Петър Бобев
Отровният пръстен (11)

В Лизимаховия стан

Троил нямаше време, пък и не мислеше да чака. Защото враговете нямаше да го изчакат. Трябваше ден по-скоро да стигне при Дромихайт и да го предупреди за зловещия заговор, за страшната заплаха, която грозеше него и цяла Гетия.

Лятото беше в разгара си. Селяците, приведени сред жълтите ниви, размахваха сърповете си и отмятаха ръкойка след ръкойка. По гумната покрай редките селца подранилите стопани вършееха разстланите снопи с коне и дикани, а отстрани жените и девойките отвиваха с лопати овършаното. В тия размирни времена трябваше да приберат колкото може по-рано родитбата и да я заровят в подземните ями. Защото размърда ли се войската, коя да е, може да опожари посевите и кръстците, може да отмъкне цялото още неукрито зърно. А с това зърно и при елини, и при гети, и при скити ще трябва да приживее и жетварят, и жена му, и челядта му до идното лято. С това семе трябва да засее наесен нивиците си.

Небето беше чисто и безоблачно. Може би цял месец не бе паднала ни капка дъжд и пръстта се бе нарязала от дълбоки, грозни пукнатини. Пътеката, застлана с няколко пръста прах, криволеше между натежалите жита и се губеше в далечината, размазана от трепкащата мараня. От време на време, при всеки полъх на вятъра по нея се надигаха прашуляците в тъмни калносиви повлекла, сякаш отдолу димеше невидима жарава.

Самотният странник, изкривен и прегърбен от лошо зарасналите рани, куцукаше по пътя. Изморен, изтощен от робското ядене и от убийственото въртене около мелничния камък… Вървеше. Само понякога, изрядко, спираше да изрони шепа жито от нависналите класове и отново поемаше напред, дъвчейки ги пътем. Другаде — да обрули няколко още неузрели диви круши и киселици. Мъчеше го жаждата. Безводна е и без това тая земя. А сега, в сушата, нийде се не мярваше ни речица, ни ручейче, ни локвица дори.

Наоколо се ширеше Тиризия, чужда, непозната. Ако беше в своя край, със затворени очи щеше да намери всеки от малобройните кладенци, дълбоки десетки човешки боя. Но тук чакаше пътеката сама да го отведе до водата.

Най-сетне привечер тя го отведе. Встрани от пътя стърчеше малък каменен пръстен. И нищо друго. От превъртяната му средина се спускаше надолу, сякаш бездънен, почти пресъхналият кладенец. Само това. Ни въже, ни мех за водата. А наоколо — пустош, никой, от когото да поиска въже и мех. В ямките на копитата на добитъка, идвал тук на водопой, се бе задържала малко мътна вода. И Троил отпи от нея. Нямаше избор. Тръгна пак. Легна да спи, когато нощта превали и луната потъна зад далечния кръгозор, а премалелите му нозе взеха да се спъват в неравностите на пътя и от това босите му пръсти се израниха до кръв.

Още преди изгрев скочи на крака. Селяните бяха захванали отдавна жътвата, още по тъмно. По носиите им разбра, че бе напуснал Тиризия и сега преминаваше през страната на кробизите^[1]. Разни носии, разни нрави, но близки, разбираеми езици — защото бяха все траки, като гетите, трибалите^[2], уздицензите^[3], одеситите; все потиснати, заробени от омразния Лизимах. Всички поглеждаха с надежда към Дромихайт, който, отстъпвайки тая част от Гетия, която се простираше на юг от Истър^[4], бе решил да укрепи Задистрийска Гетия, да я противопостави на Лизимах и на целия елински свят.

Самотен орач загрибаше с ралото си малка нивица, засята с бакла^[5]. Така понякога траките торяха изтощената си земя, ако нямаха друга угар за разораване.

Троил се накани да свърне към орача, та да си изпроси къшей хляб, когато видя в далечината пушилката от препускаща насам конница. Неволно посегна към мушнатия в пазвата му пергамент. С тоя белег на челото, издаващ бягал роб, само пергаментът можеше да му даде път при потисниците.

