Джеймс Хадли Чейс
Още един глупак (2)

II

Една седмица след излизането ми от затвора внезапно се събудих в шест и половина сутринта. Сънувах, че съм пак в килията и ми трябваха една-две минути, да проумея, че лежа в собствената си спалня и Нина спи до мен.

Лежах по гръб, вперил поглед в тавана, и отново и отново се питах как ще си изкарвам прехраната — въпрос, който непрекъснато си бях задавал през последните седем дни. Бях опитал вече да се върна към журналистиката. Както очаквах, за мен там нямаше място. Влиянието на Къбит проникваше навсякъде като пипалата на октопод. Даже в местното вестниче ги беше страх да чуят за мене.

Нямаше какво друго да върша. Писането бе моята професия, но аз не бях писател. Бях репортер. Трябваха ми факти, за да представя добър материал. Бях загубен без възможностите, които можеше да ми даде само някой вестник.

Погледнах Нина, която спеше до мен.

Бях се оженил за нея две години и три месеца преди да вляза в затвора. Тогава тя беше на двайсет и две, аз — на двайсет и седем.

Имаше тъмна къдрава коса, кожата и бе с цвят на слонова кост. И двамата бяхме на мнение, че не е красива според общоприетите представи, но аз бях заявил, че е най-привлекателната жена, която съм виждал, и още мислех така.

Наблюдавах я, докато спеше; личеше си колко много бе страдала. Кожата около очите й бе прекалено опъната. Ъгълчетата на устните и бяха отпуснати, за разлика от времето преди затвора, и имаше тъжен вид — никога не бе изглеждала така в съня си. Трябва наистина да й е било много тежко. Бях и оставил три хиляди долара в общата ни сметка, но те се бяха стопили бързо — хонорарът на адвоката ми и последната вноска за къщата бяха погълнали по-голямата част и тя е трябвало да си търси работа.

Поработила на различни места, докато накрая, както Реник ми каза, открила, че има дарба в си намерила постоянно място при един човек, който продавал керамика на туристите. Той правел съдовете, а тя ги украсявала. През последната година печелела на шейсет долара на седмица и смяташе, че това ще ни стигне, докато си оправя работите.

В банката ми бяха останали, само двеста долара. Ако не си намерех работа преди да свършат тези пари, щеше да се наложи да искам от Нина за автобусни билети, за цигари и тъй нататък — при тази мисъл направо се чувствах скапан.

Отчаян, предишния ден се бях опитал да намеря временна работа — каква да е, само да изкарам малко пари. Ала след като препусках цял ден, отново се върнах вкъщи с празни ръце. Бях прекалено добре известен в Палм Сити, за да си намеря дори черна работа. Онези, които търсеха работна ръка, се смущаваха, като ме видеха.

— О-о, мистър Барбър, вие се шегувате — често ми казваха. — Това не е работа за вас.

Нямах смелост да им кажа, че съм останал без пукната пара, и явно изглеждаха облекчени, когато пусках някоя шега и си отивах.

— За какво си се замислил, Хари? — попита Нина, като се обърна в леглото и ме погледна.

— За нищо… дремех.

— Тревожиш се, но няма за какво. Ще се справим. С шейсет долара на седмица ще я караме добре. Няма да умрем от глад. Имай търпение. Все ще ти падне някоя подходяща работа.

— А докато я чакам тая подходяща работа, ти ще ме издържаш. Да-а, това е чудесно. Ще бъде удоволствие за мен.

Тя вдигна глава и ме изгледа втренчено. В очите й имаше тревога.

— Ние с теб сме съдружници, Хари. Като си намериш работа, ще напусна моята. Но щом нямаш работа в момента, аз ще работя. Така постъпват съдружниците.

— Благодаря, че ми каза.

— Хари… тревожа се за тебе. Може и да не си даваш сметка, но много си се променил. Станал си груб и озлобен. Трябва да се опиташ да забравиш. Ние с теб ще живеем заедно и твоето отношение…

— Знам — казах аз и станах от леглото. — Извинявай. Ако и ти беше прекарала три години и половина в затвора, сигурно щеше да се чувстваш по същия начин. Ще направя кафето. Поне за това ме бива напоследък.

Това, което ви разказвам, се случи преди две години. Сега, като погледна назад, виждам нещата в истинската им светлина и разбирам, че съм бил слабохарактерен. Виждам, че скалъпеното обвинение и затворът ме бяха смазали. Не бях груб и озлобен, а преизпълнен със самосъжаление.

Ако бях достатъчно силен, щях да продам къщата и да замина с жена си някъде, където никой не ме познава, за да започна кариерата си отново. Вместо това обикалях да търся една несъществуваща работа и се правех на мъченик.

През следващите десет дни се преструвах, че търся тази несъществуваща работа. Пред Нина си давах вид, че обикалям по цял ден, но това беше лъжа. Като попитах на две-три места и ми откажеха, аз търсех убежище в най-близкия бар.

