Даниел Стийл
Горчива орис (8)

8

Семейство Суонсън продължиха да уговарят Грейс да стане модел, но вместо това тя получи тлъста заплата и бе назначена за секретарка на Черил. Те двамата с Боб се надпреварваха да я хвалят, че върти работата в цялата агенция. Беше експедитивна, бърза, организирана, умна и не бъбреше излишно. Познаваше всички момичета, които работеха за тях, също повечето мъже и всички я харесваха. В квартирата нещата също се развиваха динамично. Бригите вече се бе върнала от Токио, но се бе преместила да живее при един фотограф и бе оставила момичетата. Алисън замина за Лос Анжелис да се снима във филм. Дивайна работеше като модел в Париж. Останаха само Марджъри, Грейс и Мирей, които също възнамеряваха да се преместят при приятелите си. Щом се освободиха места, при тях веднага се настаниха две нови момичета. По Коледа Марджъри обяви годежа си. Но за Грейс не беше проблем да намери нови съквартирантки. В Чикаго постоянно пристигаха момичета, които търсеха работа като модели, и, разбира се, винаги се нуждаеха от жилище.

Луис Маркес, офицерът, който я контролираше по време на условната присъда, редовно минаваше да я проверява. Поне веднъж месечно той задължаваше Грейс да си прави тест за наркотици. Но за най-голямо негово разочарование тя винаги се оказваше чиста. Искаше да я арестува само от злоба.

— Какво гадно малко лайно е — изкоментира Марджъри, когато той се появи отново след Коледа, за да се запознае с новите й съквартирантки. — Баща ти явно има много прости приятели — продължи тя, ядосана, че той я бе опипал отзад, преструвайки се, че се протяга да вземе пепелника. Той вонеше на цигари и на пот, цялото му облекло беше от изкуствени материи. — Защо не му кажеш да не се мярка повече? — попита я тя потръпвайки от погнуса, след като той си тръгна. Съприкосновението с него предизвикваше желанието да се изкъпеш незабавно. Най-голямото желание на Грейс бе да може да му каже да не се мярка повече в къщата. Ала нямаше избор. Оставаха й още девет месеца до края на условната присъда и после кошмарът може би щеше да свърши.

 

През март семейство Суонсън я поканиха да ги придружи в Ню Йорк, но тя трябваше да им откаже. Поиска разрешение от Луис Маркес да замине, но той категорично не се съгласи да я пусне. Наложи се да ги заблуди, че има друг ангажимент. Изпита разочарование, че не можа да замине, но все пак продължаваше да си намира занимания. Прекарваше две вечери седмично и неделите в „Сейнт Мери“. Там се виждаше с Пол Уайнбърг, изпитваше към него силна приятелска обич, но вече знаеше, че той се е отказал да я чака и има сериозна връзка с една от медицинските сестри.

От време на време Черил Суонсън се опитваше да й уреди срещи, но Грейс никога не проявяваше интерес. Беше твърде уплашена, дълбоко наранена от всичко случило се. Предложението да излезе с някого винаги й напомняше за ужаса, който бе изпитала с баща си.

Това продължи до един юнски ден, когато в агенцията влезе Маркъс Андерс и попита за Черил. Той беше един от многото представителни мъже, които Грейс бе свикнала да вижда — гъста руса коса, момчешка усмивка и лунички. Не беше нито мъж, нито момче, отначало Грейс реши, че е един от моделите им.

Току-що пристигаше от Детройт и работното му досие беше много впечатляващо. Вършил бе доста работа по поръчка и очевидно вече се приближаваше към върха на професионалната си кариера. Беше си намислил да отиде в Лос Анжелос или в Ню Йорк, но искаше да го направи в най-подходящия момент, за да блесне и това бе доста умно от негова страна. Беше много уравновесен и сигурен в себе си, притежаваше чудесно чувство за хумор. Пошегува се малко с Грейс след интервюто с Черил и обсъди с нея въпроса за квартирата си. Тя му препоръча фирми за недвижими имоти и го представи на някои от моделите, които влязоха в агенцията. Но той изглежда не проявяваше интерес към тях. Непрекъснато виждаше модели. Само Грейс му хвана окото и преди да си тръгне, той я покани да й направи някои снимки, ей така, за забавление, но тя се засмя и поклати глава. И преди бе получавала подобни предложения и ги бе отхвърляла.

— Не, благодаря. Аз се държа надалеч от фотографските светкавици.

— И защо? Да не би да те търсят ченгетата? Криеш ли нещо?

— Точно така. Търсят ме от ФБР — усмихна се тя непринудено. С него бе забавно да се разговаря, но тя не искаше да допусне той или някой друг да я завладее. Много фотографи използваха апаратите си, за да съблазняват жените. — Не са ме арестували само защото нямат моя снимка.

— Умно момиче — възхити й се той, приседна на фотьойла от другата страна на бюрото й и се приведе към нея, от близостта му сякаш дъхът й секна. — Беше млад, здрав и красив. — Но ти ще изглеждаш невероятно на снимките. Имаш приказно телосложение и чудесни очи. — Когато отново я погледна, видя много повече от това, което подозираше. В очите й се четеше тъга, стара, дълбока болка, която съумяваше да скрие от света, но не и от него. Маркъс я съзираше съвсем ясно. Грейс се отдръпна от него, разсмя се и сви неангажиращо рамене, почувства, че той се е приближил твърде много към нея, а тя не желаеше да допусне близост. — Защо просто някой път не се позабавляваме да видим какво ще излезе? Направо можеш да изхвърлиш другите момичета от бизнеса. — Това бе единственото, от което той разбираше, и което наистина харесваше. Имаше отдавнашна любовна връзка с фотоапарата.

— Не бих искала да ги плаша — пошегува се Грейс, обърна се и пак го погледна. Беше облечена в тясна черна пола и черен пуловер. След две години работа при семейство Суонсън се беше научила да се облича с характерната за големия град изтънченост.

— Помисли си — Маркъс й се усмихна и изпружи дългите си крака от черния кожен фотьойл в кабинета й. — Ще дойда пак в понеделник.

Ала се обади още на другия ден, само за да си поговорят и да й разкаже за студиата, които бе огледал. Според него всичките били ужасни, а той се чувствал много самотен. Грейс се засмя и се престори, че му съчувства, а той я покани на вечеря.

— Съжалявам. Не мога — отказа тя категорично, беше свикнала да се пази от мъжете. За нея това не представляваше проблем. — Заета съм довечера. — Тя винаги говореше така, сякаш в живота й имаше мъже, но всъщност ставаше дума за малтретирани жени и деца.

— Тогава утре.

— Ще трябва да работя до късно. Правим голяма реклама с девет момичета и Черил иска и аз да присъствам.

— Няма проблем. И аз ще дойда. Хайде, де. — Заприлича й като малко момче и това я развълнува в известен смисъл, въпреки решението й да се държи дистанцирано. — Аз съм нов в града и не познавам никого, самотен съм.

— О, я стига… Маркъс… не се дръж като глезено дете.

— Но аз съм — с гордост отвърна той и двамата се разсмяха.

Накрая, въпреки първоначалното си решение, тя отстъпи и той дойде на снимките с тях. В интерес на истината Маркъс доста им помогна. Присъстваха толкова много хора, че никой не забеляза външния човек на снимачната площадка. Всички модели го харесаха. Той бе умен, забавен и не беше арогантен като повечето фотографи. Изглеждаше страхотен, и след като в продължение на седмица всеки ден се отбиваше в агенцията, Грейс най-сетне се умилостиви и му позволи да я изведе на вечеря. Това беше първата й среща откакто бе излизала с Пол Уайнбърг.

Маркъс не можеше да повярва, че е на двайсет и една, когато тя му каза, бе толкова зряла за възрастта си, изглеждаше много изискана и това го караше да смята, че е по-голяма. Все още носеше гъстата си кестенява коса пригладена назад, но често я прибираше на кок и когато можеше да си го позволи, се обличаше с дрехи, каквито бе видяла да носят моделите. Но Маркъс бе свикнал с младите момичета, които изглеждаха по-големи, отколкото са в действителност. Веднъж или два пъти бе имал глупостта да излезе с петнайсетгодишни модели, мислейки ги за доста по-възрастни.

