Джеймс Хадли Чейс
Още един глупак (13)

I

В дванайсет и половина напуснах бунгалото и отидох с колата до последната спирка на рейса. Оставих пакарда и се приближих до гишето за информация. Попитах момичето дали самолетът от Лос Анжелос ще пристигне по разписание. Тя ми отговори утвърдително, добави, че рейсът от летището ще бъде тук в един и пет.

После са затворих в една телефонна кабина и се обадих в полицейското управление. Сержант Хамънд ми каза, че Реник току-що си бил отишъл вкъщи. Около случая Малру нямало нищо ново.

Беше време да се обадя на самия Малру.

В писмото на Одет, съчинено от мене, му бе наредено да очаква телефонно обаждане, за да получи последни инструкции за предаването на откупа.

Несъмнено очакваше да му се обадят. Сам вдигна слушалката.

— Знаеш кой съм — казах аз, като се стараех гласът ми да звучи рязко и грубо. — Парите готови ли са?

— Да.

— Окей. Ето какво ще направиш. Ще излезеш в два часа. Ние ще те наблюдаваме. Ела с ролс-ройса. Карай по шосето за Ист Бийч. По пътя ще видиш светлина от фенерче. Не спирай. Като минаваш покрай светлината, хвърли чантата през прозореца и карай нататък. Иди в паркинга на Лоун Бей. Там ще намериш колата на дъщеря си. Ако с парите всичко е наред и не си се опитал да ни извозиш, дъщеря ти ще дойде при теб. Ще ни трябва около един час, за да ти я върнем. Очаквай я към три часа. Ако не дойде до три, иди си вкъщи, ще я намериш там. Ясно ли е всичко?

— Да.

— Това е. Никакви номера. Ела сам. От момента, в който напуснеш дома си, ще те следят. Не се притеснявай за момичето. Тя е добре, но няма да й се размине, ако ни извозиш.

— Разбирам.

Трябваше да му призная това. Гласът му звучеше безстрастно и много, много спокойно.

Затворих телефона, върнах се в пакарда и запалих цигара.

Не бях нито безстрастен, нито много, много спокоен. Ако не беше мисълта за онези две магнетофонни ленти в банката, които трябваше да ме спасят от преследване, в случай че нещо се объркаше, нямаше да имам сили да се справя с всичко това. С мисълта за спасителните магнетофонни записи и за петдесетте хиляди долара, които щях да притежавам утре, успях да си овладея нервите и да изкарам нещата докрай.

Непрекъснато си повтарях, че няма грешка. Дотук Рея правилно бе преценила реакциите на съпруга си. Сега си мислех — а аз се хващах за всяка утешителна мисъл, — че след като Одет се прибере вкъщи, възможността Малру да извика полицията ще бъде нищожна.

Полицаите, разбира се, щяха да я разпитват за смачкания калник, бях я предупредил за това. Но тя имаше зад гърба си баща като Малру и те едва ли щяха да бъдат прекалено любопитни или да настояват особено.

Погледнах към спирката. Няколко души чакаха рейса. Освен моята кола, наблизо имаше още пет. Никой не ми обръщаше внимание. Аз бях просто един от хората, които чакаха някой да слезе от автобуса.

Малко след един часа видях светлините на рейса, който приближаваше по шосето. Спря встрани от спирката. Вътре имаше десетина души. Наведох се напред и с тревога затърсих момичето.

След миг я забелязах. Носеше слънчевите очила, червената перука и евтината рокля в синьо и бяло. Отдалечи се от рейса и се огледа неспокойно. Изглеждаше доста нервна.

Измъкнах се от пакарда и отидох при нея.

Доста хора се тълпяха наоколо — някои чакаха такси, други посрещаха приятели.

Одет ме видя и тръгна към мен. Срещнахме се до автобуса.

— Е, здрасти — казах аз. — Колата…

Една тежка ръка се отпусна на рамото ми — можеше да бъде и на някой полицай. За миг бях направо парализиран. После се огледах, а сърцето ми подскачаше в гърдите.

Около петдесетгодишен мъж, силно почернял, с широки рамене, стоеше срещу мен и се усмихваше.

— Хари! Не може да бъде! Как сме, бивши затворнико?

Веднага го познах. Казваше се Тим Каули. Беше репортер на „Пасифик Хералд“ — първокласен журналист, който доста често посещаваше Палм Сити, с него бях работил и играл голф много пъти. При тази неочаквана среща аз изпаднах в такава паника, че не можех да си отворя устата.

Грабнах ръката му и силно я разтърсих, тупнах го по рамото и същевременно правех отчаяни усилия да се овладея.

