Даниел Стийл
Горчива орис (14)

14

Когато Грейс дойде в съзнание на улицата пред дома си, видя над себе си надвесени трима души. Възрастният мъж, когото тя почти бе повлякла със себе си, бе отишъл до телефонната будка и бе набрал деветстотин и единайсет, ала по времето, когато полицаите дойдоха, тя вече идваше в съзнание и седна на тротоара. Беше повече притеснена, отколкото наранена, но още бе твърде замаяна, за да се изправи.

— Какво се е случило тук? — попита любезно първият полицай. Той бе едър дружелюбен мъж, беше проницателен и веднага си изясни ситуацията. Доколкото виждаше, жената не беше нито пияна, нито дрогирана, беше много хубава и добре облечена. — Искате ли да извикаме линейка? Или вашия лекар?

— Не, наистина, добре съм — отказа тя и събра сили да се изправи. — Не знам какво се случи. Просто ми се зави свят.

Този ден не бе закусила, но не се чувстваше зле.

— Вие наистина трябва да отидете на лекар, мадам. С удоволствие ще ви закараме до Нюйоркската болница. Наблизо е — учтиво предложи той.

— Добре съм, повярвайте. Живея тук. — Тя посочи къщата само на няколко метра от нея.

Почти бе се оправила. Благодари на възрастния мъж и се извини, че едва не го е съборила. Той я потупа бащински по ръката и й препоръча да дремне и да хапне добре на обяд, а после полицаите я придружиха до дома й, когато влязоха им направи впечатление елегантната обстановка.

— Искате ли да се обадим на някого? На съпруга ви? На приятели? На съседи?

— Не… аз… — Звънът на телефона ги прекъсна и тя се обади от апарата в коридора. Беше Чарлс.

— Какво ти каза лекарят?

— Че съм добре — отвърна тя наивно, без изобщо да отчете факта, че малко преди това бе припаднала на тротоара.

— Искате ли да останем малко? — попита дежурният полицай, а тя поклати глава.

— Кой говори там? Има ли някой? — Тя се страхуваше да му каже какво се бе случило.

— Нищо няма, просто… лекарят каза, че съм в страхотна форма. И…

— Кой разговаряше с теб? — Той имаше шесто чувство към нея и усети, че нещо не е наред.

— Тук има един полицай, Чарлс — въздъхна тя, чувстваше се глупаво, но отново взе да й прилошава. Полицаят видя как лицето й посивя, после тя пак започна да се свлича и той я подкрепи. Грейс нямаше представа какво става, но се чувстваше ужасно. Беше й твърде зле, за да говори с Чарлс и тя остави слушалката, после се отпусна на пода и скри глава между коленете си. Единият полицай отиде да й донесе чаша вода, другият вдигна слушалката, която тя бе оставила на пода до себе си.

— Ало? Ало? Какво става там? — Чарлс беше обезумял от притеснение.

— Тук е офицер Мейсън. С кого говоря? — попита полицаят спокойно, а Грейс го гледаше безпомощна да му се противопостави.

— Името ми е Чарлс Макензи и при вас е съпругата ми. Какво става?

— Тя е добре, сър. Имаше малък проблем… припадна точно пред къщата ви. Ние я доведохме вътре, но ми се струва, че пак е малко замаяна. Вероятно стомашна инфекция, сега има епидемия.

— Как е тя? — Чарлс пребледня, стана и грабна палтото си, в същото време продължаваше да говори с полицая в къщата си.

— Струва ми се добре. Не иска да я заведем в болницата. Ние й предложихме.

— Няма значение. Можете ли да я отведете до „Ленъкс хил“?

— С удоволствие.

— Ще ви чакам там след десет минути.

Полицаят я погледна усмихнат, след като затвори.

— Съпругът ви настоява да ви заведем в „Ленъкс хил“, госпожо Макензи.

— Не искам да отида. — Приличаше на дете и полицаят й се усмихна добродушно.

— Той бе съвсем категоричен. Ще ви чака там.

— Добре съм. Наистина.

— Сигурно е така. Но нищо не пречи да се провери. Наоколо пъплят гадни вируси. Вчера една жена припадна в „Блумингдейлс“ от хонконгски грип. Отдавна ли ви е зле? — попита той, докато я придружаваше към вратата, към тях се присъедини и партньорът му.

— Наистина съм добре — упорстваше тя, а полицаят заключи вратата на жилището и я поведе към патрулната кола. После изведнъж тя си даде сметка, че изглежда сякаш я арестуват. Щеше да й е смешно, ако внезапно не си спомни за нощта, когато уби баща си, и преди да са стигнали до „Ленъкс хил“, тя получи астматичен пристъп, първия от две години. А дори не беше взела инхалатора си. Беше станала толкова уверена, че почти винаги го оставяше вкъщи.

Те я въведоха вътре и обясниха на сестрата в спешното отделение за астмата й. От болницата бързо й донесоха инхалатор. Когато Чарлс пристигна, тя бе смъртно бледа от астматичния пристъп и от лекарството, а ръцете й трепереха.

— Какво стана? — Той изглеждаше уплашен, а тя му отвърна шепнешком.

— Полицейската кола ме изнерви.

— Затова ли припадна? — Чарлс имаше вид на объркан от случилото се, тя поклати глава.

— Затова получих астматичен пристъп.

— А защо припадна?

— Не знам.

Полицаите ги оставиха и едва след час ги прие един от лекарите в спешното отделение. Тя вече се беше пооправила, дишането й се бе нормализирало и не й се виеше свят. Чарлс й донесе пилешки бульон от машината, малко сладки и сандвич. Апетитът й бе добър, обясни тя на лекаря, който я прегледа.

— Отличен — потвърди Чарлс.

Лекарят я прегледа внимателно, а после й зададе конкретен въпрос. Той самият смяташе, че вероятно е грип, но имаше и друго предположение.

— Възможно ли е да сте бременна?

— Не мисля. — Не беше използвала средства против забременяване от раждането на Абигейл, а тя щеше да навърши шест години през юли. Въпреки това Грейс не бе забременявала. — Съмнявам се.

— Взимате ли хапчета? — Тя поклати глава. — Тогава защо да не сте бременна? Има ли някаква причина? — Той погледна Чарлс.

— Не мисля така — твърдо отрече Грейс. Би искала да има още едно дете, но смяташе, че не може да забременее. След шест години, възможно ли бе?

— Да, но според мен си бременна — усмихна й се Чарлс. Той никога не би си и помислил, но тя имаше всички симптоми. — Можете ли да проверите? — попита той лекаря.

— По-добре купете тест от дрогерията на ъгъла. Обзалагам се, че вие сте прав, а тя — не. — Усмихна се на Грейс. — Изглежда отричате очевидното. Вие имате всички симптоми. Повдигане, световъртеж, увеличен апетит, умора, сънливост, чувствате се напълняла, последният път не сте имала мензис и сте решила, че е от нерви. От професионална гледна точка не е така. Моето предположение е, че ще имате дете. Мога да се обадя на вашия акушер-гинеколог да ви прегледа, ако желаете, но по-лесно е да си купите тест и да се обадите на вашия лекар.

— Благодаря ви — тя бе като вцепенена. Дори не й бе минало на ум. Толкова дълго се бе надявала да имат друго дете и накрая се бе отказала, убедена, че никога не може да се случи.

Отидоха до ъгъла и купиха тест, после се прибраха вкъщи с такси, Чарлс я притискаше към себе си, благодарен бе, че не се е случило нищо страшно. Когато полицаят отговори на телефона им, той изпадна в паника и се страхуваше от най-лошото.

Тя направи всичко по предписанията на теста и после изчакаха точно пет минути по часовника на Чарлс, тя се усмихваше, докато чакаха. И двамата бяха убедени, че е бременна и беше точно така.

— Кога се е случило според теб? — попита тя, стоеше сковано. Все още не можеше да повярва.

— Бих се обзаложил, че е станало след вечерята в Белия дом — засмя се Чарлс и я целуна.

Той беше прав. На следващия ден Грейс отиде на гинеколог, бебето трябваше да се роди в края на септември. Чарлс вдигна шум, че щял да е стар човек, когато то се роди. Щеше да е на петдесет и една, но Грейс не искаше и да чуе оплакванията му, че е „възрастен“.

— Ти си като децата — тя цялата сияеше.

 

 

И двамата бяха развълнувани и щастливи. Роди им се хубаво малко момченце, което приличаше и на двамата, само че имаше светло руса коса, каквато според тях нямаше нито в нейната, нито в неговата фамилия. Той бе изключително дете, приличаше на швед. Нарекоха го Матю, а децата се влюбиха в него от първия миг. Аби непрекъснато го носеше на ръце и го наричаше „моето бебе“.

С трите деца къщата им на Шейсет и девета улица започна да се пръска по шевовете и през зимата те я продадоха и купиха нова в Гринич. Беше хубава бяла къща с ограда от колове и огромен заден двор. Чарлс донесе за децата хубав шоколадов на цвят лабрадор. Животът бе идеален.

 

 

„Помогнете на децата!“ продължи да процъфтява, а Грейс ходеше два пъти седмично до града, за да проверява как върви работата и отвори по-малък офис в Кънектикът, където прекарваше предобедите си. В повечето случаи взимаше със себе си бебето в количката му.

За тях животът в Кънектикът бе удобен. Децата обичаха новото си училище. Абигейл и Андрю бяха съответно в първи и във втори клас. През лятото на следващата година на Чарлс се обади Роджър Маршал, бившият му партньор, конгресменът.

Роджър отново поиска от Чарлс да обмисли навлизането си в политиката. От следващата година в Кънектикът се освобождаваше едно място, защото един старши конгресмен се пенсионираше. Чарлс не можеше да си представи, че ще се кандидатира, бе твърде зает във фирмата и харесваше работата си. Работата в Конгреса, ако спечелеше, щеше да означава да се преместят във Вашингтон поне за известно време, а това щеше да е трудно за Грейс и за децата. Всички политически кампании бяха скъпи и изтощителни. Обядваха и разговаряха за това и Чарлс отклони предложението. Ала когато един от младшите конгресмени от района получи инфаркт и почина по-късно през същата година, Роджър отново се обади и този път за изненада на Чарлс Грейс го накара да помисли по въпроса.