— А ти самата какво правиш, когато не работиш? — попита я той с интерес на вечерята в „Гордън“. Тъкмо си беше намерил студио, според него това бе една прелестна мансарда с жилищни помещения и повече не му бе необходимо.

— Винаги съм заета. — Бе започнала да кара колело, а една от новите й съквартирантки я учеше да играе тенис. Това бяха развлечения, за които преди никога не бе имала време. Единствените й спортни занимания бяха вдигането на малки тежести и тичането за здраве в затвора, но тя нямаше никакво намерение да му разказва за двете години в „Дуайт“. Не възнамеряваше да казва на никого през целия си живот. Беше приела с цялото си сърце съвета на Люана и бе оставила всичко зад себе си.

— Имаш ли много приятели? — Попита той, заинтригуван от нея, в неговите очи тя бе много затворена и потайна, но той усещаше, че у нея се крие огън.

— Достатъчно — тя се усмихна, но истината бе коренно противоположна и той вече го бе разбрал. Знаеше, че тя никога не излиза с мъже, че не споделя нищо, че е много срамежлива и работи някъде като доброволка. Попита я за това, докато пиеха кафето и тя му разказа някои неща за „Сейнт Мери“.

— Защо се занимаваш с това? Какво толкова те интересуват тези съсипани жени?

— Те имат огромна нужда от помощ — отвърна тя със сериозен тон. — Жените, изпаднали в подобно положение, смятат, че нямат изход, нямат възможности. Те сякаш са на ръба на горяща сграда и ти си човекът, който може да ги спаси, в противен случай те няма да имат смелостта да изберат свободата. — Тя го знаеше по-добре от всеки друг. Никога не бе си представяла, че има начин да се освободи от ситуацията, в която бе изпаднала самата тя. Искаше й се другите да не прибягват до онези крайни мерки, до които бе стигнала тя.

— Какво те кара да се грижиш толкова много за тях, Грейс? — Мъчеше го силно любопитство, а тя не задоволяваше и частица от него. През цялото време на вечерята той съзнаваше колко е предпазлива и че е настроена приятелски само на външен вид, а всъщност е затворена вътрешно.

— Това е просто нещо, което искам да правя. То означава много за мен, особено работата с децата. Те са толкова безпомощни и толкова наранени от всичко преживяно. — Точно като нея и тя си даваше сметка. Съвсем съзнаваше до каква степен е уплашена и не искаше съдбата и на тези деца да е същата. Работата й беше нейният дар за тях и правеше живота й съдържателен. Знаеше, че нейната болка ще послужи за доброто на някой друг и ще му попречи да измине онези пътища на агонията, по които бе минала тя. — Не знам, струва ми се, че имам талант за това. Мисля си дали пак да не започна да уча и да завърша психология, но като че ли нямам време, с моята работа и другите ми ангажименти… може би някой ден.

— Не ти трябва да учиш психология — ухили се той и тя почувства към него нещо непознато за нея досега. Това я уплаши. Той бе много привлекателен. — Трябва ти мъж — заключи Маркъс.

— Откъде си толкова сигурен? — тя му се усмихна.

Приличаше на голямо красиво дете, когато се протегна и взе ръката й в своята.

— Защото си ужасно самотна въпреки всичко, което говориш, и въпреки че се перчиш колко страхотен е животът ти. Предполагам, че всъщност никога не си имала истински мъж — той присви очи и я погледна преценяващо и Грейс се разсмя. — Обзалагам се, че си девствена. — Тя не отговори нищо и леко отдръпна ръката си. — Прав съм, нали, Грейс? — Той не знаеше толкова много неща и тя сви рамене неангажиращо. — Прав съм — продължи Маркъс уверено, абсолютно сигурен какво точно й трябва. Той усещаше, че ако тя попадне на подходящия мъж, от нея ще излезе изключителна жена.

— Стандартните решения не са отговор за всеки, Маркъс — възрази тя, звучеше като много по-зряла от двайсет и една годишна. — Някои хора са малко по-различни. — Ала Маркъс мислеше, че я познава и че тя просто е уплашена, срамежлива и много млада и вероятно произхождаше от пуританско семейство.

— Разкажи ми за семейството си. Какви са родителите ти?

— Мъртви са — отвърна тя хладно. — Починаха, когато бях в гимназията. — Това до известна степен обясняваше някои неща — преживяла бе голяма загуба и бе самотна от няколко години. Той предположи, че дистанцираността й до известна степен се дължи на това.

— Имаш ли братя или сестри?

— Не. Сама съм. Всъщност нямам никакви роднини.

Нищо чудно, че изглеждаше толкова зряла, очевидно се справяше сама от години, предположи той. Въображението му вече бе обрисувало портрета й.

— Изненадан съм, че не си се втурнала да се ожениш за гаджето си от гимназията — отбеляза той и в гласа му прозираше уважение. — Повечето хора биха постъпили така, ако се озоват съвсем сами на твоята възраст. — Тя бе силно момиче, всъщност изобщо не беше момиче, а жена. И това му харесваше.

— Нямах гадже от гимназията, за което да се омъжа — прозаично отговори тя.

— И какво правеше? Живееше с приятели?

— Може и така да се каже. Живеех с много хора.

В затвора… тя се замисли какво ли би казал той, ако му признае истината. Дори не искаше да си представи реакцията му. Със сигурност щеше да бъде ужасен, ако му каже, че е убила баща си. Неизвестно защо от иронията на ситуацията я напуши смях. Той изобщо нямаше представа коя е тя, нито каква е. Никой не знаеше. Хората, които я познаваха, бяха минало — Моли, Дейвид, Люана и Сали. Тя престана да им изпраща картички, с Дейвид изобщо не беше се чувала. Нямаше смисъл да му пише повече. Животът й вече й принадлежеше. Единственото, което можеше да направи за хората, от които се интересуваше, и за всички други, бе работата й в „Сейнт Мери“. Така тя се отплащаше на онези, които бяха добри с нея през годините. Те бяха малко, но в тяхна памет тя искаше да помогне на други.

— Сигурно ти е трудно по празниците — отбеляза той със съчувствие. — На Коледа например.

— Вече не — усмихна се тя. Не и след „Дуайт“. Коледа никога вече не би могла да бъде толкова лоша, независимо къде щеше да бъде. — Свиква се.

— Ти си смело момиче, Грейс. — Много по-смела, отколкото той предполагаше. Много, много по-смела.

След вечерята отидоха да пийнат по нещо на едно място, което той бе открил и където имаше стар джубокс и музика от петдесетте години. В неделя излязоха да карат велосипеди край езерото. Беше топъл юнски следобед, всичко наоколо бе цъфнало. И въпреки всички предупреждения, които сама си отправяше, на нея й беше приятно да е с него. Той беше много търпелив към нея и не прибързваше с нищо. Изглежда разбираше, че й трябва време и много топла любеща грижа, преди да стане по-решителна. Ала Маркъс прекарваше с удоволствие времето си с нея и не си позволяваше нищо повече от целувка. Той бе първият мъж, който я бе целувал, като се изключи баща й. Отначало дори това я плашеше, но трябваше да си признае, че й хареса.

Както обикновено Марджъри я засипа с водопад от предупреждения, когато Грейс се прибра вкъщи, след като бе прекарала с него съботния следобед едва три седмици след пристигането му в града. Излязоха да купят необходимото оборудване за студиото му втора ръка. Агенцията вече бе започнала да възлага работа на Маркъс, а семейство Суонсън бяха много доволни. Той притежаваше голям талант.

— Използвайте го докато можете — казваше им Черил с усмивка — той няма да се задържи дълго при нас. Мога да се обзаложа, че до една година ще е в Ню Йорк или Париж. Твърде добър е, за да остане тук.

Но Марджъри можеше да каже други неща за него. Имал рояк приятелки из целия свят, всичките били модели. Нейна близка от Детройт й бе разказала доста компрометиращи истории за Маркъс.

— Каза ми, че преди няколко години изнасилил някакво момиче, Грейс. Внимавай. Не му вярвам.

— Това са глупости. Той ми разказа всичко. Била е на шестнайсет години, а е изглеждала на двайсет и една. Според Маркъс всъщност тя го е изнасилила. — Маркъс й каза, че на практика тя е разкъсала дрехите му. Било преди четири години, той бил наивен и глупав. Изглеждаше й искрено притеснен, докато й разказваше.

