Петър Бобев
Отровният пръстен (7)

Предателството

Продаван и препродаван от ръка на ръка, след като в еднодръвката бе спрял на скитския бряг, Троил най-сетне се бе озовал в Тиризис^[1], и то в двореца на Лизимах. Мнозина се бяха излъгвали да го купят при вида на атлетическото му тяло и умното му лице, като се бяха надявали, че раните му ще зараснат и от него ще излезе един полезен роб. Ала скоро разбираха заблуждението си и бързаха да се отърват. Така, почти на безценица, го купи дворцовият управител, но не за работа, а за съвсем друго предназначение. Каква ли работа можеше да се очаква от този куц, сгърбен великан, който стоеше безучастен, отпуснат като дрипа там, където го оставеха? И само когато го нахокваха, се надигаше да изпълни господарската заръка. Тялото му все още живееше, мъкнеше се, не му се щеше да умира, макар и осакатено. Ала душата му, по-осакатена, вече нямаше никаква сила. Мъждукаше подобно на догарящо лоениче, което угасва при най-малкия полъх. Пък и за какво ли да живее? Изоставен, самотен, никому ненужен. Без родина, без бог, без жена. Народът му го бе изгонил, отрекъл се бе от него. Както се бе отрекъл и самият Залмоксис^[2], намерил го недостоен за посредник с хората. Забравила го бе навярно и жена му, И беше права. Недостойният за Залмоксис е недостоен и за жена си, и за баща си, за майка си, за братята си. За тях той е мъртъв — по-лошо, все едно не е съществувал. Никой не смее да спомене позора си. А за какво друго става гетът, който е останал без род и без бог, освен за роб? Да мъкне срама си, додето е жив, а след смъртта да изгние като захвърлена мърша върху бунището…

Само за пробник беше годен такъв роб — да опитва виното на господаря си. Много пробници бе имал Лизимах през дългия си живот. Донякъде на тях дължеше този си дълъг живот. Защото мнозина се бяха опитвали да подхвърлят някое отровно зрънце в чашата му. Нали това е най-лекият и най-безнаказан способ да се отървеш от врага си, щом като не смееш да го сразиш в открит бой? Не би се погнусил от това нито Селевк, нито Касандър, та дори и тъстът му Птоломей. Затова трябваше винаги да бъде нащрек. Да се варди и от нож, и от стрела, и от отрова. Така се затри и последният му роб. Умееше да наблюдава Лизимах. Та нали някога беше телохранител на Александра? Никога не изпускаше от поглед виночерпеца си. И тоя път, преди седмица време, той погледна пробника, когато отпиваше полагащата се глътка от златния му ритон. И забеляза мигновената тръпка, която пробягна по лицето му; забеляза израза на обреченост, с който нещастникът поднесе виното. Лизимах го пое и уж случайно го изпусна. Тогава видя как се разтрепера робът. Вече беше сигурен. И когато след малко започнаха мъчителните гърчове на самоотровения роб, базилевсът го запита кой му е заповядал тая гнусотия. Робът умря, без да издаде никого. Изръмжа само тези думи: „Яд ме е за едно — че загивам без полза. Ала знам — все някой ще свърши тая работа.“

Сложиха на негово място Троил. Много волев, жизнен беше предишният. А Троил, отчаян и обезверен, не будеше съмнение. Изпълняваше задължението си напълно безчувствено, като обречено агне, без страх от смъртта. Тъй смятаха всички — той не би направил нещо подобно — да пожертвува и себе си, за да премахне базилевса. Нямаше воля за това.

От няколко дни го бяха оставили на мира — Лизимах се бе запилял някъде. На лов ли за турове^[3] и зубри^[4], да оглежда границите си ли, да проверява войската си ли, която се събираше из земите на кробизите^[5]? В двореца бе останал само престолонаследникът Агатокъл — суров, груб воин, който види се още не се боеше от отрова, та не прибягваше до помощта на опитвачи.

Троил седеше в робското дворче и се грееше на слънце. Наоколо робите подтичваха всеки по своите работи и никой нито го поглеждаше, нито му продумваше. Нито пък му завиждаха, че стои така бездеен, докато те се съсипваха от работа. Пък и не го жалеха. Не им оставаше сила да жалят и другите.

Над градчето ехтеше обикновената дневна глъчка. Кънтяха ковашките чукове, скрибуцаха грънчарските колела и тъкачните станове, гларусите грачеха пресипнало по покривите, надвикваха се деца, откъм казармата се носеха крясъците на скитските наемници, които играеха дивите си хора с мечове в ръце. Отсреща, под простия навес, проскърцваше еднообразно и досадно мелничното колело, бутано от слепия роб, който куцукаше мъчително в кръг покрай триещите се мелнични камъни.

От двореца дотича някакъв прислужник и извика:

— Ей, гетът! Веднага в пиршествената зала!

