Джейн Ан Кренц
Невинни лъжи (2)

1.

Джейк Солтър стоеше в сенките на дългата веранда и всичките му сетива — и нормалните, и паранормалните — бяха насочени към пустинната нощ. Внезапно усети, че косъмчетата на тила му настръхват. Първият признак, че нещо скоро ще изложи на опасност цялата му внимателно изградена стратегия.

Ловецът в него предупреждаваше да не пренебрегва това смущаващо усещане.

Зловещият индикатор за надвиснало бедствие прие формата на малка, компактна кола, която се появи на претъпкания паркинг пред голямата къща на Глейзбрук.

Задава се нещо лошо. Или нещо много, много интересно. Ако съдеше по опита си, двете неща често вървяха заедно.

— Изглежда, е някой закъснял гост — каза Майра Глейзбрук. — Не знам кой може да е. Сигурна съм, че всички поканени са вече тук, освен тези, които се извиниха, че няма да присъстват.

Джейк наблюдаваше малката кола, която се придвижваше бавно. Шофьорът си търсеше място за паркиране сред редицата скъпи седани, тежки джипове и лимузини, задръстили алеята. Като плъх, който приближава оазис в пустинята, където вече са се събрали много планински лъвове.

„Желая ти късмет“, помисли си Джейк.

На широката, описваща кръг алея пред голямата къща не бе останало никакво свободно място. Семейство Глейзбрук имаха гости тази вечер. Арчър и Майра Глейзбрук наричаха ежегодния си юлски коктейл „Партито на пустинните плъхове“. Тази вечер тук присъстваха всички важни особи от благоденстващата общност на Стоун Кениън, Аризона, които не бяха избягали от безмилостната лятна жега на някое място с по-хладен климат.

— Трябва да е някой от фирмата за кетъринг — предположи Майра, наблюдавайки малката кола с нарастващо неодобрение.

Миниатюрната кола направи пълен кръг на алеята, без да си намери място за паркиране. После невъзмутимо предприе втори опит.

Челюстта на Майра се напрегна.

— Хората от кетъринга бяха изрично предупредени да паркират зад къщата. Не могат да заемат място отпред. Тук е само за гости.

— Може би точно този служител не е чул указанията — каза Джейк.

Колата отново завиваше към тях, а фаровете й осветяваха лъскавите брони на доста по-големите паркирани коли. Джейк вече бе сигурен, че шофьорът няма да се откаже.

— Рано или късно ще осъзнае, че отпред не е останало никакво място — продължи Майра. — Ще трябва да мине отзад.

Не бъди толкова сигурна, помисли си Джейк. В маниера, по който шофьорът си търсеше място за паркиране, имаше нещо много решително.

Колата рязко спря точно зад едно лъскаво сребристо БМВ.

От всички коли тук тази вечер как реши да запушиш точно тази? — учуди се Джейк. — На какъв принцип я избра?

Част от него, която той не афишираше пред света — не съвсем нормалната част, — се загряваше все повече. Това означаваше, че има приток на екстрасензорни усещания в добавка към информацията, събирана от сетивата му. Когато му ставаше така горещо, получаваше информация чрез цял спектър от енергия и вълни с различна дължина, простиращи се в зоната на паранормалното. Усещаше дивите, опияняващи ухания и тихите звуци на пустинната нощ по начин, който не би могъл да използва, ако изключеше паранормалното в себе си. А интуицията му на ловец в момента действаше с пълен капацитет.

— Този човек със сигурност не може да спре тук — заяви остро Майра. Тя погледна през парапета на верандата. — Къде е младежът, който бе нает да паркира колите тази вечер?

— Видях го да отива отзад преди минута — обясни Джейк. — Сигурно му се е наложило да си вземе кратка почивка. Мога да се погрижа за това вместо теб.

Да, определено искам да се погрижа за това.

— О, няма нужда. Най-добре аз да отида — отказа Майра. — Има вероятност да е някой, който случайно е бил пропуснат в списъка на поканените. Случва се от време на време. Извини ме, Джейк.

Майра бързо тръгна към стълбите на верандата, а модерните й сандали с високи токчета затракаха по плочите.

Джейк се постара да овладее нетърпението си. Опитай да се държиш нормално. Справяше се доста добре с това през повечето време. Много отдавна беше научил, че хората, особено тези, които притежаваха известни паранормални умения и които разбираха точно какво представлява той, се изнервяха, когато той не се владееше. Другите — а това включваше по-голямата част от населението, — които по принцип твърдяха, че не вярват в паранормалното, просто се чувстваха неловко поради необясними и за тях причини. Той се зачуди към коя група принадлежи новодошлият.