Докато бях журналист, не пиех кой знае колко, но сега започнах здравата да се наливам. Уискито бе моето вълшебно избавление. С пет-шест чаши в стомаха всичко ми ставаше безразлично. Пет пари не давах дали имам работа, или не. Можех да се прибера у дома и да гледам как Нина работи до изнемога не, без да се чувствам като последния подлец.

Дори открих, че като съм на градус, лесно мога да я лъжа.

— Тая сутрин говорих с един тип и май ще се спогодим — казвах й аз. — Иска да напиша серия статии за неговия хотел, но първо трябва да говори със съдружника си. Ако стане, ще изкарвам повече от триста на седмица.

Нямаше никакъв тип, никакъв съдружник и никакъв хотел, но лъжата ми позволяваше да си придавам важност, а това беше необходимо за моето самочувствие пред Нина. Дори когато се наложи да заема десет долара от нея, за лице и казах, че скоро ще бъда пълен с пари.

Но изтърканите лъжи не минават и след време започнах да усещам, че Нина познава, когато я мамя. Тя се преструваше, че ми вярва и точно там й беше грешката. Трябваше да ме накара да си разкрия картите и тогава може би щях да престана да се самозалъгвам, но не го направи и аз продължих да пия, да лъжа и да си стоя в задънената улица.

И един следобед, както седях в един бар с изглед към морето, се случи това, за което искам да ви разкажа.

Наближаваше шест часът. Доста бях къркан. Бях обърнал осем чаши уиски и с нетърпение очаквах деветата.

Барът беше малък и тих, нямаше много посетители. Тук ми харесваше. Можех да си седя в ъгъла, да гледам през отворения прозорец, да наблюдавам как хората се излежават на плажа. От пет дни бях постоянен клиент. Барманът — едър, дебел и плешив — ме познаваше. Той, изглежда, разбираше нуждата ми да пия. Щом изпразнех една чаша, веднага ми носеше следващата.

Нямаше много клиенти. От време на време влизаше някой — мъж или жена, — обръщаше набързо чашката, постояваше малко и си отиваше. Те бяха като мене — самотни, без котва, убиваха времето.

В един отдалечен ъгъл близо до масата ми имаше телефонна кабинка. Хората бяха направили пътека до нея. Влизаха, обаждаха се и си отиваха — момчета, момичета, мъже и жени. Телефонната кабинка беше най-търсеното място в бара.

Докато пиех, наблюдавах кабинката — все трябваше да се занимавам с нещо. В пияния ми мозък се въртеше въпросът кои са все пак тези хора, които се затварят зад остъклената врата, с кого говорят. Наблюдавах израженията им. Някои се усмихваха, докато говореха, други се ядосваха, трети изглеждаха така, сякаш лъжеха неубедително като мен. Бях като на театър.

Барманът донесе деветото ми уиски и го сложи на масата. Този път той застана до мене и не мръдна; разбрах, че трябва да си платя сметката. Дадох последната си петдоларова банкнота. Той ми се усмихна съчувствено, докато ми връщаше рестото. Усмивката му говореше, че от пръв поглед разпознава пияниците. Изпитах желание да стана и да му забия един в тлъстото идиотско лице, но вместо това си прибрах рестото и докато търсех някоя по-дребна монета за бакшиш, видях как усмивката му стана още по-широка и той се върна на бара.

В този миг разбрах, че му е ясно на какви нещастни къркачи продава алкохола си, и се засрамих от себе си. Така страшно се засрамих, че ми идеше да изляза и да се хвърля под някоя кола, но за тази цел се искаше кураж, а аз бях оставил моя в килия 114. Нямаше да се хвърля под никоя кола. Щях просто да си седя тука и да се напия до смърт. Така беше по-добре и по-лесно.

Тогава в бара влезе една жена и се затвори в телефонната кабина.

Носеше яркожълт, прилепнал по тялото пуловер и бели панталони. Имаше тъмнозелени слънчеви очила и чанта от жълта и бяла изкуствена кожа.

Веднага привлече вниманието ми: бедрата й бяха едри, набити, панталоните се впиваха в тях. Докато отиваше към кабинката, поклащането на нейния derriere^[1] можеше да привлече погледа и на някой почтен трезвеник.

Аз пък бях непочтен пияница и затова я зяпах без никакви задръжки. Когато долната част на тялото й изчезна от погледа ми и тя се затвори в кабината, вдигнах очи да огледам лицето й.

Беше на около трийсет и три години — руса, с малко едри черти, със студено изражение, но като цяло много, много привлекателна за мъжете.

Изпих половината от деветото си уиски и почнах да наблюдавам разговора й по телефона. Не можех да преценя дали и е приятен, или не. Пречеха ми слънчевите очила, но тя говореше бързо, без да се запъва. Стоя в кабинката по-малко от минута. Излезе и мина покрай мене, без да ме погледне. Прекарах няколко кратки, но приятни мигове, като изучавах правия и гръб, и пищната линия на бедрата, преди вратата да се затвори след нея.