— Била е на тринайсет и баща й се опитал да го тикне в затвора — непреклонно продължаваше да я убеждава Марджъри. Тя не харесваше такива истории. Чуваха се много неща за сексуален тормоз над млади модели. — Предполага се, че той е платил, за да се измъкне. Имаше още една подобна история, май тя е била с шестнайсетгодишната, за която ти знаеш. А Елоиз твърди, че той работи и за порнографски издания, за да плаща наема си. Май не ми прилича на добро момче.

— Това са глупости — възрази Грейс, защитавайки го яростно. Той не беше такъв човек. Тя имаше чувство към хората. Ако от опита си и работата в агенцията бе научила нещо, това беше да усеща другите. — Момичетата винаги говорят така, когато ревнуват. Вероятно си е падала по него, а той я е отблъснал и тя се е вбесила — сухо отбеляза Грейс, подразнена, че Марджъри е толкова несправедлива към него. Той не заслужаваше подобно отношение. Понякога приятелката й бе твърде сурова съдница и толкова напрегната. Наистина им бе като майка. Ала Грейс повече не се нуждаеше от майчини грижи.

— Елоиз не е такава — възрази Марджъри, защитавайки познатата си от Детройт. — А ти по-добре се пази. Не си толкова умна, за колкото се мислиш. Не си излизала с достатъчно много момчета, за да разпознаваш лошите.

— Не се чуваш какво говориш. — За пръв път Грейс бе силно ядосана на Марджъри, очите й горяха от яд. — Той е наистина много прилично момче, никога не си е позволявал нещо повече от целувка.

— Страхотно. Радвам се за теб. Само те предупреждавам, че има лоша репутация. Вслушай се, Грейс. Не бъди глупава.

— Благодаря ти за предупреждението — каза Грейс с тон, издаващ раздразнение. А пет минути по-късно се прибра в стаята си и затръшна вратата след себе си.

Как можеше да се говорят такива лоши неща за бедния Маркъс. В техния бизнес обаче понякога ставаше така. Хората, които не успяваха да получат работа, обвиняваха фотографите и то точно онези, които искаха да пожънат успех и не говореха клевети за моделите — например, че са наркоманки или че им се натискат. Моделите винаги твърдяха, че са били изнасилени. В този бизнес имаше много такива истории и Грейс го знаеше. Но и на Марджъри някои неща й бяха известни. Грейс обаче не беше толкова глупава, че да дава ухо на тези слухове. А слуховете за порноснимките наистина бяха пълна глупост. Маркъс й беше казал, че дори е работил като сервитьор, за да плаща наема на студиото си в Детройт. Никога не бе отварял дума за порноснимки, но колкото и неприятно да бе това, Грейс усещаше по инстинкт, че би могъл и да го направи. Той бе много открит, откровен човек и поради това, че бе честен, би могъл да признае грешките и миналите си грехове пред нея. През последните години тя не бе вярвала толкова много на никой друг, както на Маркъс.

На четвърти юли отидоха заедно на парти у семейство Суонсън в Барингтън Хилс, където Черил открито го помоли да убеди Грейс да му позволи да й направи няколко снимки. С всеки изминал ден тя все повече се разхубавяваше и Черил смяташе, че Маркъс е човекът, който може да разтопи леда и да я накара да се фотографира. Ала Грейс прие със смях думите им и поклати глава, както винаги, когато станеше дума за това. Изобщо не проявяваше интерес към работата на модел.

Този следобед Маркъс разговаря с повечето модели на партито и изглежда се сприятели с всички, а вечерта Марджъри многозначително я информира, че си е определил срещи с две от тях и според нея Грейс трябвало да го знае.

— Той не е женен за мен — отвърна тя, защитавайки го както винаги. В края на краищата те нямаха сексуални отношения. Той й бе предложил, но тя му отговори, че още не е готова за такъв ангажимент. Но в интерес на истината бе на път да отстъпи. Трябваше й само още малко време с него, макар вече да му вярваше. Мислеше си, че може би се влюбва в него. Неизвестно защо информацията на Марджъри за другите момичета я тласкаше точно натам. Ала когато го видя на следващия ден, тя не дръзна да го попита, а той отново започна да я моли да я снима.

— Хайде, Грейс… нищо лошо няма да стане… само заради нас… заради мен… толкова си красива… нека ти направя няколко снимки. Няма да ги покажа на никого, ако не ги харесаш. Обещавам. Черил е права. Ще бъдеш приказна като модел.

— Но аз не искам да съм модел — отвърна тя и бе съвсем искрена.

— Защо не, за Бога? Имаш всички необходими качества. Ръст, красота, стил, стройна си, млада си… повечето момичета дават мило и драго да притежават твоите данни и да имат такива възможността. Грейс, бъди разумна… или поне просто опитай. Какво по-лесно от това аз да те снимам? Освен това искам да имам твои фотографии. Виждаме се непрекъснато от един месец и ми липсваш, когато не си край мен. — Той я закачаше, свря лице до шията й и за своя собствена изненада до края на следобеда тя отстъпи — само заради него. Накара го да обещае, че няма да показва снимките на никого. Определиха си среща следващата събота и той я предупреди да не й минава на ум да се отказва.

— Не знам защо си толкова срамежлива. — Смееше се той, докато си приготвяха спагети в неговата мансарда.

Същата вечер стигнаха по-близо от когато и да било до леглото, но накрая тя пак му каза, че се нуждае от още време. Беше в цикъл и не желаеше отношенията им да започнат така. Освен това искаше да спечели още малко време, с една седмица нищо нямаше да се промени. Като се имаше предвид отношението й към него, можеше само да стане по-добре.

 

 

През цялата седмица се притесняваше за фотосеанса, не й харесваше да е център на вниманието, или да бъде обект на сексуален интерес. Не й беше приятно онова, което символизираше професията. Харесваше й да работи с моделите от агенцията, но никога не бе искала да бъде една от тях. Правеше го наистина единствено заради Маркъс и за забавление. Той се шегуваше с всичко, както и тя с него. Следващата събота Грейс отиде точно в десет часа в студиото, както обеща. Предишната нощ бе дежурила в „Сейнт Мери“, бе работила до късно и се чувстваше уморена.

Когато пристигна, той й направи кафе, вече бе подредил всичко. Беше приготвил бял кожен фотьойл, който отчасти бе покрит с кожа от бяла лисица и поиска от нея да се разположи удобно на него както е по джинси и бяла тениска. Накара я да пусне косата си и тя се разпиля по раменете й, а после поиска да смени тениската с негова бяла колосана риза и малко по малко я убеди да я разкопчее, но снимките, които правеше, бяха на целомъдрени и скромни пози. Тя се изненада колко забавно беше. Фотографира я в хиляди пози на фона на страхотна музика, всяка снимка беше като милувка, а той танцуваше край нея.

Дойде обед, а те още снимаха и той й донесе чаша вино като й обеща да я нахрани с домашно приготвени спагети, щом се почувства уморена.

— Знаеш пътя към сърцето на момичето — засмя се тя, а той се спря на сантиметри от нея и надникна тъжно зад апарата.

— Бих искал да е така… доста усърдно работих за това — призна Маркъс.

Тя се изчерви и придоби много скромен вид, той продължи да я снима силно развълнуван. Черил щеше да хареса свършената работа.

— Приближавам ли се към теб, Грейс?… Към сърцето ти, искам да кажа — прошепна той чувствено, а тя усети как я залива гореща вълна. Виното я караше да се чувства замаяна и тя си спомни, че дори не си е направила труда да закуси. Беше глупаво да пие вино на празен стомах, а той й бе сипал втора чаша, която тя бе вече преполовила. Нямаше навика да пие вино през деня и бе изненадана колко е силно това. Той я помоли срамежливо да събуе джинсите си, убеждавайки я, че ризата е достатъчно дълга, за да я покрие изцяло. Всъщност тя стигаше до средата на бедрата й, но тя отказа да свали джинсите си. Накрая, когато той й обеща отново, че дори няма да покаже на Черил снимките, тя изу панталоните си и се излегна върху кожата с голи крака, покрита само от ризата, разкопчана до талията, но без да разкрива нищо. Гърдите й бяха покрити. Тя почувства, че заспива, както си лежеше на стола и когато се събуди, той я целуваше и тя усети ръцете му да я галят навсякъде. Усещаше устните и дланите му, чуваше прищракването на апарата, виждаше светкавиците, но не можеше да каже какво става, всичко край нея се въртеше, а тя ту се унасяше, ту се будеше. Повдигаше й се, не можеше да помръдне, нито да спре или да стане, да отвори очи, а той продължаваше да я целува. После почувства как я опипва и за миг й се стори, че изпитва познатото чувство на ужас, но когато отвори очите си, разбра, че е сънувала. Маркъс стоеше прав, гледаше я и й се усмихваше. Устата й бе пресъхнала и силно й се повдигаше.

