Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
harbinger (2010)

Издание:

Петър Бобев. Отровният пръстен

Издателство „Отечество“, София, 1984

Рецензент: проф. Иван Венедиков

Редактор: Цветан Пешев

Художник: Ани Бобева

Художествен редактор: Борис Бранков

Технически редактор: Георги Нецов

Коректор: Асен Баръмов

 

Издателски номер 903.

Дадена за набор 6. IX. 1983 г.

Подписана за печат 6. I. 1984 г.

Излязла от печат 4. II. 1984 г.

Формат 32/84×108. Тираж 85 115.

Печатни коли 13.

Издателски коли 10,92.

Условно-издателски коли 11,20

Цена 0,75 лв.

ДП „Д. Благоев“, ул. „Н. В. Ракитин“ № 2

История

  1. — Добавяне
  2. — Грешни препратки към бележки (Mandor)

Жажда

Меда оздравя изведнъж. Съзнанието й се проясни, престана гаденето в стомаха, уталожиха се болките в цялото й тяло. Усещаше само някаква слабост.

И още щом стана, се запъти при Агатокъл. Донякъде гузен за станалото, той я прие веднага и веднага я отправи към бащиния си стан, с един керван тракийски биги[1], отнасящи провизии за войската.

Тръгнаха същия ден. След като излязоха от града и поеха към платото, Меда видя натрупаните по целия бряг отломки от несъществуващата вече флота на Лизимах, сред които се ровеха войници и роби да търсят останките на загиналите, за да ги погребат съгласно обичая. Отдавна беше останал тоя обичай, тачеше го свято и Александър, а подир него и Лизимах. Войниците, безразлично елини или варвари, трябва да бъдат сигурни, че след смъртта им ще бъдат погребана достойно, та да се сражават и умират спокойно.

Морето бе утихнало напълно. Загладило се бе. И само леки тръпки браздяха в брилянтена плетеница блестящата му повърхност. Бурята, завършила пакостното си дело, се бе усмирила. И сега над брега лежеше тежка, задушна жега, без никакъв полъх на вятър. Неподвижни, попарени от сухата буря висяха листата на дървета и храсти, посипани с прах, сякаш заскрежени. Мълчаха, обезсилени от летния пек, и птичките. Над стърнищата, почервенели като огън, трептеше мараня, подобна на напалена пещ.

Пристигнаха в стана на другата вечер преди затварянето на тежката дървена порта. Влязоха, посрещнати от фрурарха[2].

Още щом скочи от колата, където бе стояла, без да я напусне през целия път, Меда запита най-близкия войник:

— Къде е гетът Троил, който щял да ви води в Гетия?

Запита го с тръпка в сърцето, с необяснима за нея увереност какъв ще бъде отговорът му.

Войникът измънка неясно:

— Троил… Казват… Избягал…

Но тя знаеше (откъде ли?), че не е избягал; че са го убили. Него, единствения, за когото бе направила всичко възможно да се направи от една жена. В сърцето й се надигаше омраза. Но някакъв глас, не неин, дълбоко в душата й говореше друго. Укротяваше яростта й, злобата, отчаянието. Нашепваше твърди думи — да се владее, да се преструва, за да отмъсти заради смъртта на Троил. Да отмъсти.

— Искам да видя базилевса! — рече тя.

Войникът вдигна рамене.

— То ако всеки, комуто скимне, почне да го безпокои…

Но Меда настояваше, викаше. Приближи соматофилархът[3] Атробат, привлечен от глъчката.

— Искам да видя базилевса! — настояваше с плач тракийката. — Имам да му казвам нещо. Нещо важно — за него…

Оня другият, в душата й, той говореше така; той я подучваше какво да стори.

Старият воин се върна скоро.

— Ела! — рече й той. — Базилевсът ще те приеме. И я поведе през тесните пътеки между струпаните шатри и коневръзи, покрай застаналите като статуи на пост телохранители, отметна завесата пред входа, изпъна се и поздрави по войнишки.

Насреща, в дъното на палатката, седеше върху нисък стол Лизимах, издребнял, с клюмнала глава, наметнат с няколко вълнени химатия[4].

Той махна с ръка. Гласът му, отпаднал, загубил прежната си звучност, прошептя:

— Коя си ти?

— Меда, жената на Троил. Тоя, който щеше да те води в Гетия.

Досещане огря лицето му.

— Ела насам, Меда!

