Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Malice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 62 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
?

Издание:

Даниел Стийл. Горчива орис

ИК „Хемус“

История

  1. — Добавяне

16

Последната снимка излезе в „Трил“ две седмици след оставката на Чарлс и това беше облекчение, дори за Грейс. Маркъс им ги беше продал преди месец и не можеше да ги оттегли, въпреки че доста хленчи. Сделката си бе сделка, а той ги беше продал и бе изхарчил парите, ала бе много уплашен, че Грейс може да се върне пак с оръжие в ръка и този път сигурно нямаше да го остави жив. Той се страхуваше да излиза от студиото и реши да напусне града. Отказа се и не им продаде снимката с мъжа, за която й бе казал. Беше страхотна фотография, наистина изглеждаха сякаш се любят. Ала заради тази снимка тя със сигурност щеше да го застреля, а и „Трил“ вече не проявяваха интерес. Макензи бе подал оставка и остана в миналото. На кой му пукаше за жена му?

Три дни, след като излезе снимката някой се обади в радиото. Беше някакъв мъж от Ню Йорк, ръководител на фотолаборатория, когото Маркъс Андерс бе завлякъл с много пари. Андерс бе натрупал половин милион благодарение на него, но му ги бе извадил през носа и бе измамил мъжа, който се обади. Освен това човекът знаеше, че Андерс се занимава с нещо непочтено. Отначало бе нормално, но после снимките започнаха да идват една след друга. Измъчиха жената от фотографията до смърт и бедният й мъж се оттегли. Не беше справедливо по много причини. Затова той проговори.

Името му бе Хосе Сервантес и беше най-добрият монтажист в Ню Йорк, а може би и в бизнеса. Правеше прекрасен ретуш за уважавани фотографи и някои любопитни неща, ако му плащаха, както стана и с Маркъс Андерс. Можеше да вземе главата на Маргарет Тачър и да я постави върху раменете на Арнолд Шварценегер. Само ги съединяваше и готово. Фокус, бокус, препаратус! Вълшебство! За снимките на Грейс, обясни той, му трябвала само тънка черна панделка, която сложил на врата й и така главата й подхождала на всяко тяло. Той избрал някои наистина съблазнителни и по-екзотични пози, отначало Маркъс му казал, че е на шега. Едва когато ги видял отпечатани в „Трил“, той разбрал с какво се занимава фотографът. Още тогава можел да се обади, но не искал да се намесва. Възможно било да го обвинят в измама, макар да нямало нищо незаконно в монтиране на фотографии. Правело се постоянно в рекламите, за шеги, за поздравителни картички, за макети. Само когато някой постъпеше като Маркъс, това беше незаконно. Защото ставаше дума за зъл умисъл, за истинско злодеяние, което всички търсеха, но не откриха. Ала този път го хванаха.

Маркъс Андерс бе решил да я съсипе. Нямаше нищо общо с разгласяването на престоя й в затвора, дори не знаеше за него и бе забравил напълно за снимките й. Ала веднъж видя съобщения за нея в „Трил“, в които се съобщаваше, че убила баща си и била в затвора, и той изрови старите си снимки и ги даде на Хосе да поработи върху тях. Хосе не я разпозна, докато не видя първата статия в „Трил“ и си даде сметка какво прави Маркъс. По това време Маркъс си беше свършил работата. Бяха изцяло фалшиви. Истинските снимки бяха онези, които тя помнеше, в бялата риза на Маркъс, на много от тях дори бе в сините джинси. За постигането на целта бе допринесло изражението на лицето й, както лежеше върху кожата, дрогирана и в полусъзнание. Така тя имаше вид сякаш е правила секс по същото време.

И тази история създаде новини, а „Трил“ бе подведен под съдебна отговорност. Господин Голдсмит, адвокатът, беше доволен и предяви към Маркъс обвинения в измама и умисъл за нанасяне на вреда, но той вече бе изчезнал и се говореше, че е в Европа.

Маркъс и „Трил“ го бяха направили за забавление и за печалби и за да докажат какво могат, изобщо не ги интересуваше, никой не поемаше отговорност — нито фотографът, нито фалшификаторът, нито редакторът, а накрая семейство Макензи бяха жертва.

Ала те отново бяха дошли на себе си, опаковаха вещите си от къщата във Вашингтон и заминаха да карат Коледа в Кънектикът. А после се върнаха да освободят къщата на Ар стрийт. Тя бе продадена незабавно на новоизбран конгресмен от Алабама.

— Ще ти липсва ли Вашингтон? — попита Грейс, докато лежаха на леглото последната нощ в къщата в Джорджтаун.

