Петър Бобев
Отровният пръстен (2)

Отровният пръстен

На робите разчиташе най-много Орития — на гети^[1], кробизи^[2], одесити, одриси^[3], тиризи, на скити и савромати^[4], които слугуваха из домовете, мелеха житото, месеха хляба, готвеха, правеха грънци, ковяха мечове и сърпове, строяха нови къщи, потягаха градските стени, копаеха лозята, пасяха овцете и кравите, гребяха в лодките на рибарите.

Всеки роб е скрит бунтовник — тъй мислеха елините. Спартанците дори убиваха тоя илот^[5], когото намереха нощем извън колибата му. По какъвто и да е повод. Орития знаеше — не всеки. Имаше и кротки хорица, примирени, смазани от теглото. Ала не бяха малко и ония, които опитваха с каквото могат, та дори с цената на живота си, да дадат своя принос за гибелта на поробителите.

Сляпа беше Орития, старата жрица предсказателка. Ала виждаше живота, оправяше се по-добре от зрящите в оплетените му нишки, що свързваха и разделяха хора и общества. Известно й бе какво може да научи от робите, какво — от знатните или от свободните. И събираше, подреждаше в побелялата си глава знанията, които все някога можеха да й потрябват, да послужат за градеж на нейното отмъщение. Тъй и запенените струи на пролетния поток се надигат зад бента, набират, сили, докато разкъсат и пометат всичко по своя път.

Отмъщение! Единствено за него живееше сега Орития; единствено за него вършеше упорито и всеотдайно, като къртица в земния мрак, своето опасно дело. Защото откриеше ли я Лизимах, никой нямаше да я отърве, макар че беше главна жрица на Дионис, една от най-личните прорицателки на света.

От роб виночерпец, който беше длъжен да опитва вината на стратега Аристон, беше научила преди време, че базилевсът е намислил да иде в Тиризис^[6]. Затова и тя, гонена от своите Еринии^[7], жадна за мъст, напусна знаменитото прорицалище на Дионис в Родопе, където се ползуваше с почитта на жреци и богомолци, на траки и елини, на селяни и господари, на стари и млади. И се завря тук, в тоя суров край, навръх тоя скалист нос, проточен в морето. Да чака и да плете мрежата на своята разплата…

И тук, пак от роб научи за похода, що замислял Лизимах; за похода, в който разчитал веднаж завинаги да се разправи с Дромихайт, размирния цар на войнствените гети.

Току-що бе заръчала на един роб — каруцар, тръгващ със стопанина си по търговия към Гетия, да намери Дромихайт и да му съобщи тая вест. То се знае, не тя самата му го каза. Изпрати при него друг роб, на когото пък беше дала тая заръка чрез трети. Заплашила го бе, че ако не изпълнеше повелята й, ако се отметнеше, Дионис щеше да го намери накрай света, за да го порази. А и тя, макар и сляпа, вижда по-добре от другите — познава кой какво замисля. И прокраднеше ли се в главата му уплаха или алчност, за да го тласне към измяна, тя щеше да узнае начаса и да го срази със своето проклятие. А славата й беше толкова голяма, че малцина биха дръзнали да не я зачетат.

Пък не само на робите, и на свободния народ — демоса^[8] разчиташе Орития; на демоса, който пъшкаше под тежката пета на Лизимах. Защото единствени железните му фаланги задържаха на власт тираните. И не само в Тиризис, а и в Истрия^[9], в Калатис^[10], Томи^[11], Дионисополис^[12]; и в Одесос^[13], в Бизоне^[14], в Аполония^[15], Анхиалос^[16] и Месамбрия^[17]. Само силата на Лизимах крепеше олигархията^[18] в елинските градове по Понтийското крайбрежие. И не само тук, а по целия свят, където беше стъпил кракът на Александър^[19]. Тя им даваше власт да ограбват, да притесняват както робите, така и бедния работен народ.

