Джеймс Хадли Чейс
Още един глупак (9)

I

Като се събудих сутринта, времето беше на дъжд. Бях изнервен и притеснен. Всички подсъзнателни опасения за тази работа с отвличането загъмжаха в главата ми. Единствено мисълта за парите успокояваше разклатените ми нерви.

— Довечера ще се върна късно — казах аз на Нина, която приготвяше закуската. — Работата по преброяването на колите свършва тази вечер.

Тя ме погледна с тревога.

— Ще се видите ли с Джон днес?

— В понеделник. Ако имаше да ми съобщава нещо, щеше да се обади по телефона.

Нина се поколеба, после попита:

— Ще започнеш ли работа при тях, Хари?

— Сигурно. Много зависи от заплатата.

— Джон каза, че плащат добре — усмихна се тя. — Толкова се радвам. Наистина се бях притеснила за тебе.

— И аз се бях притеснил — рекох безгрижно. — Довечера ще взема колата. Ще вали.

— Много малко бензин е останал, Хари.

— Няма нищо. Ще я заредя.

По-късно отидох в бунгалото. Тъкмо си сложих банския костюм и Бил Холдън се появи на вратата.

— Здравейте, мистър Барбър — каза той. — Ще останете ли за другата седмица?

— Предполагам. Може би не за цялата седмица, но поне до четвъртък ще остана.

— Искате ли да се разплатим за тази седмица?

— Да оставим за утре. Забравил съм си портфейла в къщи.

— Добре, мистър Барбър, бива за утре.

Хвърлих поглед към сивото, надвиснало небе.

— Май ще вали. Ще се топна, преди да е започнало.

Холдън каза, че според него нямало да завали веднага, но не позна. Едва бях излязъл от морето и закапаха първите капки.

Настаних се в бунгалото с книжка в ръка. Плажът вече беше пуст. Това бе удобно за мен. Надявах се да вали цял ден.

Към един часа отидох в ресторанта, който бе съвсем празен, хапнах един сандвич и изпих чаша бира, после се върнах. Докато отварях вратата, телефонът звънеше.

Обаждаше се Рея.

— Всичко готово ли е? — В гласа й прозвуча тревожна нотка.

— Аз съм готов — отвърнах. — Мога да тръгна. Всичко зависи от Одет.

— Можете да разчитате на нея.

— Е, добре. Тогава в осем и четирийсет и пет започвам.

— Ще ви се обадя утре в единайсет.

Трябват ми малко пари. Трябва да платя наема за бунгалото. Може би е най-добре да дойдете тук утре сутринта. Ще ви чакам.

— Добре, ще дойда — каза тя и затвори телефона.

До вечерта останах вътре. Дъждът барабанеше по покрива. Морето стана масленозелено. Опитах да се съсредоточа върху книжката, но беше невъзможно.

Накрая станах и закрачих напред-назад из стаята, пушех цигара след цигара, наблюдавах часовника и чаках, чаках, чаках.

Когато най-после стрелките на ръчния ми часовник показаха осем и половина, излязох от бунгалото и притичах по мокрия пясък до пакарда. Продължаваше да вали, но по-слабо. Спрях пред една дрогерия на главната улица на Палм Сити. Докато паркирах колата и прекосих тротоара под ръмящия дъжд, наближи девет без петнайсет.

Позвъних в дома на Малру. Почти веднага ми отговориха.

— Домът на мистър Малру — беше глас на англичанин. — Кой се обажда, моля?

— Бих искал да говоря с мис Малру. Аз съм Джери Уилямс.

— Почакайте, мистър Уилямс. Ще видя дали не е заета.

Държах слушалката, усещайки, че дишането ми е учестено.

Доста почаках, после гласът на Одет бодро каза:

— Ало?

— Слуша ли ни някой?

— Не. Всичко е наред. Здравей, Хари. — Гласът й звучеше нежно. — Ти си единственият мъж, който е посмял да ме удари. Страхотен си.

— Знам. Внимавай да не те ударя пак. Нали знаеш какво ще правиш? След двайсет минути ще бъда в „Пиратската колиба“. Ще си оставя колата в десния край на паркинга. Роклята ще бъде на задната седалка. Не си забравила нищо, нали?

— Не съм.

— Тогава тръгвай. Ще те чакам — казах аз и затворих телефона.

След четвърт час бързо каране стигнах до „Пиратската колиба“. Паркингът беше доста пълен, но успях да намеря място точно където бях казал на Одет. Нямаше пазач и това ми хареса. Някой свиреше на хармоника и пееше. През прозорчето на колата се виждаше, че барът е пълен.

