Джеймс Хадли Чейс
Още един глупак (17)

I

— Каква жена! — каза Медоус и седна зад бюрото си. — Какво ще кажеш, Джон? Главата си залагам, че Кеъри говори истината.

— А, разбира се — отвърна Реник. — Все пак имаме и друг свидетел — Кърби също каза, че човекът бил висок, с широки рамене. Е, вече имаме нещо налице. Човекът, когото търсим, е висок около един и осемдесет и три, тежи осемдесет килограма, пуши цигари „Лъки Страйк“, притежава разнебитена кола, носил е тъмен спортен костюм с външни джобове и е бил без шапка. Почти сме готови да му направим словесен портрет. — Изведнъж се обърна към мене. — Колко тежиш, Хари?

— Около седемдесет и пет, предполагам — казах дрезгаво. — Какво общо има тук моето тегло?

— Хрумна ми нещо. Кеъри каза, че по фигура приличаш на онзи. Ще ти направим снимка, ще изтрием лицето и ще я разпратим по вестниците. Ще искаме да узнаем дали някой не е виждал такъв човек около паркинга на Лоун Бей и „Пиратската колиба“ — Той погледна Медоус. — Какво ще кажете, сър?

— Чудесна идея! — разпалено се съгласи Медоус. — Ще направим още нещо. — Той извика секретарката си. — Мис Леъм, веднага излезте да купите спортен костюм за мистър Барбър. Да бъде тъмнокафяв и с външни джобове, нещо скромно. Искам го възможно най-бързо.

Мис Леъм ме огледа, кимна и излезе.

— Джон, докато чакаш, набави ми списъка на пътниците. Искам имената на всички, които са пътували между десет и половина и полунощ. — А на мен рече: — Какво ще кажете за една статийка за мен — нещо лично, какви хобита имам, за семейния ми живот, за децата, жена ми и тъй нататък. Няма нужда да ви обяснявам. Цялата тази плява я има в досието. Гледайте да излезе в „Таим енд Нюзуик“.

Като се върнах в стаята си, затворих вратата и седнах с подкосени крака зад бюрото. Бях в капан. Фотографската идея на Реник можеше да се окаже опасна. Макар да бях доста сигурен, че никой не ме е видял в „Пиратската колиба“, имах достатъчно журналистически опит, за да знам, че винаги може да се намери някой, който ме е видял, без да го забележа. Това се отнасяше и за Лоунбейския паркинг. И най-глупаво бях занесъл куфара на Одет в чакалнята на летището. Там беше претъпкано. Щом снимката ми се появеше във вестниците, някой случаен наблюдател можеше да си спомни, че ме е виждал.

Но от главата ми не излизаше мисълта как ще се отърва от трупа на Одет. Това трябваше да стане тази вечер. Не можех да я оставя по-дълго в багажника. Трябваше да наема кола. Уплахата ми се засили, като се сетих, че нямам пари. Трябваше да отида в сервиза и да измоля една кола от собственика, без да плащам депозит. В портфейла ми бяха останали точно два долара и нямах представа колко има у Нина. Заплата щях да получа най-рано в края на седмицата.

А после, като намерех кола, щях да пренеса в нея трупа на Одет. Как щеше да стане това, та Нина можеше всеки момент да ме изненада? Трябваше да го направя, когато тя спи. Щях да й кажа, че ще работя до късно и щях да чакам да заспи, за да свърша всичко.

Ами ако някой от онези, които претърсваха, ме забележеше?

Умът ми отказваше да възприеме ужасния риск, на който щях да се изложа.

Нямах време да мисля повече за това, защото телефонът нададе неизменния си вой. Трябваше да пиша статията за Медоус. Като я довършвах, влезе мис Леъм с костюма, следвана от Реник.

Здравата се стреснах, като видях костюма. Беше точно копие на моя. Бях го купил скоро след като напуснах затвора, за да имам нещо ново за носене.

Като си отиде мис Леъм, Реник каза:

— Хайде преоблечи се, Хари. Фотографът чака. Искаме да пуснем снимките във вечерните издания.

Облякох костюма и отидох с Реник при фотографа. След половин час имахме десетина готови снимки.

С ужасното чувство, че извършвам самоубийство, направих описание на себе си и го залепих на гърба на снимките. Занесох ги на Медоус.

Лицето ми беше изтрито, но въпреки това не бе трудно да се позная.

Медоус разгледа снимките, кимна и извика мис Леъм, за да ги разпрати на местните вестници.

Тъкмо излизах и се появи Реник.

— Списъкът на пътниците е готов — каза той. — Но няма да ни помогне. Между десет и половина и полунощ е имало само два самолета. Единият за Япония, другият за Сан Франциско. Японският не ни върши работа. На самолета за Сан Франциско е имало петнайсет пътника. Четиринайсет от тях са били бизнесмени със съпругите си. Те редовно пътуват по тази линия и стюардесата ги познава добре. Петнайсетият пътник е момиче, което пътувало само.