В последния миг се поколеба. А не беше ли още по-добре съвсем да не ги среща? И той начаса се шмугна в близката конопена нива. Притихна сред извисените стъбла. Ала ония го бяха видели. Напразно се бе скрил. Само възбуди подозренията им, само направи пакост на стопанина. Двамина отбиха от пътя и прегазиха посева, изкараха с дръжките на копията си беглеца.

И там, задържал разиграния си кон, го посрещна Атробат, старият телохранител на Лизимах. Съгледал клеймото на челото му, той изсумтя:

— Ей, варварино! Кой е господарят, от когото си избягал?

Троил стисна юмруци. Ала овладя гнева си. Отдавна бе привикнал на обиди, на оскърбления. Откакто го смаза животът, откакто го отхвърлиха и боговете, и хората… Далеч от Гетия, която се бе отрекла от него, той можеше да бъде роб или пък бягал роб. Нищо повече. Само ако го приемеше отново Гетия, нещастникът щеше да се превърне отново в предишния доблестен воин. Само тогава.

И отвърна глухо:

— Аз бях роб на Агатокъл. Вече не съм. Чети! И извади свитъка от пазвата си. Подаде му го. Атробат махна с ръка.

— Не умея да чета.

— Тогава аз ще ти го прочета — добави Троил. — Агатокъл пише, че ми дава свобода. И ми позволява да се върна в Гетия.

Старият соматофиларх^[6] вдигна рамене.

— И Херакъл, когато е трябвало да се подпише, се е изпотявал — рече той, като че ли се оправдаваше. — Аз съм воин. Нито четенето, нито мисленето е за мен. Ще те отведа при базилевса. Той да отсъди.

И даде заповед на дружината си. Един метна примката върху врата на Троил, та го поведе подире си. Нещастникът се повлече след забързаната конница, като се препъваше и давеше от дигнатия прах. И само притискаше към гърди скъпоценния пергамент. Знаеше, в него беше надеждата му за спасение, надеждата му да изпълни дълга си. Да види отново и Меда…

Той самият не можеше да отдели едното от другото. Съвсем не допускаше, че сега Меда лежеше в агония, между живота и смъртта, в храма на Дионис при жрицата Орития, отнесена там по заповед на Агатокъл. Че може би никога вече нямаше да я види…

Скоро навлязоха в Лизимаховия стан, ограден с дълбок ров и гредоред от дебели дънери по тракийски образец, върху който се вееха знамената с изобразения върху, тях козел. Палатките вътре бяха разпънати тъй нагъсто, че помежду им едва оставаше място за коневръзите, където цвилеха и тъпчеха припряно на място конете. Макар и все още без война, армията беше на бойна нога. В размирна Тракия никой не знаеше кога се водят битки и кога е настъпил мир. По всяко време ту този, ту онзи племенен вожд се наежваше, нападаше някой гарнизон, превземаше някоя крепост — за слава, за плячка. И стратезите на Лизимах трябваше непрекъснато да ги усмиряват. Още повече сега, когато надигаше глава не някое си царче, а самият Дромихайт, най-мощният тракийски предводител, след като и бесите, и одрисите бяха преклонили глави пред победоносното им оръжие.

Зад гредоредите, по дървените кули над лагерните входове дебнеха тежко въоръжени часовои — хоплити^[7]. В пълно бойно снаряжение, без да изпускат копията и мечовете от ръце, седяха пред палатките си бодърствуващите отреди. А останалите, свободните от наряд войскари в това време кърпеха дрехи, лъскаха с пясък брони и шлемове, точеха с брусове мечове и копия. В окрайнината на стана подтягаха лъковете си псилистите^[8] — стрелците, които се набираха от средата на бедняците и варварите. Благородните предпочитаха меча. Говореха, че и далечните римляни смятали стрелата подло оръжие.

Новодошлите, прекосили целия стан, спряха в средата, където се издигаше най-личната палатка. Ярко червена. На дървен стол под навеса пред нея седеше сам базилевсът, облечен както всичките си етери^[9] в броня, шлем и наколенници, които още повече подчертаваха могъщото му телосложение. Ала изгледът му беше различен. Изгубил бе предишната си горда осанка Лизимах. Лицето му бе пребледняло, раменете му потръпваха, разтърсвани от треската. Устата му дишаше полуотворена, задъхано. Трескави горяха и зачервените му очи. Смутен изглеждаше базилевсът — та той никога преди това не бе боледувал…

Атробат пристъпи към него. Поздрави с отсечено „Хайре!“

После му каза няколко думи, ала Троил не ги чу. Лизимах вдигна към челото си ръка, на която блестеше разкошният златен пръстен. Двама стражника отведоха пленника пред него.