Облегна се на парапета, разклащайки разсеяно уискито, от което не бе отпил цяла вечер. Не беше тук тази вечер, за да се забавлява и да се наслаждава на гостоприемството на домакините. Намираше се тук, за да събира информация с всичките си сетива. По-късно щеше да отиде на лов.

Вратата на малката кола се отвори. Иззад кормилото се появи женска фигура. Не беше облечена в униформата, която носеха останалите членове на персонала. Носеше строг черен костюм с пола, черни обувки с висок ток и голяма дамска чанта.

Определено не е от тези места, помисли си Джейк. Това беше Аризона и сега беше юли. По това време на годината всички се обличаха небрежно-елегантно в най-добрия случай.

Той тихо се придвижи към предната част на верандата. Когато стигна до дълбоката сянка на една от каменните колони, носещи издадения покрив, спря. Подпря рамо на стълба и изчака развитието на събитията.

Тънките токчета на новодошлата отекнаха по паветата на алеята. Жената тръгна решително към главния вход, където я очакваше Майра. Джейк забеляза, че мрачният черен костюм очертаваше малки, стегнати гърди, тънка талия и ханш, който, технически погледнато, бе прекалено щедър за иначе дребната фигура. На него обаче формите на тялото й му се сториха съвсем добри, технически погледнато или не. Харесаха му.

Тя спадаше към жените, след които се обръщаш, за да ги погледнеш отново, въпреки че не са красиви. Поне той би погледнал повторно такава жена. А дори и трети път, реши Джейк. Големите проницателни очи, гордо вирнатият нос и решителната брадичка впечатляваха и въздействаха някак необичайно. Светлините на лампите се отразяваха от лъскавата тъмна коса, стегната на кок на тила.

Но не видът й привлече изцяло вниманието и всичките му сетива. В нея имаше нещо, което не зависеше от физическата привлекателност. Усещаше се в начина, по който се движеше, в ъгъла на раменете и наклона на главата. Присъствие. Много силно присъствие. Щеше да е грешка да подцени тази жена.

Автоматично каталогизира и анализира данните, които сетивата му събираха, както правеше винаги когато ловуваше.

Тя не беше плячка. Беше нещо много по-интригуващо. Беше предизвикателство. Не би могъл да вкара такава жена в леглото с ласкателства. Тя би взела решението в зависимост от критериите, които сама определяше. Щеше да има сблъсък на воли, някакви преговори, вероятно няколко конфликта.

Усети как кръвта завира във вените му.

Майра застана на пътя на жената. Джейк видя, че тя е изоставила ролята на учтива домакиня. И без да е екстрасенс, човек можеше да долови напрежението и неприязънта, струящи от нея. Първите думи, които се отрониха от устата й, му подсказаха веднага колко сериозен е проблемът.

— Какво правиш тук, Клеър? — попита Майра.

По дяволите! Джейк мислено прелисти досието, което му бяха дали да прочете, преди да го изпратят в Стоун Кениън преди две седмици. Нямаше грешка. Точната възраст, точният пол, точното количество враждебност от страна на Майра.

Това беше Клеър Ланкастър, другата дъщеря на Арчър, зачената в една кратка тайна връзка. Анализаторите на вероятностите от „Джоунс и Джоунс“, фирмата за парапсихични разследвания, наела го за тази работа, бяха преценили, че възможността Клеър Ланкастър да се появи тук, докато той работи под прикритие, е под десет процента. Което просто доказваше, че дори и екстрасенс със специален интерес към теорията на вероятностите е безсилен, когато трябва да се предвиди поведението на една жена. Ако се бе опитал да гадае по простичкия старомоден начин, щеше да постигне по-добри резултати.

Джейк знаеше, че има повод за тревоги. Присъствието на Клеър бе много лоша новина. Ако слуховете за нея бяха верни, тя бе единственият човек по тези места, който можеше да разбие на пух и прах прикритието му.

Според досието на „Джоунс и Джоунс“ Клеър имаше степен десет по скалата на Джоунс. А степен единайсет нямаше, поне не официално.

Скалата на Джоунс съществуваше от деветнайсети век. Бе развита от организацията „Аркейн“ — общество, посветено на изследването на екстрасенсите и паранормалните явления. През викторианската епоха много сериозни хора бяха възприемали паранормалното като нещо сериозно. Периодът беше белязал апогея на спиритическите сеанси, медиумите и демонстрациите на екстрасензорни умения.

