Джеймс Хадли Чейс
Още един глупак (3)

I

При такъв шок сърцето ти замира, мозъкът ти се вцепенява, тялото ти изстива, все едно че умираш.

Стоях и гледах в огледалото на стената на кабинката, стиснал чантата в ръка, вперил очи в двете огромни зелени парчета стъкло на нейните слънчеви очила, и все едно че бях мъртъв.

Изведнъж изтрезнях. Алкохолните пари, замъглили съзнанието ми, отлетяха — сякаш бръснач разпори някакъв воал.

Тя щеше да повика бармана, щяха да намерят пачката в джоба ми, щеше да дойде полиция. Пристигнеха ли ченгетата, щяха без много усилия да ме пъхнат в затвора като чувал с картофи, но не за четири години — този път присъдата щеше да бъде много по-голяма.

Пръстите й леко почукаха на остъклената врата. Оставих чантата на поставката, обърнах се и отворих вратата.

Жената се дръпна малко настрани, за да ми направи място да мина.

— Мисля, че съм си забравила чантата… — каза тя.

— Да — отвърнах аз. — Тъкмо щях да я дам на бармана.

Навярно най-доброто, което можех да направя тогава, бе да се шмугна покрай нея и да изтичам на улицата, преди да е отворила чантата и да е разбрала, че парите липсват. На улицата можех да ги хвърля, тогава да видим кой лъже, тя или аз.

Понечих да тръгна и спрях. Барманът бе пристигнал и с тялото си преграждаше пътя ми. Изглеждаше объркан, приближи се към нас, а огромното му туловище все така препречваше пътя ми към вратата.

— Досаждат ли ви, госпожо? — попита той.

Тя бавно извърна глава. Имах чувството, че каквото и да се случи, тази жена винаги ще си остане спокойна и сдържана.

— А, не. Толкова съм глупава, че си забравих чантата в тази кабина. Господинът се канел да ви я предаде.

Барманът ме погледна с подозрение.

— Наистина ли? — попита. — Е, добре, щом така твърди.

Стоях като истукан. Устата ми бе така пресъхнала, че нямаше да мога да проговоря дори да знаех какво да кажа.

— Има ли нещо ценно в чантата ви, госпожо? — попита барманът.

— Ах, да. Как можах да я забравя!

Гласът й беше ясен, суров. Объркано се питах дали очите й зад слънчевите очила също гледат сурово.

— Не е ли по-добре да проверите дали не липсва нещо? — продължи той.

— Да, прав сте.

Попитах се дали едно бързо кроше ще ме спаси от това положение. Реших, че няма да стане. Барманът приличаше на човек, който навремето е понесъл доста крошета и те са му се отразили добре.

Жената мина покрай мене, влезе в кабината и си взе чантата.

Докато я наблюдавах, сърцето ми почти беше спряло. Излезе, отвори чантата си и погледна в нея. Тънките й пръсти със сребрист лак на ноктите прехвърляха съдържанието, а лицето й остана безизразно.

Барманът дишаше тежко. Поглеждаше ту нея, ту мене.

Жената вдигна очи.

Ето, сега, помислих си аз. След половин час съм в затвора.

— Не, нищо не липсва — каза тя. После бавно извърна глава и ме погледна право в очите. — Благодаря ви, че ми я пазихте. Какво да се прави, много съм небрежна.

Аз мълчах.

Барманът сияеше.

— Всичко наред ли е, госпожо?

— Да, благодаря ви. Мисля, че можем да се почерпим по този случай. — Тя погледна към мене. Кръглите зелени стъкла нищо не ми говореха.

— Може ли да ви почерпя една чашка, мистър Барбър?

Значи ми знаеше името. Не бях чак толкова изненадан. В деня на излизането ми от затвора „Хералд“ помести моята снимка и съобщение, че съм освободен, след като съм излежал четиригодишна присъда за убийство. Не бяха пропуснали да споменат, че съм извършил престъплението в пияно състояние. Снимката беше хубава и бе сложена на първа страница, та нямаше как някой читател да я пропусне. Такъв сладък номер само Къбит можеше да измисли.

Стоманените нотки в гласа й ми подсказаха, че е по-здравословно да приема поканата, затова казах:

— Е, нямаше нужда, но все пак благодаря. Тя се обърна към бармана.