— Веднъж ти спасих живота — рече базилевсът, — макар че заслужаваше да те блъснат в морето. Сега пък ти ще ми помогнеш!

Троил, едва изчакал думите му, извади пергамента и пристъпи да му го даде.

— Агатокъл, твоят син, ме освободи.

Лизимах погледна свитъка.

— Та аз не те лишавам от свобода. Искам само да ми помогнеш.

Троил не знаеше, че тази мисъл беше хрумнала на базилевса в момента. Не знаеше, че доскоро Лизимах разчиташе на един от телохранителите си гет, един от най-преданите му хора, с надеждата, че този гет, както покорно се бе сражавал заради заплатата си със скити и наемници на Селевк, покорно щеше да го отведе и в родната си Гетия. Ала не бе познал. Досетил се какво ще искат от него, решил да не вдига меч срещу братята си по кръв, гетът бе предпочел да зареже и служба, и хляб, и охолство и да избяга. Него именно търсеше Атробат с дружината си, когато случаят го срещна с Троил.

Снощи пък някакъв друг гет сам бе подирил базилевса. Да му предложи услугите си. Защото ненавиждал Дромихайта. Защото Дромихайт не му зачел воинската доблест. И други вместо него приближил до себе си. На какво ли не е годно накърненото честолюбие? Готов бил на всичко да отмъсти на Дромихайт — и да преведе базилевса през цяла Гетия, и да му каже каква е бойната сила на гетите, и къде е съсредоточена, и откъде може да бъде обходена. Ала на Лизимах му се досвидяха жълтиците, що му поиска предателят. Пък и все очакваше водачите, които щеше да му проводи Залмодегик. Не смяташе, че е дошло времето да пръска парите си, отредени за Голямата цел. Когато дойдеше това време, щеше да ги даде — тъй както умееше и Александър, и Филип. Дори по-щедро от тях. Не особено опасен противник му изглеждаше Дромихайт. Не заслужаваше ни златни подкупи, ни толкова силна войска, колкото щеше да пожертвува за Голямата цел — когато Лизимах щеше да премери сили със Селевк и останалите диадохи^[10]. Затова му отказа златото. Може би и заради друго — раздразнен беше от треската. Заповяда да го измъчват. Ала упорит излезе гетът. Нищо не издаде, умря при мъченията. Троил премисли дълго, преди да отговори:

— Как мога да ти помогна аз, базилевсе? Някакъв роб.

Един ефеб^[11] приближи до Лизимах, каза му нещо тихо. Тогава Лизимах стана.

— Ето как! Когато ти спасих живота, аз не подозирах кой си. Току-що го научих. Разбрах, че си пострадал от гетите. Предлагам ти дружбата си. Ти си изгоден от Гетия. Аз ще ти я върна. И чест, и сила.

Троил го погледна изпод вежди.

— Какво ще поискаш в замяна на това?

— Много малко. Да преведеш войската ми като добър пълководец оттам, откъдето Дромихайт не я очаква.

Троил вдигна очи.

— Ако откажа?

Лизимах отпусна уморено ръце.

— Не те съветвам!

И посочи с очи разголените палачи с извадени мечове, които приближиха заплашително. После прибави:

— Покажеш ли се усърден, заслужиш ли доверието ми, съдбата — Тихе^[12] може да нареди тъй, че ти да седнеш върху трона на Дромихайт. И после двама приятели, ти и аз, да редим съдбините на две приятелски царства.

Нищо не му струваше да обещава онова, що вече бе обещал на Залмодегик. На предателите се обещава всичко, а после не се изпълнява. Още от Александра бе усвоил това изкуство, който пък го бе научил от Филипа.

Троил премисляше трескаво. Ако откажеше с достойнство, главата му щеше да отхвръкне начаса. Не се съмняваше в това. Ведно с него щеше да загине и тайната му. И никой нямаше да предупреди Дромихайта. Трябваше ли тъй безразсъдно да погуби и себе си, и Дромихайт?

Със стиснати юмруци той отвърна решително:

— Добре! Да вървим!

Лизимах поклати глава.

— Още не! Когато му дойде времето.

Развързаха го веднага. Отведоха го да се нахрани.

Преоблякоха го като Лизимахов войник. Дадоха му право да се движи навсякъде свободно. Но той виждаше — само привидно свободно. Винаги подире му вървяха като сенки двама здравеняци, които не го изпускаха от поглед. Не би могъл да се пребори и с двамата, и то сега, тъй обезобразен, осакатен от получените рани.

Но не се отказваше от решението си. Затова бе останал жив — да изпълни своя дълг. Едва тогава щеше да получи право да живее достойно. Или да умре достойно. Налагаше му се да приспи бдителността на пазачите, да се преструва на още по-немощен, отколкото беше. И да избяга. И то час по-скоро.

Това му се удаде чак на третия ден. Троил лежеше пред палатката, загърнат с вълнения химатий^[13], преструвайки се, че го тресе, докато в същото време следеше през полуспуснатите клепачи всичко наоколо. И най-вече двамата пазачи, които си намираха работа уж да чешат конете си на десетина крачки от него.

В същото време и Лизимах лежеше в своята палатка, затрупан с кожи и наметала, разтърсван от истинска треска.

Внезапно се чу конски тропот. През разтворената порта на стана влетяха трима изпратени конници и току пред Троил скочиха на земята, подхвърлиха поводите на посрещналите ги слуги, после с бързи крачки се запътиха към палатката на базилевса.

Такъв миг бе чакал гетът. С рязък замах той отхвърли химатия си и с един скок яхна най-близкия кон. Пришпори го. Животното скочи напред, блъсна с гърди воина, който посегна да го задържи, и префуча през вратата, преди да затръшват двете й крила.

Подире му избухна врява. Стражарите от привратните кули надуха роговете, задрънчаха мечове в щитове. Портата отново бе отворена и през нея излетяха десетина конника, успели първи да се опомнят. Подире им взеха да се източват все нови и нови отреди, изпратени да заловят на всяка цена беглеца.

Троил, отличният ездач, един от най-добрите сред гетите, летеше с все сили към север. Умееше той да изтръгне от коня си всичко, на което беше годен. За беда, когато го възседна, този кон, вече изморен, извървял дълъг път, почваше да забавя ход.

Ето, един преследвач почна да го застига преди другите. Повече по усет Троил разбра кога врагът метна копието си. И прилепна върху конската холка^[14]. Острието профуча над приведения му гръб, без да го засегне, и се заби в земята пред него. Само с едно пресягане гетът го грабна, обърна се, запрати го назад. Не погледна повече, нямаше време за това. Ала разбра по изоставащото топуркане на следващия го кон, че бе улучил — че част от предишната сръчност вече се бе върнала в мускулите му. Тази неочаквана развръзка смути за миг враговете, даде му малка преднина. Толкова, колкото да достигне реката. Конят не спря пред стръмния бряг, продължи по склона надолу, като се свличаше ведно с цяла лавина пръст и облак прах.

Последваха го войниците, обсипвайки го със залпове стрели.

Истър се стелеше пред очите му притихнал, наподобил стопена мед, разлята отсреща в далечината в множество пресъхващи блата като захвърлени нажежени щитове.

Докато стигне до водата, мракът затисна света. И далечния бряг, и причернялата река. Враговете му не спираха. Някои коне се премятваха, отхвърляха от гърбовете ездачите си, пропадаха надолу ведно със сринатите преспи пръст, ала останалите не отстъпваха. Догонваха го със стрелите си.

Ето, беглецът достигна брега. Скочи направо във водата, обрасла в плитчината с рядка тръстика. В този миг ги обсипа същинска смъртоносна градушка. Конят и ездачът изчезнаха под водата.

Преследвачите се стълпиха върху тинестата прибрежна ивица със заредени лъкове и приготвени копия. И видяха, животното изплува, сви към сушата, излезе от водата и се отръска.

А от ездача — ни помен.

Дълго се взираха те в реката — Троил не се показа вече. Изчезна. Дълго се въртяха още наоколо в нерешителност. Най-сетне, превързали другарите си, наранени при падането, обърнаха конете назад, уверени, че дръзкият гет бе загинал.