— Това не ни е от полза. Аз търся момиче, което е пътувало с някакъв мъж. Има малка възможност похитителят така да е уплашил момичето, че да са пътували заедно. Как се е казвала самотната пътничка?

— Записана е като Ан Харкорт — отвърна Реник. — Стюардесата я забелязала. Била червенокоса. Сигурен съм, че не е била Одет Малру.

Студената топка в стомаха ми се стопи. Краката ми изведнъж се подкосиха и трябваше да седна.

Медоус хвърли списъка в кошчето за смет.

— Е, това беше една възможност. Може би със снимката ще имаме повече късмет.

Минаваше седем. Навъртах се наоколо, до осем слушах телефонните съобщения за претърсването, после казах на Реник:

— Да си отивам ли вкъщи? Ако стане нещо, ще ми звъннеш.

— Ами да, разбира се, Хари. Отивай.

Върнах се в стаята си и се обадих на Нина.

— Може да позакъснея. Какво ще правиш тази вечер?

— А, нищо. Ще те чакам.

— Виж какво, защо не идеш на кино? Какво ще правиш вкъщи сама? Дават хубав филм в „Капитол“. Защо да не го видиш?

— Не ми се ходи сама, Хари. Ще те чакам.

Само да можех да я изкарам от къщи за няколко часа!

— Ще ми бъде много приятно, ако отидеш, Нина. Толкова често оставаш сама.

— Но, мили, не ми се ходи сама на кино, дори да можехме да си го позволим — Кога ще се върнеш? Да ти стопля ли вечерята?

Вдигнах ръце. Ако продължавах, да настоявам, щеше да й се види подозрително.

— Сигурно след около час. Да, стопли ми вечерята. Ще се видим.

— Ох, Хари, още не съм си намерила ключовете за колата.

Започнах да се ядосвам.

— Като не можеш да я използваш, за какво се притесняваш? Засега до скоро виждане — казах аз и затворих телефона.

Известно време седях така, вперил невиждащи очи в часовника на бюрото си. Обикновено Нина си лягаше към единайсет. Трябваше да чакам най-малко до един, преди да посмея да докосна трупа на Одет. Колкото повече наближаваше време да действам, мисълта за онова, което трябваше, да направя, ме караше да треперя от ужас. Но се налагаше. Къде щях да изхвърля трупа? Щях ли да посмея да отида до сребърната мина? Знаех, че вече са я претърсили. Едва ли щяха да я претърсват отново. Ако успеех да стигна дотам, без да ме забележат, може би никога нямаше да намерят трупа. Но можех ли да стигна дотам? Преди да напусна стаята на оперативната група, аз бях разгледал картата, на която Реник отбелязваше как напредва претърсването. Движеха се по магистралата, като се отдалечаваха от мината и отиваха към нашата къща. До един часа магистралата щеше да бъде чиста, можех да срещна само някоя случайна патрулна кола. В качеството си на агент за връзка с широката публика можех да, ги излъжа нещо и да мина, ако — това ако беше с голяма буква — ми издържаха нервите. А те вече не издържаха. Бях в ужасно състояние.

Най-напред трябваше да наема кола. Това беше първата крачка.

Взех автобус и отидох до кварталния гараж. Като влизах там, беше девет без десет.

Тед Браун, осемнайсетгодишният младеж, когото добре познавах, седеше в малката канцелария и четеше за конните състезания. Изпитах облекчение, като видях, че няма и следа от Хамънд, собственика на гаража.

— Здравей, Тед — казах аз, като отворих вратата. — Изглеждаш много зает.

Той глуповато ми се усмихна. Остави вестника и се изправи.

— Здрасти, мистър Барбър — каза той. — Тъкмо се опитвах да отгатна кой ще спечели. С малко късмет ще успея. От една седмица хич не ми върви.

— А на мен никога не ми върви. Виж какво, Тед, и аз нещо имах лош късмет напоследък. Пакардът ми отиде на кино. Изгърмя скоростната кутия.

На лицето му се изписа загриженост.

— Гледай ти! Съжалявам. Това е сериозна работа.

— Аха. Искам да наема една кола за тази вечер. Имаш ли нещо свободно?

— Ама разбира се, мистър Барбър. Можете да вземете ей онзи шевролет. Само за тази вечер ли?

— Да. Утре сутринта я връщам. — Тръгнах към шевролета. — Имам спешна среща в Палм Бей.

— Ще ви дам формуляра да го попълните, мистър Барбър. Трийсет долара за депозит и за осигуровката.

Спрях.

— Бързам, Тед. Нямам пари в себе си. Утре ще си оправим сметките.

Момчето объркано се почеса по главата.

— На мистър Хамънд май няма да му се хареса това, мистър Барбър. Не мога да го направя на моя отговорност.

Засмях се пресилено.

— Какво ти става, Тед? По дяволите, аз съм ви постоянен клиент от десет години. Мистър Хамънд с удоволствие би ми услужил.