Бях достатъчно пиян, за да си помисля, че ако бях ерген, щях да се влюбя в тази жена. Реших, че жена с такава фигура, държане и външност трябва да е страхотна в леглото. Иначе животът е още по-голяма илюзия, отколкото смятах.

Питах се коя ли е. Дрехите и изглеждаха скъпи. Такива чанти от жълта и бяла кожа не се продаваха във вехтошарски магазини.

Чантата от жълта и бяла кожа.

Влезе с нея в телефонната кабинка, но излезе без чанта.

Така се бях налял, че мисленето ми създаваше трудности. Смръщих лице, опитвайки се да си спомня точно. Беше влязла в телефонната кабинка с чанта в дясната ръка. Бях сигурен, че като излезе, не носеше нищо.

Допих уискито и запалих цигара с разтреперана ръка. Е, и какво? — казах си. Сигурно не бях забелязал чантата на излизане.

Изведнъж тази чанта стана много важна за мене, защото исках да си докажа, че не съм чак толкова гипсиран, колкото бях всъщност.

Изправих се с мъка на крака и отидох до телефонната будка. Отворих вратата и там на поставката видях чантата.

Е, копеле, казах си аз, ти си съвършено трезвен. Веднага разбра, че си е забравила чантата. Пиеш като… като… пиеш и хич не те хваща.

А сега, продължих да си приказвам сам, трябва да надникнеш в чантата и да разбереш коя е тази жена. После я занасяш на бармана и му казваш, че е забравена в телефонната кабина… трябва да му кажеш, иначе ако те видят из улиците с тая дамска чанта от жълта и бяла кожа, някое ченге непременно ще те пипне… Ама ако се обадиш на бармана, ще можеш да й занесеш чантата вкъщи и кой знае… за награда може да получиш нещо повече от целувка… кой знае?

Ето колко пиян бях тогава.

Влязох в кабинката и затворих вратата. Взех чантата и я отворих. Междувременно хвърлих и един поглед през рамо, за да видя дали не ме е забелязал някой. Бившият затворник Барбър, ето кой бях аз, винаги без късмет, винаги си търсех белята.

Никой не ме наблюдаваше.

Обърнах се с гръб, раменете ми бяха достатъчно широки и изпълваха кабинката, вдигнах телефонната слушалка — хитър номер, а!, — долепих я до ухото си и започнах да ровя из чантата.

Вътре имаше златна табакера и златна запалка. Имаше диамантена брошка, която сигурно струваше хиляда и петстотин долара, ако не и повече. Имаше шофьорска книжка. Имаше и тлъста пачка банкноти, най-горната беше от петдесет долара. Ако и другите бяха като нея, тази хубава тлъстичка пачка съдържаше близо две хиляди долара.

При вида на всички тези пари се облях в пот.

Табакерата, запалката и диамантената брошка не ме интересуваха. И трите можеха да бъдат открити, но усетих, че страшно се интересувам от тлъстата пачка.

С тези пари в джоба си нямаше защо утре сутринта да прося от Нина пет долара, нито на следващия ден, нито когато и да е по-късно. Дори да се наливах денонощно, пак щях да успея, да си намеря работа, докато свършат парите.

Бях направо гипсиран. Не само гипсиран, ами бях и скапан. Ако тази богата жена бе толкова тъпа, че да си забрави парите точно тука, напълно заслужаваше да ги загуби.

После някакъв далечен гласец, моят собствен, ми каза: „Да не си полудял? Това е кражба! Ако те хванат, с това досие, дето го имаш, ще ти друснат десет години. Остави тая проклета чанта и да те няма! Какво ти става? Искаш да прекараш още десет години в затвора ли?“

Но този глас беше прекалено далечен, за да ми направи впечатление. Тези пари ми трябваха. Бяха ми паднали от небето. Трябваше само да ги извадя от чантата, да ги пусна в джоба си, да я затворя, да я оставя на поличката и да изчезна.

Барманът не можеше да ме види. Хората непрекъснато влизаха и излизаха от тази кабина. Всеки би могъл да вземе чантата, всеки.

Ето ги парите — може да не бяха точно две хиляди долара, но не бяха и много по-малко.

Исках ги.

Трябваха ми.

Затова ги взех.

Пуснах пачката в джоба си и затворих чантата. Сърцето ми биеше до пръсване и се чувствах като… крадец. Над телефона имаше малко огледалце. Забелязах някакво движение в него. Чантата все още беше в ръцете ми. Погледнах в огледалцето.

Жената стоеше точно зад мене и ме наблюдаваше. Зелените и очила отразяваха светлината, в огледалото се виждаха две малки зелени слънца.

А тя стоеше там.

Не знаех от колко време.

Но стоеше там.