжи (49)

48.

Осем и десет сутринта, Портланд, Орегон

Валеше, когато Джон Стилуел Наш излезе от частния си клуб. Ежемесечната делова закуска и гостуващият лектор, както обикновено, се бяха оказали невероятно скучни. Мразеше да си губи времето за такива тривиални неща. Но беше важно да поддържа имиджа си в портландското бизнес общество.

Много важни персони от града и щата членуваха в клуба. Това бе единствената причина той да се присъедини към него. Усещаше хищническо задоволство да се намира редом с хората, които движеха нещата по тези места. Всеки път, когато вечеряше в клуба, се чувстваше като акула, която плува сред нищо неподозиращи рибки. Наслаждаваше се на тайната мисъл, че вече притежава някои от политиците и бизнесмените в клуба. В крайна сметка щеше да командва губернатори, сенатори и президенти.

Дъждът валеше проливно и неумолимо. Не харесваше града. Изобщо не харесваше Северозапада. Но инстинктите му подсказваха, че това е добро място за установяване на организацията. Никой не би се сетил да търси в Портланд човека, който възнамерява да поеме контрол над организацията „Аркейн“.

Докато чакаше да докарат колата му, телефонът му иззвъня. Провери номера, от който го търсеха, и отговори.

— Ало?

— Операцията в Стоун Кениън беше прекратена. Късно снощи Шипли беше арестуван от властите.

Остра, помитаща ярост завладя Наш — суровата ярост на ловеца, когато жертвата му се отскубне и избяга.

Напрегна се трескаво да овладее изключително силното усещане. От известно време очакваше тази новина, напомни си той. Беше му известно, че нещата не се развиват добре в Аризона. Въпреки това искаше да пипне „Глейзбрук“. Компанията щеше да е идеална придобивка, перфектно отговаряща на целите на заговора.

Пое си дълбоко дъх няколко пъти и изчака, докато се увери, че се е овладял.

— Някой да се е разприказвал? — попита той, доволен, че гласът му е спокоен и хладен. Сега бе жизненоважно да не показва силни емоции пред членовете на персонала си. Всеки изблик на емоции би бил проява на слабост. Самоконтролът беше всичко.

— Не. Шипли още е в безсъзнание. Трябва да са му дали нещо. Може би силно приспивателно.

„Лишен от лекарството, Шипли скоро ще потъне в бездънната яма на лудостта“ — помисли си Джон.

„Джоунс и Джоунс“ несъмнено щяха да се доберат до някои късчета от плана, но това не можеше да се възпрепятства. Той щеше да се справи с тези проблеми, ако и когато възникнеха.

— Ами онази Кимбърли Тод? — попита той.

— Тя не знае достатъчно, за да навреди.

Шипли също не знае, успокои се мислено Джон.

— На Шипли сигурно му е останала малка доза от лекарството — каза той. — Местната полиция не би трябвало да се интересува от него, но предпочитам да не попадне в ръцете на „Джоунс и Джоунс“.

— Имаш ли представа къде го държи Шипли?

— Не. Но като се знае колко ценно беше то за него, навярно е на сигурно място. Провери в избата му — в хладилника за бели вина.

— Къщата се охранява от полицията. Сигурно ще остане оградена с жълта лента ден-два. Най-рано довечера, когато полицаите си тръгнат, някой ще може да влезе и да остане достатъчно дълго, за да претърси подробно.

Яростта заплашваше да изригне отново. Джон стисна здраво телефона.

— От моя гледна точка ти си отчасти отговорен за злополучния изход на операцията в Стоун Кениън. Ако изобщо очакваш да се издигнеш по-високо в организацията, трябва да изпълняваш заповедите. Разбра ли?

— Да, господин Наш. Сега съм във Финикс. Заради сутрешния трафик ще ми отнеме поне четирийсет и пет минути да стигна до Стоун Кениън.

— Просто вземи проклетото лекарство!

Момчето от паркинга пристигна с колата му. Джон приключи разговора и се качи в автомобила. Поседя известно време, стиснал силно кормилото. Още усещаше жегата, генерирана от недоволството, и гнева, който вибрираше в него, разбивайки сетивата му. Това не бе добър знак. Пристъпите на внезапна, почти неконтролируема ярост започваха да зачестяват. Започваше да подозира, че има странични ефекти от неговия собствен, личен вариант на лекарството.

Веществото определено действаше по-бързо и със сигурност разширяваше обхвата на психичните му сили. В добавка към вродения му талант на ловец, то развиваше уменията му на хипнотизатор и стратег. Но си имаше и недостатъци.

Трябваше незабавно да отиде в лабораторията.