Лицето му се разведри.

— Май сте прав, мистър Барбър. Може би само трябва да подпишете формуляра. А утре, като върнете…

— Разбира се.

Последвах го в канцеларията и нетърпеливо зачаках да намери формуляри. Намери един и го сложи на бюрото пред мен.

Като си вадех писалката, една кола влезе в гаража.

Беше Хамънд.

Ако бях дошъл пет минути по-рано, вече щях да съм на път. Сега ме чакаха разправии. Разбрах това, щом видях как се промени изражението на лицето му.

Като влезе в канцеларията, аз някак успях да си наложа да му се усмихна.

— Здравейте, мистър Хамънд — казах аз. — Вие нещо по късното.

— Добър вечер — каза той отсечено. И погледна намръщено към Тед. — Какво става тук?

— Ще наема шевролета — обясних. — Счупи ми се скоростната кутия. Ще трябва да се заемете с нея някъде през следващата седмица. Имам спешна среща в Палм Бей и ми трябва кола.

Той се поуспокои.

— Това добре. Моля попълнете формуляра. Трийсет долара за бензина, застраховката и депозита.

Започнах да попълвам формуляра. Така ми трепереше ръката, че сам не можех да си позная почерка.

— Ще се разплатя утре, като ви върна колата — рекох аз колкото може по-небрежно. — Неочаквано ми се наложи да пътувам. Нямах време да изтегля пари, преди да затворят банките. Ще ви платя утре.

Подписах се със замах и побутнах формуляра към него.

— Дай ми кредитната карта на мистър Барбър — каза той на Тед.

Тед му я подаде и отиде в гаража. Изглеждаше смутен.

Хамънд прегледа картата, погледна и мен и лицето му стана сурово.

— Мистър Барбър, вие ми дължите сто и петдесет долара за ремонти, бензин и масло.

— Ама разбира се, знам. Утре ще ви платя. Съжалявам, че така съм си просрочил кредита.

— Ще се радвам, ако стане утре. — Последва пауза. — Съжалявам, мистър Барбър, но докато не си уредите сметката, не мога да ви отпусна повече кредит.

Едва се овладях. Стиснах юмруци и казах:

— Вижте какво, спешно ми трябва кола. От десет години съм ви клиент. Не бива да се държите така с постоянните си клиенти. Нямаше да ви моля за тази услуга, ако не бързах толкова.

— Ако искате да отидете до Палм Бей, мистър Барбър, има рейс. От осемнайсет месеца не сте ми плащали нищо — заяви Хамънд. — Много пъти съм го казвал на мисис Барбър. И все едно и също: ще платя утре. Много съжалявам, но повече кредит няма да ви дам. Ще получите шевролета, като си платите депозита и си уредите сметката. Край.

Толкова зле се почувствувах, че ми идваше да умра. Трябваше да взема тази кола! Животът ми зависеше от това!

— Работата е много, много спешна — казах аз, като се стараех да овладея гласа си. — Тази вечер ми трябва кола. Ето какво ще направя. Ще ви оставя бижутата на жена си като депозит. Струват двеста-триста долара. А утре ще ви платя цялата сметка. Може да не сте чули, че вече имам работа. Аз съм в областната прокуратура, отговарям за пресата. — Извадих журналистическата си карта и му я показах.

Той я погледна и ми я върна.

— Щом работите за областния прокурор, мистър Барбър, по-добре поискайте полицейска кола, като е толкова спешно. Не ми трябват бижутата на жена ви. Аз не работя по този начин.

И тогава внезапно си спомних, че в багажника на колата ми има чанта, която съдържа петстотин хиляди долара! Какво правех аз, защо стоях тука и молех този негодник да ми направи услуга, когато можех да го купя с целия му проклет гараж, само да поисках! Щях да взема от тези пари! Това беше опасно, но нямаше нищо по-опасно от трупа на Одет в гаража ми.

— Щом е така, вървете по дяволите — казах аз и напуснах сервиза.

На около миля от къщи имаше гараж, който работеше денонощно. След като Нина си легнеше, щях да отида там и да наема кола, като платя с част от онези пари.

Тръгнах по дългото шосе, което водеше към нашата къща. Насред път видях двама полицаи, които идваха насреща ми по другия тротоар. Те спряха пред една съседна къща, единият бутна вратата и закрачи по пътеката. Другият тръгна към следващата къща.

Претърсваха къща по къща и бяха стигнали до нашата улица!

Със свито от страх сърце аз ускорих крачка. Като видях нашата къща, замръзнах на място.

Вратите на гаража, които бях заключил снощи зееха отворени!

За един дълъг миг просто застинах така, потискайки неудържимото желание да се обърна и да хукна да бягам, да бягам, докато ми държат краката. Бяха ли намерили трупа? Дали не се криеха някъде, за да ме арестуват?

Един от полицаите излезе от отсрещната къща. Той втренчи учуден поглед в мен.

Овладях се и тръгнах към дома.