Градските богаташи налагаха непосилни данъци на дребните занаятчии, разоряваха ги и върху развалините на малките им работилнички изграждаха своите обширни ергастерии^[20], напълвани с вещи роби, докарвани отвред. Разчиташе Орития и на дребните търговци, които по-рано чакаха гети и скити да им докарват житото си до самото пристанище, където им оставаше само да го натоварват на корабите. А сега богаташите сами изпращаха керваните си, охранявани от силна стража, във варварските земи, за да купуват направо там всичко, което им е нужно. И тъй изместваха, оставяха без хляб и препитание търговския дребосък.

Син на такъв дребен търговец, на тиризийския гражданин Аридей, беше и Хефестий — висок, силен момък, току-що напуснал гимназиона^[21], който след някой и друг ден трябваше да стане ефеб^[22], млад войник, отреден да брани родния град.

Когато той изкачи мраморните стъпала, които водеха към малкия храм на Дионис навръх скалистия нос, Орития мигновено го позна. Отдавна беше ослепяла старата жрица, отдавна заместваше с други дарби изгубеното зрение. И сега пак — с острия си слух, с несравнимото си обоняние, с някаква чудна интуиция, още преди да е заговорил, тя беше уверена, че е дошъл Хефестий.

А много знаеше Орития. Сбираха се недоволните от новия ред, който бе наложил още Александър покрай Евксинския Понт^[23]; недоволствуваха срещу натрапения от Лизимах първи архонт на Тиризис. Заговорничеха. И един от най-разпалените беше Хефестий. По много причини. Знаеше момъкът, че от алчността на архонта и неговите приближени — все едри търговци, баща му Аридей беше изпаднал в крайна бедност; че бе разпродал и керванските си коли, и робите си, та беше станало нужда старата му майка, без никаква отмяна, до смъртта си сама да поддържа дома и да слугува на мъжа и сина си. И не само заради бащината бедност. И заради прекрасната Пенелопа, която забрави клетвите, що си бяха разменили с Хефестий, и стана жена на търговеца Андрокъл, първия помощник на архонта.

— Кажи, Хефестие! — пошепна старата жрица. — За какво ти е нужен съветът на Дионис?

Момъкът трепна.

— Как ме позна?

Тя вирна рамене.

— Аз виждам по-добре от тия, що имат две очи. Аз виждам и това, което вие дори не подозирате. Аз надзъртам в душите ви. Сега чета и твоите мисли.

Орития усети как дъхът му спря. Но той скоро се овладя.

— Щом като си ги прочела, тогава кажи ми! Ще успея ли? Каква участ са ми отредили безсмъртните?

Доста нещо бе подочула старата жрица от стотиците хора, които идваха при нея с надежда да надзърнат в бъдещето си. И не допускаха, че от техните изповеди тя научаваше повече, отколкото те от нея. За сляпата жрица нямаше тайна в малкия град. Знаеше и това, по-право се досещаше за него — жребият бе паднал на младия Хефестий. Хефестий беше обречен да убие архонта.

— Ще ти кажа, момко — заговори тя. — Ще ти предам волята на Мойрите^[24]. Ще подслушам какво си шепнат Клото, Лахезис и Атропа^[25]. Пристъпи и отдай на Дионис — Вечно Възраждащия се — дължимото!

Старият храмов прислужник не би допуснал молител, който не му е предал обреченото агне. Тази жертва щеше да бъде принесена после, на празника.

Хефестий плисна няколко капки от ритона^[26] с вино, което сега трябваше да замести кръвта на жертвеното животно. И коленичи. А Орития вдигна ръце, отправила нагоре, към кръглия отвор на каменния купол белите си безизразни очи. Стара прорицателка беше Орития. Нямаше нужда като младите оракулки да се опива с татулова отвара. Умееше и без билки да се приобщава към вечността, умееше без тяхната магия да разкъсва завесата, що забулва настоящето, и да надниква в бъдещето. И да говори не несвързаните брътвежи на упоените жрици, а сред мъгливите си пророчества да прокрадва мислите, които целеше да внуши на богомолците, с подмятания й намеци да улучва сърцето по-дълбоко, отколкото с най-прямия, с най-точния отговор.

Тя шепнеше дитирамбите^[27] си към Дионис Дитирамб — „Двойнородения“^[28] — все по-бързо и по-бързо, извисяваше глас, люлееше цялото си тяло в учестяващ се ритъм, докато накрай вече почти крещеше, трепереше, тресеше се в изстъпление.

