Джеймс Хадли Чейс
Още един глупак (14)

II

Това беше убийство!

Мозъкът ми бе парализиран от ужас, с несигурни стъпки влязох в дневната и отидох до барчето. Налях си чаша уиски. То ми помогна да се посъвзема.

Къде беше Рея? Погледнах часовника си. Бе три часът без три минути. Защо не идваше?

След кратко колебание посегнах към телефонната слушалка и се обадих у тях.

Познах гласа на иконома, който ми каза:

— Домът на мистър Малру. Кой се обажда, моля?

Изглежда, не бях го вдигнал от леглото. Може би беше останал до късно, за да дочака Малру.

— Търся мисис Малру — казах аз. — Тя очаква да й се обадя. Съобщете й за мистър Хамънд.

— Съжалявам, сър, мисис Малру спи. Не мога да я безпокоя.

— Трябва да говоря с нея. Тя ме очаква.

— Много съжалявам, сър. — Гласът му звучеше така, сякаш наистина съжаляваше. — Мисис Малру не е добре. Докторът й даде приспивателно. Не бива да я безпокоя.

— Не знаех. Е, благодаря — казах аз и затворих телефона.

Какво означаваше това? Дали болестта не й служеше за прикритие, та да може да се измъкне спокойно от къщи, или наистина се беше разболяла?

Избърсах изпотените си ръце.

Малру сигурно вече беше в паркинга на Лоун Бей и чакаше. Ако Одет не се появеше, той щеше да се прибере вкъщи. След колко време щеше да вдигне по тревога цялата полиция?

После една ужасяваща мисъл се мярна в главата ми и сърцето ми заби лудо. Двата магнетофонни записа, прибрани на сигурно място в банката, вече не можеха да ми помогнат. Фалшиво отвличане беше едно, убийство — съвсем друго. Това убийство щеше да бъде приписано на мен. Полицаите щяха да кажат, че ние с Одет сме се скарали за парите и аз съм я убил.

Не можех да оставя тялото й тук. Трябваше да се отърва от него. Бил Холдън щеше да го намери и да извика полиция. Полицаите щяха да питат кой е наел бунгалото и той щеше да посочи мен. Щяха да искат да знаят защо съм наел това луксозно бунгало за близо две седмици, когато съм без работа и нямам пари. Щяха да питат къде съм бил тази нощ. Тим Каули ме беше видял с момиче. Аз я бях представил като Ан Харкорт. Полицаите щяха да проверят и като разберяха, че няма никаква Ан Харкорт, много лесно щяха да съпоставят фактите и да я назоват Одет Малру.

Как ли щеше да реагира Рея, като разбереше, че Одет е убита? Щеше ли да признае, че сме подготвили фалшиво отвличане и да ме обвини в убийство? Трябваше да говоря с нея!

Но първо щях да се отърва от трупа на Одет.

При мисълта, че трябва да я докосна, ми призля, но нямах друг изход. Трябваше да я скрия някъде, докато успея да говоря с Рея.

Реших да закарам трупа в една изоставена сребърна мина, на около миля от главната магистрала. Пътят за вкъщи минаваше наблизо и там нямаше жива душа. Трупът можеше да остане на това място с месеци и никой да не го намери.

Не ми се искаше да се отнеса така жестоко към нея, но се налагаше да помисля за себе си. Изпих още една чаша и като събрах кураж, докарах пакарда по-близо до бунгалото. Отключих багажника и го оставих отворен. После се върнах вътре и влязох в спалнята.

Без да поглеждам, метнах покривката на леглото върху трупа и го вдигнах. Беше изненадващо тежка. Изнесох я навън до колата, търкулнах я в багажника, измъкнах покривката на леглото изпод нея и затворих багажника.

Вече се чувствувах доста зле. Върнах се в бунгалото и пийнах още, после влязох в спалнята, оправих леглото и го застлах с покривката. Сложих перуката в куфара й и проверих да не е останала някоя друга нейна вещ. Върнах се в дневната.

