Джеймс Хадли Чейс
Още един глупак (21)

I

На следващата сутрин малко след десет часа намериха трупа на Одет.

От девет стоях в службата, място не можех да си намеря и чаках да звънне телефонът.

Бях прекарал ужасна нощ. Когато Нина се посъвзе, появиха се признаци на шок и едва успях да се справя. Накрая я накарах да вземе две хапчета за сън. Като се убедих, че е заспала, отидох в гаража и взех куфара на Одет от багажника. Огледах всеки сантиметър от вътрешността на гаража: бях сигурен, че ако на сутринта полицаите дойдат да претърсват колата, няма да намерят и следа от момичето. Дори почистих гаража с прахосмукачката.

После занесох куфара в стаята с камината, запалих огъня. Отворих куфара. Вътре видях червената рокля, с която Одет бе отишла в „Пиратската колиба“, белия дъждобран, рижата перука и обичайните тоалетни принадлежности на едно момиче, тръгнало на път. Изгорих всичко, нарязах куфара на парчета и изгорих и него.

Почти не мигнах през тази нощ и на сутринта, когато тръгнах за службата, се чувствах ужасно. Нина изглеждаше като болна. Почти нищо не си казахме. И двамата изпитвахме отвратителното чувство на страх, че скоро ще открият трупа.

Беше ми невъзможно да работя. Седях на бюрото с една папка пред себе си и пушех цигара след цигара в очакване на телефонния звън.

Когато най-сетне иззвъня, ръката ми така трепереше, че едва не изпуснах слушалката.

— Намерихме я! — извика развълнувано Реник. — Трупът е в управлението. Хайде, аз тръгвам.

Видях ги двамата с Барти пред вратата на асансьора. Барти нетърпеливо натискаше копчето.

— Мъртва е — каза Реник, щом се приближих. — Убили са я. Намерихме я в багажника на една открадната кола на Пасифик Булевард.

Набързо стигнахме до управлението, не си казахме почти нищо по пътя. Спряхме насред двора. Меркурият бе паркиран на сянка, няколко цивилни се трупаха около него, наблюдаваха как работи фотографът.

Беше ми студено и ми се повдигаше, когато слязох от полицейската кола и тръгнах заедно с Реник и Барти към меркурия. Реник погледна в багажника, а аз извърнах очи.

— Искам да я види експертът от Съдебна медицина веднага щом фотографът си свърши работата — каза на един от цивилните. — Искам да прегледате колата сантиметър по сантиметър, момчета. Не пропускайте нищо. — Той клекна, за да разгледа по-добре багажника. — Ей, какво е това? Прилича ми на чантата с откупа. — Реник извади носна кърпичка, уви дръжката на чантата и я измъкна от багажника. — Не ми казвайте, че парите са тука. Доста е тежка. — Сложи я на земята и я отвори, докато другите се трупаха наоколо. — Пълна с вестници! — Реник погледна към Барти. — Дявол да го вземе, какво значи това?

— Погледни с каква рокля е — каза Барти. — Барманът от „Пиратската колиба“ твърдеше, че е носила червена рокля и бял дъждобран. Сменила си е дрехите.

Знаех колко е рисковано да я оставя с роклята в синьо и бяло, но нищо не можеше да ме накара да я сваля от трупа и да му сложа червената рокля. Това беше нещо, което не бях в състояние да направя.

— Откъде се е появила тази рокля? — попита объркано Реник. Той се обърна към мен. — Виж какво, Хари, вземи кола и иди в дома на Малру. Питай мисис Малру дали момичето е имало такава рокля и доведи някого да идентифицира трупа.

Втренчих се в него.

— Искаш да кажеш, че трябва да се срещна с мисис Малру?

— Разбира се — рече нетърпеливо Реник. — Съобщи и на стареца. Вземи О’Рейли със себе си, той ще идентифицира трупа. Малру няма защо да я вижда. Ако иска да дойде, предупреди го, че гледката не е приятна, ама не забравяй да питаш и за роклята, важно е.