— Какво става? — Тя се почувства уплашена и изтощена, после видя пред очите си звездички, Маркъс стоеше и се смееше.

— Мисля, че виното ти дойде много.

— Съжалявам. — Тя бе съкрушена, а той коленичи до нея и я целуна толкова силно, че отново й се зави свят. Но това й хареса. Чувството бе опияняващо и шеметно, искаше всичко да спре, но не беше в състояние да се съпротивлява.

— Аз изобщо не съжалявам — прошепна той, положил глава между гърдите й. — Страхотна си, когато си пила. — Тя се отпусна назад и затвори очи, а езикът му пълзеше възбуждащо по корема й към бельото, а после си проби път под него и продължаваше все по-надолу и по-надолу, в този миг тя разтвори широко очи и скочи като ужилена. Не можеше. — Хайде, мила… моля те… — Колко още щеше да го кара да чака? — Моля те, Грейс… желая те…

— Не мога — прошепна дрезгаво тя, желаеше го, но бе твърде уплашена, за да му се отдаде. Цялото й съзнание бе изпълнено със спомена за нощта, когато баща й умря, стаята се завъртя пред очите й и тя отново усети да й се повдига. Виното бе свършило работата си и изведнъж тя почувства, че ще повърне, а се страхуваше да си признае. Маркъс отново я докосваше и достигаше места, които не бе докосвал никой, освен баща й. — Не мога… — повтори тя. Ала не беше в състояние да събере сила да го спре.

— О, за Бога, защо не? — За пръв път откакто я познаваше, Маркъс изгуби самообладание, но тя почувства, че отново отмалява от виното и без да има признаци, внезапно припадна и изгуби свяст. Когато дойде на себе си, той лежеше до нея на големия бял кожен фотьойл, завит с бялата кожа и чисто гол. Тя все още беше с ризата му и с бельо, а той й се усмихваше. Изведнъж я завладя ужас. Не си спомняше нищо, освен че припадна. Не знаеше колко дълго не е била на себе си, нито какво са правили, но очевидно нещо се бе случило.

— Маркъс, какво стана? — попита го тя с уплаха в гласа, още повече й се повдигаше, придърпа ризата, за да се покрие по-добре.

— Едва ли би искала да разбереш. — Той изглежда се забавляваше, смееше се насреща й. Тя бе напълно безчувствена. — Страхотна бе, скъпа. Незабравима. — Сега тонът му бе хладен, безмилостен и гневен.

— Как можа да го кажеш. — Тя се разплака. — Как можа да постъпиш с мен така, когато бях припаднала? — Отново й се повдигна, гърдите й се стягаха от астмата, но тя се чувстваше твърде зле, за да потърси инхалатора си. Не можеше дори да седне и да се огледа наоколо.

— Откъде знаеш какво съм направил? — попита той злобно, крачеше из стаята, изложил на погледа й превъзходното си тяло. — Може би винаги работя така. Много по-спокойно е. — После се обърна с лице към нея, тя можеше да го види целия и затова извърна глава, опитвайки се да не го гледа. Не си бе представяла по този начин първата им близост, не можеше да разбере дали е наранена или разгневена. Изглежда такава бе съдбата й. Изнасилване. Това е искал. — Всъщност — продължи той, приближавайки бавно към нея — нищо не се случи, Грейс. Не съм некрофил. Не си падам да чукам трупове. А ти си точно това, нали? Ти си умряла. Преструваш се, че си жива, съблазняваш мъжете, но когато се стигне до същественото се просваш и се правиш на умряла, а после бръщолевиш извинения.

— Това не са извинения — отговори тя вече седнала, чувстваше се неловко. Намери джинсите си на пода и ги нахлузи, а после се изправи, все още нестабилна. Чувстваше се ужасно. Обърна се да свали ризата и да облече фланелката си. Дори не губи време да си слага сутиена. Чувстваше се твърде зле, за да се притеснява за него. Все едно хиляди чукчета удряха в главата й, виеше й се свят. — Не мога да си обясня какво стана, това е всичко — отвърна тя в отговор на обвиненията му. Беше прекалено изтощена, за да възразява, но не я напускаше чувството, че се е случило нещо неприятно. Спомни си, че го целуваше, той й говореше нещо, знаеше, че по някаква причина лежаха един до друг, но не се сещаше нищо друго. Крепеше я надеждата, че всичко е кошмар вследствие препиване с вино на празен стомах. В съзнанието й изникваха моменти, в които той я възбуждаше с тялото си. Но не си спомняше да я бе изнасилил. И беше почти сигурна, че не се е случило.

— Дори девствениците в един момент започват да се чукат. Защо си въобразяваш, че ти си нещо специално? — Маркъс още беше бесен. Тя бе обикновена съблазнителка и той вече бе отегчен от това. Имаше много други момичета, които можеха да му принадлежат и той бе твърдо решен да ги притежава всичките. С Грейс Адамс бе дотук.

— Просто съм уплашена, това е всичко. Трудно е да се обясни. — Защо й беше толкова ядосан? И защо тя си спомняше как той се бе надвесил над нея гол?

— Ти не си уплашена — сопна се той, вдигна фотоапарата си, без да направи усилие да се облече. — Ти си психопатка. Когато те докоснах имаше вид на човек, който е готов да убие. Какво става с теб? Да не би да си обратна?

— Не, не съм. — Ала той не бе далеч от истината, че е в състояние да убие някого и тя си даваше сметка затова. Може би ще остане така за цял живот. Може би никога няма да може да се люби нормално с никого. Но тя искаше да разбере повече неща, най-малкото дали се е случило нещо, докато е била в несвяст. Изобщо не беше сигурна какво бе правил той, докато тя бе изгубила съзнание. Не харесваше и смътното чувство, че бе видяла светкавиците да проблясват.

— Кажи ми истината. Какво направи с мен? Люби ли ме? — попита тя с насълзени очи.

— Какво значение има? Казах ти, че не съм направил нищо. Не ми ли вярваш? — След случилото се не можеше да му се довери. Той се бе възползвал от нея, докато тя бе безчувствена. Бе я накарал да се разсъблече, почти гола, но не съвсем, бе свалил също своите дрехи. Когато дойде на себе си, сцената не й се видя благоприлична, но нямаше усещането да е била изнасилена. Иначе щеше да изпита познато чувство. Този спомен я успокои. Може би не бе направил нищо повече от онова, за което тя си спомняше. Много ласки, целувки и опипване. През повечето време й беше приятно, почти бе готова да се люби с него, но той не бе го направил. Може би затова бе толкова бесен. Това бе просто незадоволеност.

— Как мога да ти вярвам след онова, което току-що направи? — попита го тя тихо, опитвайки се да преодолее наново повдигането.

— Какво съм направил? Опитал съм се да те любя? Не е противозаконно, нали? Хората го правят всеки ден… някои дори го желаят… А ти си на двайсет и една, нали? И какво ще сториш? Ще извикаш ченгетата, защото съм те целунал и съм свалил панталоните си?

Все едно тя се чувстваше изнасилена. Беше я снимал, без тя да желае, примами я да се разсъблече повече, отколкото тя бе склонна и се опита да се възползва от нея сексуално, когато бе пияна. Странното бе, че досега никога не бе се напивала от чаша и половина вино. А дори след часове продължаваше да се чувства отвратително.