Разбира се, повечето, занимаващи се с това в онези дни, били шарлатани и мошеници. Но организацията „Аркейн“ съществуваше вече двеста години и членовете й знаеха истината. Някои хора действително притежаваха паранормални дарби. Целта на „Аркейн“ бе да открива и изучава такива индивиди. През годините организацията бе набрала голям брой членове с екстрасензорни способности. Тези, които се присъединяваха към организацията, се подлагаха на тестове, а впоследствие подлагаха на такива тестове и децата си.

Скалата на Джоунс бе създадена, за да измерва силата на индивидуалната екстрасензорна енергия. Тя продължаваше да се осъвременява и разширява, понеже експертите на организацията създаваха нови методи и техники за тестване.

Не паранормалните способности на Клеър будеха тревога у него. Според досието талантът й бе изключително рядък и крайно необичаен. Силата на чистата екстрасензорна енергия на човек можеше да се измери сравнително лесно в днешни дни, поне в рамките на определени граници. Много по-сложно бе да се определи точната дарба на съответния човек.

В преобладаващата си част екстрасензорните умения бяха в областта на интуицията. Надарените с измеримо количество паранормална дарба често бяха добри картоиграчи. Имаха късмет, когато залагаха, славеха се с това, че на предчувствията им можеше да се вярва.

Но съществуваха някои значими изключения. Сред членовете на организацията такива изключения се определяха като „екзотични“. Определението не бе комплимент.

Клеър Ланкастър бе точно такава. Тя притежаваше свръхестествената способност да усеща уникалната психична енергия, генерирана, когато човек се опитва да извърта или заблуждава.

С други думи Клеър представляваше човешки вариант на детектор на лъжата.

— Здравей, Майра — поздрави Клеър. — Виждам по изражението ти, че не си ме очаквала. Опасявах се да не стане така. Мога само да кажа, че имах лоши предчувствия за това от самото начало. Съжалявам, че се натрапвам.

„Не звучи, сякаш наистина съжалява“, помисли си Джейк. Звучеше като жена, която очаква, че ще й се наложи да се защитава, като жена, която е изпадала в тази ситуация многократно в миналото и която е напълно готова да се справи отново. Храбър дребничък боец с официални обувки и измачкан строг костюм. Джейк се учудваше, че на челото й не е татуирано „Не ме настъпвайте“.

— Елизабет ли те покани тук тази вечер? — попита Майра.

— Не. Получих имейл от Арчър. Твърдеше, че е важно.

Това вече е интересно, помисли си Джейк. Арчър не беше споменал нищо за другата си дъщеря, камо ли да го предупреди, че тя може да се появи неочаквано.

Клеър рязко обърна глава и погледна право към сянката, където стоеше Джейк. Той изпита със сетивата си нещо като електрически удар. Клеър бе доловила по някакъв начин присъствието му. Джейк не очакваше това да се случи. Той знаеше как да се смеси с околната среда. Умееше да се крие като хищник, когато решеше да използва този си талант, и инстинктивно го беше пуснал в действие през последните две-три минути.

Освен малобройната групичка от ловци — хората с необикновени умения като неговите, — малцина биха могли да доловят присъствието му в сянката. Интуитивната реакция на Клеър силно го впечатли — предвид мощния електрически заряд, който витаеше във въздуха между нея и Майра. Ако не друго, самото напрежение би трябвало да я разсее.

Определено се задават проблеми. Очаквам ги е нетърпение.

— Не сме получили обаждане от пазачите на портала — каза Майра сухо.

Клеър отново се обърна към нея.

— Не се притеснявай, не е имало пропуск в охраната. Пазачът се обади по телефона, преди да ме пусне да вляза. Очевидно някой от къщата е гарантирал за мен.

— Ясно. — Майра звучеше необичайно слисана. — Просто не разбирам защо Арчър не ми е казал, че те е поканил.

— Ще трябва да си изясниш това с него — отвърна Клеър. — Виж, не беше моя идея да идвам чак дотук заради някакво парти. Дойдох, защото Арчър каза, че е много важно. Не знам нищо повече.

— Ще отида да го потърся — каза Майра. Тя се обърна, прекоси бързо верандата и изчезна през отворената двойна врата.

Клеър не я последва. Вместо това, отново насочи вниманието си към Джейк.

— Познаваме ли се? — попита тя с хладна любезност, давайки да се разбере, че отговорът на въпроса е отрицателен.

— Не — отвърна Джейк и бавно излезе от сенките. — Но имам чувството, че ще се опознаем много добре. Аз съм Джейк Солтър.