— Добре — казах аз и доволен да се махна от меркурия и неговото зловещо съдържание, се качих в полицейската кола и потеглих.

Най-после щях да имам възможност да говоря с Рея. Реник щеше да открие откъде е дошла роклята в синьо и бяло. Рея я беше купила. Чакаше я най-голямата изненада в живота й.

След десет минути спрях пред дома на Малру. Изтичах нагоре по стълбите и натиснах звънеца.

Икономът ми отвори вратата.

— От полицията — казах аз. — Мистър Малру, моля.

Той се дръпна и ме пусна да вляза.

— Мистър Малру никак не е добре тази сутрин. Все още е в леглото. Не искам да го безпокоя.

— Може и мисис Малру… важно е.

— Ако почакате един момент, сър…

Той тръгна по дългия коридор. Изчаках да вземе малко преднина и поех тихо след него. Той спря, отвори една остъклена летяща врата и влезе в зимната градина, където Рея се беше излегнала в един шезлонг. Беше облечена в светлосиня риза и бели панталони. Изглеждаше изключително спокойна и красива, както се излежаваше там на слънцето. Четеше вестник и вдигна очи, когато икономът се приближи до нея.

Нямаше да му дам възможност да я предупреди. Влязох и аз.

Рея ме видя и се вцепени. В миг присви очи, после лицето й стана безизразно.

— Кой е този? — попита тя иконома.

Щом той се обърна, тръгнах към нея.

— Аз съм от полицейското управление. Много ви моля да ме извините за безпокойството, но е важно.

Рея махна с ръка и освободи иконома. И двамата мълчахме, докато стъклената врата не се разлюля след него, тогава дръпнах един стол и седнах.

— Здравейте — рекох. — Спомняте ли си за мен?

Тя се облегна назад, взе си цигара и я запали. Ръцете й не трепваха.

— Трябва ли да си спомням за вас? — повдигна вежди тя. — Какво искате?

— Намериха трупа — казах аз. — Но не в бунгалото, където искахте да го намерят. Намериха го в багажника на една открадната кола.

Тя хвърли угарката на настланата с камъни алея.

— О? Мъртва ли е?

— Дяволски добре знаете, че е мъртва!

— Да не би да сте се скарали за парите? Не биваше да я убивате, мистър Барбър.

Безсрамното й държане ме вбеси.

— Няма да се отървете — казах аз. — Вие сте виновна за смъртта й и го знаете!

— Така ли? — Тя отново повдигна вежди. — Не мога да си представя кой друг освен вас ще повярва в това.

— Не се самозалъгвайте. Вие имате причини да я убиете. След смъртта на съпруга ви половината богатство щеше да наследи тя. За вас е много по-удобно да получите цялото наследство, нали така?

— Разбира се — усмихна се Рея. — Но по една случайност вие сте този, който е замислил отвличането. Вие трябваше да я чакате в бунгалото. Когато е била убита, аз бях на легло и мога да го докажа. А вие къде бяхте?

— Ако хванат мен ще хванат и вас.

— Така ли? Според мен ще трябва да решават на кого да повярват — на вас или на мен. Някак си не мога да си представя, че полицията ще повярва на един бивш затворник.

— Точно така, само че на мен това ми беше ясно от самото начало — И взех предпазни мерки. В бунгалото имаше магнетофон. Целият ви план за отвличането е записан. Не се самозалъгвайте, че не сте замесена в тази каша, вече е късно.

Изведнъж тя стана много спокойна. Блесналите и очи ме гледаха втренчено.

— Магнетофон ли?

— Да. Целият ни план за отвличането е записан. Вие имате мотива за престъплението. Мен може да ме изпратят на електрическия стол, но вие ще отнесете поне двайсет годинки.

Това я стресна здравата. За миг безизразната и маска се смъкна. Ръцете и се свиха в юмруци, лицето й побеля. Изглеждаше състарена и зла.

— Лъжеш!

— Така ли мислите? Ако ме хванат, ще хванат и вас. Не бяхте достатъчно хитра. Сега е най-добре да започнете да се молите да не ме хванат.