И изведнъж рухна на земята, сякаш се превърна в купчина бели дрехи, от които се подаваше една отпусната белокоса глава. От сбръчканите й устни се понесе тих шепот:

— Аз виждам! Край стадото се навъртат чакали. Чакалите ядат мърша. Остави на мира чакалите!

Хефестий, превърнат на слух, не пропускаше ни едно нейно слово. И най-малката подробност, и най-незначителната й думичка можеше да крие най-важното пророчество.

А екзалтираната жрица продължаваше да нарежда привидно монотонно и безучастно, а всъщност настойчиво и убедително, сякаш набиваше внушенията си като гвоздеи в съзнанието му:

— Убий лъва, за да оцелее стадото! Зарежи чакалите! Изскуби корена на паламидата, не късай листенцата й! Аз виждам Лъвоубиеца, който идва към Скалистия нос. Без ръката, която го насочва, копието е безвредно. За да спасиш жертвата, отрежи ръката! Не чупи копието! Остави на мира копието на Лъвоубиеца!

Никой друг не би проумял тия думи. Би ги сметнал безсмислено празнословие. Никой друг. Само Хефестий.

Свлякла се като безжизнена на пода, Орития се вслушваше в неравното му дишане, което издаваше вълнението му. Бе улучила, бе попаднала в целта. Бе отклонила ножа от сърцето на архонта, на незначителния чакал, и го бе насочила нататък, където тя желаеше. Лъвоубиеца — това беше Лизимах. Някога, много отдавна, заслепеният от гняв Александър бе хвърлил телохранителя си в клетка на лъв. И Лизимах, силен като Херакъл, бе убил лъва. Стрелата на отмъщението й вече беше насочена. Оставаше само да бъде отпусната тетивата.

Хефестий се оттегли бавно, без да сваля поглед от проснатото тяло зад олтара. Измъкна се навън. С нова решителност в погледа, с нова дързост и себеотдайност.

Тогава и Орития се надигна. Пристъпи опипом през малката вратичка, която отвеждаше към площадката на самия връх на носа. Отпусна се върху каменната пейка, отправила безжизнен поглед насреща към обграждащия я отвред, но невидим за нея син кръгозор. Край скалите прелитаха чайки, а под тях, по накьдрената морска повърхност се полюшкваха триери и търговски кораби, сновяха рибарски лодки и делфиноловни платноходки. Но тя не ги виждаше. Само се досещаше за живота, който кипеше долу. Слушаше рева на прибоя, налитащ върху проядената основа на каменната грамада, и достигналите до нея подвиквания на моряци и рибари. Усещаше соления дъх на морето, просмукан с мирис на водорасли, на смола и риба. Нейде отблизо, отвръх градската стена, долитаха смеховете на момчетата, които бяха пуснали в небето голямо хвърчило от рибешки мехури с опашка от водорасли.

А вътрешният й поглед я отнасяше все по-далеч и по-далеч: и от ветровития Тиризис; и от епохата, в която живееше. Отнасяше я назад и във времето, и в пространството; там, в дебрите на Родопе, в земите на непобедимите сатри, в знаменитото прорицалище на Дионис, където младата и красива пророчица Орития разкриваше тайните на бъдещето пред аристократи, пред философи и стратези, пред траки и елини; там, в тая гора, където два пъти годишно, обхванати от божествен екстаз, с рев на бикове, загърнати в сърнешки кожи — небриди, препасани със змии, неудържимите менади^[29] препускаха, украсени с бръшлян и лозови ластари, подир обезумелите от страх елени и сръндаци, за да ги разкъсват и принасят в жертва на бога — олицетворение на вечно възраждащата се природа.

Оттогава бе изминало толкова много време, толкова вода бе изтекла, повече от четиридесет пъти снегът бе засипвал планината, повече от четиридесет пъти гората се бе обличала с нова премяна, а мъката й сякаш не намаляваше. И всяка година, всеки ден избухваше в гърдите й по-неудържима, по-непоносима.