Троил се надигна бавно. Затътри се нататък. За какво ли им бе потрябвал? Нали Лизимах го нямаше?

Още на прага, до димящия бронзов триножник с благоуханно масло, се сепна. Не бе очаквал това.

Насред залата, окичена с персийски килими, с мозаичен под, представляващ светлокъдрия Дионис, който язди пантера, в коприненото пиршествено легло с възглавница под лявото рамо лежеше Агатокъл. А насреща му, отвъд тържествената, отрупана с изящни ястия ниска маса, със събути сандали, отпуснал се непохватно, несвикнал да се храни тъй в леглото, говореше нещо самият Золтес. Макар и гърбом към него, макар и предрешен като елин, повече по усет го позна Троил. И понечи да се върне. Не би понесъл да го види така племенникът на омразния Залмодегик.

Притули се зад завесата на входа до подредените в дървените си подставки амфори за вино, превърнат в слух. Всъщност какво диреше тук Золтес? При най-заклетите гетски врагове! И то облечен в елински дрехи, та никой да не подозре, че Агатокъл преговаря с гети.

И изведнъж си припомни заловения съгледвач, който трябваше да уреди тая среща. Нали точно това каза той тогава — Агатокъл и Золтес да се срещнат през месец десий. Значи, друг пратеник все пак бе успял да предаде поканата. И Золтес бе побързал да й се отзове. Какво ли разговаряха, каква ли низост крояха?

Троил се преобрази неочаквано, като по чудо. Безучастието, равнодушието, отпуснатостта му сякаш се изпариха без следа. Духът му отново се разбуди — предишният дух на смелия, беззаветно предан на Гетия и на Дромихайт воин. Досети се, замисляше се нещо против царя му, против родината — нещо нечувано подло, зловещо.

Слугите поднасяха най-изискани ястия: печени яребици, поръсени с исиот, диви прасенца в сок от нарове, печени змиорки. В златни подноси бяха натрупани смокини и орехи. А в разкошните ритони искреше чисто вино, неразмесено с вода: не като у елините — разредено. И Троил чу.

— Какво предлага Залмодегик? — запита Агатокъл.

След като избърса мазните си ръце в поставеното на масичката сурово тесто, Золтес се наведе и отвърна тихо. Ала Троил успя да чуе и него.

— Залмодегик казва: „Всичко е готово. Когато Лизимах навлезе, Дромихайт ще се пресели при Залмоксис. И Гетия ще остане без боен вожд. Залмодегик ще вземе мястото му. Лизимах ще завладее без бой цяла Гетия.“

Троил трепереше от възбуда. Не можеше да допусне, че това, което слуша, е истина, че не е тежък кошмар — от ония, които го душеха, когато треската разтърсваше пронизаното му тяло.

Гласът на Золтес отново прикова вниманието му.

— Ала върховният жрец иска да чуе отново от устата на благородния Агатокъл потвърждението на първата уговорка. Ще я спази ли Лизимах?

Агатокъл вдигна ритона си, отля няколко капки вино за боговете, които да потвърдят думите му, и след като отпи от него, отвърна твърдо. Види се, отдавна бе приготвил отговора си:

— Базилевсът обещава тържествено. Ако върховният жрец изпълни точно спогодбата ни, той ще допусне в царството си, което скоро ще обхване целия свят, култа на Залмоксис като главен бог, а Залмодегика ще въздигне като върховен жрец на своята държава. Доволен ли е от това благородният Золтес?

Троил усети прилив на неподозирани сили в изтощеното си тяло. Възмущението, погнусата от това, което се кроеше сега, изопна мускулите, цялото му тяло. Животът му отново доби значение. Отново имаше защо да живее.

Само една мисъл, един порив запълваше сега цялото му същество. Макар и роб, макар и сакат, изоставен от всички, от бога и народа, той беше преди всичко гет. Длъжен беше, каквото и да става, да предупреди Дромихайт, да осуети подготвяното престъпление, да спаси народа си от готвеното му робство. Забрави предпазливост и благоразумие. Досега можеше да опитва вината им, да ги предпазва от отровители, можеше да умре мърцина. Сега не можеше. Сега трябваше да живее, за да извести Дромихайта за гнусния заговор. Животът му придоби цена. Беше станал незаменим. Вече беше длъжен да се пази — не заради себе си, а заради Дромихайт.

И той реши да го запази. Дръпна се назад, отказа се да влезе в залата. Виното тоя път можеше да се окаже отровно, а можеше и Золтес да го познае. Това също щеше да означава краят му.

Никой не би го пуснал да се измъкне през вратата на двореца. Не беше от робите, които имат право на излизане. Дано го забравеше Агатокъл! Дано го не потърсеше! Ала не. Потърси го. Досетил се бе престолонаследникът, че пред гости, и то пред чужденци, следва да покаже разкоша си, да покаже, че и той пие проверено вино.