Одет просто си стоеше там. Исках да й изкрещя да се маха.

— Брей!… Тим!

Някак си успях да проговоря.

— Току-що долетях. Как си, драги?

— Отлично. Радвам се да те видя.

Проницателните, изпълнени с любопитство очи се насочиха към Одет.

— Хей… такова хубаво момиче, а го криеш само за себе си. Хайде, запознай ме, теле такова.

— Това е Ан Харкорт — казах аз. — Ан, да ти представя Тим Каули, велик журналист.

Най-после, с голямо закъснение, Одет, изглежда, разбра опасността. Тя заотстъпва назад, като поглеждаше ту мен, ту Каули и сякаш беше готова да хукне. Протегнах ръка и я сграбчих за китката.

— Ан е приятелка на Нина — рекох на Каули. — Минава оттук на път за Лос Анжелис и тази вечер ще отседне у нас. — Впих пръсти в китката и. — Какво те води насам, Тим?

Все още вперил очи в Одет, той каза:

— Все същото сиво ежедневие. С кола ли си, Хари? Ще ме закараш ли до хотел „Плаза“?

— Съжалявам, в друга посока съм. Нина ни чака. — Погледнах Одет. — Колата е ей там, в паркинга. Хайде, почакай ме вътре. — Блъснах я и тя се засили по шосето към паркинга.

Видях как Каули гледа след нея, повдигнал многозначително едната си вежда.

— Това хлапе е много стеснително — казах аз. — Като види мъж, и направо се вцепенява.

— Така е. Изглеждаше изплашена до смърт. Какво я прихвана?

— Пубертетна история. Двете с Нина се разбират добре, но мен направо ме подлудява.

Изглежда, точно това трябваше да кажа, защото той изведнъж се засмя.

— Знам ги. На тая възраст момичетата са такива. А ти с какво се занимаваш напоследък, Хари?

Казах му, че работя при областния прокурор.

— Ще се видим и ще си побъбрим — рекох аз. — Не бива да карам момичето да чака, че ще вземе да изчезне някъде.

— Добре. Аз съм в Плаза. До скоро виждане, Хари.

Оставих го и тръгнах към пакарда. Като се качвах в колата, попитах:

— Какво ти стана? Защо стоеше като препарирана?

Тя ме изгледа с неприязън.

— Той те видя, че говориш с мене. Реших, че е по-добре да остана.

— Е, поне не можа да те познае. Сигурен съм. Лош късмет.

— Какво ми разправяше за полицията? След оня телефонен разговор щях да полудея. От къде на къде се намесва полицията? Татко ли…?

— Не, не е той. И мисля, че баща ти няма да извика полицията. Пак имахме лош късмет.

Разказах и цялата история. Като свърших, добавих:

— Ще трябва да даваш обяснение за счупения калник. Можеш да кажеш, че е станало на излизане от гаража. Не знам Реник доколко ще си позволи да те притисне. Може да те пита къде си била. Ако те пита, кажи му да си гледа работата.

Тая история за избягалия шофьор е чиста измишльотина. Сигурно няма да те притисне много, но трябва да си готова все пак.

— Прекрасно се справяш, няма що — рече тя. — Защо не ми каза за злополуката?

— О, я остави тая работа! — Беше ми дошло до гуша от критики. — По твоята част няма ли нещо опасно? Да не си излизала от хотела?

— Не.

Нали не си забравила ония дивотии, дето те накарах да запомниш, в случай че баща ти извика полиция.

— Нищо не съм забравила.

В два без двайсет бяхме пред бунгалото. Спрях и й дадох ключовете.

— Влез вътре, преоблечи се и ме чакай. Трябва да се върна към два и половина.

Тя пое ключовете и слезе от колата. Подадох й куфара.

— Ще те чакам — каза Одет. И изведнъж ми се усмихна. — Внимавай с парите, Хари.

— Ще внимавам.

Тя мушна глава в колата.

— Целуни ме.

Прегърнах я през раменете и я притеглих към себе си. Устните ни се сляха. Тя се дръпна и докосна с пръст своите.

— Жалко, че си женен, Хари.

— Така е — казах аз, вперил очи в нея. — Но не се самозалъгвай. Няма да си сменя жената.

— И аз това искам да кажа… жалко.

Запалих мотора.

— До скоро виждане.

Тя се отдръпна и аз подкарах по шосето за Ист Бийч, като наблюдавах в огледалцето за обратно виждане как отива бавно към бунгалото.

Вече бях избрал мястото, откъдето щях да дам сигнал на Малру. Там растяха буйни храсти, зад които можех да скрия колата. И за мен имаше добро прикритие, а пътят се виждаше ясно, нищо не пречеше.

