Джейн Ан Кренц
Невинни лъжи (35)

34.

— Значи Брад се е чукал с масажистката си? — попита Елизабет.

— Съдейки по всичко — да — каза Клеър.

Двете седяха в мерцедеса на Елизабет, който се намираше на паркинга пред една лъскава офис сграда от стомана и стъкло. Девететажната кула, в която се помещаваше кабинетът на д-р Роналд Моубрей, блестеше като броня под горещото слънце.

— И тя просто се е вдигнала и е изчезнала по времето, когато Брад е бил убит — продължи Елизабет и почука с пръст по кормилото. — Така, така. Интересно.

— Може да няма нищо злокобно в този факт — обади се Клеър. — Просто все още не знаем много за Кимбърли Тод.

— Грешиш. — Елизабет стисна силно кормилото и кокалчетата на пръстите й побеляха. — Знаем със сигурност едно нещо за нея.

— Какво?

— Каквато и да е тя, трябва да е много, много добра масажистка.

— Брад винаги избира най-доброто.

— Най-доброто. — Елизабет отвори вратата на колата и слезе.

Клеър също пристъпи в силния припек навън и огледа сградата през слънчевите си очила. Още беше сутрин, дори нямаше единайсет часа. Паважът вече излъчваше силни, осезаеми топлинни вълни. Искрящите фонтани и невъзможно зелените ливади край сградата приличаха на изкуствен оазис.

Клеър погледна Елизабет над покрива на мерцедеса.

— Хубава сграда.

Елизабет се усмихна горчиво.

— Най-добрият психиатър в града за бедната душевноболна жена на Брад Макалистър.

— Ще се справиш ли с това?

— Честно казано, ужасявам се от срещата с него още откакто ти я предложи — каза Елизабет. — Когато се събудих тази сутрин, последното, което исках, беше да дойда тук. Но сега, щом вече сме дошли, очаквам с нетърпение да обясня на доктор Моубрей колко е некадърен.

Двете тръгнаха към тонираните стъклени врати на фоайето.

— Навярно не мога да го виня изцяло, че е повярвал на Брад. Всички други също му вярваха.

— Чела съм, че социопатите могат да заблудят дори детекторите на лъжата.

— И аз съм чувала това.

Елизабет се усмихна.

— Но теб не те заблуди.

— Не.

Клеър се подготви за хладината, която ги очакваше в климатизираната сграда.

Фоайето имаше лъскавия, елегантен вид, типичен за модерните офис сгради. Черните стъклени стени намаляваха интензивността на слънчевата светлина до поносимо ниво, а бляскавите каменни подове създаваха впечатлението, че тук работят само важни и влиятелни фирми.

Елизабет не спря пред указателя за офисите. Отиде направо при асансьорите и натисна бутона.

— Доктор Моубрей е на четвъртия етаж — обясни тя. — Надали някога ще го забравя.

Клеър забеляза колко силно стиска Елизабет чантата си. Не каза нищо, само протегна ръка и докосна рамото на сестра си.

Елизабет й се усмихна неуверено.

— Добре съм. Наистина.

— Знам.

Вратата се отвори на четвъртия етаж. Минаха по коридора, покрай две малки счетоводни фирми и една юридическа кантора.

— Не виждам други лекари на този етаж — отбеляза Клеър. — Те нямат ли навика да се събират на едно място?

— Зависи от специалността им — обясни Елизабет. — Доста често психиатрите и психолозите си правят кабинети в офис сгради като тази. Така осигуряват на пациентите си спокойствие и уединение при пристигането им.

— Звучи разумно. Човек, който влиза в сградата, спокойно може да се е отправил към някой адвокат или счетоводител. Няма нужда да афишира, че ходи на психиатър.

— Не че Брад направи някакви усилия да прикрие факта, че аз се лекувам при психиатър — добави Елизабет с горчивина.

Тя зави зад ъгъла на коридора и спря пред номер 410. Изпъна рамене и посегна към дръжката на вратата.

Клеър погледна табелката на вратата — „Дж. К. Конърс — адвокат“ — и я спря:

— Чакай. Сбъркала си вратата.

Ръката на Елизабет замръзна върху дръжката. Тя също впери поглед в табелката и прошепна:

— Това е мястото. Сигурна съм.