— Писна ми да си играеш с мен, Грейс. Похабих много време и търпение, съботни следобеди и вечери със спагети. Трябваше да сме в леглото още преди две седмици. Не съм четиринайсетгодишен. Не се занимавам с подобни глупости. Има толкова много други момичета, които са нормални. — Думите, които й говореше, бяха изпълнени със злоба и сега, когато го наблюдаваше в естествената му среда, толкова самодоволен, най-сетне обул панталоните си, тя осъзна, че той не е мъжът, за когото го е смятала. У него имаше стаена много злост и очевидно изобщо не я обичаше. Беше се държал мило с нея само и само, за да получи каквото искаше.

— Съжалявам, че съм пропиляла толкова много от времето ти — отговори тя хладно.

— И аз — отвърна той равнодушно. — Ще изпратя контактните копия в агенцията. Можеш да поръчаш снимките, които ти харесат.

— Не искам да ги виждам. Можеш да ги изгориш, след като ги направиш.

— Повярвай ми, ще го сторя — язвително рече Маркъс. — А, ти, между другото, си права. От теб ще излезе скапан модел.

— Благодаря — отговори тя тъжно и сложи пуловера си.

Само за един миг той се бе превърнал в непознат. Грейс взе чантата си и тръгна към вратата, хвърли му поглед през рамо. Той стоеше до масата и вадеше филма от фотоапарата си, а тя се чудеше как е възможно да е сгрешила така. Ала както си стоеше и го гледаше, стаята се завъртя пред очите й и тя почти припадна. Не можеше да разбере дали се разболява от грип, или просто е разстроена от всичко случило се.

— Съжалявам, Маркъс — унило рече тя.

Той само вдигна рамене и й обърна гръб, държеше се сякаш той е обиденият. Беше се позабавлявал известно време с нея, но бе дошъл моментът да продължи нататък. В живота му имаше колкото щеш хубавици.

Повече не каза и дума, докато тя излезе, а Грейс буквално пълзеше надолу по стълбите от мансардата, едва се задържа на крака, за да хване такси, но успя да даде на шофьора адреса на квартирата си. Когато пристигнаха, шофьорът трябваше да я разтърси, за да я събуди и й каза колко да плати.

— Съжалявам — успя да избоботи тя с надебелял език, отново й се повдигаше. Наистина беше много зле.

— Добре ли сте, госпожице? — Той гледаше угрижено, когато тя му подаде парите с добър бакшиш и я съпроводи с очи, докато се прибра в къщата. Грейс ходеше на зигзаг.

Когато затвори вратата след себе си и влезе вътре, видя на дивана Марджъри, която веднага вдигна поглед. Правеше маникюра си, ала когато зърна Грейс, се ужаси. Беше толкова бледа, че бе станала зеленикава, изглеждаше сякаш ще припадне всеки миг както се беше запътила към стаята си.

— Хей!… Добре ли си? — попита Марджъри, скочи и тръгна към нея, а тя се свлече в ръцете й. Марджъри й помогна да си легне, а Грейс имаше чувството, че умира.

— Струва ми се, че е грип — неясно успя да обясни тя. — Може би съм била отровена.

— Мислех, че си с Маркъс — намръщено рече Марджъри. — Нали днес щяхте да правите снимки — припомни си тя.

Грейс само кимна. Чувстваше се твърде зле, за да й разказва подробности, а и не беше сигурна, че иска. Отново започна да се унася, както в началото на белия фотьойл и по-късно, когато се събуди и намери Маркъс гол до себе си. Може би когато сега отвореше очи и Марджъри щеше да е гола. Тя се изсмя високо, но бе със затворени очи, а Марджъри се втренчи в нея и отиде да вземе фенерче и мокра кърпа. Тя се върна след две минути и сложи на челото на Грейс студена влажна кърпа. Грейс отвори за кратко очи.

— Какво се случи? — попита Марджъри с нетърпящ възражение тон.

— Не съм много сигурна — отговори откровено Грейс със затворени очи, а в следващия миг започна безмълвно да плаче. — Беше ужасно.

— Обзалагам се, че е било така — ядосано рече Марджъри. Можеше и сама да се досети, дори Грейс да не бе в състояние да си спомни всичко. Включи фенерчето и нареди на Грейс да отвори очи.

— Не мога — съсипана отвърна тя. — Много ме боли главата. Умирам.

— Отвори ги, като ти казвам. Искам да видя нещо.

— Нищо ми няма на очите… стомахът ми… главата…

— Хайде, отвори ги… само за секунда.

Грейс се опита са отвори очи, а Марджъри ги освети с фенерчето. Сякаш кинжали се забиха в главата на Грейс, но приятелката й бе успяла да види каквото я интересуваше.

— Къде ходи днес?

— Нали ти казах… с Маркъс… — Пак затвори очи, защото стаята се завъртя пред погледа й.

— Какво си яла или пила? — Тишина. — Грейс, кажи ми истината взимала ли си наркотици?

— Разбира се, че не! — Тя отвори очи достатъчно дълго, за да погледне обидено, а после се опита да се изправи на лакти. — Не съм взимала наркотици през живота си.

— Но сега си взела — гневно възрази Марджъри. — Надрусана си до козирката.

— С какво? — Грейс я погледна уплашено.

— Не знам… кокаин… испанска муха… успокоителни… ЛСД… някаква гадна смес. Един Бог знае с какво… какво ти е дал?

— Изпила съм само две чаши вино… дори не довърших втората. — Тя отново се отпусна по гръб на възглавницата. Пак взе да й се повдига и не можеше да седи. Чувстваше се още по-зле, отколкото в мансардата. Сякаш ефектът от поетата смес достигаше кулминационната си точка.

— Сигурно е добавил нещо във виното. Беше ли ти лошо докато бе при него?

— О, да… — простена Грейс. — Беше толкова странно. — Тя погледна приятелката си и започна да плаче. — Не мога да кажа кое е било сън… и кое реалност… той ме целуваше и правеше разни неща… а после заспах, когато се събудих, той беше гол… но каза, че нищо не се е случило.

— Кучи син, той те е изнасилил! — Марджъри бе готова да го убие заради Грейс и заради всички жени под слънцето. Никога не бе го харесвала. Мразеше копелета като него, особено онези, които се възползваха от деца или наивници. Това бе толкова лесен спорт и толкова дяволски порочен. Грейс продължи, все още бе объркана.

— Не знам дори дали го е направил… не мисля… не си спомням.

— Защо тогава според теб е свалил дрехите си? — с подозрение я запита Марджъри. — Люби ли се с него, преди да припаднеш?

— Не. Само се целувах с него… не исках… бях уплашена… исках… но после се опитах да го възпра. А той страхотно ми се ядоса. Нарече ме психопатка, обвини ме, че само съм го съблазнявала… твърдеше, че не би се любил с мен, защото било все едно… да го направи с труп…

— Но той те е накарал да мислиш, че го е направил, нали? Какъв прекрасен човек. — Марджъри показа цялата си жлъч към Маркъс. — Снима ли те без дрехи?

— Бях с пликчета и с неговата риза, когато припаднах. — Или поне това си спомняше и в това бе облечена, когато се събуди. Не се сещаше да е оставала съвсем без дрехи, дори когато той я опипваше.

— По-добре поискай да ти даде негативите. Ако не се съгласи, кажи му, че ще се обадиш в полицията. Ако искаш, аз ще му звънна да му кажа.

— Не, аз ще се обадя. — Беше твърде огорчена, за да намесва още някого. Достатъчно неприятно бе, че трябваше да разкаже на Марджъри какво се е случило. Ала в същото време нейното присъствие бе утешително. Марджъри донесе на Грейс още една студена влажна кърпа и чаша горещ чай и половин час по-късно тя се чувстваше по-добре. Приятелката й седеше на пода до леглото и я наблюдаваше.

— Тъкмо бях започнала работа, когато един тип ми причини същото. Сложи ми в питието някакъв наркотик и следващото, което си спомнях, е, че ме караше да правя порноснимки с едно друго момиче, което беше дрогирано като мен.

— Какво направи?

— Баща ми съобщи на полицията и го заплаши, че ще го пребие от бой. Ние все едно не бяхме позирали за снимките, но много момичета го правят. На някои от тях дори не им трябва да се дрогират. Твърде уплашени са, за да се съпротивляват. Ония типове ги заплашват, че никога повече няма да си намерят работа или им говорят Бог знае какво и те се съгласяват.