Тя възвърна самообладанието си. Безизразната маска се върна на лицето й.

— Значи не сте чак такъв глупак, за какъвто ви мислех, мистър Барбър. Е, ще видим какво ще излезе накрая.

— Да, ще видим.

Стъклената врата се отвори и аз се обърнах. Висок набит мъж в спретната шофьорска униформа стоеше на прага. Това трябва да беше бившият полицай О’Рейли. Видях, че ме оглежда с любопитство. Учудих се, че е горе-долу на моята възраст. Сивкавата му коса бе късо подстригана. Едрото му месесто лице беше грубо и красиво, а спокойните сиви очи гледаха остро и изпитателно, както на повечето полицаи.

— Колата е готова, госпожо — каза той.

— Няма да излизам тази сутрин — отвърна Рея и стана. — Мистър Малру никак не е добре.

Тя тръгна през градината.

— Мисис Малру… — обадих се аз.

Рея спря и се обърна.

— Когато намерили трупа на мис Малру, видели, че е облечена с памучна рокля в синьо и бяло. Нещо съвсем евтино. Лейтенант Реник пита откъде е тази рокля. Вие сигурно си спомняте, че когато е напуснала къщата, мис Малру е била облечена с червена рокля. Лейтенант Реник се интересува дали не знаете нещо по този въпрос.

Мислех, че съм я стреснал с това, но лицето й не трепна.

— Знам за тази рокля — каза тя. — Аз й я купих. Това е плажна рокля. Държеше я в колата си. Като ходеше на плажа, се обличаше с нея. Може би ще предадете това на лейтенанта.

Тя се обърна и тръгна към стъклената врата, която О’Рейли държеше отворена.

Премаля ми от притеснение. Ако можеше така спокойно и находчиво да отговаря на подобни въпроси, нямаше ли да се измъкне с приказки и от историята с магнетофонния запис? Тя можеше да признае, че заедно сме замислили отвличането, но това още не значеше, че е замесена в убийството.

— Вие сте Барбър, нали? — попита О’Рейли и тонът му ме накара да застана нащрек. — Лейтенантът ми каза за вас. Намерили ли са я?

Внимавай, казах си аз. Този човек е бивш полицай. Той е трениран да забелязва и най-малкото нещо, което буди подозрение, а каквото забележи, веднага ще бъде предадено на Реник.

— Намериха я. Реник иска да дойдете да я идентифицирате.

О’Рейли се намръщи.

— Може би старецът трябва да го направи.

— От два дена е мъртва и е била затворена в багажника на една кола. Малру не бива да я вижда.

— Е, добре. — Сивите му очи огледаха лицето ми. — А откупа намериха ли?

— Не.

— Казах на лейтенанта: намерете откупа и ще намерите убиеца, толкова е просто.

— Чакат ни. Да вървим.

— Трябва да съобщя на стареца къде отивам — рече О’Рейли. — Ей сега идвам. — Той тръгна през градината, после изведнъж спря и се обърна. — Намериха ли някакви следи от онзи, дето я е удушил? От снимката във вестника не излезе ли нещо?

Това ме сепна. Бях забравил за снимката.

— Не.

— Лейтенантът е умен човек. Ще види сметката и на тоя случай. Преди работех с него. Знае си работата.

Докато го наблюдавах, аз си извадих цигарите. Готвех се да запаля и изведнъж настръхнах от зловещо предчувствие.

Намериха ли някакви следи от онзи, дето я е удушил?

Не бях споменавал как е била убита Одет нито пред него, нито пред Рея. Трупът току-що беше намерен. Дори вестниците не бяха надушили нищо. Тогава откъде О’Рейли знаеше, че е била удушена?

Цигарата се изплъзна от пръстите ми.

Той беше! Любовникът! Бившият полицай, на когото Реник се доверяваше напълно и който имаше възможност да знае как се развива всичко и да живее на няколко метра от спалнята на Рея. О’Рейли!

Откъде знаеше, че Одет е удушена, ако не я беше удушил самият той?