— Не говориш сериозно — погледна я Чарлс внимателно, — ти не искаш такъв живот, нали? — Веднъж бе живял на прицела на обществеността, когато бе женен за първата си жена, и повече нямаше желание. Трябваше да признае обаче, че администрацията винаги го бе интригувала, особено във Вашингтон.

Накрая каза на Роджър, че ще помисли. И наистина изпълни обещанието си. Решението му обаче бе отрицателно, Грейс спори дълго с него, че той може да се превърне в значима личност и ще му бъде приятно. Тя си мислеше, че това може да означава много за него. Неведнъж напоследък той й бе признавал, че вече не вижда предизвикателство в работата си в адвокатската фирма. Чувстваше се стар в навечерието на петдесет и третия си рожден ден. Единственото, което имаше значение за него, бяха децата и тя.

— Имаш нужда от нещо ново в живота, Чарлс — убеждаваше го тя. — Нещо, което да те вълнува.

— Имам теб — усмихна се той, — ти си достатъчно вълнуваща за един мъж. Млада жена и три деца могат да ме поддържат енергичен през следващите петдесет години. Освен това ти едва ли наистина си склонна да приемеш цялото напрежение в живота ни, нали? Ще бъде трудно за теб и за децата. Все едно да живееш в аквариум.

— Ако ти го желаеш, ще се справим. Вашингтон не е на луната. Не е толкова далече. Можем да задържим тази къща и да прекарваме част от времето си тук. Когато Конгресът е в сесия, е възможно да пътуваш.

Той се смееше на всичките й планове.

— Не съм сигурен, че ще се наложи да се тревожим за това. Има вероятност и да не спечеля. Аз съм непозната личност, никой не ме знае.

— Ти си уважаван човек в тази общност, имаш чудесни идеи, почтен си и проявяваш искрен интерес към нашата страна.

— Да разчитам ли на гласа ти? — попита я той и я целуна.

— Винаги.

Той отговори на Роджър, че ще се кандидатира и започна да събира хора, които да му помагат за кампанията. Стартираха сериозно през юни и Грейс правеше всичко — от лепене на марки до здрависване с много хора и обикаляне от врата на врата с листовки. Те организираха същинска кампания на „обикновения човек“ и макар да не криеха, че Чарлс бе от заможно семейство и богат, бе също очевидно, че е грижовен, искрен и добронамерен. Той бе честен човек и взимаше присърце благополучието на страната си. Обществеността му вярваше и за изненада на самия Чарлс средствата за масова информация също го харесаха. Те отразяваха всичко, което правеше и бяха много точни.

— И защо не? — Грейс бе учудена, че Чарлс толкова се изненадва от благоразположението на печата, но истината бе, че той познаваше новинарите много по-добре от нея.

— Защото невинаги са толкова честни. Почакай. Те ще ме хванат натясно рано или късно.

— Недей да бъдеш такъв циник.

Тя стоеше настрана от кампанията, доколкото можеше, беше до него само, когато той имаше нужда, вършеше проучвателна работа, дори да се налагаше да взима и децата със себе си. Ала нямаше желание да излиза на предна линия. Чарлс бе кандидатът и онова, което отстояваше, беше важно. Тя никога не забравяше това.

Почти нямаше време за собствените си задачи и „Помогнете на децата!“ трябваше да се бори сама почти през цялата кампания на мъжа й. Все още поемаше смени на горещата линия, когато й беше възможно, ала работеше за Чарлс повече от когато и да било и й правеше впечатление, че новото занимание му харесва. Беше въодушевен, ходеха на пикници и барбекюта, на щатски панаири, той разговаряше с политически групировки и фермери, с бизнесмени. Съвсем очевидно бе, че истински желае да им помогне. Те му вярваха и харесваха позицията му. Грейс също им допадаше. Работата й с „Помогнете на децата!“ беше добре позната, но беше ясно, че съпругът и децата й бяха най-важни за нея и това също привличаше избирателите.

 

 

През ноември той спечели със съкрушително високи резултати. Прехвърли дела си от фирмата в тръст и преди да замине, колегите му организираха голямо парти в негова чест в „Пиер“. После двамата с Грейс и децата отпътуваха за Вашингтон да намерят къща. Щяха да се местят след Коледа. Децата трябваше да сменят училищата си, те бяха стреснати, но развълнувани. За тях промяната бе голяма. Откриха превъзходна къща в Джорджтаун на Ар стрийт.

Грейс записа децата в „Ситуел френдс“. През януари Абигейл и Андрю тръгнаха съответно в трети и четвърти клас и Грейс намери група за игра, където включи Матю. Той бе едва двегодишен.

Връщаха се в Кънектикът за празниците и ваканциите, когато Конгресът не беше в сесия и децата не ходеха на училище. Чарлс предпочиташе да е близо до избирателите си и старите си приятели, но всеки миг в Конгреса му носеше удоволствие. Той прокарваше нови закони, когато имаше възможност, и намираше безкрайните заседания на комисиите, в които участваше, за очарователни и плодотворни. През втората година от мандата му Грейс основа филиал на „Помогнете на децата!“ във Вашингтон по подобие на организациите в Ню Йорк и Кънектикът. През повечето време тя се обаждаше на телефоните, появи се няколко пъти по телевизията, говори по радиото. Като жена на конгресмен имаше по-голямо влияние отпреди и изпитваше удоволствие да го използва за благородни цели.

Те имаха доста забавления и посещаваха политически събития. Редовно ги канеха в Белия дом. За тях спокойните години бяха свършили. И въпреки това все още успяваха да водят живот далеч от вниманието на обществото в Кънектикът. И макар той да бе политик на изборна длъжност, животът им остана съвсем обикновен. Не бяха хора, които обичат да се изтъкват. Той бе активно работещ конгресмен, който оставаше дълбоко свързан с домашните си корени, а Грейс бе дискретна и трудолюбива в своята сфера и се занимаваше непрекъснато с децата.

 

 

Изкараха във Вашингтон близо три мандата, пет години, когато Чарлс получи предложение, много по-интересно от предишното. Да бъде конгресмен означаваше много за него, бе придобил ценен опит, но той разбра също, че може да има много по-голяма власт и повече влияние върху съдбата на страната си на друг пост. Сенатът го привличаше много, той имаше доста приятели там. А този път с него се свързаха хора близки до президента, които искаха да знаят дали е склонен да се кандидатира за Сената.

Веднага съобщи на Грейс и те разговаряха за това дълго. Той го желаеше, ала в същото време се страхуваше. Щеше да е подложен на по-голям натиск, трябваше да отговаря на по-големи изисквания, да поема по-големи отговорности и да е изложен много повече на общественото внимание. Като конгресмен хората го харесваха, но до голяма степен той бе един от народа. Като сенатор щеше да бъде възприеман от мнозина като източник на зъл умисъл и заплаха. Всички, които се стремяха към президентския пост, щяха да го следят и да се опитват да го премахнат от пътя си.

— Това ще бъде мръсна работа — обясняваше той искрено и се притесняваше и за нея. Засега я бяха оставили на мира. Беше известна с добрата си работа, стабилния си брак, семейното си чувство и рядко бе обект на обществено внимание. Като жена на сенатор щеше да е под светлините на рампата, а кой знае до какво можеше да доведе това. — Не искам да направя нещо, което ще те нарани — рече Чарлс, изглеждаше притеснен. Тя и семейството му бяха първа грижа, а тя го обичаше още повече заради това.

— Недей да бъдеш смешен. Не се страхувам. Нямам какво да крия — заяви тя, без да помисли, а той се усмихна и тогава тя се досети. — Добре де, имам. Но все още никой не е разбрал. Още не се е появил никой, който да говори за миналото ми. Аз платих дълга си. Какво биха могли да кажат?

Беше толкова отдавна. Тя бе на трийсет и осем години. Неприятностите й бяха далеч зад нея… двайсет и една години… всичко бе свършило и до голяма степен за Грейс миналото бе като далечен сън.

— Много хора вероятно не си дават сметка коя си, имаш друго име, вече си зряла жена. Но като станеш жена на сенатор, те могат да започнат да ровят в биографията ти, Грейс. Готова ли си за това?

— Не, но ще позволиш ли това да те спре? Нали искаш този пост? — попита го тя, седяха в спалнята си и разговаряха късно вечерта, той кимна утвърдително. — Тогава не позволявай нищо да те спре. Имаш право на това. Ти си добър професионалист. Не се страхувай да държиш живота ни в ръцете си — смело му каза тя. — Нямаме от какво да се страхуваме.

Те вярваха в това и две седмици по-късно той обяви, че през ноември ще се кандидатира за Сената.

 

 

Надпреварата бе напрегната, трябваше да се пребори с труден съперник, който обаче бе прекарал доста време в Сената и хората смятаха, че е време за промяна. А Чарлс Макензи бе много привлекателен. Списъкът на свършеното от него беше впечатляващ, имаше доста добри постижения, чиста репутация и много приятели. Освен това изглеждаше превъзходно, хората харесваха семейството му и това несъмнено щеше да му е от полза в изборите.

Кампанията започна с пресконференция и от самото начало Грейс видя разликата с кампанията за конгресмен. Задаваха му въпроси за живота му, за адвокатската фирма, за личните му ценности, за доходите му, за данъците, служителите му и децата. После започнаха да питат за Грейс, за ангажиментите й в „Помогнете на децата!“ и за „Сейнт Андрю“ преди това. Странно откъде знаеха за даренията, които бе направила. Въпреки че я бяха разследвали, те изглежда я харесваха. От списанията й се обаждаха за интервюта и искаха да я снимат, отначало тя им отказваше. Не искаше да бъде на първа линия в кампанията. Желанието й бе да му помага както преди, да работи упорито и да стои зад него. Ала не това искаше печатът. Имаха петдесет и осем годишен кандидат за сенатор с вид на филмова звезда и красива жена, която бе двайсет години по-млада от него.