Като отивах към вратата, видях чантата на масата. Съвсем бях забравил за парите. Вече не ме интересуваха. Не смеех да ги докосна. Те бяха свързани с убийството. Трябваше да ги изхвърля заедно с трупа на Одет.

Грабнах чантата, загасих светлината, заключих бунгалото и се качих в колата.

До мината имаше пет километра. Преди това трябваше да мина през Палм Бей. Тя се намираше между Палм Бей и Палм Сити. Часовникът показваше три и десет. Шосето щеше да е пусто, но можех да срещна патрулни коли. Трябваше да внимавам — никакво превишаване на скоростта. Не биваше с нищо да привличам вниманието.

Поех по магистралата.

Точно когато карах по главната улица на Палм Бей, моят план да се отърва от трупа на Одет се разби на пух и прах.

На кръстовището забелязах един полицай, който стоеше до светофарите. Като наближих, светна червено. Бавно натиснах спирачката и колата плавно спря.

Седях неподвижно и се правех, че не съществувам, защото усетих, че полицаят разсеяно ме наблюдава, явно от нямане какво да наблюдава.

Стори ми се, че ние с него сме сами в целия свят. Ярките неонови светлини на Палм Бей святкаха и изгасваха само в наша чест. Огромната жълта луна плуваше по безоблачното небе и хвърляше светлината си върху нас. Нямаше и следа от човешко присъствие по широката и безкрайно дълга магистрала.

Вперих поглед в червената светлина с надеждата, че най-после ще се смени със зелена. Сякаш беше символична — крещящо предупреждение за опасност — и аз стиснах волана така, че пръстите ме заболяха.

Полицаят прочисти гърлото си, после се изплю на пътя. Звукът ме стресна и аз погледнах бързо към него.

Размахваше безцелно палката си и ме гледаше втренчено. Беше едър мъж, с масивно телосложение, с кръгла глава като на бик, която стоеше върху раменете, сякаш изобщо нямаше шия.

Нямаше ли тези светлини да се сменят най-после?

Лицето ми бе плувнало в пот, вдишах очи към яркочервения предупредителен знак точно пред мен.

Светна зелено.

Освободих спирачката и с безкрайно внимание натиснах газта, възнамерявайки да потегля плавно, без да предизвикам възраженията на полицая.

Колата пое напред, после внезапно се чу стържещ звук и тя се закова на място.

Включих на скорост, изключих и отново включих на скорост. Натиснах газта. Моторът изръмжа, но колата не се помръдна.

Седях там и все повече ме обземаше паника; разбрах, че след много дълга и вярна служба скоростната кутия най-сетне бе излязла от строя. Някое зъбчато колелце бе изгубило последния си зъб и аз се бях залостил тука с един полицай на десет крачки от мен и с трупа на Одет в багажника.

Не можех нито да помръдна, нито да измисля нещо. Само стоях, стиснал кормилото, и не знаех какво да правя.

Зелената светлина се смени с червена.

Полицаят свали шапката си и почеса бръснатата си глава. Луната освети грубото му червендалесто лице. Беше от старата школа — около петдесетгодишен. Бе видял цялата грозота и поквара на света, бяха го мразили и продължаваха да го мразят онези, които и той мразеше. Такъв човек по-скоро ще ти създаде неприятности, отколкото да те избави от тях.

Бавно дадох на заден ход с надеждата, че колата ще се придвижи поне от средата на пътя до бордюра, но тя не мръдна.

Червената светлина се смени отново.

Ченгето слезе от тротоара и се приближи.

— Тук ли смяташ да прекараш нощта? — каза с груб полицейски глас, който много подхождаше на лицето му.

— Май е пострадала скоростната кутия — рекох аз.

— Аха? И какво ще правиш сега?

— Няма ли някъде наблизо сервиз?

— Тук аз задам въпросите. Питам те какво се готвиш да правиш?

— Някой ще ме изтегли — казах аз, като се стараех да овладея гласа си.