Течеше втората година на сто и единадесетата Олимпиада^[30], когато дотичаха ефебите^[31] му, мускулести голобради младежи, закрили гърдите си с позлатени медни брони, с позлатени шлемове на главите и къси мечове на кръста, да подготвят лагера, да осигурят охраната му.

Разтичаха се жреци и жрици. Не беше малка чест тая — самият Александър, наследникът на могъщия Филип, покорителят на цяла Елада и Тракия, идеше при тях. Да му разкрият волята на боговете. Знаеха всички, непобедими бяха фалангите му. Никоя сила не бе устояла досега насреща им: нито атиняни, нито тиванци, нито меди, одриси, гети или трибали^[32]. Тъй рече Кеас, старият жрец на Дионис. С блага дума, с бляскави предсказания трябваше да спечели сърцето на младия властник; от враг и поробител да го спечелят за приятел на тукашните племена.

На красавицата Орития, прорицателката, чиято слава бе почнала да се мери с Делфийската Пития^[33], се падна честта и бремето да предаде на базилевса божията воля. А бяха чували. Умен и дързък бил младият завоевател, ала като всеки смъртен жадувал за ласкателство и похвала, мечтаел за подвизи и слава. Пък и сприхав бил, буен и гневлив. В яда си бил годен да стори такова зло, което после със сълзи проклинал. Благоразумни трябваше да бъдат словата на оракула — да възвеличаят базилевса, без да разбудят недоверие.

Орития го посрещна застанала зад мраморния жертвеник под кръглия отвор на свода — символ на слънцето, което огрява всичко. Лъчистият сноп обливаше с мека топлина тялото й, изтръпнало от хладината на храма и от вълнението пред чудната среща. Александър, синът на Филип, не беше кой да е; не беше някой от многобройните тракийски царчета и елински базилевси, които малцина дори помнеха по име.

Когато го видя изправен в каменната рамка на портала, с искряща броня, гологлав и безоръжен, с грейнала в златно сияние коса над прекрасното мъжествено лице, Орития усети, че дъхът й пресеква. Виждаше, Александър изглеждаше малко късокрак, набит повече, отколкото се полага, ала дори така той й се струваше по-хубав от всички мъже, които бе срещала досега, по-хубав дори от Дионис. Види се, вярна ще да е била мълвата, че е син на самия Дионис, а не на куция Филип. Всички знаеха, че Олимпия, майка му, беше ревностна менада. В стаята й пълзели питомни змии. Голяма змия спяла с нея в леглото й. Твърдяха, че това е Дионис, преобразен на змия. Но дори и без някой бог да му бъде баща, Александър беше богоравен. Та нали Олимпия произхождаше от рода на Ахил Бързоноги, а Филип — от Херакла?

Запленена от вида му, Орития забрави приветствието, що й бе съчинил преди това Кеас. Стоеше, замаяна, мълчеше и го обгръщаше с топлия си поглед.

Сепна се, когато чу дълбокия му сочен глас:

— Привет от Александра, Орития!

— Привет и на тебе, Александре! — отвърна глухо тя. Добре дошъл в храма на Дионис!

Александър пристъпи, навел по навик къдрокосата си глава. Така го запомни за цял живот Орития — леко приведен, прекрасен в тоя миг, богоподобен.

И повече не помнеше нищо. Нито какво бе сторил той, нито какво бе отговорила тя. Нито как бе принесъл полагащата се жертва на бога, нито какви дарове бе отделил за храма. Нищо. Само някакво неизпитвано до днес, неподозирано щастие — че е там, пред нея, с цялата си младост, с неземната си красота и властна мъжественост. Щастие — като розова мъгла, полазила през стволовете на вековните борове…

Запомни само едно — знамението. Добре, че Кеас бе съобразил начаса какво става в прекрасната главица на усърдната му възпитаничка, досетил се бе защо изведнъж бе изгубила дара си, защо мълчеше като омагьосана, забравила пророчеството, което трябваше да прогласи в престорен божествен екстаз. Затова той направи знака. И когато Александър плисна жертвеното вино върху олтара, отдолу, през невидимите за външни очи канали избликна разлятото земно масло, що се купуваше отдалеч, отвъд Колхидската земя. То избухна в огнен стълб, който се източи през таванския отвор, надвиши и най-високите борове, достигна небето.

Нямаше нужда от тълкувания. Всички, от Александър до последния му войскар, разбираха какво величие му обещаваха боговете. Такъв огнен стълб не се бе издигал пред никой друг пълководец, който бе заставал с чакащ поглед на това място.

Александър стоеше с вдигнати нагоре ръце. Тържествуващ.

— Дионисе! — извика той, неуспял да овладее повече радостта си. — Аз го знаех! Благодаря ти, че ми го потвърди! Знаех, че съм роден за велики дела. И ще ги осъществя.

А войската навън ликуваше, ревеше от възторг, удряше с мечове по щитовете, та ехтеше цялата планина така, както никога може би, при никоя буря не бе ехтяла.

Александър бе заявил, че щом получи предсказанието, ще продължи пътя си веднага, а остана в светилището още три дни.

Тези три дни! Най-хубавите в живота й. Заради които след това изтърпя всички мъки на земята. Техните три дни! В блаженството по-незабравимо от всичко друго, което може да съществува, по-самозабвено и от екстаза на общуването с бога.

После той си отиде. И вселената изведнъж опустя. Храмът от средище на боговете, от дом на райско щастие, се превърна в обикновено струпване на камъни, в разядени от времето стъпала, опушени от приношенията очукани жертвеници и олющени фрески по стените.

И още от първите дни се разбра, че и той като земния си баща Филип твърде лесно забравя обещанията си. Не бяха успели да го спечелят за приятел на траките нито ласкавите думи, нито скъпото знамение. Защото земният огън от Колхида^[34] струваше много, равно на златото. Защото се носеше отдалеч, защото се превозваше в тайна, та никой нищо да не подозира.

Нито дори топлите ласки на тракийската жрица.

Наскоро достигнаха тревожните вести. Александър прекосил Родопе там, където се слива с Донакс^[35], преминал Хеброс^[36] и през Филипополис се насочил към, проходите на Хема^[37], прегазвайки бесите^[38]. В Хемските теснини траките опитали да разгромят войската му, като пуснали от стръмнините върху нея натоварени с камъни коли. Но Александър заповядал на войниците си да легнат на земята и да се покрият с щитовете си. Така оцелели. После ненадейно се озовали на север от Хем. И достигнали широкия Истър^[39]. Една нощ неусетно го преплавали върху мехове, сплашили гетите, после се върнали, та разгромили Сирма, царя на трибалите. Тъй Александър отмъстил за недъга на баща си, който бе окуцял от трибалско копие.

Никой нищо не смееше да подметне на Орития. Ала тя го виждаше. Напразно му бе подарила сърцето си. Не за любов жадуваше Александър. Жената, дори и жрица на Дионис, мисли по женски, царят — по царски. А пък Александър, който беше повече и от царете — никой не можеше да разбере какво мисли.

Победителят се бе върнал обратно, за да се справи набързо с размирниците в Елада. Сринал бе до земята Тива, а ведно с града — и храма на Дионис. Изтръпнаха при тая вест всички — нима бе стигнал до там? После ненадейно бе нахлул в Персия. И все по-изрядко в светилището навръх планината достигаше вестоносец от него, за да й предаде някой кратък пергамент, изписан с няколко самохвални думи. Все за своите успехи, все за славата, що го очаква и в бъдеще. И нито дума за това, което й бе шепнал тук, когато тя бе тръпнала, сгушена в парещата му прегръдка. Александър от рождение беше с гореща кожа, като болен. Божествена кръв течеше във вените му. Като огън. Той целият бе въплътен огън. И види се, затова като боговете не умееше да обича другиго, освен себе си.

Бе й шепнал, че когато постигне Великата си цел, а той щеше да я постигне рано или късно, щеше да се върне при нея, за да я направи най-славната царица на земята. Тогава тя му бе вярвала. Че коя ли девойка няма да повярва? Сега вече се съмняваше. Защото с всяка нова победа писмата му ставаха все по-редки, докато накрай пресекнаха съвсем.

Зачестиха слуховете, все по-славни, все по-удивителни. Александър помитал всекиго, който дръзнел да му се изпречи на пътя; разгромил неизброимата войска на Дарий Трети Кодоман; смазал докрак съпротивата на Бес, който убил Дария, за да заеме престола му; направил персийския Вавилон своя столица. И всички вече се питаха накъде ще насочи следващия си удар: дали на север към безкрайните простори на Скития, или на юг към морската империя на Картаген, или пък към въздигащия се дързък и самонадеян Рим на запад…

Ала за нея вестите ставаха все по-тревожни; убийствени вести, които дълбаеха в сърцето й като тънките длета на резбарите. Пръв й подметна за това един богомолец, сакат тракиец, който се бе сражавал като наемник в похода срещу Дарий. Подметнал бе за любимката на базилевса, знаменитата хетера^[40] Таис, която го следвала неотлъчно. Орития едва се задържа на крака. Таис! Коя е тази Таис? Следвала го при всичките му, походи. Наистина, защо Орития не бе сторила същото; защо не бе зарязала и племето си, и Родопе, и храма на Дионис, за да бъде все с него, да бъде тя на мястото на омразната Таис?

Цяла нощ, нощи поред не мигна от мъка и ревност. А все не можеше да измисли нищо. И когато най-сетне изпрати отровител при Таис, като му заплати с всичките си скъпоценности, научи още нещо. Не била само Таис. Имало и друга — Барзана, вдовицата на персийския сановник Мемнон от Родос, която добила и син от него. Но имал и законни жени: Роксана — дъщерята на бактрийския цар, и Статейра — дъщерята на убития Дарий.

Наистина защо не умря още тогава, а остана да живее, за да понесе всички мъки, отредени за смъртните? Дарий — царят на царете, имал триста и шестдесет жени, за всяка нощ на годината. Неговите стъпки ли следваше Александър?

Няма по-мощен подтик за жената от отхвърлената любов. Прочел чувствата й, при нея дойде Кеас, главният жрец. И й разкри заговора. Докато бъдеше жив Александър, Тракия нямаше да види свободата. Не тракийски царе щяха да предвождат тракийските народи, а — надменни елински стратези. Не тракийски воини щяха да пазят плодовете от труда на работливите тракийци, а — ненаситни александрови наемници щяха да отмъкват богатствата на плодородна Тракия към гладна Елада.

Всички го знаеха. Най-веща в билките и в баянията беше покойната майка на Орития. Все нещо беше успяла да подскаже тя приживе на дъщеря си. Ей това искаха от Орития — да, им свари най-силната и най-потайната отрова.

И заслепена от ревност, от мъка, от омраза, Орития склони. Три дни и три нощи вари и преварява змийски зъби и татул, бучиниш и лудо биле, змийска хурка и бясно дръвце. И нарича клетви и прокоби. А накрай, след третата нощ, даде на жреца онова, що бе останало от всички преварки, цялата демонска мощ на бесовските треви — лъскава черна бучица, по-малка от лещено зрънце.

Най-изкусен майстор изкова златен пръстен; по красота и ценност подобаващ на оня, за когото бе отреден. Такъв, какъвто само траките умееха да правят. И там, в плитко удълбление, с невидим отвор навътре, поставиха зловещото зрънце. Така че от топлината на ръката и от потта отровата да се оттича по малко, да се размазва върху кожата на пръста, А околовръст златарят написа с елински букви: „Александър, владетел на света.“

После със знатни пратеници, придружени от кервани с подобаващи дарове, изпратиха пръстена към земите на Азия, да настигнат потисника и да му го поднесат. Та да отърват и Тракия, и света от най-неукротимия насилник, когото познаваха.

Изтрая Орития десет дни. Повече не можа. Така е устроено клетото човешко сърце — редом се таят и омраза, и любов. Пред смъртната заплаха, що надвисваше над неверния възлюбен, потиснатата любов отново припламна с още по-голяма сила.

Заряза клетата и храм, и дом, и бог, и родина. И се втурна да спасява врага на народа и на бога си. Мушна в пазва златото си, спусна се надолу по Нестос^[41]. Достигна Абдера, срещу Тасос. Оттам с търговска трирема прекоси Тракийското море^[42], осеяно с каменисти архипелази, и слезе в Киликия^[43]. После, приставайки от един керван към друг, през Мидия и Сарди^[44], през Суза^[45] и Бактрия^[46], най-сетне след много месеци път достигна Персеполис, дотогава най-богатия от всички градове на света, а сега купчина развалини и пепелища. Такъв беше Александър — строител и разрушител в един образ. В пиянска оргия бе запалил той двореца на Дарий в Персеполис, за да няма по-хубави от градовете, които той щеше да създаде.

Продължи Орития по стъпките на Завоевателя. Бързаше лудо, за да не я преварят пратениците на Кеас с отровния пръстен. Само от нейната бързина сега зависеше съдбата на Александра.

Уви! Не успя. Закъсня. Когато най-сетне, се добра до Вавилон, войската тръгваше на Изток, към Индия. Великият бе решил да завоюва целия свят.

Обезумяла от възбуда, забравила себе си и света, Орития се спусна тичешком покрай войнишката колона от кънтящо желязо. Спусна се напред, където яздеше в целия си източен блясък, окръжен от етерите^[47] и соматофилактите^[48] си, той, самият Александър, още по-мъжествен, по-величествен и по-богоподобен. А наоколо народът, многоликият и разноезичен народ на Вавилон, крещеше от възхита и го засипваше с цветя.

На вдигнатата му за поздрав ръка блестеше коварният накит.

Орития не размисли, не прецени. Подала се на лудия си порив миг по-скоро да отиде при него, да изтръгне зловещия пръстен и да го запокити в праха, да го спаси — тя се хвърли към него през една пролука между телохранителите му.

— Александре, чакай!

В общата врява, в крясъка на тълпата, в писъка на сирингите^[49], в бумтежа на тъпаните, в звъна на метала, той не я чу. Отмина напред величествен и недостижим.

А телохранителите бяха на местата си. Още при първите й крачки няколко силни ръце я сграбчиха и дръпнаха назад. Не за пръв път жени заговорнички, озлобени и фанатизирани, тръгнали да мъстят за избити от завоевателите близки, за разрушени домове, за безчестие, опитваха да се доближат до него, за да го убият. Претърсиха я набързо. И намериха скрития под пеплоса й тракийски нож — акинак^[50], от който тя никога не се бе делила. Повече не разпитваха.

Лизимах, както яздеше зад Великия, само се обърна и подметна през рамо:

— Да се ослепи!

Още там, докато се източваше войската, изгориха очите й с врял оцет. И я захвърлиха на пътя. Да плаче и да проклина — и Лизимах, и своята орис, и себе си самата.

По-добре да беше умряла още там. Ала тя остана да живее. Помисли, че макар и сляпа, би могла да го намери отново, за да го предупреди. Никой друг освен нея не би могъл да го спаси. Заради него остана жива.

С просия, сред ругатни и гаври, отново се помъкна подире му.

И сред просяците достигаше мълвата за болестта му — за треската, що го разтърсвала все по-често, безпричинните му припадъци, безсмислените му пристъпи на ярост и губене на памет. И зачестилите напоследък, непознати доскоро поражения, за безславното му завръщане, след като бе достигнал реката Хидасп^[51] в Индия. Говореха, че е забравил и военното си умение, и целта, на която се бе обрекъл. Отровата вършеше своето злокобно дело. Отмъщението на победените поразяваше победителя.

Намери го отново пак във Вавилон, но вече труп, покрай който диадохите^[52] — приемниците му, се бяха счепкали вече заради наследството му. Мълвеше се, че преди смъртта си Александър свалил пръстена от ръката си и го предал на Пердика с думите: „За най-силния!“ И Пердика го задържал у себе си.

Там, пред жертвената клада, Орития даде клетвата си. Закле се във всичко свято — в паметта на майка си, в името на Дионис, в името на Александър. Закле се да намери Лизимаха и да му отмъсти.

