Джейн Ан Кренц
Невинни лъжи (11)

10.

Клеър чу познатата мелодия на телефона си точно когато прекосяваше Стоун Кениън. Отби встрани, бръкна в чантата си и извади апарата.

— Къде си? — попита Джейк.

— Тъкмо си тръгвам от Стоун Кениън в лъскавата си нова кола под наем.

— Мислех, че се бяхме разбрали аз да те закарам до там за размяната на колите.

Клеър се усмихна.

— Любопитно. Не помня да съм се съгласявала с такова нещо. Помня само, че получих съобщение, в което ми казваше, че ще ме вземеш и ще ме закараш до Стоун Кениън. Ходих на закуска с Елизабет. Тя беше така любезна да ме докара дотук.

Мълчанието се проточи, докато той осмисляше чутото. Клеър не можеше да определи дали Джейк е раздразнен, развеселен или просто изненадан, че тя не е обърнала внимание на инструкциите му.

— Получаването на указания не ти понася, а? — каза той с равен глас и някак замислено.

— Обикновено нямам проблем да се съобразявам с нечии указания. Имам проблем със заповедите.

— А какво е положението с поканите? Приемаш ли такива?

Някакво леко пърхащо усещане блесна в нея. Тя веднага го потуши. Не трябваше да забравя, че Джейк работи за Арчър. Имаше си работа не с един, а с двама мъже със силна воля, всеки със собствените си цели. Тук беше царството на каубоите, а тя беше от Сан Франциско.

— Зависи от поканата — каза предпазливо.

— Ще вечеряш ли с мен довечера?

Устата й пресъхна.

— Там ли си още? — попита той след малко.

— Да.

— Ще получа ли отговор?

— Да.

— Благодаря — каза Джейк. — Към пет и половина ще изпратя кола да те вземе от онзи приют, в който си отседнала. Ще ти трябва почти час да стигнеш дотук.

— Чакай — прекъсна го тя бързо. — Имах предвид: да, ще получиш отговор. Не съм казала, че отговорът е „да“.

— Какъв е отговорът?

— Преди да ти го дам, искам да се закълнеш в честта си на консултант, че тази покана идва само и единствено от теб и че не правиш това, защото Арчър те е помолил да го направиш.

— Моята чест на консултант? — Той прозвуча развеселен. — Давам ти дума, че те каня на вечеря, защото искам да вечерям с теб. Не защото баща ти ме е помолил да те развличам.

Клеър реши, че звучи искрено. Но нейната паранормална чувствителност не се подчиняваше на усложненията на модерните технологии. Беше се научила по трудния начин, че телефоните, електронната поща и другите разновидности на електронни комуникации правят преценките й ненадеждни.

Въпреки това нетърпението изригна в нея. Някои рискове определено си струваха.

— Добре — каза тя. — Да. Благодаря. Очаквам с нетърпение вечерта.

— Аз също.

Клеър затвори телефона. Когато погледна в огледалото за обратно виждане, преди да се върне на пътя, с изненада откри, че се усмихва.

После я споходи една ужасяваща истина. Не беше дошла в Аризона, подготвена за среща с очарователен мъж. Единствените дрехи, които имаше, бяха строгият черен костюм, съсипан от потапянето в басейна, два чифта черни панталони и две тениски.

Трябваше да отиде по магазините.

 

Телефонът й иззвъня отново два часа по-късно, точно когато слезе по стълбището и влезе в паркинга на търговския център. Доста време тършува, докато успее да открие телефона в чантата, защото в ръцете си държеше торби с покупки.

— Ало?

— Аз съм, Елизабет. Къде си?

— В един търговски център.

— Ходила си по магазините без мен? Как можа?

— Беше спешен случай — обясни Клеър. — Поканиха ме на вечеря довечера.

— Кого другиго познаваш в този град, освен мен? — попита Елизабет.

— Оказва се, че познавам Джейк Солтър.