Отвори вратата. Клеър я последва в скромно обзаведената приемна. Жена на средна възраст седеше зад бюрото и пилеше ноктите си. Бързо вдигна глава.

— Мога ли да ви помогна?

— Търсим кабинета на доктор Моубрей — обясни Клеър.

— Не е тук — отвърна жената. — Проверихте ли в указателя долу?

Елизабет пристъпи към бюрото. Изглеждаше много напрегната и това разтревожи Клеър.

— Сигурна съм, че точно това беше неговият кабинет — настоя тя. — Помня, че идвах тук. Познавам мястото.

Жената зад бюрото придоби притеснен вид и протегна ръка към телефона.

— Ще се обадя на управителя на сградата. Той със сигурност ще ви каже къде се намира доктор Моубрей.

— Това е неговият кабинет — настоя Елизабет.

— Съжалявам. — Жената отправи към Клеър умоляващ поглед.

— От колко време се помещавате тук? — попита Клеър, като застана до Елизабет.

Жената се поколеба. В очите й проблесна видимо облекчение.

— Госпожица Конърс откри офиса си преди около три месеца. Аз започнах работа при нея приблизително по това време. Може би доктор Моубрей е бил предишният наемател.

— Това обяснява всичко — усмихна се Клеър. — Сестра ми е идвала тук преди повече от шест месеца. Очевидно доктор Моубрей е преместил кабинета си.

— Очевидно — повтори жената и погледна предпазливо Елизабет. — Това обяснява объркването.

Елизабет видимо се отпусна.

— Да, така е. Извинете, че ви обезпокоих. Имате ли представа къде се е преместил доктор Моубрей?

— Не, нямам.

— Благодаря — кимна Клеър, хвана Елизабет за ръка и я дръпна към вратата. — Ще говорим с управителя на сградата.

— Офисът му е на първия етаж — поясни жената, видимо нетърпелива да се отърве от посетителите си.

— Благодаря — усмихна се Клеър. Отвън Елизабет си пое дълбоко дъх.

— Извинявай. Почти превъртях. Когато жената каза, че не е чувала за доктор Моубрей, ужасните месеци с Брад отново преминаха пред очите ми.

— Имах предчувствие, че точно това е причината.

— Известно време не можех да мисля за нищо друго, освен за това как Брад убеждаваше всички, че страдам от импулсивно скитничество и че после не помня нищо, което съм казала или направила.

— Е, ти знаеш, че не си забравила нищо — каза Клеър. — Помниш точното местоположение на кабинета на Моубрей. Хайде да намерим управителя.

 

— Той просто изчезна — каза Раул Естрада. Управителят беше към трийсет и пет годишен, облечен в снежнобяла риза и тъмен панталон. Бюрото му беше покрито с купчини листи, тетрадки и дневници. Имаше и компютър, а до него — снимка в рамка. На снимката Раул се усмихваше гордо, редом с красива тъмнокоса жена и две засмени деца.

Клеър потисна прерязването, което усещаше винаги когато видеше снимка на щастливо семейство. „Сигурно не са идеално семейство — помисли си тя. — Никое семейство не е съвършено“. Но нещо в тази снимка й подсказваше, че каквото и лошо да се случи на това семейство, те ще бъдат единни и ще се справят.

— Не е ли оставил адрес, на който да препращате пощата му? — попита Клеър.

Раул поклати глава.

— Замина, без да плати доста голяма сума за наема. Опитахме да го открием, но без резултат.

— Случайно да знаете датата, на която е изчезнал? — попита Елизабет настойчиво.

Известно време Раул я гледа замислено.

— Това е важно, нали?

— Изключително важно — кимна Елизабет. — Аз бях от пациентите на доктор Моубрей.

— По-скоро единствената му пациентка — каза Раул.

Клеър се напрегна. До нея Елизабет реагира по същия начин.

— Сигурен ли сте? — попита Клеър внимателно.

Раул кимна.

— След като той изчезна, аз говорих с някои от другите наематели на неговия етаж. Всички казваха, че бил много затворен. Прекарвал съвсем малко време в кабинета си. Спомняха си само за един мъж и една жена, които идвали редовно. Мислеха, че жената е била пациентката, а мъжът — нейният съпруг.