— Пробникът! — развикаха се прислужниците. — Къде е гетът?

А сега накъде?

Троил грабна едно въже и се покачи на стената. Погледна. Не беше висока. Само три човешки ръста. Закрепена върху скалистата основа, която обграждаше отдолу като каменен корниз, широк не повече от две-три стъпки. И оттам почваше страхотната бездна. А долу се зъбеше запенено морето. Ако се изтървеше, тялото му щеше да полети от камък на камък, от зъбер на зъбер, докато достигнеше скалистия бряг превърнато на кърваво месиво. И само една тясна пътечка, като ръбец в скалната стена, почваше от площадката, за да се свлече косо към нагризания бряг, в който се блъскаха прииждащите от изток вълни. Там нейде, из пещерите, разяли каменната снага на Тиризис, можеше да изчака нощта, за да отмъкне тогава някоя лодка и да поеме с нея на север. Да потърси пиратите, да продължи с тях.

Нямаше време за умуване. Всеки миг някой можеше да се изкачи горе, всеки миг часовоят от ъгловата кула можеше да надзърне насам. И той се реши. Върза въжето за един от зъбците на стената и се спусна по-него, като се придържаше с ръце и крака.

Не бе преценил силите си. Още насред път усети че пръстите му почват да отпускат, че се разтреперва цялото му тяло. Пред очите му взеха да прелитат алени облаци…

Когато се опомни, се видя с вързани ръце и нозе, захвърлен по гръб в някакво тъмно подземие. През тесен отвор до тавана проникваше слаб здрач. Болеше цялото тяло, натъртено от падането, с подновени рани. Болеше до премаляване. Ала не болката му тежеше. По-жестоко болеше другото — съзнанието, че не бе успял, че бе пропилял напразно възможността да спаси Дромихайт, да бъде полезен на Гетия. Че щеше да загине ей така мърцина, че нямаше кой да осуети злото, което заплашваше народа му. А знаеше, научил го бе — смърт заплашва роба, който е опитал да бяга. Щяха да го убият. И заедно с него щеше да умре надеждата да извести Дромихайт.

На всяка цена трябваше да направи нов опит за бягство, най-малкото да съобщи тайната на някой роб гет, като го убеди той да избяга в Гетия, обещавайки му от името на Дромихайт богата награда срещу поетия смъртен риск. Пълна беше Лизимаховата държава с роби — траки: одриси, гети, трибали — продавани като военопленници при честите гранични сблъсквания, та и от самите им родители срещу сол от елинските солници.

Не му остана много време да обмисля. Скоро в подземието се чуха тежки подковани стъпки, които спряха пред вратата на неговата килия. Тя се отвори и двамина тъмничари развързаха краката му. Той опита да стане. Болеше го цялото тяло. Зле се бе ударил при падането. Той пристъпи, олюля се, но не падна. Тръгна.

Отведоха го в двореца при Агатокъл, който, току-що излязъл от банята, лежеше по очи върху масата, а един як роб масажираше мускулестото му тяло.

Пазачите оставиха вързания затворник насред стаята и излязоха. Троил остана да чака мълчалив, готов да чуе жестоката присъда.

Агатокъл обърна главата си.

— Е, робе! — рече той. — Защо избяга?

Троил не отговори.

— От какво се уплаши? — постави нов въпрос престолонаследникът.

— Гетът не се бои от нищо — отвърна затворникът.

— Научил си, че ще ми донесат отрова и затова офейка. Да не пиеш от виното, така ли е?

— Не!

— Ако признаеш — рече Агатокъл, — няма да те убия. Отричаш ли, ще полетиш от стената!

Троил го знаеше. Тъй в Тиризис наказваха провинените роби — от стената направо в морето.

— Нищо не знам за отрова — отвърна той.

Агатокъл замълча. Ясно, все още не му вярваше. А не можеше да намери друго обяснение за неочакваната му постъпка. Той го изгледа строго.

— Или пък е трябвало ти да сипеш отровата. А си се разколебал в последния момент. Затова си побягнал…

— Не! — повтори Троил. — Казах ти, не съм чувал за никаква отрова.

На вратата застана дежурният ефеб^[6].

— Базилевсът идва! — извести той с ясен глас. Агатокъл скочи веднага и се омота в химатия^[7] си.

Застана в почтителна поза. Робът масажист се просна на колене и тъй, пълзешком, се измъкна навън. Лизимах влезе с бодра стъпка.

— Е? — рече той. — Завърши ли делото е успех?

Агатокъл отвърна почтително:

— Изпълних всичко, което ми заръча.

Базилевсът изглеждаше доволен.