Той не знаеше дали тя съжалява, или не. До известна степен не съжаляваше. В друго отношение щеше да й липсва. Притесняваше се, че Чарлс винаги ще живее с чувството за несвършена работа. Ала той каза, че няма да му липсва. През шестте години бе свършил много неща в Конгреса и си бе извадил безброй важни поуки. Най-съществената бе, че семейството му означава много повече за него от работата му. Знаеше, че е взел правилното решение. Болката, която бяха насъбрали, щеше да им стигне до края на живота. Тя бе направила и децата по-силни и ги сплоти.

Той имаше и други предложения от корпорации в частния сектор, от една-две известни фондации, и разбира се, искаха да го върнат в адвокатската фирма, но той още не беше решил. Заедно с Грейс и децата щяха да направят точно каквото той каза. Щяха да прекарат шест или осем месеца в Европа. Заминаваха за Швейцария, Франция и Англия. Вече бе уредил две училища за времето на престоя — в Женева и в Париж. А Кисис щеше да остане с приятели в Гринич, докато се приберат вкъщи през лятото. По това време вече бе решил бъдещето на семейството си. Може би, ако беше съгласна, Грейс щеше да има още едно бебе. Ако не, щяха да бъдат щастливи и така. За Чарлс всички врати бяха отворени.

 

 

На следващия ден Грейс бе в колата заедно с децата, когато телефонът позвъня. Чарлс проверяваше за последно къщата, да не би да са забравили нещо, но намери само футболната топка на Мат и чифт стари пантофи под задния балкон, иначе всичко бе прибрано. Къщата бе празна.

Обаждаха се от Държавния департамент, беше човек, когото Чарлс почти не познаваше. Известно му бе само, че е близък на президента, но бе имал малко вземане-даване с него, бе също добър приятел на Роджър Маршал.

— Президентът би искал да ви види по някое време днес, ако имате възможност — каза му той, а Чарлс се усмихна и поклати глава. Нямаше да му навреди. Може би просто искаше да му каже довиждане и да му благодари за добре свършената работа, но изглеждаше малко вероятно.

— Ние тъкмо тръгвахме за Кънектикът. Освободихме къщата. Децата са вече в колата.

— Бихте ли се отбили за няколко минути? Сигурен съм, че ще им намерим забавление. Той има петнайсет минути в десет и четирийсет и пет, ако ви е удобно. — Чарлс искаше да попита защо, но знаеше, че така не се постъпва и не искаше да хлопва вратите след себе си, със сигурност не и на Овалния кабинет.

— Предполагам, че ще можем, ако можете да издържите три шумни деца и едно куче.

— Имаме пет — засмя се той — и прасе, което жена ми купи за Коледа.

— Ще дойдем навреме.

Децата бяха силно впечатлени, че ще се отбиват в Белия дом да се сбогуват.

— Обзалагам се, че не прави това за всеки — гордо отбеляза Мат, силно желаеше да се похвали на някого.

— За какво ли е всичко това? — попита Грейс, когато той караше многоместния лек автомобил по Пенсилвания авеню.

Беше сигурен, че тяхната кола щеше да е най-невзрачната пред Белия дом, и открито каза на Грейс, че изобщо няма представа какво щяха да поискат от него.

— Искат след четири години да се кандидатираш за президент — усмихна му се тя широко. — Кажи му, че нямаш време.

— Да, разбира се. — Той се засмя и ги остави в колата, а един помощник ги покани вътре. Щяха да организират за децата миниобиколка, а млад морски пехотинец изяви желание да разходи Кисис. Цареше приятна приятелска атмосфера, която бе характерна за сегашната администрация. Те обичаха децата, кучетата и хората. И Чарлс.

 

 

В Овалния кабинет президентът каза на Чарлс, че съжалява задето се е оттеглил от надпреварата за Сената, но че го разбира. Имаше моменти, когато човек трябваше да вземе решение за собствения си живот, а не за страната. А Чарлс му каза, че цени подкрепата му, но Вашингтон ще му липсва и се надява да се срещнат отново.

— И аз се надявам на същото. — Президентът се усмихна и го попита какви са плановете му, а Чарлс му разказа. Тази седмица щяха да заминат за Швейцария, където възнамеряваха да останат половин месец на ски.

— А какво ще кажете за Франция? — попита президентът, а Чарлс обясни, че ще обиколят Нормандия и Бретан и е уредил за децата училище в Париж. — Кога ще пристигнете там? — Изглеждаше натъжен.

— Вероятно през февруари или март. Ще останем до училищната ваканция през юни. После ще обиколим Англия за месец и ще се приберем. Предполагам, че по това време ще сме готови и аз ще се върна на работа.

— Какво ще кажете за април?

— Сър? — Чарлс не го разбра точно, а президентът се усмихна.

— Попитах ви какво ще кажете да се върнете на работа през април.

— По това време още ще бъда в Париж — отвърна той сдържано. Нямаше никакво намерение да се връща във Вашингтон, преди да е минала поне година или дори две, а в Щатите щяха да си дойдат най-рано през лятото.