— Аха! А тая бракма тук ли ще стои, докато търсиш някой да те изтегли?

— Може би ще ми помогнете да я избутаме до бордюра?

Той почеса голямото си червено ухо с палката и ме изгледа накриво.

— Аха! — Изплю се на пътя. — Приличам ли ти на някой балама, дето помага на разни нещастни тъпанари да си бутат колите? Едно ще ти кажа: мразя колите, мразя и тъпанарите, дето имат коли. Разкарай тая проклета таратайка от средата на пътя или ще ти съставя акт, задръстваш движението.

Слязох от колата и се опитах да я избутам, но там имаше лек наклон и не можах да я помръдна. Напъвах се, докато целият плувнах в пот, а полицаят се бе вторачил в мен, наклонил кръглата си като топка глава на една страна.

— Имаш пилешки мускули — каза той и тежко се повлече към мен. — Окей, спокойно. Смятай, че съм ти съставил акта. Дай да ти видя книжката.

От усилието да избутам колата бях останал без дъх. Подадох му шофьорската си книжка, имах достатъчно ум в главата си да му връча и чисто новичката си журналистическа карта. Той се втренчи в нея, после в мене, после отново в картата.

— Какво е това?

— Работя за областния прокурор Медоус — отвърнах аз. — Подчинен съм пряко на лейтенант Реник.

— Реник ли? — той килна шапката на тила си. — Защо не каза така? Ние с лейтенанта бяхме приятели, преди да се издигне. — Полицаят подозрително опипа журналистическата ми карта, после ми я върна. — Е, сигурно няма да ми стане нищо, ако ти помогна малко.

Заедно избутахме колата до бордюра. Ченгето я огледа с презрение.

— Скоростната кутия, а? Май ще ти излезе скъпичко да я поправиш, а?

— Сигурно. — Главата ми бучеше. Какво щях да правя? Не смеех да оставя колата на ремонт.

Единствената възможност бе да я прибера в собствения си гараж. Но какво щях да правя тогава с трупа на Одет?

— Е, вие с колите сигурно имате много мангизи. Мойта работа е друга, мен кола не ми трябва дори да ми я подаряват.

— Има ли някъде наблизо автосервиз? — попитах аз, като избърсах потта от лицето си.

— На километър и половина по шосето, ама сигурно е затворен. Ако мине патрулна кола, тая таратайка веднага ще я закарат в управлението и ще ти съставят акт.

На другата страна на улицата видях един дръгстор, който работеше денонощно.

— Май ще се обадя по телефона.

— Най-добре. Аз съм наблизо. Кажи на оня приятел, че аз съм заръчал да махне тая таратайка. Името ми е О’Флеърти. Той ме познава.

Полицаят извади от джоба си тефтер и ми даде телефонния номер на сервиза.

Отидох до дрогерията и се обадих по телефона.

След дълга пауза чух мъжки глас, кисел и сънен. Попита какво, по дяволите, искам.

Казах, че искам да ме вземе на буксир и че полицаят О’Флеърти ми е дал телефонния му номер.

Той ми отговори с цветиста псувня, но накрая каза, че ще дойде.

Отидох при колата.

— Идва — казах аз.

Ченгето се усмихна.

— Хващам се на бас, че те е напсувал.

— И още как.

— Като видиш лейтенанта, кажи му, че си спомням за него — продължи О’Флеърти. — Бива си го. Най-добрият полицай, който сме имали.

— Ще му предам.

— Е, аз да тръгвам. Все ще се видим някога.

— Надявам се. И благодаря.

Грубото му червендалесто лице се разля в усмивка.

— Ние трябва да държим един за друг — каза той, кимна и тръгна по шосето, като размахваше палката и тихичко си подсвиркваше.