— О, боже!

— Да, и моята първа реакция беше същата. Бях сигурна, че Арчър го е накарал да ме покани, но Джейк се закле, че не е така.

— Вярваш ли му?

— Той ме покани по телефона. Знаеш, че не мога да се доверя на преценката си, освен когато съм лице в лице с човека. Явно ще разбера довечера.

— Знаеш ли, това е много интересно.

— И аз така си помислих.

— Не би ми хрумнало, че Джейк Солтър е твой тип.

— Кой знае какъв е моят тип?

— Това е вярно — съгласи се Елизабет. — Довечера си води бележки. Ще искам подробен отчет утре сутрин.

— Разбира се.

— Научи ли какво иска татко?

— Планира да основе благотворителна фондация. Иска аз да я ръководя.

— Шегуваш се! Не е споменавал нито дума за фондация. Чудя се дали мама знае.

— Каза, че единствено с Оуен е обсъждал това.

— Е, не е изненадващо — каза Елизабет. — След всичките им години в бизнеса той се доверява на мнението на Оуен за всичко, свързано с пари.

Клеър тръгна по пътеката между паркираните коли, опитвайки се да си спомни точния цвят на колата под наем. Беше с някакъв сребристосив оттенък, едновременно неутрален и напълно незапомнящ се. Защо не боядисваха колите под наем в шокиращо розово или изумрудено зелено, за да ги запомняш лесно и да ги откриваш в непознати многоетажни паркинги?

— Не съм сигурна каква всъщност е мотивацията на Арчър да създаде благотворителна фондация — продължи Клеър. — Като много други богати хора, той сигурно си мисли, че това е страхотен начин да контролира състоянието си дори след смъртта си.

— Звучи ми типично за него.

— Ако случаят е такъв, имам лоши новини за него. Всеки благотворителен тръст или фондация могат да променят целите или програмата си след смъртта на основателя си.

— Може би той мисли, че ще успее да контролира бъдещето, ако постави теб начело на фондацията.

— Може би. — Клеър забеляза една позната на вид малка кола и се отправи към нея.

— Какво ще правиш? — попита Елизабет.

— Първата ми реакция беше да кажа не просто „не“, а „не, в никакъв случай“.

— Естествено.

— Назначаването ми за директор на фондацията е неговият начин да ме компенсира за миналото. А това определено не ми допада.

— Пак гордостта ти взема връх.

— Давам си сметка. След като прекарах два часа в шопинг терапия и направих така, че да затъна още по-дълбоко в черната яма на дълговете по кредитната си карта, започнаха да ми хрумват и други мисли.

— Клеър, това е чудесно! Много ми харесва идеята ти да ръководиш фондацията „Глейзбрук“.

— Нямах предвид да приема директорското място — бързо я прекъсна Клеър. — Знам, че това не е добър вариант. Двамата с Арчър ще се караме постоянно. Но си мисля да създам своя собствена консултантска агенция.

— Наистина ли?

— Ще ти разкажа за идеята си по-късно. Но ако все пак започна свой бизнес, фондацията „Глейзбрук“ би могла да стане първият ми клиент.

— Добре, и така става — съгласи се Елизабет. Ентусиазмът отекна в гласа й. — И в двата случая ще прекарваш много повече време тук, в Аризона. Ще можем да се виждаме доста по-често.

— Това и на мен ми харесва — каза Клеър.

Тя спря пред сребристата малка кола. Тапицерията на седалките беше синя. Клеър беше почти сигурна, че в наетата от нея кола тапицерията е бежова.

— По дяволите!

— Какво става? — попита Елизабет.

— Загубих си колата. В този паркинг има около милион сребристи коли.

— Светлите цветове са популярни в Аризона — обясни Елизабет. — Те отразяват топлината. Знаеш ли, сетих се, че щом ще вечеряш с Джейк тази вечер, значи ще бъдеш тук утре.