— Но аз не искам да давам интервюта — оплакваше се тя една сутрин на закуска. — Ти си кандидатът, а не аз. Какво искат от мен, за Бога? — попита тя, докато му сипваше втора чаша кафе. Имаха икономка, която идваше за половин ден, но Грейс все още предпочиташе да бъде сама с Чарлс и децата и всяка сутрин лично приготвяше закуската.

— Предупредих те, че ще е така — спокойно отвърна Чарлс по повод печата. Изглежда нищо не можеше да го извади от равновесие, дори когато материалите за него не бяха ласкави, както често ставаше напоследък. Такава бе природата на политическия звяр и той го знаеше. Щом влезеш в кръга, ти започваш да им принадлежиш и те могат да правят каквото си поискат. Мирните дни, когато беше конгресмен и трябваше да се притеснява само за избирателите и местния печат, бяха минало. Сега той си имаше работа с националния печат, с техните искания и закачки, любовни връзки и омраза. Освен това — усмихна й се той и допи кафето си, — ако беше грозна, те нямаше да ти обръщат внимание. Може би трябва да престанеш да изглеждаш така — каза той и се наведе да я целуне.

Взимаше децата от училище, както преди. Матю, най-малкият, бе вече във втори клас. Андрю тъкмо бе влязъл в гимназията. Все още ходеха в едно и също училище и бяха стигнали до положението повечето им приятели да са във Вашингтон, а не в Кънектикът, но и на двете места си бяха вкъщи.

До юни всичко вървеше гладко, кампанията се развиваше добре, Чарлс бе доволен. Готвеха се да се върнат за лятото в Гринич, когато един следобед Чарлс се появи неочаквано в къщата, беше много блед. За миг Грейс реши, че се е случило нещо с някое от децата. Чу го да влиза и побърза надолу по стълбите към предверието, където той тъкмо оставяше куфарчето си.

— Какво е станало? — попита тя, без да си поеме дъх. Може би се бяха обадили първо на него… кой бе… Енди, Абигейл или Мат?

— Имам лоши новини — каза й той, гледаше я с нещастно изражение, после бързо пристъпи към нея.

— О, Боже, какво? — Тя стисна ръката му инстинктивно и когато го пусна му бе направила белег с пръстите си.

— Обади ми се наш човек от Асошиейтед прес… — значи не бяха децата. — Грейс… те знаят за баща ти и че си била в „Дуайт“. — Беше съкрушен, че трябва да й го каже, но искаше да я подготви. Само дето ужасно съжаляваше, че я постави в такова положение и сега тя можеше да пострада. Даде си сметка, че не трябваше никога да се кандидатира за сенатор. Беше постъпил глупаво и егоистично, бе наивен да мисли, че ще преминат през кампанията невредими. А сега печатът щеше да ги съсипе.

— О — успя само да възкликне тя, втренчена в него. — Аз… добре. — После го погледна с безпокойство. — Доколко това ще засегне теб?

— Не знам. Това няма значение. Не исках ти да се подлагаш на това. — Той я поведе бавно към дневната, прегърнал я през рамо. — Ще пуснат материала в новините в шест часа и искат пресконференция преди това, ако се съгласим.

— Трябва ли? — тя бе силно натъжена.

— Не. Защо да не изчакаме и да видим доколко сериозно е положението и след това да предприемем някакви действия?

— А децата? Какво ще им кажем? — Грейс изглеждаше спокойна, но бе много бледа, а ръцете й буквално се тресяха.

— По-добре да им кажем.

Следобед ги взеха заедно от училище, заведоха ги вкъщи и насядаха заедно с тях около масата.

— Двамата с майка ви имаме да ви кажем нещо — започна Чарлс спокойно.

— Да не би да се развеждате? — Мат ги погледна уплашено, защото напоследък родителите на всичките му приятели се развеждаха.

— Не, разбира се, че не — каза баща му с усмивка по този повод. — Но и това, което ще ви кажем, не е приятно. То е нещо много трудно за майка ви. Но ние смятаме, че трябва да ви кажем. — Чарлс придоби много сериозен вид, когато хвана здраво ръката на Грейс.

— Болна ли си? — попита нервно Андрю, майката на най-добрия му приятел умря от рак.

— Не, добре съм. — Грейс си пое дъх и почувства, че гръдният й кош се стяга за пръв път от много време, дори не знаеше къде за последен път видя инхалатора си. — Става дума за нещо, случило се много отдавна, трудно е да ви обясним и да го разберете. Бихте могли, ако сте били там и сте видели какво се е случило. — Тя се бореше да не заплаче, Чарлс продължаваше да стиска ръката й.

— Когато бях малка, на възрастта на Мат, баща ми се държеше много лошо с майка ми и я биеше — обясни тя спокойно, но с голяма тъга.

— Искаш да кажеш, че я е удрял? — Матю бе разширил очи от учудване, Грейс кимна сериозно.

— Да, той много я удряше и я нараняваше. Биеше я продължително и тя се разболя много, много лошо.

— Защото той я е биел? — отново попита Матю.

— Вероятно не. Просто се разболя. От рак, като майката на Зак. — Всички познаваха приятеля на Андрю. — Боледува дълго, четири години. И докато тя боледуваше, понякога той биеше и мен… правеше и други ужасни неща… продължаваше да бие и майка ми. Въобразявах си, че ако му позволя да ме наранява… — Очите й бяха пълни със сълзи и тя се задушаваше, а Чарлс стискаше ръката й все по-силно, за да я окуражи. — Мислех, че ако му позволя да нарани мен, няма да нарани нея толкова много… затова му позволявах всичко, което искаше… беше ужасно… а после тя умря. Бях седемнайсетгодишна и в нощта след погребението й… — тя затвори очи, после ги отвори отново, решена да довърши историята, която не искаше нейните деца да научат никога. Ала сега знаеше, че е длъжна да им я разкаже, преди някой друг да го е направил. — В нощта след погребението той отново ме би… много… силно… нарани ме чудовищно и аз бях много уплашена… спомних си за пистолета, който мама държеше в нощното шкафче до леглото си и го сграбчих… мислех само да го сплаша — тя вече ридаеше, а децата я гледаха изумени и безмълвни, — не знам какво съм си мислела… бях толкова уплашена, не исках той да ме наранява повече… боричкахме се за оръжието… то гръмна по случайност и аз го застрелях. Той почина същата нощ. — Тя пое голяма глътка въздух, Андрю я гледаше вцепенен.

— Ти си застреляла баща си? Ти си го убила? — попита Андрю и тя кимна. Имаха право да знаят. Не искаше да им казва за изнасилванията, ако не се наложеше.

— Беше ли в затвора? — поинтересува се Матю, заинтригуван от историята. В нея имаше полицаи и престъпници, беше като онези филми по телевизията. Стори му се интересно, освен в онази част, дето той я е биел.

— Да — отговори тя тихо, погледна дъщеря си, която до момента не бе казала нищо. — Влязох за две години в затвора, после ме пуснаха, но останах в Чикаго, защото имах още две години условна присъда. След което всичко свърши. Преместих се в Ню Йорк, запознах се с баща ви, оженихме се и оттогава живеем щастливо. — Всичко изглеждаше много просто през последните петнайсет години, а сега отново щеше да е трудно. Но нищо не можеше да се направи. Бяха се изложили на показ покрай политическата кариера на Чарлс и сега трябваше да платят висока цена за това.

— Не мога да повярвам — рече Абигейл, вторачена в нея. Ти си била в затвора? Защо никога не си ни казала?

— Не мислех, че ще се наложи, Аби. Не се гордея с тази история. Тя е много болезнена за мен.

— Казваше, че родителите ти са мъртви, но не си казала, че си ги убила — упрекна я Абигейл.

— Не съм убила и двамата, а само него — обясни Грейс.

— Говориш така сякаш си се защитавала — спореше Аби с майка си.

— Така беше.

— Не беше ли самоотбрана? Защо тогава влезе в затвора?

Грейс кимна съкрушена.

— Така е, но те не ми повярваха.

— Не мога да си представя, че си била в затвора — Мислеше за приятелите си, какво щяха да кажат сега, когато чуят историята. Това бе най-лошото, което можеше да си представи.

— И родителите на татко ли си убила? — заинтригуван попита Мат.

— Разбира се, че не. — Грейс му се усмихна. Беше съвсем малък, за да разбере.

— Защо ни го разказваш сега? — попита унило Андрю. Абигейл беше права. Историята бе ужасна. Приятелите им нямаше да я харесат.

— Защото печатът направи разкрития — отвърна вместо нея Чарлс. До този момент не се беше намесвал, искаше да остави Грейс да им разкаже по свой начин и го бе направила добре. Но фактите не можеха да бъдат възприети лесно от никой, камо ли от децата, които чуваха това за майка си. — Ще съобщят довечера по новините и ние искахме да ви кажем първи.

— Е, много благодарим. Десет минути преди това. И как според вас ще отида утре на училище? Няма да отида — избухна Абигейл.

— Нито пък аз — присъедини се Мат, ей така, за всеки случай, а после се обърна към майка си с любопитно изражение. — Много ли кървеше? Искам да кажа, баща ти. — Грейс се засмя въпреки трагичната ситуация, а също и Чарлс. За него беше като телевизионно предаване.

— Това е без значение, Мат — смъмри го баща му.

— Вдигаше ли голям шум?

— Матю!

— Не мога да повярвам — Абигейл се разплака. — Не мога да повярвам, че не си ни казала, а сега ще го дадат по новините. Ти си убийца, затворничка.

— Абигейл, ти не разбираш обстоятелствата — обади се Чарлс. — Нямаш представа какво е преживяла майка ти. Защо според теб тя проявява толкова голям интерес към малтретирани деца?