Грейс я слушаше и кръвта й се смразяваше във вените й. Тя се бе влюбила в него. Бе му повярвала. Ами ако той я е снимал без дрехи, докато беше в несвяст?

— Мислиш ли, че е направил нещо такова? — попита тя с ужас в гласа, беше си припомнила какво бе казала приятелката на Марджъри от Детройт, ала не бе повярвала, че Маркъс е снимал порно.

— Имаше ли в студиото още някой? — попита обезпокоена Марджъри.

— Не, бяхме сами. Сигурна съм. Струва ми се, че не бях на себе си само няколко минути.

— Достатъчно дълго, за да свали панталона си — отбеляза гневно Марджъри. — Не, не мисля, че е успял. В най-лошия случай е направил няколко актови фотографии. И без това не може да ги използва без разрешение от теб, освен ако не личи, че на тях си ти. На такава снимка той не може да покаже лицето ти, без да си подписала документа за публикуване. Единствената полза, която би имал, е да те изнудва, а от това няма кой знае какъв смисъл. Какво може да получи от теб? — Тя се усмихна на приятелката си. — Двеста долара? Освен това, за да направи порноснимки му е необходимо време и партньори. Обикновено използват двойка момичета, няколко момчета или поне едно момче. Дори да си дрогирана трябва да си достатъчно на себе си, за да играеш играта. А ти изглежда не си се забавлявала кой знае колко, когато той те е зашеметил с вълшебното си лекарство — Марджъри се засмя, а Грейс се усмихна за пръв път от часове, — сякаш е надценил жертвата си и ти си се вдървила, вместо да те обземе страстта.

И двете се разсмяха силно, Грейс изпита облекчение, че може да се надсмива над случилото се. Сцената бе твърде неприятна, а разочарованието — горчиво, ала тя не можеше да спре да се чуди, ако той не беше я дрогирал или се бе опитал да я принуди насила дали тя щеше да е способна да го направи? Може би в никакъв случай. Ала тя със сигурност не искаше да опитва наново, най-малкото с Маркъс.

— Не пия много, никога не съм посягала към наркотиците. От това наистина ми се повдига.

— И на мен така ми се стори — усмихна се със съчувствие Марджъри, — направо беше позеленяла, когато си дойде. — После реши, че е уместно да изкаже едно предположение: — Струва ми се, че единственият начин да не се тревожиш за снимките е да му поискаш негативите. А защо не провериш и нещо друго? Искаш ли да отидем набързо до моята лекарка? Тя наистина е чудесна и ще взема да те заведа, Грейс. Мисля, че трябва да знаеш дали те е насилил. Може би просто само се е забавлявал, но е възможно да е сътворил и куп лоши неща, докато си била в несвяст. Поне ще разбереш.

— Май си спомням… помня, че бях уплашена и го молех да не прави нищо.

— Така постъпва всяка жертва на изнасилване. Но това не спира изнасилвача, освен ако той не реши. Няма ли да се чувстваш по-добре, ако разбереш със сигурност? А ако те е насилил, можеш да повдигнеш обвинения.

И после какво? Да премине отново през същия кошмар? Тя се ужасяваше само при мисълта, че ще е център на внимание, че ще е обект на новините. Секретарка обвинява моден фотограф в изнасилване… той твърди, че тя искала, позирала за актови снимки… от самата мисъл я полазиха тръпки. Ала Марджъри имаше право. По-добре да знае… ами ако забременее… беше невъзможно, отново я обзе ужас. Отначало се възпротивяваше, но накрая позволи на Марджъри да се обади на лекарката, а в пет часа тръгнаха на преглед. Съзнанието на Грейс вече се бе прояснило, но лекарката потвърди, че е била дрогирана с нещо.

— Няма що, чудесен човек — не се сдържа тя, а Грейс потръпна от допира при гинекологичния преглед. Това й напомни за прегледите в полицията, след като уби баща си. Лекарката бе стъписана от видяното. Нямаше никакви следи от скорошно сношение, но се забелязваха много стари белези. Тя се досети какво могат да означават те и много внимателно зададе някои въпроси на Грейс. Увери я, че независимо колко груб е бил онзи тип, няма никакви признаци за проникване или еякулация.

— Е, това е нещо. — Оставаше й да се тревожи единствено за снимките. А и думите на Марджъри бяха утешителни. Дори да й бе направил компрометиращи снимки и да беше възможно да я разпознаят на тях, той не би могъл да ги използва без разрешение от нея, а ако не беше възможно да я разпознаят, всичко губеше значението си. С малко повече късмет тя би могла да прибере снимките си от него. Беше й отвратително при мисълта, че той би могъл да я заснеме, ала тя започваше да си мисли, че е устроил всичко, за да я накаже задето на няколко пъти го отблъскваше и не спа с него. Стимулантите обаче не помогнаха, само я уплашиха още повече.

— Грейс, била ли си изнасилвана някога? — попита я лекарката, макар и да знаеше отговора, преди Грейс да кимне утвърдително. — На колко години беше?

— Тринайсет… четиринайсет… петнайсет… шестнайсет… седемнайсет… — Лекарката не беше сигурна какво искаше да й каже момичето.

— Била си изнасилвана четири пъти? — Това бе нещо наистина необичайно. Да не би да е имала психологически проблеми, които са я тласкали неколкократно да се подлага на риск?

Грейс поклати глава с тъжно изражение.

— Не, бях изнасилвана всеки ден в продължение на четири години… от баща ми…

Настъпи продължителна тишина, докато лекарката възприеме чутото.

— Съжалявам — тихо рече тя.

Понякога се бе натъквала на подобни случаи и сърцето й се бе късало от болка, особено, когато ставаше дума за млади момичета като Грейс.

— И как престана? Някой намеси ли се?

„Да, каза си Грейс, аз“. Тя се бе намесила. И се бе спасила. Иначе никой друг не можеше да й помогне.

— Той умря. Това го спря.

Лекарката кимна.

— Някога имала ли си… ъ-ъ… нормално сношение… с мъж оттогава?

В отговор Грейс само поклати глава.

— Мислех, че точно това се е случило днес. Изглежда той ме е желаел твърде много и за да е сигурен, че ще отстъпя, е сложил нещо в питието ми… виждаме се от месец и още нищо не се е случило… аз бях… исках да съм сигурна… бях уплашена… той каза, че аз… каза, че съм била истински уплашена, когато е опитал…

— Сигурна съм, че си била. Дрогирането не е лекът за теб. Ти се нуждаеш от време, от терапия и от точния човек. По всичко личи, че няма да е този — спокойно й обясни гинеколожката.

— И аз преценявам така нещата — Грейс въздъхна, но изпитваше все пак облекчение от новината, че не я е изнасилил. В противен случай старата болка би се събудила.

Лекарката й даде името на един терапевт и Грейс прие, но нямаше намерение да го търси. Не искаше да разговаря повече с никого за миналото си, за баща си, за четирите години, прекарани в Ада, и за двете години в „Дуайт“. Бе разговаряла надълго и нашироко с Моли за всичко. Не искаше да се разкрива отново пред никого. Единственото, от което се нуждаеше, бе онова, което вече имаше. Няколко приятели като Марджъри и съквартирантките й, работата, жените и децата в „Сейнт Мери“, на които да подари сърцето си. Беше й достатъчно, дори и никой друг да не я разбираше.

Благодари на лекарката и си тръгна за вкъщи с Марджъри, за да си отспи от наркотиците. Легна си в осем вечерта и стана чак в два час следобед на следващия ден за изненада на Марджъри.

— Какво ти е дал той? Успокоително за слон?

— Възможно е — усмихна се Грейс.

Чувстваше се по-добре. Преживяното бе ужасно, но й се бяха случвали и по-страшни неща. За щастие тя не униваше. Същия следобед отиде на работа в „Сейнт Мери“, а вечерта се обади на Маркъс. Очакваше да чуе насреща си телефонния секретар, но изпита облекчение, когато той самият вдигна слушалката. Беше доста изненадан, че я чува.

— По-добре ли се чувстваш? — попита я със сарказъм в гласа.

— Това, което направи, беше отвратително — мина тя направо на въпроса. — Наистина ми стана много лошо от онова, което ми даде.

— Съжалявам — бяха само няколко таблетки валиум и малко вълшебен прах, за Бога. Реших, че ти трябва нещо, за да се отпуснеш.