Седях вътре и чаках. Бях доста напрегнат. Щом някоя кола влезеше в паркинга, аз се вцепенявах. В девет и двайсет и пет една бяла TR—3 плавно мина през вратите и спря на около двайсет метра от моята кола.

От нея излезе Одет. Носеше бял дъждобран и аленочервена рокля. Спря до колата си и погледна към моята.

Подадох се от прозорчето и й махнах. Ръмящият допреди малко дъжд бе започнал да се засилва. Тя ми махна в отговор, закрачи бързо към ресторанта и влезе в бара.

Излязох от колата и отидох до нейната. На предната седалка имаше куфар. Огледах се наляво и надясно, уверих се, че никой не ме наблюдава и пренесох куфара в пакарда.

През прозорците на бара видях Одет. Говореше с бармана. Той поклати глава, тя се отдалечи и изчезна от погледа ми.

Погледнах часовника си. Самолетът за Лос Анжелис тръгваше в десет и половина. Имахме много време. По телефона й бях запазил място на името на Ан Харкорт. Бях казал на чиновника от летището, че тя ще дойде навреме и ще си плати билета. Бях и запазил и стая в един хотел, в който бях отсядал веднъж. Беше тих и отдалечен от центъра, сигурен бях, че там ще й бъде добре.

Видях я да излиза от бара. Сърцето ми замря, като забелязах, че не е сама, с нея имаше мъж.

Тя тръгна към пакарда. Мъжът я хвана за ръката и я задърпа назад. Не можех да го видя добре. Беше нисък и дебел, носеше светъл костюм.

— Хайде, малката — каза той високо, умоляващо, — хайде да отпразнуваме. Аз съм сам и ти си сама, хайде да се усамотим заедно.

— Махай се! — каза Одет. — Не ме докосвай! По гласа й личеше, че е изплашена.

— О-о, хайде, малката. Дай да се позабавляваме заедно.

Ако не успееше да се справи с него, щяхме да си имаме неприятности. Не посмях да се покажа. Можеше да не е чак толкова пиян, колкото изглеждаше. Ако се провалеше работата, като нищо щеше да си спомни за мене.

— Махай се! — повтори Одет и пристъпи към пакарда. Пияният се поколеба, после тръгна след нея.

Преместих се зад колата. Исках да й извикам да стои по-надалече. Той можеше да запомни колата, но Одет все повече се приближаваше.

Пияният залитна след нея, докопа ръката й и я дръпна към себе си.

— Ей! Я недей да си придаваш важности малката. Върни се. Ще ти купя за пийване.

Тя го плесна през лицето. Прозвуча като малка експлозия.

— Окей, значи си упорита — изръмжа той, сграбчи я през раменете и се опита да я целуне.

Трябваше да направя нещо. Одет се бореше с него, но личеше, че той е доста силен. Момичето имаше достатъчно ум да не се развика.

В жабката на колата винаги държах тежко джобно фенерче. Грабнах го. Беше дълго цял фут и ставаше за палка.

Бе доста тъмно и ние бяхме далече от единствената лампа над входа. Заобиколих и минах зад гърба му. Бях толкова изплашен, че дъхът излизаше със свистене през стиснатите ми зъби.

Като се приближих, Одет успя да се освободи. Пияният ме усети и се обърна.

Ударих го по главата с фенерчето и той рухна на колене. Чух как тя нададе задавен писък.

Пияният се разпсува и посегна към мен, но аз отново го ударих — този път много по-силно и като изръмжа, той се просна по очи в краката ми.

— Вземи колата ми! — извиках на Одет. — Давай! Ще те последвам с твоята!

— Да не си го наранил? — Тя бе вперила поглед в пияния на земята и стискаше главата си с ръце.

— Тръгвай!

Изтичах до колата й, качих се и запалих мотора. Ако някой излезеше от ресторанта и видеше този тип проснат тук, на лично място, хубавичко щяхме да загазим.

Докато обръщах колата на Одет, чух как заработи моторът на пакарда. Почаках я да излезе от паркинга и подкарах след нея.

Имаше достатъчно ум да се насочи към крайморското шосе. След около километър и половина я настигнах и й дадох сигнал да спре.

Пътят беше пуст. Дъждът се лееше. Слязох от нейната кола и изтичах до пакарда.

— Преобличай се! — извиках й аз. — След това ме последвай до паркинга на Лоун Бей. По-бързо!