— За да се показва — ядосано отвърна Аби. — Освен това, откъде знаеш? Ти не си бил там, нали? Всичко това е заради теб, заради глупавата ти кампания! Ако не бяхме във Вашингтон, нищо нямаше да се случи! — Това бе вярно донякъде и Чарлс се чувстваше достатъчно виновен и без Аби да му го натяква, ала преди да е успял да й отговори, тя изтича нагоре по стълбите и затръшна вратата на стаята си. Грейс стана да я последва, но Чарлс я задържа на мястото й.

— Остави я да се успокои — мъдро я посъветва той, а Андрю ги погледна и извъртя осъдително очи.

— Тя е само една малка кучка, защо й обръщате внимание?

— Защото я обичаме, както и всички вас — отговори Чарлс. — За никого от нас не е лесно. Трябва да го понесем и да се подкрепяме един друг. Ще бъде много трудно, когато печатът започне да разкъсва майка ви.

— Ние ще бъдем до теб, мамо — мило обеща Андрю и стана да я прегърне, а Матю размишляваше върху казаното. На него историята му хареса.

— Може би Аби ще застреля теб, татко — обнадежден отбеляза той и Чарлс не се сдържа да не се разсмее.

— Надявам се да не го направи, Мат. Никой няма да стреля.

— Мама може.

Грейс се усмихна печално и погледна най-малкото си дете.

— Спомни си го другия път, когато ти поръчам да изчистиш стаята си или да си изядеш вечерята.

— Добре — отвърна той с широка усмивка, която откри двата му липсващи зъба отпред. Изненадващо, за разлика от брат си и сестра си, Матю не се разстрои. Но той бе много малък, за да възприеме реално усложнението, което им носеше ситуацията.

Накрая Грейс се качи горе и се опита да поговори с Абигейл, ала тя не пускаше майка си в стаята си, а в шест часа всички се събраха долу, за да гледат телевизия в малкия работен кабинет. Аби слезе безмълвно и се присъедини към тях, седеше в задната част на стаята и не разговаряше с родителите си.

През последните два часа телефонът не спираше да звъни, но Грейс включи секретаря. Нямаше жива душа, с която да искат да разговарят. Имаше отделна спешна линия, по която се обаждаха помощниците на Чарлс. Те звъняха на няколко пъти и предупредиха, че според тяхната информация историята ще бъде представена много грозно.

Новината бе съобщена в специален бюлетин със снимка на цял екран от затворническите й фотографии. Грейс бе учудена колко млада изглежда. Беше направо дете, три години по-голяма от Андрю, дори имаше вид на по-млада от Абигейл на снимката.

— О, мамо! Ти ли си това?

— Ш-ш-т, Матю! — смъмриха го всички, гледаха с ужас как цялата история се разкрива.

А тя наистина не беше приятна. Започнаха с новината, че Грейс Макензи, съпругата на конгресмена Чарлс Макензи, кандидат за сенатор в следващите избори, е убила баща си след секс скандал, когато е била седемнайсетгодишна и е била осъдена на две години затвор. Показаха нейни снимки как влиза на процеса с белезници, както и на баща й, който изглеждаше много хубав. Той бил стълб на обществото, а дъщеря му го обвинила в изнасилване и го застреляла. Тя поддържала версията за самоотбрана, но съдебните заседатели не й повярвали. В резултат получила две годишна присъда за убийство по непредпазливост, последвана от две години условно.

После показаха още нейни снимки, как напуска процеса, отново в белезници, заминаването й за „Дуайт“, цялата във вериги, после още една фотография от „Дуайт“. В края на предаването за нея бе създадено впечатлението, че тя е не по-малко покварена от главатарка на банда. Продължиха разказа, че в изправителния център „Дуайт“ е била две години, след което е била освободена през хиляда деветстотин седемдесет и трета година и е живяла две години в Чикаго с условна присъда. Повече не е имала проблеми със закона, доколкото те знаят, но и тази възможност в момента се разследвала.

— Разследва се? Какво, по дяволите, искат да кажат? — попита Грейс, а Чарлс й даде знак да мълчи, искаше да чуе какво още ще кажат.

Обясниха, че хората от града изобщо не вярвали на историята за секс скандала. Последваха кратки интервюта с началника на полицията, който бе повдигнал обвиненията срещу нея. Бяха го открили след двайсет и една години и той твърдеше, че си спомня съвсем ясно нощта, когато тя била арестувана.

— Обвинителят чувстваше, че тя е опитвала да… — той се усмихна зловещо и на Грейс й се прииска да се хвърли върху него, когато чу: — … да съблазни баща си и се е ядосала, когато той отказал да се поддаде на изкушението. Тя беше много красиво болно момиче, поне тогава, а сега не знам нищо за нея, разбира се, но вълкът не мени козината си, нали? — Не можеше да повярва на ушите си, как го насърчаваха да говори гадости.

Отново обясниха за всички, които не са гледали в началото, че тя е престъпница, обвинена в убийство. Пак показаха затворническата й снимка. А после пуснаха фотография, на която изглеждаше като слабоумна, с Чарлс, стоеше до него, когато той се заклеваше като конгресмен. Обясниха, че Чарлс сега кандидатства за Сената. Свършиха дотук и се прехвърлиха на друга тема, а Грейс се отпусна на мястото си изумена. Чувстваше се лишена от емоции. Разполагаха с всичко — затворническите снимки, историята, мнението на обществото, изразено от шефа на полицията.

— На практика внушават, че аз съм го изнасилила! Чу ли какво каза това копеле? — Грейс бе вбесена от думите на шефа на полицията, беше я нарекъл „много болна“ и каза, че „съблазнявала“ баща си. — Мога ли да ги съдя?

— Може би — отвърна Чарлс, опитваше се да изглежда спокоен заради нея и децата. — Първо трябва да видим какво ще стане. Ще се вдигне голям шум. Трябва да сме готови.

— Доколко могат да се задълбочат нещата? — попита тя ядосано.

— Много — отбеляза той като познавач. Помощниците му го предупредиха, а и той от опита си преди години знаеше какво е да си в устата на печата.

В седем часа пред дома им инсталираха телевизионни камери. Един от каналите често използваше мегафон, за да й задава въпроси и сега я подканяха да излезе и да поговори с тях. Чарлс се обади на полицията, но те имаха право най-много да изведат журналистите извън тяхната собственост или да ги принудят да стоят от другата страна на улицата, каквото и сториха. В дърветата също дебнеха оператори, насочили камери към прозорците на спалните им. Чарлс се качи горе и пусна капаците. Бяха под обсада.

— Колко ще продължи това? — попита нещастна Грейс, след като децата си легнаха. Журналистите все още бяха отвън.

— Известно време. Може би по-дълго.

После, когато седяха в кухнята и се гледаха изтощени, той я попита дали тя не иска в един момент да поговори с тях и да разкаже историята от своя гледна точка.

— Трябва ли? Не можем ли да ги съдим за думите им?

— Не знам какво да ти отговоря. Той вече се бе обадил на двама адвокати, специалисти по клевети, но си даде сметка, че и техните телефони може да се следят, а не искаше да говори с тях от къщата си, дори от служебния си кабинет. За момента поне катастрофата бе пълна.

На следващата сутрин журналистите още бяха там, а Чарлс и Грейс отново бяха предупредени да чакат нови предавания по местните и националните канали. Нейното минало беше най-голямата новина за цялата страна.

Интервюираха пазачите в „Дуайт“, които твърдяха, че я познават много добре. И двамата бяха млади и Грейс веднага разбра, че е невъзможно да са я виждали.

— Дори не съм ги зървала — обясни тя на Чарлс, отново започваше да й се повдига. Той остана вкъщи с нея, за да я подкрепя, тя нямаше намерение да излиза, а Аби отказа да стане от леглото. Техен приятел им предложи да заведе Андрю и Мат на училище и Грейс изпита облекчение, че те се съгласиха. Беше й трудно да се справи с Аби и със себе си.

Двамата пазачи от затвора твърдяха, че Грейс е била член на жестока банда и намекнаха, макар и да не го казаха направо, че тя е взимала наркотици в затвора.

— Какво правят с мен тези хора? — Тя избухна в сълзи и закри лицето си с ръце. Не разбираше. Защо разпространяваха такива лъжи за нея?

— Грейс, те искат зрелище. Това е моментна слава за тях. Това е всичко. Искат да ги показват по телевизията, да бъдат звезди като теб.

— Аз не съм звезда, а домакиня — наивно възрази тя.

— За тях си звезда. — Той бе много по-мъдър от нея.

По другия канал пак интервюираха шефа на полицията. А от Уотсика някаква жена, която твърдеше, че е била най-добрата й приятелка в училище и която Грейс също не бе виждала преди, говореше, че Грейс е споделяла с нея колко е влюбена в баща си и как го ревнувала от майка си. Създаваше се впечатление, че е убила баща си от сляпа ревност.

— Всички тези хора ли са луди, или аз? Тази жена изглежда два пъти по-голяма от мен, дори не знам коя е. — Името й също не й говореше нищо.

Интервюираха един от офицерите, който я бе арестувал през нощта на убийството, доста бе остарял, но той призна, че Грейс изглеждала много уплашена и направо треперела, когато я открили.

— Приличаше ли на изнасилена? — попита журналистката без колебание.

— Знаете ли, трудно бе да се каже, не съм лекар — смутено рече той, — но тя нямаше никакви дрехи по себе си.

— Гола ли беше? — Репортерката погледна право в камерата, привидно шокирана, а полицаят кимна.

— Да, но не се сещам лекарите от болницата да са казвали, че е била изнасилена. Според тях бе имала секс с приятеля си или нещо подобно. Може би баща й ги е заварил.

— Благодаря ви, сержант Джонсън.

После започна предаване по същата тема на още един канал. Показаха Франк Уилс, който изглеждаше още по-неприятен и подъл, отколкото преди двайсет години, ако това бе възможно. Той открито заяви, че Грейс от край време е била странно дете и винаги се е стремяла да притежава парите на баща си.

— Какво? Той прибра всичко, което бе останало и един Господ знае, че то не беше много — изкрещя тя срещу Чарлс, а после отчаяно отпусна главата си назад.