— Това не е проблем — продължи президентът. — Сегашният посланик във Франция иска да се върне през април и да се пенсионира. Тази година не беше добре. Какво ще кажете за поста посланик във Франция за две или три години? А после можем да поговорим за следващите избори. След четири години ще имам нужда от добри мъже, Чарлс. Искам да ви видя сред тях.

— Посланик във Франция? — той погледна озадачено. Не можеше дори да си го представи, но звучеше като шанс на живота. — Може би да го обсъдя със съпругата си?

— Разбира се.

— Ще ви се обадя, сър.

— Не бързайте. Постът е добър, Чарлс. Мисля, че ще ви хареса.

— Вероятно на всички ще ни хареса. — Чарлс бе смутен. А задната врата към Вашингтон бе отворена за него, когато поискаше.

Той обеща да информира президента до няколко дни. Двамата мъже се здрависаха, а Чарлс слезе долу, имаше развълнуван вид. Грейс забеляза, че нещо се е случило горе и умираше от любопитство да разбере какво е то. Видя им се цяла вечност, докато качат децата и кучето в колата и когато всички се прибраха, започнаха да го питат какво му е казал президентът.

— Нищо особено — пошегува се той с тях и ги държа в напрежение, докато се отдалечат от Белия дом. — Обичайните неща, сбогом, приятно пътуване, не забравяйте да пишете.

— Татко! — ядоса се Аби, а Грейс приятелски го побутна.

— Няма ли да ни кажеш най-сетне?

— Може би. Какво ще получа срещу това?

— Ще те изхвърля от колата, ако не ни кажеш веднага! — заплаши го тя.

— По-добре я слушай, тате — предупреди го Мат, а кучето започна да лае бясно сякаш и то искаше да разбере.

— Добре, добре. Каза, че ние сме хората, които са се държали най-лошо и той не иска да се връщаме във Вашингтон. — Той се ухили и всички започнаха да викат в един глас и му казаха, че не е забавен. — Толкова лошо сме се държали, че според него трябва да си останем в Европа. — В интерес на истината след шест години в столицата им беше трудно да се сбогуват с приятелите, но бяха развълнувани от мисълта за чужбина, а Андрю нямаше търпение да види приятелката си в Париж.

Тогава Чарлс погледна Грейс, беше любопитен как ще реагира на предложението.

— Предложи ми да стана посланик в Париж — каза й тихо, докато децата продължаваха да вдигат шум зад тях.

— Така ли? — Тя се вцепени. — Сега?

— През април.

— Ти какво му отговори?

— Казах му, че ще те попитам, ще се посъветвам с всички вас и той поръча да му съобщя решението си. Какво мислиш? — Той я поглеждаше, докато караше през Вашингтон и се насочи на север към Гринич.

— Мисля, че ние сме най-щастливите хора — каза тя и наистина мислеше така. Те излязоха почти невредими от пламъците на Ада и бяха все още заедно. — Знаеш ли още какво си мисля? — попита го тя, приведе се към него и прошепна.

— Какво?

Каза го така, че децата да не чуят.

— Май съм бременна — той я погледна усмихнат и също й прошепна, но достатъчно високо, че да го чуе през врявата, която идваше от задната седалка.

— Ще бъда на осемдесет и две, когато този се дипломира от колежа, може би трябва да престана да броя, предполагам, че ще го наречем Франсоа.

— Франсоаз — поправи го тя и се разсмя.

— Близнаци. Означава ли това, че отиваме? — попита я той учтиво.

— Изглежда да, нали? — На задната седалка децата пееха френски песни с всичка сила, а Анди сияеше.

— Имаш ли нещо против да родиш бебето там? — попита я той тихо. Малко се притесняваше.

— Не — усмихна се тя. — Не мога да се сетя за по-подходящо място от Париж.

— Това „да“ ли означава?

Тя кимна.

— Така ми се струва.

— Президентът каза, че ме иска тук след две или три години, за да говорим за новите избори. Но аз не знам, не съм сигурен, че отново ще пожелая да преживея всичко това.

— Може би следващия път няма да е така. Може би те ще се уморят.

— След фокуса, който този мерзавец направи със снимките си, дотогава може да сме собственици на „Трил“ — усмихна се той тъжно. Голдсмит щеше да има много работа.

— Можем да го изгорим до основи. Каква чудесна идея. — Усмихна се тя зловещо.

— Бих искал. — Той се усмихна и се наведе да я целуне. Като слушаше как децата им се смеят и пеят на задната седалка и като гледаше нея, имаше чувството, че кошмарът от изминалите месеци не е бил реалност.

— Оревоар, Вашингтон! — извикаха децата, когато пресякоха река Потомак.

Чарлс погледна към града, където се бяха родили толкова много мечти — и толкова много бяха умрели — и сви рамене:

— Доскоро.

Грейс седна по-близо до него и усмихната погледна през прозореца.

Край
Читателите на „Горчива орис“ са прочели и: