Джеймс Хадли Чейс
Още един глупак (18)

II

Като тръгнах по пътеката в двора, видях Нина и двама войници, които стояха до пакарда. Като чуха, че се приближавам, и тримата се обърнаха.

— Ето го мъжа ми — каза Нина.

— Здравей — рекох й аз. — Какво става тук?

Двамата войници бяха почти деца. Единият бе едър и русокос, с месесто розово лице. Беше му горещо и изглеждаше отегчен. Другият бе дребничък, мургав, с напрегнато интелигентно лице. Правеше впечатление на враждебно настроен и груб човек.

Веднага разбрах, че с него именно ще трябва да се разправям.

— Това вашата кола ли е? — попита той.

Като го пренебрегнах, аз казах на Нина:

— Какво става?

— Търсят отвлеченото момиче — отвърна тя. Гласът и лицето й показваха, че е ядосана. — Искат да отворят багажника.

Вече се бях съвзел. Бях толкова отчаян, че не се страхувах.

— Вие да не си мислите, че съм я скрил тука? — казах аз на дебелия и дори се засмях.

Той ми се усмихна смутено.

— Ама не, сър. Все му повтарям на Джо…

— Ще отворите ли багажника? — попита мургавият. — Имам заповед да претърся всяка къща и кола на тази улица.

— Казах му, че съм си загубила ключовете — обади се Нина. — И го помолих да те почака. От известно време стои тук.

— Съжалявам — рекох на мургавия. — Но нямам ключове. Оставих ги на ключаря. Трябва да направи нови за жена ми.

Той втренчи поглед в мен, проницателните му очички бяха изпълнени с подозрение.

— Много лошо. Имам заповед. Ако нямате ключове, ще трябва да счупим ключалката на багажника.

— Утре сутринта ще бъдат у мен — казах аз, полагайки отчаяни усилия да говоря нехайно. — Елате утре сутринта и с удоволствие ще ви покажа багажника.

— Хайде, Джо — каза дебелият. — Още не сме претърсили и половината улица, става късно.

Джо изобщо не му обърна внимание. Виждах, че се готви да вдигне голям шум.

— Ще разбия багажника — каза той и като се поотдалечи от мен, започна да се оглежда из гаража. Забеляза един крик и го взе.

— Я почакай — казах аз и застанах пред багажника. — Няма да ми повреждаш колата! Ето, виж това нещо — подадох му журналистическата си карта.

Момчето се втренчи в нея, без да я докосва.

— Е, и какво? — размаха той нетърпеливо лоста. — Не ми пука кой си. Имам заповед да претърся всяка кола на тази улица и точно това ще направя!

Погледнах Нина.

— На ъгъла има полицай. Иди да го доведеш.

Когато Нина изтича навън, Джо яростно извика:

— Не ми пука от никакъв полицай. Ще отворя багажника! Дръпни се оттук!

Останах си на мястото.

— Няма да ми пипаш колата — казах. — Ще отворя багажника утре сутринта, като си взема ключовете, не по-рано.

За миг се гледахме втренчено, после той свали лоста.

— Добре, щом така искаш. Хайде, Ханк, дай да избутаме оттука тоя идиот. Аз ще отворя багажника!

— О-о, виж какво, Джо — изломоти смутено дебелият. — Без грубости. Да почакаме полицая.

— Аз изпълнявам заповеди — каза другият и втренчи поглед в мен — — Ще се махнеш ли от пътя ми или искаш да те преместя?

— Плачеш за военен съд — казах аз. — Само се опитай със сила и ще съжаляваш.

Джо погледна Ханк.

— Хайде, дай да го избутаме от тука. Ако пострада, сам си е виновен.

Тъкмо тръгна към мен и на пътеката се появи Нина с едно от ченгетата, които бях видял от другата страна на улицата.

Джо спря, като забеляза едрия набит полицай, който влезе в гаража.

— Какво става тук? — попита полицаят.

— Искам да видя какво има в този багажник — заяви Джо. — Тоя тип няма ключ. Имам заповед. Щях да му разбия багажника, ама не дава.

— Къде е ключът? — попита ме полицаят.

— У ключаря — отговорих аз. — Оставих го, за да ми направят още един.