Искаше да го попита доколко се е отпуснала, но вместо това каза:

— Не беше необходимо да го правиш.

— И аз стигнах до същия извод. Напразни усилия. Благодаря ти много, че ме води за носа през последните пет седмици. Наистина ми беше много приятно.

— Не съм те водила за носа. — В гласа й се усещаше обида. — За мен е трудно. Не е лесно да го обясня, но…

— Не си прави труд, Грейс. Всичко разбирам. Не знам каква е твоята история, но очевидно момчетата нямат място в нея или поне момчетата като мен. Разбирам те.

— Не, нищо не разбираш — отвърна тя гневно. Как би могъл да знае?

— Е, може и така да е. Никой няма нужда от това. Имах чувството, че ще ми откъснеш главата, когато те докоснах. — Тя изобщо не си спомняше това, но бе напълно възможно. Очевидно бе изпаднала в паника. — Имаш нужда от добър психоаналитик, не от гадже.

— Благодаря за съвета. А другото, от което имам нужда, са негативите от снимките, които ми направи. Искам ги в понеделник.

— Сериозно? И кой казва, че съм те снимал?

— Хайде да не се лъжем — спокойно рече тя. — Ти ми направи доста снимки докато бях на себе си, а чувах щракането на фотоапарата и усещах светкавиците и когато бях замаяна. Искам си негативите, Маркъс.

— Трябва да видя дали ще ги намеря — хладно отвърна той. — Имам ужасно много боклуци наоколо.

— Слушай, мога да се обадя на полицията и да кажа, че си ме изнасилил.

— Глупости. Струва ми се, че никой не е влизал в тази твоя бетонна кутия от години, ако изобщо се е случвало някога, затова ще ти е много трудно да докажеш версията си. Не съм направил нищо, освен че те целунах няколко пъти и свалих дрехите си. Страхотно, госпожице Непорочност. Не можеш да ме вкараш в пандиза само защото съм се съблякъл в собствения си апартамент. А ти дори нито миг не си била без пликчета. — Тя не знаеше защо, но му повярва и изпита облекчение при думите му.

— А снимките?

— Какво за тях? Купчина снимки, на които си облечена в мъжка риза и си със затворени очи. Много важно. Та ти не беше гола, за Бога. Дори не разтвори нито веднъж ризата. А през повечето време хъркаше.

— Имам астма — отвърна тя напрегнато. — И не давам пет пари колко целомъдрени са снимките. Искам ги. И без това не можеш да направиш нищо, без да ти дам разрешение за публикуване, затова не ти трябват. — Беше благодарна на Марджъри за съвета, който й даваше възможност да го атакува.

— Какво те кара да си мислиш, че не си ми дала разрешение? — подразни я той и сърцето й слезе в петите. — Освен това може би искам да ги запазя за албума си.

— Нямаш право върху тях. Да не би да ми казваш, че съм подписала разрешението за публикуване, докато съм била дрогирана? — Тя започваше да се паникьосва.

— Нищо не ти казвам. А заради номерата ти, които трябваше да изтърпя, имам правото на всичко, което искам. Ти не си нищо друго, освен една кокетка, ти, малка кучко. И не протягай ръце към шибаните снимки, не съм ти длъжен с нищо. Изчезвай, ясно ли ти е? — За вечерта вече си беше уговорил среща с едно от другите момичета от агенцията, а Грейс чу всичко за това в понеделник сутрин.

Черил я попита как са минали снимките с Маркъс в събота, а Грейс й отвърна твърде неясно, нещо в смисъл, че се е разболяла от грип и не е могла да се фотографира.

 

 

На рождения й ден няколко седмици по-късно, когато навърши двайсет и две години, Боб Суонсън я покани на обяд, за да го отпразнуват. Черил бе заминала за Ню Йорк по работа и Боб я заведе в „Никс Фишмаркет“. Сипа й чаша шампанско и се обърна към нея с усмивка и преценяващ поглед. Грейс винаги го бе привличала и той бе съгласен с жена си, че Господ я е изпратил при тях.

— Между другото, онзи ден се видях с Маркъс Андерс. — Тя се опита да изглежда безразлична и отпи от шампанското си. Беше „Дом Периньон“, първият алкохол, до който се докосваше, след като Маркъс я бе дрогирал. А дори сега превъзходното френско шампанско я караше да чувства известна слабост.

Боб понижи глас и я погледна, сложи ръката си върху нейната и я стисна.

— Той ми показа някои великолепни твои снимки, Грейс. Ти си се крила от нас… мисля, че наистина имаш бъдеще. Това са най-възбуждащите снимки, които съм виждал от години… не са много моделите, които могат да бъдат така възбуждащи. Ще караш мъжете да се задъхват от желание. — Тя усети, че й се повдига, когато го погледна, и се опита да се престори, че не разбира какво има предвид той. Ала беше безполезно. Това копеле Маркъс изглежда наистина му ги беше показал. Той не й изпрати нито снимките, нито негативите и не отговаряше на обажданията й. Не пожела да й даде категоричен отговор дали наистина докато бе замаяна не е подписала разрешението за публикуване, но тя бе сигурна, че не е. Не беше в състояние да подпише каквото и да било, а и нямаше спомен. Той просто се опитваше да я сплаши.

— Не знам какво имаш предвид, Боб — с леден тон отвърна тя, отпивайки шампанско, опитваше се да не показва, че е притеснена или обезпокоена. — Направихме само няколко, а после ми прилоша. Бях болна от грип.

— Ако така изглеждаш с грип, трябва по-често да боледуваш.

В следващия миг тя усети, че не може повече да издържа и погледна шефа си право в очите. Все едно да се изправи пред гладен лъв. Беше голям мъж с голям апетит, както бе разбрала от доста от фотомоделите.

— Какво точно ти показа той?

— Сигурен съм, че си спомняш снимките, които ти е направил. На тях си облечена в мъжка риза, отворена отпред, главата ти е отметната назад… стори ми се, че издаваш силна страст, все едно току-що си се любила с него или сте на път да го направите.

— Бях облечена, нали?

— Да, съвсем. С ризата си, съвсем облечена. Човек не може да види нищо, което не трябва, но лицето ти изразява всичко. — Поне Маркъс не бе я съблякъл. Беше благодарна за дребните му жестове.

— Сигурно съм била в полусънно състояние. Той ме дрогира.

— Не ми се стори дрогирана. Изглеждаш много чувствена. Грейс, наистина е така. Ти трябва да станеш фотомодел или актриса.

— В порнофилми, може би? — попита тя гневно.

— Разбира се — с готовност отвърна той, — ако това ти допада. Обичаш ли порнофилмите? — попита я Боб с интерес. — Знаеш ли, Грейс, имам идея. — Всъщност идеята му бе хрумнала още преди обяда. Беше се обадил и бе наел апартамент в хотела над ресторанта и в същия този миг горе ги чакаше още шампанско. Маркъс му бе обяснил, че тя изглежда целомъдрена, но всъщност е лесна жена. Боб понижи тон, когато разговаряше с нея и отново стисна ръката й. — Горе ни чака апартамент, най-големият тук. Дори поръчах сатенени чаршафи… хотелът има и видеоканал, който предлага всякакви порнофилми. Може би трябва да видиш някои, преди да навлезеш в бизнеса. — Искаше й се да престане да го слуша, усети, че сълзи давят гърлото й, докато с мъка обуздаваше желанието си да го зашлеви.

— Няма да се кача горе с теб, Боб. Нито сега, нито друг път. И ако това означава, че ще ме уволниш, тогава знай, че си подавам оставката. Не съм нито проститутка, нито порнокралица, нито част от ордьовъра ти, която можеш да вземеш във всеки един момент, когато поискаш.

— Какво означава това? — Той изглеждаше нервиран. — Маркъс ми каза, че ти си най-страстното маце в града и аз реших, че може би ще поискаш да се позабавляваме… Видях онези снимки — той я погледна гневно. — Изглеждаше сякаш ще се изпразниш през обектива му? Да не би да се страхуваш от Черил? Тя никога няма да разбере. Никога не разбира. — Не, но всички други в града знаеха. Искаше й се изкрещи в лицето му. И как беше възможно Маркъс да е такъв подлец.