— Грейс, трябва да престанеш да се ядосваш за всичко, което говорят. Ти много добре знаеш, че няма да кажат истината. И защо им е? — Къде бяха Дейвид Глас и Моли? Защо никой не говореше нищо хубаво за нея? Защо никой не я обичаше? Защо? Защо Моли бе умряла, а Дейвид бе изчезнал? Къде, по дяволите, бяха те сега?

— Не мога да издържа — истерично настояваше тя. Не можеше да се отърве от това, беше непоносимо. Нямаше облекчение, нямаше възнаграждение за болката и мъченията.

— Трябва да издържиш — спокойно я убеждаваше Чарлс. — Няма да се свърши за двайсет и четири часа. — Чарлс знаеше по-добре от всеки, че ще мине много време, докато страстите се успокоят, след като толкова се бяха разпалили.

— И защо трябва да издържам? — попита тя, отново плачеше.

— Защото хората обичат този боклук. Те са всеядни. Когато бях женен за Мишел, таблоидите никога не ни оставяха на мира, пишеха лъжи, измисляха си истории, правеха всичко, за да я измъчват. Човек просто трябва да го приеме. Така стоят нещата.

— Не мога. Тя е била кинозвезда и се е стремила да е център на внимание. Сигурно си е давала сметка за всичко, което ще я съпътства — Грейс отказваше да приеме, че животът им е сходен.

— И по презумпция това трябва да важи и за мен, защото съм политик.

Остана с него в кабинета около час и плака, а после се качи горе и се опита да разговаря с Аби. Ала Аби не искаше да чуе и дума от нея. Тя бе пуснала телевизора и слушаше същите неща в спалнята на майка си.

— Как си могла да направиш всичко това? — ридаеше Аби, а Грейс я гледаше с болка в душата.

— Не съм — оправдаваше се Грейс през сълзи. — Бях нещастна, сама и уплашена. Ужасявах се от него… той ме биеше… изнасилваше ме в продължение на четири години… аз не можех да му попреча. Дори не знам дали съм искала да го убия. Просто го направих. Бях като ранено животно. Всячески се опитвах да се спася от него. Нямах избор, Аби. — Тя хлипаше, а Аби я гледаше и също плачеше. — Повечето от другите неща, които казаха по телевизията, не са верни. — Грейс ги мразеше за това, което причиняваха на дъщеря й. — Нищо от това не е вярно. Дори не познавам тези хора, с изключение на мъжа, който беше партньор на баща ми, но и това, което той говори, също не е вярно. Той прибра всичките пари на баща ми. Не получих почти нищо, а каквото ми дадоха, дарих за благотворителни цели. Прекарах живота си в усилие да се опитвам да давам кураж на хората, пострадали като мен, да им помогна също да оцелеят. Никога няма да забравя какво преживях. И, о, Боже, Аби — тя я прегърна, — толкова те обичам, не искам никога да страдаш заради мен. Сърцето ми се къса, като те виждам толкова нещастна. Аби, моят живот като дете бе нещастен. Никой не се бе държал мило с мен, докато не срещнах баща ти. Той ми върна живота, даде ми любовта си и ме дари с всички вас. Той е едно от малкото човешки същества, които някога са били мили с мен… Аби — тя се разрида безутешно, а дъщеря й я прегърна — съжалявам, обичам те толкова много… моля те, прости ми…

— Мамо, съжалявам, че бях толкова лоша с теб… съжалявам, мамо…

— Добре, добре… обичам те…

Чарлс ги гледаше от вратата, по лицето му се стичаха сълзи, той се отдалечи на пръсти, за да се обади отново на адвокатите. Ала когато следобед един от тях дойде да ги види, той не им съобщи добри новини. Публичните личности — политици и кинозвезди, нямали право на тайни в личния си живот. Хората можели да говорят за тях каквото си поискат, без да са длъжни да доказват думите си. И ако знаменитостите искали да ги съдят, те трябвало да докажат, че казаното за тях е лъжа, което нерядко бе невъзможно, също така те трябвало да докажат, че в резултат на нечии изказвания са претърпели материални загуби или са намалели средствата им за съществуване и пак те трябвало да докажат, че казаното е било в резултат на зъл умисъл. А съпругите или съпрузите на политиците, особено, ако те бяха в кампания или се появяваха публично с тях, какъвто очевидно бе случаят на Грейс, страдаха от същата липса на права като политиците. На практика в момента тя нямаше права.

— Което означава — обясни адвокатът, който мина да ги види, — че не можете да направите нищо срещу по-голямата част от онова, което хората говорят. Ако те твърдят, че сте убила баща си, а вие не сте, това е друга работа, макар да имат право да кажат, че вие сте била осъдена. Но ако те твърдят, че сте била в банда в затвора, вие трябва да докажете, че не е вярно. А как ще го направите, госпожо Макензи? Ще получите показания под клетва от другите, които са били там по това време? Вие трябва да докажете, че тези твърдения са преднамерени, с цел да ви причинят вреда и че те са засегнали реално способността ви да припечелвате, за да се издържате.

— С други думи те могат да ми направят всичко и ако аз не докажа, че лъжат и всичко, което споменахте, не мога да направя нищо. Така ли е?

— Точно така. Ситуацията не е никак благоприятна. Но всички, които са обект на обществения интерес, са в същото положение като вас. За жалост живеем във времето на таблоидите. Общоприетото мнение на средствата за масова информация е, че хората търсят не само мръсотия, но и кръв. Медиите искат да създават личностите и да ги съсипват, те са готови да разкъсат хората и да ги подхвърлят за храна на публиката парче по парче. Това не е лично отношение, а е свързано с икономиката. Те правят пари от вашето тяло. Те са хищници. Плащат до сто и петдесет хиляди долара за нечия житейска история, а после я представят като новина. А ненадеждни източници, на които се плащат тези пари, биха говорили каквото и да било, за да се задържат в центъра на вниманието и да печелят пари. В състояние са да излъжат, че сте танцувала гола на гроба на баща си и те са ви видели, ако това ще ги извади на телевизионния екран и ще им донесе пари. Такава е реалността. А така нареченият сериозен печат се държи по същия начин в наши дни. Вече на практика няма такъв печат. Отвратително е. Нахвърлят се върху невинни хора като вас и семейството ви и ги съсипват и измъчват. Това е най-злостната игра, а най-трудна за доказване е „злата умисъл“. Това дори вече не е умисъл, а алчност и пълно безразличие към състоянието на човека.

— Вие сте си платила за стореното. Достатъчно сте страдала. Била сте на седемнайсет години. Не трябваше да минавате през всичко това — нито вие, нито съпругът ви, още по-малко децата. Ала аз мога да сторя много малко, за да ви помогна. Ще следим събитията внимателно и ако се появи нещо, за което можем да съдим някого, ще го направим. Ала вие трябва да сте готова също за неприятен изход от положението. Процесите само още повече насърчават раздухването на истерията. Акулите обичат кръвта във водата.

— Не ми звучите много окуражаващо, господин Голдсмит — обади се Чарлс, имаше вид на отчаян.

— Наистина е така — усмихна се той тъжно. Харесваше Чарлс и съчувстваше на Грейс. Но законите не бяха направени да защитават хора като тях. Законите бяха направени да ги превърнат в жертви.

Подхранването на истерията продължи седмици. Макар и неохотно, децата се върнаха на училище. За щастие след седмица излизаха във ваканция и семейството щеше да се премести за лятото в Кънектикът. Ала и там беше същото. Още таблоиди, още преса, още фотографи. Още интервюта по телевизията с хора, които твърдяха, че са били най-добрите й приятели, но за които тя дори не бе чувала. Единственото хубаво нещо бе, че Дейвид Глас излезе от неизвестност. Той й се обади, живееше във Ван Нуйс и имаше четири деца. Ужасно съжаляваше за случилото се с нея. Сърцето му се късало като знаел каква болка й причинявали. Ала никой не беше в състояние да спре печата, лъжите, клюките. А той знаеше, както и тя, че дори да се появи да говори в нейна полза, всяка негова дума щеше да бъде изопачена. С радост бе узнал, извън шума на пресата, че е щастливо омъжена и има деца. Той се извини, че толкова дълго не се е обаждал. Вече беше старши съдружник във фирмата на покойния си тъст. После най-откровено си призна, че Трейси, жена му, е ревнувала силно от Грейс, когато се преместили в Калифорния. Ето защо той спрял да й пише. Но сега се радваше да я чуе, чувствал се длъжен да се обади и Грейс бе щастлива да го чуе. И двамата бяха единодушни, че печатът не иска факти. Търсеше само скандали и мръсотия. Най-доволни щяха да бъдат да разберат, че е правила орална любов с пазачите или че е спала с жени в затвора. Изобщо не ги интересуваше колко уязвима е била, колко тероризирана, колко травмирана, колко уплашена, колко млада и колко скромна. Търсеха само грозотата. Дейвид и Чарлс смятаха, че най-доброто е да се държат настрана, докато атаките отслабнат, и изобщо да не коментират.

Дори след месец фурорът се вихреше със същата сила. Големите таблоиди не спираха да пускат големи статии за нея. Жълтите телевизионни програми бяха интервюирали всички без чистачите в затвора, и Грейс почувства, че е време да се появи и да каже нещо. Двамата с Чарлс прекараха цял ден с мениджъра на кампанията на съпруга й и накрая се договориха тя да даде пресконференция. Може би това щеше да ги спре.

— Няма да ги спре, знаеш го — каза Чарлс. Но може би ако беше добре организирано поне нямаше да навреди.

Решиха да даде интервю през седмицата преди рождения й ден в голямо телевизионно шоу по една от най-авторитетните телевизионни мрежи. Беше рекламирано активно, от предния ден пред дома им започнаха да се появяват телевизионни камери. Това бе мъчение за техните деца. Те се притесняваха от всички наоколо, не ходеха никъде, не говореха с приятели. Грейс ги разбираше много добре. Всеки път, когато отиваше да пазарува, някой се приближаваше към нея и подемаше на пръв поглед безобиден разговор, който в крайна сметка стигаше до въпроси и отговори за пребиваването й в затвора. Нямаше значение дали първите думи бяха за пъпеши или автомобили, те винаги стигаха до едно и също място, питаха дали баща й наистина я е изнасилил или колко травмиращо е било за нея да го убие, или — имало ли е много лесбийки в затвора.