Най-сетне диадохите разкъсаха Александровото царство. Тръгна и Лизимах към Тракия, която му се бе паднала при дележа. Ала и него не можеше да настигне отмъстителната. Летеше Лизимах от сражение към сражение: ту срещу Севт, одриския цар; ту срещу скитите, а най-често срещу доскорошните си другари. Поселила се бе сред тях Ерида^[53] — Раздорът, сестрата на Арес, майката на Бедствието, Кавгата и Глада. Ерида, която някога бе подхвърлила ябълката на раздора между Атина, Афродита и Хера.

Завърна се сляпата клетница отново в своя храм. Разкаяна. Изкупила стократно прегрешението със страданията си. И жреците отново я приеха, отново застана прорицателката зад жертвения олтар. И отново се разнесе славата й по света. Отвред заприиждаха богомолци да чуят волята на боговете от устата на сляпата ясновидка. Прозряла бе Орития, че само така би могла да постигне целта си. Разбрала бе каква власт имаха нейните думи, изричани като повеля на Дионис.

И чакаше, плетеше мрежите си срещу Лизимах. Но ловък беше проклетникът, силен и хитър. Пресичаше всеки заговор още в зачатъка му, разбиваше още преди да се зароди всеки съюз, който би могъл да се насочи срещу него. И сякаш единствен от диадохите разчиташе повече на своите сили, отколкото на предсказанията. Единствен той — когото толкова чакаше Орития, не отиде при нея.

И тя накрай го проумя — сама трябваше да тръгне подире му, да го намери и да го срази със своето оръжие. Тогава при нея дойде за съвет Касандър, синът на стратега Антипатър. Дойде, след като бе заел бащиния си престол в Пела^[54] — старата столица на Филип, и след като бе заповядал да убият с камъни Олимпия, майката на Александър.

Орития вече знаеше какво може да постигне от него. Какъв оракул щеше да бъде, ако не й беше известно това? Знаеше, че Касандър е настойник на малкия Александър, сина на Роксана Бактрийката. А Роксана беше една от тия, заради които Орития бе сварила отровата, заради които бе погубила Великия. Роксана също заслужаваше смърт. И Орития изрече следните пророчески, предизвикателни думи — за непосветения загадъчни, но напълно разбираеми за оногова, за когото бяха предназначени.

— От Пела пламна искрата — рече тя с прострени към небето ръце зад жертвения огън. — От Пела изгради величието си Великия. В Пела ще се роди новото, величие на света.

Не го виждаше, но чувствуваше как се вълнува Касандър при тези й думи, как нараства увереността му в успеха. Всеки от диадохите мечтаеше да обедини в свои ръце предишната държава на Александра — да го замести, всеки чакаше прокоба свише за това.

И тя добави:

— Величието е застрашено от Изтока. Докато е живо Източното Вълче, стадото няма да остане цяло. Не дръж в кошарата си Източното Вълче! И майката вълчица!

Ясно. Тя чу задъханото му дишане. Касандър бе разбрал замъгления й намек. Бе се досетил кое беше Източното Вълче, коя — майката вълчица.

Наскоро след като той си отиде, случаен пътник донесе вестта. Касандър бе послушал волята на оракула — заповядал бе да заколят малкия Александър и майка му Роксана. Всъщност Роксана заслужаваше тая участ — та нали преди това, веднага след смъртта на мъжа си, в съгласие с Пердика бе заповядала да убият Статейра, втората му съпруга.

Ала Касандър не се задоволи с това. Да осигури напълно трона си, той направи и втората стъпка. Подкупи Полиперхона, съперника си, за сто таланта да удуши Херакъл, другия син на Александър от незаконната му жена Барзана.

А Лизимах, тоя любимец на съдбата, все оставаше недосегаем. Оцеляваше, макар и без блестящи победи. Загинал бе Леонат в бой с въстаналите гърци; след това в сражението срещу Селевк умря и Пердика, последван от Антипатър. Умря и Антигон в битката край Ипса — един срещу всички.

Орития се състари, сгърби се, сняг посипа косите й. А клетвата все оставаше неизпълнена, отмъщението — непостигнато. Година след година — с мъка, със самосъжаления, с омраза.

С много омраза, която диреше отдушник…