Свърнах от шосето, угасих светлините и се върнах пеша на пътя, да се уверя напълно, че колата изобщо не се вижда оттам. После клекнах зад един храст с фенерчето в ръка и зачаках.

Ако беше тръгнал точно в два, Малру щеше да пристигне за по-малко от десет минути. Имах време за една цигара.

Докато клечах и пушех, по кожата ми лазеха нервни тръпки. Ами ако Малру ми готвеше капан?

Ами ако водеше и О’Рейли и като видеше сигнала, този як бивш полицай изскочеше от колата и се нахвърлеше върху мен?

Опитах се да си втълпя, че Малру няма да рискува живота на дъщеря си. Ами ако се беше досетил, че това е фалшиво отвличане? Ами ако…?

Тогава видях далечните светлини на колата и набързо загасих цигарата.

Това е, казах си, след няколко секунди ще разбера дали съм попаднал в капан.

Колата на Малру се виждаше на лунната светлина. Беше ролс-ройсът. Оставих го да се приближи, после, като отмахнах клоните пред мен и протегнах напред ръката си с фенерчето, започнах да го включвам и загасвам, насочвайки трепкащия лъч към шосето.

Ролсът се движеше с около двайсет мили в час. Виждаше се само шофьорът. Но това нищо не значеше. Ако и О’Рейли беше там, сигурно се криеше на задната седалка.

Колата се изравни с мен. Понамали скорост. Видях как Малру се размърда, после с усилие изхвърли през прозореца една издута чанта. Тя тежко тупна на шосето на десетина крачки от мен.

Ролс-ройсът набра скорост и отмина по пътя за Лоул Бей.

Няколко секунди останах да клеча в храстите, вперил поглед в чантата, която лежеше на пътя, не ми се вярваше, че парите са там, почти в ръцете ми.

Огледах шосето. Задните светлини на ролса изчезваха в далечината. Изправих се, грабнах чантата и изтичах при колата. Хвърлих парите на задната седалка, наместих се зад кормилото и бързо потеглих към бунгалото.

Аз ликувах. Оказа се, че това е най-простата работа на света — вече притежавах петдесет хиляди долара!

Когато наближих бунгалото, стрелките на часовника в колата ми показваха три без двайсет и пет. Паркирах, излязох и се наведох отзад да взема чантата. После спрях и се огледах. На паркинга нямаше друга кола и това ме изненада.

Рея трябваше да е дошла вече. Не би могла да върви пеша. Тогава къде беше нейната кола?

Казах си, че може да не е успяла да се измъкне. Може О’Рейли да е бил нащрек и затуй да се е наложило да закъснее. Това не ме засягаше. Нямаше да я чакам. Щях да взема моята част, да дам останалото на Одет и да се прибера вкъщи.

Забързах по пясъка към бунгалото, което тънеше в мрак. Това не ме изненада. Одет навярно седеше на верандата и ме чакаше. Не беше запалила лампите, за да не би някой случаен минувач да се запита какво става тук в този късен час.

Но когато се изкачих по стъпалата на верандата, от нея нямаше и следа. Спрях; изведнъж ме обзе тревога.

— Одет!

Нито звук. Климатичната инсталация работеше. Студеният въздух, лъхнал отвътре, изсуши потта по лицето ми.

Влязох в бунгалото, затворих вратата, оставих чантата на масата и напипах ключа на лампата. Запалих я.

Стаята изглеждаше точно така, както я бях оставил преди няколко часа. Ослушвах се объркано, бях много неспокоен.

— Одет! — извиках. — Ей! Къде си?

Сега вече тишината ме изплаши. Дали не беше се паникьосала и офейкала? Или беше заспала, докато ме е чакала.

Прекосих стаята и отворих вратата на спалнята. Заопипвах стената, докато пръстите ми намериха ключа на лампата. Щракнах го.

За миг изпитах облекчение, като я видях да лежи на леглото. Черните й коси бяха пръснати по възглавницата. Червената перука се търкаляше на пода.

— Ей! Ставай! Донесох парите! — извиках аз, после по гърба ми полазиха ледени тръпки.

Около врата й, прерязвайки плътта, имаше нещо като найлонов чорап.

Пристъпих напред бавно, колебливо и вперих поглед в нея. Зърнах посинялата кожа, изплезения език и следите от бяла пяна около устните. Потръпвайки от ужас, отстъпих назад.

Стоях със замряло сърце и се опитвах да възприема факта, че Одет е била жестоко, чудовищно удушена.