— Лошо ли го удари? — попита тя, като посягаше отзад за роклята.

— Остави тая работа! Няма значение! Преобличай се! Няма време.

Изтичах обратно до колата й и се качих. Седях там, потях се и наблюдавах пътя, молейки се да не ни зърнат от някоя случайно минаваща кола.

След около пет минути, които ми се видяха цяла вечност, чух как изсвири клаксонът на пакарда и се обърнах. Тя ми махна. Запалих нейната кола и подкарах с голяма скорост към Лоун Бей. Тя ме следваше.

Непрекъснато поглеждах часовника си. Все още имахме достатъчно време да стигнем до летището. Беше на три километра от Лоун Бей. Продължавах да си мисля за пияния, питах се дали не го ударих прекалено силно. Но сега, след като бе минало всичко, вече не ми се виждаше чак толкова страшно. Ако изобщо се наложеше Одет да се разправя с полицията, този случай щеше да направи разказа и по-правдоподобен — стига да не бях ударил пияния прекалено силно и черепът му да не беше като яйчена черупка.

Лоунбейският паркинг обслужваше цяла колония от бунгала. Собствениците бяха превърнали градската градина в паркинг и там винаги беше пълно с коли. Бях почти сигурен, че мога да оставя колата на Одет и никой няма да я забележи. Като наближих, дадох знак на момичето да спре, после завих към парка.

Между колите имаше тесен проход, аз подкарах бавно по него със запалени светлини, като търсех къде да паркирам.

Изведнъж без предупреждение една кола пред мен даде на заден ход. Светлините й бяха угасени. Излезе бързо от редицата на другите коли и нямах никаква възможност да я избягна. Задната й броня се удари в калника ми и се чу стържещ звук на смачкан метал.

Миг стоях като парализиран. За това не бях и помислил — катастрофа. Тоя идиот щеше да ми поиска името и адреса, щеше да вземе номера на колата и веднага щяха да установят, че е на Одет. Кой бях аз, че да карам нейната кола?

Докато стоях там ужасен, с настръхнали коси, другият шофьор излезе от колата си.

За щастие в паркинга беше тъмно. Когато наближи, загасих светлините. Видях, че е дребен плешив човек, но чертите на лицето му не се виждаха ясно, което сигурно важеше и за моето лице.

— Съжалявам, господине — каза той с потрепващ глас. — Не ви видях. Грешката е моя. Само аз съм виновен.

Една едра жена също слезе от колата му. Тя отвори чадър и се присъедини към дребния човечец.

— Ти не си виновен, Хърбърт! — каза ядно тя. — Той не трябваше да се намъква така изневиделица. Не си признавай нищо. Чиста случайност.

— Мръдни колата си напред — казах аз. — Притиснал си ми предния калник.

— Не мърдай, Хърбърт! — заяви жената. — Ще извикаме полиция.

Студена пот се стичаше по гърба ми.

— Нали чу какво ти казах! — изкрещях аз. — Изтегли проклетата кола напред!

— Да не сте посмели да говорите така на мъжа ми! — възкликна жената. Тя бе втренчила поглед в мене. — Грешката е твоя, младежо! Няма да ме уплашиш!

Времето летеше. Нямах смелост да си дам името и адреса на тези двамата. Направих единственото, което ми оставаше. Запалих мотора, завъртях кормилото и натиснах с всички сили газта. Колата на момичето потегли рязко, чу се стържещ звук, когато отнесох задната броня на другата кола. Част от моя калник също отиде. Продължих напред, докато жената зад мен крещеше:

— Запомни му номера, Хърбърт!

Карах бързо до другия край на паркинга, намерих празно място, наместих колата там и изскочих навън. Носех ръкавици, затова нямаше нужда да се бавя да изтривам кормилото. Погледнах назад в прохода между колите. Жената гледаше втренчено след мене. Дребният човечец се мъчеше да вдигне падналата броня на колата си.

Пред мен се виждаше един от изходите. Затичах към него. Щяха ли да отидат в полицията? Той беше виновен. Имаше възможност да оставят нещата така. Ако това не станеше, в полицията непременно щяха да открият, че колата е на Одет. Щяха да поискат да разберат кой я е карал.

Като тичах с всички сили към пакарда, аз осъзнах, премалял от уплаха, че при цялата ми добре организирана подготовка нещата не вървяха според моите предвиждания.

Първо онзи пияница, сега пък злополука.

Какво ли друго щеше да се обърка в моя смахнат план?