— Шегуваш ли се? — попита невярващо Чарлс. Случваше й се най-вече, когато беше сама или с децата. Грейс постоянно се оплакваше на Чарлс. Една жена се приближи към нея на бензиностанцията и съвсем неочаквано изкрещя:

— Бум, улучи го, нали, Грейс?

— Понякога се чувствам като Бони и Клайд.

От време на време тя се забавляваше. Наистина бе абсурдно и макар да повдигаха въпроса и пред него, никога не го разпитваха толкова много, нито бяха така злобни, както към Грейс. Сякаш искаха да я измъчват. Тя дори получи много гневно писмо от Черил Суонсън в Чикаго, в което се казваше, че тя вече се е пенсионирала и двамата с Боб са се развели, което не бе изненада за Грейс, но тя не можела да разбере защо Грейс никога не е споделила, че е била в затвора.

— Защото нямаше да ме наеме — обясни тя на Чарлс и му подаде писмото да го види и той. Получаваше много подобни писма, както и много странни обаждания, също един празен лист, на който с кръв бе написано „Убийца“, който те предадоха в полицията. Пристигна и едно мило писмо от Уини, от Филаделфия, която й предлагаше любовта и подкрепата си, и друго от отец Тим, който вече беше във Флорида като свещеник в отдалечен район. Изпращаше й обичта си и се молеше за нея, напомняше й, че е дете на Господ и че Той я обича.

Непрекъснато си спомняше за това в деня на интервюто. Предаването бе внимателно подготвено, а хората на Чарлс за връзки с обществеността прегледаха въпросите или поне така си мислеха. Странно, но въпросите, които бяха одобрили за интервюто, изчезнаха и първото, което попитаха Грейс, бе, как се чувства една жена, когато прави секс с баща си.

— Как съм се чувствала? — Тя погледна интервюиращата с учудване. — Как съм се чувствала? Работил ли сте някога с жертви на малтретиране? Виждала ли сте какво причиняват насилниците на децата? Изнасилват ги, осакатяват ги… убиват ги… измъчват ги, горят ги с цигари по ръчичките и по лицето… горят ги на радиатори… правят отвратителни неща… питал ли сте някого от тях как се е чувствал, когато са му излели вряща вода върху лицето или когато ръката му е била извадена от ябълката? Децата се чувстват много зле, когато хората им причиняват подобни неща. Това означава, че никой не ги обича, че са в постоянна опасност… означава, че живеят в ужас всеки момент от деня. Ето така се чувства човек… така се чувствах и аз. — Изказването й бе силно въздействащо и интервюиращата се почувства неудобно, когато Грейс замълча.

— Всъщност аз… ние… аз съм сигурна, че всички ваши поддръжници си задават въпроса как се чувствате, след като пред обществеността бе разкрито, че сте била в затвора.

— Тъжна… нещастна… бях жертва на ужасни престъпления, извършени в името на свещения дълг към семейството. На свой ред и аз направих ужасно нещо, като убих баща си. Но аз платих за това преди, платих и след това. Мисля, че разкриването му по този начин, със скандален и сензационен подход към мъката, преживяна от нашето семейство, измъчването на децата ми и на съпруга ми не е в интерес на никого. То е организирано така, че да ни притесни, а не за да информира обществеността. — Тогава тя заговори за хората, които са давали интервюта с твърдението, че я познават, а тя не ги е виждала никога, за лъжите, които са казали само и само, за да станат център на внимание. Не спомена таблоида по име, но каза, че един от тях е публикувал шокиращи лъжи във всичките си заглавия. На това интервюиращата се усмихна.

— Не може да очаквате хората да вярват на това, което четат в таблоидите, госпожо Макензи.

— Защо тогава го публикуват? — Грейс бе непреклонна.

Интервюиращата зададе хиляди неудачни въпроси, но накрая я накара да им разкаже за „Помогнете на децата!“ и за работата си с малтретираните деца. Грейс говори за „Сейнт Мери“ и „Сейнт Андрю“ и за „Помогнете на децата!“. Призова всички деца никога да не допускат да преживеят същото като нея. Въпреки журналистическите разследвания и липсата на човешко отношение от страна на медиите, независимо от фалшификатите, тя направи интервюто силно вълнуващо и предизвикващо съчувствие. След това всички я поздравиха, най-горд с нея беше Чарлс. Те прекараха спокойна вечер, след като телевизионните работници си тръгнаха, и разговаряха за случилото се. За Грейс периодът бе много тежък, но поне сега хората знаеха и нейната истина.

 

Прекараха рождения й ден вкъщи, а Абигейл покани приятели. Но само защото родителите й настояха. Това бе и нейният рожден ден. Грейс седеше притихнала до басейна с Чарлс. Все още се чувстваше неспокойна и мисълта й бе отвлечена, не й се ходеше никъде. Хората продължаваха да я безпокоят, дори на опашките в банката или в обществените тоалетни. Беше по-щастлива вкъщи, зад стените, мразеше да излиза навън, дори с Чарлс.

През август сякаш всичко се нормализира. Вече нямаше фотографи отвън и образът й от седмици не беше се появявал на първите страните на таблоидите.

— Изглежда популярността ти намаля — пошегува се Чарлс.

Беше успял да си вземе една седмица отпуск, за да е с нея и се радваше на това. Астмата й отново се влоши, за пръв път от години и тя се чувстваше болна. Той бе сигурен, че е от стреса, но този път тя първа се досети какво е. Беше бременна.

— При целия този тормоз? Как успя?

Отначало той бе шокиран, но беше и щастлив. През всичките им години заедно най-голяма радост им бяха донесли децата. Той се притесняваше какво ще стане с нея заради кампанията. Бебето трябваше да се роди през март, тя беше във втория месец, което означаваше, че ще участва в кампанията през първите месеци от бременността си. По време на изборите щеше да е в петия месец. Чарлс от сърце желаеше всичко да мине леко при нея, тя да съумее да не се изморява толкова много, както и да не обръща прекалено голямо внимание на печата след завръщането им във Вашингтон. После той изрече гласно това, което го мъчеше.

— Ще бъда на петдесет и девет години, когато бебето се роди. Ще съм навършил осемдесет, когато тя или той се дипломират в колежа. О, Боже, Грейс. — Тя се усмихна тъжно и го смъмри.

— О, стига. Започвам да приемам ролята на по-възрастната жена в живота ти, затова не ми се оплаквай. Приличаш на трийсетгодишен. — И наистина бе така. На трийсетгодишен — не, но за четирийсетгодишен можеше да мине като нищо. Времето почти не беше го докоснало, а на трийсет и девет и тя не изглеждаше зле.

 

 

През септември се преместиха във Вашингтон. Въпреки кампанията, лятото бе спокойно. Бяха излизали само с близки приятели в Гринич и заради скандала, който започна през юни, и бременността й Чарлс изкара цялата кампания без нея.

Абигейл влезе в гимназията, а Андрю щеше да е втора година там, имаше си нова приятелка, дъщерята на френския посланик. Мат беше в трети клас с всички обичайни вълнения за възрастта му — необходимите пособия за училище, дали да има топъл обяд, или да си носи от къщи. За Мат все още всеки ден бе голямо приключение.

Още не им бяха казали за бебето, Грейс смяташе, че е твърде рано. Беше бременна в третия месец и бяха решили да почакат до рождения ден на Мат през септември. Грейс планираше голямо тържество по този повод. Малко по малко тя започна да придружава Чарлс. Беше трудно отново да се изложи на показ и да знае, че грозното й минало е било предмет на разговор на всички големи вечери. Но от седмици не бяха писали нищо за нея и тя се чувстваше виновна, че не прави нужното за кампанията на съпруга си.

Беше горещ септемврийски съботен следобед, деня преди тържеството на Матю, и Грейс купуваше всичко необходимо от „Сътън Плейс Гуърмей“ — сладолед, пластмасови ножове и вилици, безалкохолни напитки. Докато стоеше на касата и чакаше да плати, погледът й попадна на нещо, откакто направо щеше да припадне. Току-що бяха донесли най-новото издание на таблоида „Трил“ и този път Чарлс не беше предупреден. На първа страница се виждаше нейна фотография — гола, с отметната назад глава и затворени очи. Два черни правоъгълника покриваха гърдите и лонната й кост и като се изключи това, фотографът не оставяше нищо на въображението. Краката й бяха широко разтворени и тя сякаш беше в екстаз. Заглавието бе: „Съпруга на сенатор правила порно снимки в Чикаго“. Тя си помисли да хвърли вестниците, събра ги всичките и подаде стодоларова банкнота с трепереща ръка. В момента не си даваше сметка какво прави.

— Всичките ли ги искате? — Младият служител я погледна изненадан и тя кимна. Дъхът й направо спираше. Но инхалаторът вече беше неотлъчно с нея.

— Имате ли още? — попита тя с дрезгав глас.

Той кимна.

— Разбира се. Отзад. И тях ли искате?

— Да. — Тя купи петдесет екземпляра от „Трил“ и нещата, които й трябваха за Мат, и се втурна към колата си все едно току-що бе прибрала целия тираж и щеше да го скрие. Когато подкара към къщи, тя плачеше на волана и си даде сметка колко глупава е била. Не можеше да ги изкупи. Все едно да изпразва океан с чаена чаша.

Щом стигна, втурна се вкъщи, Чарлс седеше в кухнята и беше като вцепенен, държеше в ръцете си таблоида. Главният му помощник току-що го беше видял и му го беше купил. Изобщо не ги бяха предупредили. Помощникът видя изражението на лицето на Грейс и си тръгна веднага, а Чарлс за пръв път я погледна шокиран. Никога не бе го виждала да се чувства предаден или да изгуби търпение и видът му направо я уби.