— Харесвам Черил. Харесвам и теб. Но няма да спя с теб, както не съм спала и с Маркъс. Не знам защо ти е казал това, може би, за да ми го върне. А аз ти обясних, че той ме дрогира. По време на по-голямата част от снимките съм била в полусънно състояние.

— Очевидно в леглото му — Боб изглеждаше силно раздразнен. Изобщо не бе си представял, че тя ще е толкова трудна, след онова, което Маркъс твърдеше за нея. Винаги я бе приемал като много целомъдрена и не би я закачил, ако Маркъс не твърдеше, че тя много се друса и обича ексцентричния секс, а Боб взе, че му повярва.

— Не в леглото му, а във фотьойл в студиото му.

— С разтворени крака, не мога да не отбележа. — Самата мисъл го възбуждаше.

— Без дрехи? — Тя изглеждаше ужасена от чутото и той се разсмя.

— Не мога да твърдя, тъй като предниците на ризата падаха между краката ти, но посланието бе съвсем ясно. Е, какво ще кажеш? Какво мислиш за малък подарък за рождения ти ден горе заедно с чичо Боб? Това ще е малката ни тайна.

— Съжалявам. — Сълзите бликнаха и потекоха от очите й. Макар и на двайсет и две години тя все още понякога се чувстваше дете. И защо й се случваше все едно и също? Защо мъжете я мразеха толкова много, че единственото, което искаха да правят, бе да я използват? — Просто не мога, Боб — отвърна тя, плачеше на масата, което изглежда го разгневи още повече, защото привлякоха хорското внимание.

— Престани — грубо се сопна той, после присви очи и се приведе към нея. — Нека ти обясня ситуацията другояче, Грейс. Ще се качим горе за час-два да отпразнуваме рождения ти ден или в същия този миг ти ставаш безработна. Сега, какво решаваш — „Честит рожден ден“ или „Честито уволнение“?

Ако не беше толкова неприятно, тя би се разсмяла, ала Грейс не се разсмя, а започна да плаче още по-силно, когато го погледна в очите и успя да му каже:

— Тогава сигурно вече съм безработна. Ще взема заплатата си утре. — Стана от масата, без да каже дума повече. Върна вкъщи обляна в сълзи. На следващия ден отиде в агенцията, за да прибере нещата си и да вземе последната си заплата.

Същия ден Черил се върна от Ню Йорк и когато видя Грейс да влиза, се усмихна широко. Грейс изобщо не знаеше дали Боб й е казал. Ала и без това вече нямаше значение. Тя бе взела решение за себе си. Оставаха й два месеца от условната присъда, а после можеше да прави каквото поиска.

— По-добре ли се чувстваш? — попита я сърдечно Черил. В Ню Йорк бе имала успех. Никога не допускаше пропуски. Понякога съжаляваше, че не живеят там.

— Да, добре съм — тихо отвърна Грейс. Наистина съжаляваше, че ги напуска след двайсет и един месеца работа при тях, ала знаеше, че няма избор.

— Боб ми каза, че вчера на обяд много неприятно си се натровила с храна и е трябвало да се прибереш. Горкото дете. Черил я погали по ръката и забърза към кабинета си. Изглежда нямаше представа, че Грейс е уволнена или че напуска. В този момент влезе Боб и я погледна безизразно.

— По-добре ли си, Грейс? — попита я той сякаш нищо не беше се случило помежду им. А тя отвърна тихо, така че никой да не ги чуе.

— Дойдох да взема заплатата и да прибера нещата си.

— Не е необходимо да го правиш — каза й той, лицето му продължаваше да не издава нищо. — Струва ми се, че и двамата можем да забравим случилото се, нали? — Той я погледна многозначително, тя се поколеба известно време, а после кимна. Нямаше смисъл да се раздухва скандалът, каквото се случило, случило се, но сега тя знаеше какво да прави. Беше дошло време.

Изчака шест седмици до Деня на труда, а после им връчи молба за напускане с месечно предизвестие. Черил бе съсипана, Боб също се престори на съкрушен, а Марджъри се разплака, когато Грейс й каза. Ала само след три седмици условната й присъда изтичаше и тя разбираше, че й е време да напусне Чикаго. Вече бе съвсем сигурна, че снимките, които Маркъс бе направил, не бяха непристойни, дори Боб Суонсън бе признал, че ризата я е скривала изцяло и нищо не я е изложило на показ. Ала фотографиите й бяха повод да изпитва неудобство, а Маркъс искаше да й причини зло. Също и Боб. Маркъс бе готов да лъже и да казва на хората, че тя е евтина проститутка. А Бог знае какво би казал Боб, за да се защити, може би, че е искала да направи кариера чрез него, ако това можеше да му послужи. Беше уморена от хора като тях — от фотографите, които си въобразяваха, че светът е техен, от моделите, които бяха готови да бъдат използвани. Имаше чувството, че не може да направи повече от свършеното дотук за „Сейнт Мери“. Беше време да си тръгне. И го съзнаваше.

 

 

Организираха й прощално тържество в агенцията, на което присъстваха много фотографи и модели. Едно от момичетата вече бе дало съгласието си да заеме мястото й в къщата. На следващия ден, след като напусна работа, Грейс отиде при Луис Маркес. С два дни бе закъсняла да му се обади, понеже бе твърде заета да опакова нещата си и да привърши делата си в агенцията. По закон вече бе извън контрола му, но все пак се отби при него да му се обади.

— Къде заминаваш сега? — попита я той разговорчиво. Тя наистина щеше да му липсва, особено уж случайните му посещения в жилището й.

— За Ню Йорк.

Той вдигна вежди.

— Намери ли си работа там? — Тя се засмя на въпроса. Вече не му дължеше обяснения. Не дължеше нищо на никого. Бе изпълнила всичките си задължения, а Черил й бе дала фантастична препоръка, която Боб също подписа.

— Не още, господин Маркес. Ще си намеря, щом стигна там. Не мисля, че ще ми е много трудно. — Сега вече имаше препоръки и стаж. Разполагаше с всичко необходимо.

— Трябваше да си живееш тук и да станеш модел. Ти си точно толкова красива, колкото другите момичета, но си много по-умна. — Думите му прозвучаха почти любезно.

— Благодаря — би искала да се чувства малко по-непринудена с него, но не можеше. Цели две години той се бе държал гадно и тя не искаше да го види никога повече. Подписа всички необходими документи, но когато му подаваше химикалката, той сграбчи ръката й и тя го погледна с изненада, а после я отдръпна.

— Не искаш ли… знаеш… да направим едно бързо в името на доброто старо време, а, Грейс? — Той се потеше забележимо, а ръката му беше влажна и хлъзгава.

— Не, не искам — отвърна тя спокойно. Той вече не можеше да я уплаши. Не можеше да й направи нищо. Сторила бе всичко, което бе длъжна. А той току-що бе подписал документите, които тя стискаше здраво в ръката си. Тя вече бе просто един обикновен гражданин. Най-сетне миналото бе зад гърба й. И този дребен мерзавец нямаше да може да го възкреси.

— Хайде, Грейс, бъди по-весела. — Маркес заобиколи бюрото и преди тя да може да помръдне, я сграбчи и се опита да я целуне, а тя го отблъсна така силно, че той удари крака си в ръба на бюрото и й се разкрещя. — Още ли се страхуваш от момчетата, а, Грейс? И какво ще направиш? Ще убиеш следващия, който се опита да те чука? Ще ги убиваш всичките ли?

При тези думи Грейс тръгна към него вместо навън и го сграбчи за врата. Той сигурно бе по-силен от нея, но тя бе доста по-висока, а и го хвана неподготвен.

— Слушай, малко лайно такова, ако отново се опиташ да ме докоснеш, ще съобщя за теб на ченгетата и ще им позволя да те убият. Аз няма да си правя труда този път. Само да си ме докоснал и ще те обвиня в изнасилване и недей да си мислиш, че няма да го направя. И никога повече не се мяркай пред очите ми. — Тя го блъсна силно, а той втрещен я гледаше как взима чантата си и излиза от кабинета му, затръшвайки шумно вратата след себе си. Всичко свърши. Всичко бе история. Преди години Моли й бе обещала, че този момент ще дойде. Животът й вече й принадлежеше.