С трепереща ръка запалих цигара. Бях така уплашен, че едва дишах. Какво щях да правя, след като приберях колата в моя гараж? Трябваше да помисля и за Нина. Как щях да се освободя от трупа на Одет, когато Нина винаги можеше да влезе в гаража? Не биваше да го правя денем. А Нина никога не излизаше нощем. Така бях загазил, че не бях в състояние да мисля, главата ми щеше да се пръсне от притеснение.

След десетина минути аварийната кола пристигна. Механикът беше дребен, слаб като клечка, ирландец до мозъка на костите си. Бе така вбесен, че не ми проговори, само се качи в пакарда, провери скоростите, излезе и се изплю на улицата.

— Скоростната кутия — каза той. — Две седмици работа и ще ти излезе скъпичко.

— Искам да ме закарате у дома — казах аз.

Той се вторачи в мен.

— Не искаш ли да ти поправя проклетата кутия?

— Не. Искам да ме закарате вкъщи.

Лицето му конвулсивно потръпваше.

— Дигна ме от леглото по туй време и няма да взема нищо за поправката, така ли?

Бях се нагледал на ирландци тази нощ.

— Аз работя за областния прокурор. Престани да дрънкаш и ме закарай вкъщи.

Помислих, че някой кръвоносен съд може да му се спука, но той успя да преглътне яда си. Като мърмореше под нос, нагласи въжето. Казах му накъде да кара и се качих до него в аварийната кола.

По целия път до вкъщи никой от нас не продума. Като спряхме пред нас, погледнах разтревожено прозорците, по светлина не се виждаше. Нина беше в леглото и спеше.

Той откачи въжето.

— Ще я избутаме в гаража — рекох аз.

Той не ми помогна особено много, но имаше лек наклон към гаража и след известни усилия успяхме да вкараме колата.

— Колко? — попитах аз.

— Петнайсет долара — каза намръщено.

Нямах петнайсет долара. Извадих портфейла си. Успях да изровя всичко единайсет долара. Дадох му десет.

— И това е много.

Той взе парите, изгледа ме свирепо, качи се в колата и си замина.

Затворих вратите на гаража и го заключих.

Бледата светлина на утрото се процеждаше на изток. След час и слънцето щеше да се покаже. Вече нищо друго не можех да направя. Все още нямах представа как ще се справя.

А междувременно през целия ден трупът щеше да остане в колата. При тази мисъл ми призляваше.

Тръгнах по пътеката, отключих входната врата и влязох в хола. Зърнах лицето си в огледалото. Приличах на привидение.

На масата видях чантата на Нина. Отворих я, взех нейните ключове за колата и ги пуснах в джоба си. Не посмях да рискувам — можеше да отвори багажника, докато бях на работа.

Загасих светлината, отидох в банята и се съблякох. Взех душ. Мозъкът ми все още беше така парализиран от страх, че не можех да обмисля следващите си действия.

Посягах към пижамата си, когато чух телефона. Сърцето ми се сви. Намъкнах набързо долнището на пижамата, втурнах се в хола и грабнах слушалката.

— Хари, ти ли си? — Познах гласа на Реник. — Току-що ни се обади Малру. Отвлечена е! Ела веднага в управлението!

Спрях там разтреперан, стиснал телефонната слушалка, и усещах как ужасът ме връхлита на вълни.

— Чуваш ли ме, Хари?

Овладях се.

— Да, чувам те. Проклетата кола се развали. Счупи се скоростната кутия.

— Добре. Ще изпратя служебна кола. След десет минути ще бъде при теб. — И той затвори телефона.

— Хари… какво става?

Нина стоеше на вратата още сънена.

— Спешно повикване. Момичето било отвлечено — казах аз, като минах покрай нея. — Ти си лягай. Ей сега ще дойдат да ме вземат.

Обличах се бързо и говорех.

— Да ти направя ли малко кафе? — попита тя.

— Няма нужда. Връщай се в леглото.

— Е, щом си сигурен.

— Връщай се в леглото.

С мъка си навличах сакото, когато чух колата отвън.

— Дойдоха.

Прегърнах Нина, целунах я и изтичах към полицейската кола.