— Какво е това, Грейс?

— Не знам. — Тя плачеше, седна до него, цялата трепереше. — Не знам…

— Не може да си ти. — Но приличаше на нея. Лицето й се виждаше. Макар очите й да бяха затворени, човек спокойно можеше да я разпознае. А после изведнъж тя се сети… сигурно й е свалил дрехите… сигурно ги е свалил всичките… Единственото, което носеше, бе черна панделка около шията й. Сигурно й я беше сложил докато е спяла, за да изглежда по-еротично. Името на фотографа, изписано под снимката, беше Маркъс Андерс. Побледня още повече, когато го видя. Чарлс забеляза промяната. Разбираше, че има нещо. — Знаеш ли кой ги е правил?

Тя кимна, искаше да умре от неудобство заради него. Единственото й желание бе, в името на неговото добро, да не бе го срещала никога, нито да бе раждала деца.

— Какво е това, Грейс? — За пръв път от шестнайсет години тонът му бе леден. — Кога си правила това?

— Не съм сигурна, че съм го правила — отвърна тя, задушаваше се от собствените си думи, приседна до кухненската маса. — Аз… аз излизах с един фотограф няколко пъти в Чикаго. Казах ти за него. Настояваше да ме снима, от агенцията, където работех също искаха… — Тя се запъваше и той я погледна шокиран.

— Искали са да снимаш порно? Що за агенция е била?

— За фотомодели — животът си отиваше от нея. Нямаше да има сили да се пребори с това, не можеше повече да се защитава. Ако той поискаше, тя щеше да го напусне. Щеше да направи всичко, което той поиска. — Искаха да стана модел и той обеща да ми направи снимки, като каталог. Бяхме приятели. Вярвах му, харесвах го. Беше първият мъж, с когото излизах. Бях двайсет и една годишна. Нямах опит. Съквартирантките ми не го одобряваха, бяха много по-умни от мен. Той ме заведе в студиото си, пусна музика, сипа ми вино… и всъщност ме дрогира. Споменах ти за това в началото. — Ала той вече не помнеше. — Предполагам, че съм припаднала. Направо бях в безсъзнание, сигурно ме е снимал тогава, но бях облечена в мъжка риза. Не съм сваляла дрехите си.

— Откъде си сигурна?

Тя го погледна открито. Никога не беше го лъгала.

— Не знам. Не знам нищо. Първоначално мислех, че ме е изнасилил, но не беше. Моята съквартирантка ме заведе при своя позната лекарка и тя каза, че нищо не се е случило. Опитах се да иззема от него негативите, но той не ми ги даде. Накрая съквартирантките ми ме посъветваха да забравя за тях. За да ги използва, трябваше да има разрешение за публикуване, ако можех да бъда разпозната, а ако не можеше, и без това нямаше да има значение. Исках да си ги върна, но знаех, че не мога. В един момент той дори ме заблуждаваше, че съм подписала разрешение за публикуване, но ми създаде впечатлението, че всъщност не съм. Не виждам и как бих могла. Бях толкова зашеметена от това, което ми даде да изпия, че едва гледах, когато си тръгнах.

— След това показал снимките на шефа на агенцията и той се опита да ме съблазни. Говореше ми, че снимките били много възбуждащи, но и той потвърди, че на тях съм по риза, затова реших, че не се е случило нищо страшно. Никога не видях снимките, нито фотографа. Тогава не съм и помислила, че ще изпадна в това положение, че ще съм омъжена за важна персона и ще бъдем уязвими. — Сега съпругът й можеше да прави каквото поиска. Снимките наистина бяха отблъскващи. Все едно — същинско порно. На себе си имаше само черна панделка, която никога преди това не бе виждала, вързана на шията й. Когато се вгледа във фотографията, видя, че има вид на дрогирана. В собствените си очи се виждаше в безсъзнание. Но човек, който не я познаваше и очакваше да види нещо непристойно, би останал напълно задоволен от тази снимка. Не можеше да повярва, че човешко същество е способно на това. Маркъс бе съсипал живота й само с една снимка. Тя седеше, гледаше Чарлс, цялото й тяло се бе превило от мъка, когато виждаше болката, изписана на лицето му. Да убие баща си в самоотбрана не беше хубаво, но как сега щеше да обясни на избирателите, на средствата за масова информация, на децата им тази снимка?

— Не знам какво да кажа. Не мога да повярвам, че си направила подобно нещо. — Той бе съкрушен, брадичката му трепереше от непролятите сълзи. Дори нямаше сили да я погледне, обърна се настрана и заплака. Каквото и друго да бе направил, не би й подействало така лошо. Би предпочела да я удари.

— Не съм го направила, Чарлс — едва промълви тя, плачеше. Сигурна бе, че снимките на Маркъс бяха съсипали брака им. — Бях дрогирана.

— Каква глупачка си била… каква глупачка… — Не можеше да отрече. — И какво копеле трябва да е бил той, за да ти причини това.

Тя кимна през сълзи, неспособна да каже каквото и да било в своя защита. Миг по-късно Чарлс взе вестника и се качи горе в спалнята им сам. Тя не го последва. Не беше на себе си, но знаеше, че в понеделник, след тържеството на Матю ще трябва да го напусне. Длъжна бе да ги напусне всичките. Нямаше право да ги подлага на ново изпитание.

Снимката се появи в новините вечерта и историята така се раздуха, че им звъняха от всички телевизии и радиостанции. Помощниците му като обезумели се опитваха да обяснят, че може би е грешка, че момичето само прилича на нея и че, не, госпожа Макензи я няма за коментар. На следващия ден дори се появи интервю с Маркъс. Беше побелял, изглеждаше зле, но каза с похотлива усмивка, че на снимките наистина е Грейс Макензи и той има подписано от нея разрешение за публикуване. Показа го на всички да го видят и обясни, че му е позирала в Чикаго преди осемнайсет години.

— Тя наистина бе възбуждащо гадже — допълни той, усмихвайки се. И от фотографска гледна точка сигурно бе изглеждала точно така.

— Беше ли тя във финансова нужда по онова време? — попита журналистката, преструваше се, че я разбира защо го е направила.

— Не. Просто й харесваше — той продължаваше да се усмихва. — Някои жени са такива.

— Даде ли ви тя разрешение да използвате фотографиите с търговска цел?

— Разбира се. — Той дори се направи на обиден от въпроса. Отново показаха снимката, а после минаха на друга тема, а Грейс гледаше екрана, изпълнена с неприкрита омраза. Никога не бе му давала разрешение, а когато по обед се обади Голдсмит, адвокатът по клеветите, тя му каза категорично, че не е подписвала разрешение на Маркъс Андерс.

— Ще видим какво можем да направим, Грейс. Но ако си позирала за тази снимка и си му дала разрешение, не сме в състояние да сторим нищо.

— Не съм подписвала. Не съм подписвала нищо.

— Може би го е фалшифицирал. Ще направя всичко възможно. Но ти не можеш да върнеш нещата назад, Грейс. Всички я видяха. Тя е на показ. Не можеш да си я вземеш, нито да я унищожиш. Ако си позирала преди осемнайсет години, е трябвало да знаеш, че ще излезе в един момент и ще се появи, за да те преследва. — А после разтревожено я попита: — Има ли и други? Знаеш ли колко е заснел?

— Нямам представа — изпъшка тя, когато го каза.

— Ако вестникът ги е купил от него добросъвестно и той им е представил разрешение за публикуване и им е предоставил правото върху тях, тогава „Трил“ е защитен.

— Защо всички други, освен мен са защитени? Защо аз винаги съм виновната?

Все едно пак бе бита и изнасилена. Отново бе жертва. Не беше по-различно от времето, когато баща й я изнасилваше нощ след нощ. Само че сега вече не го правеше баща й, а всички останали. Не беше честно. Не беше честно само защото Чарлс бе влязъл в политиката те да имат правото да съсипват нея и семейството й. Бяха живели прекрасно шестнайсет години, а сега всичко се превърна в кошмар. Все едно всичко се връщаше в началната точка на кръга и тя отново бе в затвора. Отново бе безпомощна срещу лъжите. Истината не означаваше нищо. Всичко, което бе направила, което бе преживяла, което бе изградила, бе пропиляно.

Същия следобед тя видя копие от разрешението за публикуване и нямаше съмнение, че тя го бе подписала. Почеркът бе неравен, буквите малко криви, но дори тя позна подписа си. Не можеше да повярва. Очевидно я бе принудил да го направи, когато е била в несвяст.

 

 

Тържеството на Матю мина унило, всички или бяха чули, или бяха видели таблоида. Родителите, които довеждаха децата си, я гледаха странно или поне Грейс си мислеше така, Чарлс също ги приветстваше, но двамата почти не бяха разговаряли от предишната вечер, а той бе прекарал нощта в стаята за гости. Искаше да има време да размишлява и да възприеме случилото се.

Същата сутрин бяха обяснили на децата за снимките. Матю всъщност не разбираше какво става, но това не важеше за Андрю и Абигейл. Андрю имаше измъчен вид, а Абигейл отново избухна в сълзи. Не можеше да повярва, че майка й ги подлагаше на всичко това. Как си позволяваше?

— От къде на къде ще ни учиш как да се държим, ще ни говориш за нравственост и да не спя с момчета, когато ти си правила подобни неща? Предполагам, че си била принудена, както те е принуждавал и баща ти? Кой те принуди този път, мамо? — Грейс изгуби контрол и удари на Абигейл плесница, а после дълго й се извинява. Но вече не можеше да издържа. Беше уморена от лъжите, от цената, която трябваше да плати.

— Не съм го правила, Абигейл. Поне не съзнателно. Бях дрогирана и измамена от един фотограф в Чикаго, когато бях много млада и глупава. Но що се отнася до мен, никога не съм позирала за тази снимка.

— Да, сигурно. — Това беше повече, отколкото Грейс можеше да издържи. Нямаше намерение да продължава да спори с тях. Половин час по-късно Абигейл излезе да се види с приятелка, Андрю отиде на среща с новото си гадже.