— Обещах на Арчър да остана четирийсет и осем часа.

— Супер! Хайде да отидем в спа центъра утре следобед. Вярно, нямаме запазен час, но съм сигурна, че ще успея да уредя нещо.

Клеър не се поколеба нито за миг. Много малко хора в Стоун Кениън можеха да откажат на някой Глейзбрук.

— Звучи страхотно.

— Обади ми се сутринта, за да ми разкажеш как е минала срещата — напомни й Елизабет и завърши разговора.

Клеър пусна телефона обратно в чантата си и тръгна по друга пътека с почти същите коли.

Започна да се чуди дали не е сбъркала етажа. Със закъснение си спомни, че заедно с ключа за колата имаше и дистанционно за отключване.

Затършува в чантата си и откри ключа с дистанционното. Натисна бутона за отключване.

Надолу по пътеката, на която се намираше, стоповете на една кола примигнаха.

— Крайно време беше — измърмори тя.

Стисна торбите с покупките и чантата си и забърза към колата.

В сенките зад нея изрева моторът на някаква кола. Клеър усети как я побиват тръпки. Не беше забелязала никого в тази част на паркинга. Притесни се, като осъзна, че толкова близо до нея е имало някой, за когото не е подозирала. Точно така пребиват и ограбват невинни хора в многоетажните паркинги, помисли си тя. Хора, които не обръщаха достатъчно внимание на обстановката около себе си.

Успокой се. Който и да е, намира се в колата си. Не се опитва да се прокрадне към теб. Просто се е отправил към изхода.

Двигателят на колата отново изръмжа.

Тя хвърли поглед назад през рамо.

Огромен джип последен модел се носеше право към нея. Зад затъмнените стъкла лицето на шофьора се виждаше само като силует.

Шокът връхлетя Клеър. Джипът изобщо не намаляваше. Шофьорът очевидно не я виждаше. Вероятно отсега си беше сложил слънчевите очила в очакване на ярката светлина навън. Или може би идиотът говореше по мобилния си телефон.

Възможностите изникваха в съзнанието й по странно спокоен, подреден начин, сякаш не се случваше нищо необичайно, сякаш тя не стоеше точно на пътя на връхлитаща я кола.

— По дяволите!

Адреналинът й се задейства. Съвсем инстинктивно Клеър стисна чантата и торбите си и се втурна настрани от пътеката.

Джипът рязко зави към нея, сякаш я преследваше.

Побъркани тийнейджъри, помисли си Клеър.

Пусна торбите и се хвърли в тясното пространство между две паркирани коли, като се блъсна силно в единия калник. Алармата на колата се задейства и проглуши тъпанчетата й.

Джипът изгърмя, минавайки на сантиметри от броните на двете коли, които я предпазваха. После зави в края на пътеката със свирене на гумите.

Клеър изчака. Чувстваше се като заек, уловен в капан. Какво щеше да прави, ако джипът се върнеше? Дали щеше да успее да стигне до стълбището?

Яростният рев на мощния мотор постепенно заглъхна. Джипът караше към изхода.

С разтреперани ръце и разтуптяно сърце тя потърси торбите и чантата си.

Добрата новина беше, че макар роклята да се бе изсипала на пода, все още се намираше в найлоновия плик. Сутиенът без презрамки, купен специално заради роклята, също се оказа невредим. Обувките бяха изпаднали от кутията, но имаше само една драскотина на левия сандал.

Откри чантата си до предното колело на едната кола, край която се беше заслонила.

Събра всичките си неща, пое си дъх и се отправи към автомобила си. Настани се зад кормилото и заключи всички врати. После поседя малко така, за да се успокои.

Мина известно време, преди да се почувства достатъчно спокойна, за да шофира. Не беше изпитвала такъв шок и страх от онази вечер преди шест месеца, когато отиде в къщата на Елизабет и откри трупа на Брад, вечерта, когато се беше запитала дали тя не е била набелязаната жертва.