— Два пъти уиски със сода и много лед.

Жената мина покрай него и седна на масата, на която бях седял преди малко.

Настаних се срещу нея.

Тя отвори чантата, извади златната табакера и ми предложи цигара.

Взех една. И тя си взе. Запали ми със златната запалка, после на себе си; до това време барманът успя да се появи с две чаши уиски. Остави ги на масата и си тръгна.

— Как се чувствате на свобода, мистър Барбър? — попита тя, като изпускаше дим през ноздрите си.

— Добре.

— Виждам, че вече не сте репортер.

— Не съм.

Наклони чашата си и кубчетата лед звъннаха, а тя я погледна така, сякаш я интересуваше повече от мен.

— Често съм ви виждала да влизате тук — махна със сребристите си нокти към прозореца. — Имам малка вила отсреща.

— Блазе ви.

Тя взе чашата си и отпи от уискито.

— Тези чести посещения на бара не означават ли, че още не сте си намерили работа?

— Да.

— Има ли надежда да намерите нещо?

— Да.

— Сигурно никак не е лесно.

— Да.

— Какво ще кажете, ако ви предложа работа?

Намръщих се.

— Не ви разбирам. Работа ли ми предлагате?

— Възможно е. Това интересува ли ви?

Посегнах към чашата, после се отказах. Бях пил повече, отколкото трябва.

— Каква е работата?

— Много добре платена, много поверителна, свързана с малък риск. Това смущава ли ви?

— Да не би да става въпрос за нещо незаконно?

— А не… не е незаконно… нищо подобно.

— Не разбирам. А откъде идва рискът? Готов съм да върша всякаква работа, стига да знам каква точно.

— Разбирам ви — тя отново отпи от чашата си. — Но вие не пиете, мистър Барбър.

— Знам. Каква е работата?

— Разполагам с много малко време в момента, а и мястото не е подходящо за обсъждане на поверителни въпроси, нали така? Нека ви се обадя по телефона. Може да се срещнем на някое по-удобно място.

— Номера ми го има в телефонния указател.

— Тогава ще ви позвъня. Може би утре. Ще си бъдете ли вкъщи?

— Ще внимавам да не забравя.

— Аз ще платя. — Тя отвори чантата, после се намръщи. — О, бях забравила.

— Аз не съм забравил.

Извадих пачката от джоба си и я пуснах в скута й.

— Благодаря.

Жената извади пет долара изпод горните петдесет, сложи ги на масата, после постави пачката в чантата си, затвори я и се изправи.

Аз също станах.

— До утре, мистър Барбър.

Обърна се и напусна бара. Наблюдавах пищната, сладострастна извивка на бедрата й, докато пресичаше улицата. Отидох до вратата и видях как се приближи до паркираните коли. Качи се в един сребристосив ролсройс и замина, като ме остави да зяпам след нея, но не бях чак толкова стреснат, че да не запомня номера на колата.

Върнах се на масата и седнах. Коленете ми трепереха. Пийнах от уискито и запалих цигара.

Барманът дойде и прибра петдоларовата банкнота.

— Бива си я — каза той. — Май е тъпкана с пари. Как се разбрахте? Получи ли възнаграждение?

Изгледах го продължително, станах и излязох. Само за сведение ще спомена, че повече не стъпих там. Дори когато минавах наблизо, видът на този бар извикваше у мен някакво студено, неприятно усещане.

На отсрещния тротоар се намираше местният клон на Автомобилната инспекция. Служителят ми беше добре познат от времето, когато работех за „Хералд“. Казваше се Ед Маршал. Пресякох улицата и влязох при него.

Той седеше зад бюрото и четеше вестник.

— Ах, боже, господи! — извика и се изправи на крака. — Как си, Хари?

Казах, че съм добре и си стиснахме ръцете. Бях доволен от посрещането — повечето от така наречените ми приятели ме отрязваха, щом ги потърсех, но Маршал беше свястно момче, винаги се бяхме разбирали.

Седнах на ръба на бюрото и му предложих цигара.

— Отказах ги — поклати той глава. — Ракът на белите дробове е страшна работа. Как се чувстваш на свобода?

— Добре. С всичко се свиква, дори с живота на свобода.

Побъбрихме десетина минути, после стигнах до истинската причина, която ме бе довела при него.