Матю се радваше на тържеството, след това Грейс му приготви вечеря. Аби се обади да каже, че ще остане да спи при приятелката си и Грейс не се възпротиви. Андрю се прибра в девет, но не ги обезпокои.

Чарлс отново работеше в библиотеката и Грейс знаеше какво трябва да направи. Когато Чарлс влезе в спалнята им, за да вземе някои документи, преструвайки се, че не е угрижен, с изненада видя тя да приготвя куфара си.

— Какво означава това? — попита небрежно той.

— Мисля, че преживя достатъчно и вече стига — отвърна тя спокойно, с гръб към него. Приготвяше два големи куфара и изведнъж той се притесни. Беше се държал зле с нея, но имаше право да е разстроен. Всеки би бил шокиран. Ала желанието му бе да остави миналото й да отмре. Не й го беше казал още, но беше започнал да идва на себе си. Някои неща бяха по-трудни от други. Човек просто имаше нужда от време, за да ги възприеме. Той мислеше, че тя ще разбере това, но очевидно не беше прав.

— Къде отиваш? — попита я тихо.

— Не знам. Може би в Ню Йорк.

— Ще търсиш работа? — Той се усмихна, но тя не го видя.

— Да, като порно кралица. Сега имам голям резерв.

— Хайде, Грейс — той се приближи към нея, — не бъди глупава.

— Глупава? — тя се обърна към него. — Така ли смяташ? Мислиш, че този боклук е глупост? Мислиш, че е глупост да съсипваш кариерата на съпруга си и да стигнеш дотам, че децата ти да те мразят?

— Те не те мразят. Те не разбират. Никой от нас не разбира. Трудно е да се разбере защо всички искат да ти причинят зло.

— Просто искат. Така са правили през целия ми живот. Вече би трябвало да съм свикнала с това. Не е толкова страшно. И не се тревожи, без мен ще спечелиш изборите. — Усещаше се, че е обидена и ядосана, и победена.

— Това не е толкова важно за мен, колкото си ти — нежно рече той.

— Глупости — твърдо възрази тя, ала в този момент се мразеше за всичко, което му бе причинила, за това, че продължаваше да го обича, за това, че си въобразяваше, че може да загърби миналото. Не можеше да загърби нищо. Всичко това я следваше, като тракащи тенекии, вързани зад нея, които разтръбяваха за всичко мръсно.

Чарлс отново слезе долу, реши, че тя има нужда да остане сама, и двамата изкараха нощта разделени, всеки в своето ъгълче.

На следващата сутрин приготви закуска за него, Андрю и Мат, а Чарлс отново й каза да не отива никъде. Имаше предвид предишната вечер и куфара, но пред момчетата тя се престори, че не го разбира. После всички излязоха. Чарлс имаше много важни срещи, трябваше също да отбива атаките на вестниците и до обед нямаше време да й се обади, а когато позвъни, не му отговори никой.

По това време Грейс отдавна бе напуснала къщата. Предишната нощ бе написала писмо до всеки един от тях, седнала в леглото, плачеше, сълзите замъгляваха погледа й и тя трябваше да започва наново, само и само да им каже колко много ги обича и колко съжалява за болката, която им е причинила. Поръчваше на всяко от децата да се грижи за баща си и да бъде добро към него. Най-трудно бе писмото до Мат. Той беше още твърде малък. Вероятно нямаше да разбере защо ги е напуснала. Правеше го заради тях. Тя бе примамката, която бе довела акулите, сега трябваше да отиде колкото е възможно по-далеч от тях, за да не ги обижда никой. Щеше да остане няколко дни в Ню Йорк, само колкото да дойде на себе си, бе оставила всички писма на Чарлс, да им ги раздаде.

След Ню Йорк възнамеряваше да замине за Лос Анжелис. Можеше да си намери работа, докато се роди бебето. После щеше да го даде на Чарлс… или може би да го задържи. Беше разстроена и объркана, ридаеше, когато си тръгна. Икономката я видя да излиза и чу воплите й в гаража, но се притесняваше да отиде при нея и да се намесва. Знаеше защо плаче Грейс или поне така си мислеше. Самата тя плака, когато видя таблоидите.

Но Грейс не взе колата. Тя извика такси и го изчака пред къщата заедно с багажа. Икономката видя таксито да потегля, но не бе сигурна кой бе вътре. Мислеше, че Грейс още е в гаража и се приготвя да свърши някои неща, преди да вземе Матю. Всъщност тя се бе обадила на приятелка да го прибере и бе оставила в спалнята им дълго, тъжно писмо за Чарлс, заедно с писмата за децата.

Шофьорът на таксито потегли с висока скорост към летище „Далас“, не спираше да бърбори през цялото време. Бе от Иран и й разказваше колко е щастлив в Съединените щати и че жена му има бебе. Говореше безспирно, но Грейс не си даваше труд да го слуша. Започна да й прилошава, когато видя, че той има снимката и от първа страница на „Трил“ на предната седалка на таксито, поглеждаше през рамо, за да си говори с нея и налетя право на едно друго такси, а две коли зад него го удариха силно. Отне им половин час да се разберат. Пристигна автопатрул, нямаше ранени, затова размениха телефоните, номерата на шофьорските си книжки и имената на застрахованите лица. На Грейс й се стори цяла вечност. Но все едно нямаше какво да направи. Щеше да използва сезонен билет и винаги можеше да хване следващия самолет.

— Добре ли сте? — попита я притеснен шофьорът. Той се страхуваше някой да не се оплаче на шефа му, но тя му обеща да не го прави. — Хей — той посочи „Трил“ и тя усети да я обзема паниката, — приличате на нея! — Той искаше да й направи комплимент, но Грейс не бе доволна. — Хубаво момиче, а? Хубава жена! — Той гледаше възхитено снимката, на която трябваше да е Грейс, но когато тя я погледна, й се стори, че вижда там друга жена. — Женена е за конгресмен — продължи шофьорът. — Щастливец! — Дали хората гледаха по този начин на това, запита се тя. Щастливец? Много лошо, че Чарлс не мислеше така, но кой можеше да го обвинява?

Остави я на летището и тя усети лека болка във врата вследствие удара с колата, чувстваше се малко вдървена, но не беше нищо особено. Не искаше да му причинява безпокойство. Успя да хване полета. Едва когато се приземиха в Ню Йорк, тя видя, че кърви. Не беше толкова лошо. Ако успееше да се добере до хотела и да си почине, щеше да се оправи. Беше й се случвало по време на бременността с Андрю и с Матю, лекарят й препоръча почивка и кървенето винаги спираше бързо.

Даде на шофьора адреса на хотел „Карлайл“ на Седемдесет и шеста улица и Медисън авеню в източната част. Беше направила резервация от самолета. Беше само на пет пресечки от бившето й работно място и тя го харесваше. Беше отсядала веднъж там с Чарлс и имаше хубави спомени. Всъщност всички спомени с него бяха хубави. До юни животът им бе идиличен.

Регистрира се на рецепцията. Очакваха я, записа се под името Грейс Адамс. Дадоха й малка стая с тапети за рози, а пиколото донесе куфарите й. Тя му даде бакшиш и той си тръгна, но никой не обърна внимание колко много прилича на порно кралицата от таблоидите.

Когато се излегна, замисли се дали Чарлс се е прибрал и е намерил писмото й. Беше сигурна, че не трябва да му звъни. По-добре да остави нещата така, ако се обадеше и говореше с всички тях, особено с Чарлс или Мат, нямаше да издържи.

Лежеше изтощена на леглото и мислеше за тях, чувстваше се изчерпана и буквално износена, а вратът още я болеше, усещаше непрекъсната спазматична болка ниско в корема и в гърба. Знаеше, че не бива да се притеснява. Нямаше сила да отиде до банята. Продължаваше да лежи, бе отпаднала, бе много тъжна, стаята бавно се завъртя и накрая тя потъна в пълен мрак.

Събуди се към четири сутринта и този път спазмите бяха много силни и болезнени. Тя се преобърна и изпъшка от болка. Едва издържаше. Дълго време лежа свита на кълбо, а после погледна леглото под себе си. Беше прогизнало от кръв, а също и панталона й. Разбираше, че веднага трябва да предприеме нещо, преди отново да е припаднала. Ала като се опита да стане я сряза остра болка и тя изгуби съзнание. Грабна чантата си и припълзя до вратата, сложи шлифера си и здраво го омота около себе си. Клатушкайки се тръгна по коридора и извика асансьора. Слизаше надолу превита одве, но пиколата от асансьора не я попитаха нищо.

Знаеше, че болницата е съвсем наблизо и трябваше да побърза да стигне там. Видя, че пиколата я оглеждат, както и администраторът на рецепцията, после излезе навън на свежия септемврийски въздух и се почувства по-добре.

— Такси, госпожо? — попита я портиерът, ала тя поклати глава и се опита да се изправи, но не можа. Пронизваща болка спря дъха й и изведнъж спазъм с невероятна сила подгъна коленете й, портиерът се протегна и я подхвана. — Добре ли сте?

— Добре съм… добре съм… малък проблем — Отначало той я помисли за пияна, но когато видя лицето й разбра, че я боли. Тя му се стори смътно позната. Имаха толкова много редовни клиенти и кинозвезди, понякога бе трудно да разбереш кого познаваш и кого — не. — Аз само отивах… до болницата…

— Защо не вземете такси? Ето има едно тук. Той ще ви преведе през Парк авеню и ще ви закара. Бих ви отвел аз, но не мога да оставя вратата — извини се той и тя се съгласи да вземе такси. Просто не можеше да върви. Портиерът поръча да я отведат в „Ленъкс хил“, а тя подаде на него и на шофьора по пет долара.

— Благодаря, ще се оправя — увери ги тя, но изглеждаше много зле. След като прекосиха Парк авеню и паркираха пред спешното отделение, шофьорът се обърна към нея и отначало не я видя. Беше се изхлузила от седалката и лежеше в безсъзнание на пода на таксито.