Той се втренчи в мен, като почесваше с дебел пръст каунестата си глава.

— Кой ключар?

Бях готов за този въпрос.

— Не знам. Дадох го на секретарката си да го занесе. — Показах му журналистическата си карта. Аз работя в областната прокуратура, господин полицай. Утре ще имам ключа. С най-голямо желание ще си отворя багажника. Вътре няма нищо, но ще го отворя утре, за да доставя удоволствие на този приятел. Няма да позволя да ми разбиват багажника.

Ченгето прегледа журналистическата ми карта и погледна неодобрително Джо.

— Виж какво, войниче, няма защо да се нахвърляш така — каза той. — Познаваме този господин. Какво си се разпалил толкова?

Джо се попрегърби. Изражението му стана още по-враждебно.

— Не ми пука кой е той. Имам заповед и трябва да я изпълня.

— Разбий багажника и после ще отговаряш — каза полицаят. — Ще трябва да го платиш.

— Окей, значи ще го платя — каза Джо. — Трябва да го разбия!

Полицаят вдигна рамене и се обърна към мене.

— Така доволен ли сте, мистър Барбър? Нека да разбие ключалката. После ще ви я плати.

Едва си поемах дъх.

— Не, не съм доволен — казах аз. — Колата ми е стара. Може и да не намеря нова ключалка за багажника. Счупена ми е и скоростната кутия. От два дни колата не е вадена от гаража. Ако не ми вярвате, опитайте се да я помръднете.

— Аха? — обади се Джо. — И как ще запалим мотора, като ти няма ключовете. Махни се от пътя ми! Ще отворя тоя проклет багажник! — Той грабна лоста.

Останах на мястото си.

— Дайте да уредим въпроса — рекох аз. — Ще се обадя на лейтенант Реник. Ако той иска да се отвори багажникът, окей, момчето ще го отвори.

Лицето на полицая светна.

— Чудесно, ще говоря с лейтенанта.

Джо захвърли лоста с отвращение.

— Ченгета! — изсумтя презрително. — Окей, дръжте се един за друг, но аз ще докладвам на командира на поделението. Хич не се надявайте, че въпросът е приключен, нищо подобно! Хайде да вървим, Ханк.

Двамата войници тръгнаха по пътеката, като оставиха полицая да гледа смутено след тях.

— Хлапета! — изрече с отвращение полицаят. — Като ги прихване нещо, няма спиране.

— Благодаря — казах аз, като си поех дъх. — Щях да пукна, ама нямаше да го оставя да ми разбие колата.

— Вие бяхте прав. Довиждане мистър Барбър.

Той отдаде чест на Нина и тръгна по пътеката.

— Брей! — обади се Нина. — Направо го намразих това зверче. Още като го видях и си казах, че ще ни създаде неприятности.

Затворих вратите на гаража.

— По-добре да заключа — рекох аз. — Не ми се ще да се домъкне пак тук, като нищо ще го направи.

Тя ми подаде ключа и аз заключих.

Заедно се върнахме вкъщи.

— Какво става, Хари? Хората мислят, че момичето е мъртво. Всички говорят за това. Какво е станало? — попита Нина, като влязохме в хола.

— Не знам. Дай нещо за пиене, а? Цял ден препускам и направо съм свършен.

Съблякох сакото си и го хвърлих на канапето, после се отпуснах в един шезлонг и си разхлабих вратовръзката.

Нина приготвяше уиски със сода.

— Какво ще правим с колата — попита тя.

— Ще трябва да почака. Не можем да си позволим нова скоростна кутия.

Тя донесе чашите.

— Искаш ли цигара?

— Да.

Нина ми подаде кутията.

— Запалката е в джоба ми.

Тя взе сакото ми и мушна ръка в джоба. Мозъкът ми сигурно беше изключил. Така бях свикнал Нина да се грижи за мен.

— Хари!

Гласът и изведнъж ме накара да застана нащрек.

Тя държеше в ръката си двете връзки ключове и ги гледаше с широко отворени очи.

Устата ми пресъхна.

Нина вдигна очи.

— Хари!

Двамата мълчахме и се гледахме втренчено, после чашата се изплъзна от ръката ми и се разби на парченца върху паркета.