— Бях длъжен да остана в, сянка. Да не се замесва моето име, ако случайно нещо се разчуе. А сега да се надяваме, че работата ще се оправи и без война. Дори Александър предпочиташе да му се подчиняват без кръв. Защото Дромихайт е опасен противник.

Агатокъл отвърна с някаква горчивина:

— Ти си по-опасен. Побеждавал си всички врагове. Нужно ли беше да поемаш такова задължение към варварите?

Лизимах го изгледа снизходително:

— За Залмоксис ли намекваш?

Агатокъл кимна.

— Не всяко задължение се изпълнява — рече баща му. — Освен това, Залмодегик още не е успял. Пък и да успее… Защо да не приемем култа на Залмоксис? Та елините не са ли обсебили от траките и култа на Орфей, на Дионис, на Арес?

— Но те не са главни божества. А Залмоксис ще измести Зевса.

— Ами самият Александър не се ли прогласи за син на египетския Амон? Нали и по монетите го изобразяваме така — с овнешките рога на Амон? Не бе ли приел персийските нрави; не се ли бе оградил с халдейски гадатели? Не е ли по-добре с един бог, както има един базилевс?

— Но той целеше тъй да сплоти край себе си покорените народи.

— Не целя ли същото и аз? Да обединя първоначално към трона си гети, трибали, кробизи, одриси и скити. Нали гетският Залмоксис е Сбелсурд на травсите^[8], Папай^[9] на скитите? Та има ли и сега някаква разлика между учението на Залмоксис и елинското питагорейство? Не е важно кой от кого е заимствувал: дали Залмоксис като роб при Питагор е възприел неговите идеи или обратно. Твърдят, че Залмоксис е живял много преди Питагор. И едните, и другите вярват в безсмъртието на душата. Нали затова и наричат гетите „даряващи безсмъртие“?

Агатокъл премисляше. Явно, колебаеше се. Все още не можеше да приеме напълно бащините си схващания.

— Защо да не постъпя и аз така? — добави Лизимах. — Аз, истинският наследник на Великия. Нали на смъртния си одър той посочи пръстена си с думите: „На най-силния!“ Кой беше по-силен от мен? Кой заслужаваше александровото наследство повече от мен?

Чак сега базилевсът като че ли забеляза роба, който стоеше неподвижен, сякаш нечуващ и невиждащ нищо.

— Защо е тук тоя? — запита внезапно той.

Агатокъл отговори:

— Разпитвах го, преди да го хвърля от стената.

— Е, какво реши накрая?

— Нищо не признава. Няма що, ще полети надолу.

Лизимах поклати твърдо глава.

— Не, това няма да сториш! Робът, дори и най-калпавият, струва пари. Нямаш право да хвърляш на вятъра пари.

— Той извърши голямо провинение.

— Има и други наказания. Не по-леки. Понякога робите предпочитат смъртта. Да се отърват изведнъж. Убиваш ли коня си, когато те е ритнал?

— Конят е друго — възрази Агатокъл.

— Забрави ли какво казва Аристотел, учителят на Великия? „Робът е говорещ добитък“. Всеки от тях иска да избяга. Какво ще стане, ако убиваме затова всички? И Аристотел го твърди: „Нужни са роби, за да работят; а свободните са нужни, за да управляват“.

При тези думи Троил неволно си спомни, че и в Гетия е горе-долу така. И за тракийския аристократ трудът е най-големият позор. За него най-желано е безделието, а най-достойно — военният грабеж.

Агатокъл не мислеше да дразни напразно баща си. Познаваше неговата слабост. Стиснат беше Лизимах, не понасяше разхищенията. Пестеше от всичко — от дрехите на слугите, от въоръжението на войниците, от храната им, от маслото в лоеничетата дори. Затова и не убиваше робите. Свободните можеше, те не струват пари. Не и робите.

— Добре! — рече той. — Нека живее!

И плясна с ръце.

Иззад завесата на входа влезе единият тъмничар.

— Приковете го към мелницата! — нареди Агатокъл.

Стражите хванаха осъдения и го извлякоха навън, отведоха го в робския двор, където ковачът го прикова с верига през врата към лоста на мелничния камък. А досегашния сляп роб откараха да върти обикновен хромел.

Троил ликуваше. Не го убиха. Значи, оставиха му неволно надеждата — да направи нов опит за бягство, да изпрати другиго при Дромихайт. Докато беше жив, имаше надежда. Само че трябваше да бърза, да превари предателя.

Дори радостен от наказанието си, той грабна черпака и насипа житото в улея. После хвана с две ръце лоста и го натисна. Завъртя се по отъпканата като харман кръгла пътека покрай скрибуцащото колело. Крачка след крачка, завъртане след завъртане — все с тоя проскърцващ прът в ръце, сякаш сраснал с него… Докато успееше да се отскубне от безпощадната верига — или докато умреше от изтощение…