— Ед, кажи ми кой е собственикът на сиво-черния ролс. Номерът му е АХ1.

— Колата на мистър Малру.

— Така ли? Това ли е номерът?

— Да. Страхотна кола.

Изведнъж загрях.

— Да не искаш да кажеш, че е на Феликс Малру? — възкликнах, втренчил поглед в него.

— Ами да, неговата.

— Че той в Палм Бей ли е? Мислех, че живее в Париж.

— Преди две години си купи тук място. Идва по здравословни причини.

Едва сега усетих, че сърцето ми бис до пръсване, беше ми трудно да запазя спокойствие.

— За един и същи човек ли говорим? За милионера Малру, производителя на цинк и мед? Трябва да е един от най-богатите хора в света.

Маршал кимна.

— Да. Както чувам, бил много болен, за нищо на света не бих си сменил мястото с него.

— Какво му е?

Маршал се намръщи.

— Рак на белите дробове. Никой не може да му помогне.

Погледнах цигарата си и я изгасих.

— Лоша работа. Значи си е купил място тука.

— Аха. Купил е Ист Шор — къщата на Айра Кранли. Всичко е преустроил. Чудесно разположение — собствено пристанище, плаж, плувен басейн и всичко останало.

Добре си спомнях къщата на Айра Кранли. Той притежаваше голямо нефтено находище и си бе построил къща в далечния край на залива. Беше изпаднал в големи финансови затруднения и трябваше да разпродаде всичко. Разпродажбата бе станала по времето, когато бях в затвора. Тогава не знаех кой е купувачът.

Запалих друга цигара, а мислите шеметно се въртяха в главата ми.

— Значи ролсът е негов?

— Това е една от десетината коли, които притежава.

— Един път кола. Де да беше моя.

Маршал кимна с оплешивялата си глава.

— И аз казвам същото.

— А коя е жената, дето я кара? Не можах да я видя добре. Брюнетка с големи слънчеви очила.

— Това е мисис Малру.

— Жена му? Не ми се видя стара… Най-много да е на трийсет и две-три години. Малру трябва да е в напреднала възраст. Още в детските си години съм слушал за него. Сигурно наближава седемдесетте, ако не и повече.

— Горе-долу толкова. Ожени се повторно за някаква жена, по която се увлякъл в Париж. Забравих каква беше, кинозвезда или нещо подобно. В „Хералд“ писаха доста за нея.

— А какво стана с първата му жена?

— Загина при автомобилна злополука преди три години.

— Значи Малру е тук по здравословни причини?

— Точно така. На жена му и дъщеря му им харесва в Калифорния, пък и за здравето му е добре. Така казват лекарите, но както чувам, вече нищо не може да му помогне.

— Значи има дъщери?

Маршал щракна с пръсти, после вдигна предупредително показалец.

— Има, разбира се. От първата си жена. Още е дете, само на осемнайсет, ама е сладка. Той ми намигна. — Предпочитам нея пред ролса.

— Ей, полека! Мислех, че си порядъчен съпруг.

— Такъв съм си, но трябва да видиш Одет Малру. И труп ще я пожелае.

— Стига да не му се прииска нещо повече — казах аз и се смъкнах от бюрото. — Най-добре да тръгвам вече. И без това закъснях.

— Защо се интересуваш от Малру, Хари?

— Нали ме познаваш, видях жена му и колата. Чисто любопитство.

Разбрах, че не ми повярва, но не настоя повече.

— Ако случайно ти трябва временна работа, Хари — рече смутено, — от утре наемаме хора да броят колите. Петдесет на седмица, за десет дена. Става ли?

И секунда не се колебах.

— Много мило от твоя страна, Ед, но вече имам нещо предвид. — Усмихнах се. — Все пак благодаря.

В рейса, на път за вкъщи, прехвърлих в ума си всички сведения, получени от Маршал. Бях развълнуван.

Жената на един от най-големите богаташи в света ми предлагаше работа. Нямаше съмнение. Тя щеше да ми се обади на другия ден. Малък риск, беше казала. Е, добре, нямах нищо против риска, стига да паднеха добри пари, както и очаквах.

Докато рейсът се носеше по крайбрежното шосе, аз тихичко си подсвирквах.

Това ми се случваше за пръв път след излизането от затвора.

Животът отново се пробуждаше в мен.