— И не е имал никакви други пациенти? — попита Елизабет, потресена.

— Не мога да се закълна — отвърна Раул. — Но съм сигурен, че Моубрей не е имал много пациенти. Преди днешното ви идване никой не беше идвал да пита за него.

— А някакви писма или пратки? — попита Клеър.

— Не — отвърна Раул. — Сякаш изобщо не е съществувал.

Елизабет се облегна на стола си, напълно слисана.

— Бил е измамник!

Клеър погледна Раул:

— Много ще ни помогнете, ако ни кажете на коя дата е изчезнал.

Той се завъртя на стола си и издърпа един дневник от рафта до себе си. После се обърна отново към бюрото и прелисти няколко страници, преди да се спре на една, която започна да изучава внимателно.

— Ето. Седемнайсети януари, събота. Пазачът е отбелязал, че Моубрей се появил много рано сутринта, взел някакви папки и си тръгнал. Повече никой не го е виждал.

— Ами мебелите му? — попита Клеър.

— Мебелите бяха под наем. — Раул затвори дневника. — Изостави ги. Фирмата, от която ги беше наел, също не беше особено щастлива. И на тях не им беше платил няколко хиляди долара. Обадих се в счетоводството им преди няколко месеца, за да проверя дали случайно не са го открили. Но и те бяха стигнали до задънена улица.

Клеър не се сещаше какво друго да попита и стана от стола. Елизабет — също.

— Много ви благодаря — каза Клеър на Раул. — Много ни помогнахте.

— Обадете ми се, ако го откриете. — Той се изправи и заобиколи бюрото. — Още ми дължи пари заради нарушаването на договора за наем.

— Ще ви се обадим веднага щом научим нещо — увери го Елизабет.

Клеър погледна снимката на бюрото.

— Сладки деца.

Раул грейна.

— Благодаря. Синът ми има рожден ден другата седмица. Ще ходим на плаж в Сан Диего за уикенда. Така ще си отдъхнем за малко от жегата. Имам нов фотоапарат и нямам търпение да го изпробвам.

Клеър се замисли за снимките, които щяха да бъдат направени през уикенда на плажа. Несъмнено щеше да има много образи на две усмихнати хлапета, които си играят във водата с мама и татко.

„Идеалното семейство не съществува“. Но семейство Естрада изглеждаше чудесно.

— Приятно прекарване — пожела му тя.

 

Вътрешността на мерцедеса приличаше на сауна, когато Клеър и Елизабет се върнаха в колата. Елизабет отвори всички прозорци, свали сенника, запали двигателя и наду климатика. Извади две бутилки вода от малката хладилна чанта зад седалката си и подаде едната на Клеър. После отвори бутилката си и огледа офис сградата с особено изражение.

— Нещата наистина стават странни — каза тя.

— Не съм толкова сигурна. — Клеър опита да закопчае предпазния си колан, но металната му част беше толкова нагорещена, че изгори пръстите й. — Ох! — Тя стисна студената бутилка, за да ги охлади. — Ако питаш мен, нещата започват да идват по местата си. Искаш ли да се обзаложим, че доктор Моубрей не е бил истински психиатър, а измамник, когото Брад е познавал и е наел да се представя за психиатър?

Елизабет се усмихна тъжно.

— Звучиш много въодушевена от тази идея.

— Да. Защото тя обяснява толкова много неща. — Клеър най-после закопча колана си.

Елизабет издиша бавно.

— Като например защо Моубрей толкова бързо ме обяви за ненормална. — Тя замълча. — Но как е успял да се сдобие с лекарствата?

— Хайде, Лиз. И четиринайсетгодишно хлапе може да купи от улицата лекарства, ако знае какво търси. Колко трудно ще е някой професионален измамник да се сдобие с няколко шишенца психоактивни лекарства?

— Така е. — Елизабет закопча колана си, включи на скорост и изкара мерцедеса от паркинга. — Чудя се къде ли е доктор Моубрей сега!

— Не знам, но със сигурност искам да го намеря.

— Аз — също — каза Елизабет много убедено. — Имам да казвам доста неща на това копеле.