Тя пристъпи с поклон, както беше прието в народа й.

— Базилевсе — рече Меда. — Къде е моят Троил?

Лизимах потърка чело. Мъчеше се да приведе в ред, спомените си, да намери най-уместен отговор.

— Троил се удави — рече той накрая. — Пратих го да огледа брега на Истър. И конят му се подхлъзнал във водата…

Спомените го навещаваха съвсем безредно. Понякога се пръсваха като подплашени птици, понякога се завръщаха с цялата си яркост. Но сега не беше заради неясния спомен. Беше заради друго. Лизимах, дори в болестта, дори под въздействието на отровата, си оставаше все същият Лизимах. От всяко положение искаше да извлече възможната изгода. Не успя с Троил, защо да не опита с жена му? Особено сега, след неуспеха на Залмодегик. Когато нямаше кой да му прати други водачи…

И той заговори:

— Меда! Троил искаше да отмъсти на Дромихайт и на Залмодегик за всичко, що му бяха сторили. Затова обеща да ме преведе през цяла Гетия, докато ги достигнем. Не успя клетникът. Ще отмъстиш ли ти заради него?

Колко много лъжеше старият базилевс!

Меда познаваше своя съпруг. Троил не беше годен за това, в което го замесваше Лизимах. Троил не би изменил на Дромихайт, още по-малко на Гетия. По-вероятно изглеждаше другото — че бе опитал да избяга, както й подметнаха в началото, и войниците го бяха убили.

Нещастницата чувствуваше неудържимо желание да заплюе базилевса в лицето. Но се сдържаше. Оня в душата й повеляваше друго. Подсказваше постъпките й. Само с преструвка би могла да отмъсти. А после — да става с нея, каквото ще. Вече нищо не я свързваше с тоя свят.

И тя отвърна:

— Какво трябва да сторя, базилевсе? Кажи ми!

— Ето какво! — започна Лизимах. — Ти познаваш Гетия. Наскоро си я прекосила сама. Преведи войската ми по най-краткия път до Дромихайтовата столица! Ала не по търговските друмове…

И Меда се досещаше. Керванските пътища, по които минават елинските търговци, криволичат от селище в селище, избикалят възвишенията, дълбоките долини. Навярно в Лизимаховата войска имаше търговци, познаващи тия пътища. Ала базилевсът диреше човек да го преведе напряко, да печели време.

Лизимах добави:

— Изпълниш ли задачата, ще ти дам Дромихайт, те ти дам и Залмодегик, да правиш с тях, каквото пожелаеш! И ще те наградя богато!

— Не ща награда! — отсече Меда. — Стига ми отмъщението!

Сигурна беше — той не подозираше кому се заканваше да отмъщава тя.

— Добре! — рече Лизимах, като се загърна още по-плътно в наметалото. — Утре ще разчитаме на теб.

Още преди зазоряване тръбите засвириха тревожно. Разбудените войскари наскачаха сънени, припнаха към пирамидите, грабнаха оръжието, оседлаха конете. И когато челниците издадоха отривистите си заповеди, всички заеха местата си, строиха се в частите си: пехотинците във фаланги, конниците — в илове[5].

Лизимах излезе от палатката пак тъй свеж и бодър, какъвто го познаваха отпреди. Отслабнала беше отровата след толкова години, нямаше сили да сломи могъщото му тяло тъй бързо, както бе успяла да унищожи изтощения от излишества, от пресилване и пиянски оргии Александър. Тръпките и главоболието бяха престанали, замъглената памет се бе избистрила, волята отново бе впрегнала в действие неизчерпаемите му сили.

Всички забелязваха промяната: стратези, хипарси[6], та и простите войници. И това изпълваше душата им с увереност и надежда. Базилевсът беше здрав и както преди щеше да ги поведе отново към победи и плячка.

Лизимах направи сутрешното жертвоприношение, но не изчака жреците да довършат гаданията си по жертвените вътрешности. Метна се пъргаво на коня и поведе войската.

Воини и началници едва сдържаха възклицанията си на почуда. Излизайки от разтворената порта на стана, колоната не се опъти, както очакваха всички, на север, към Истър[7], накъдето сочеше Арктос — Голямата мечка, а — на юг.

Вървяха дълго така, в същата посока, сред звън на брони и оръжия, сред конско цвилене и скрибуцане на коли, обвити в облак прах, който се стелеше отподире като дълга пухкава опашка и бележеше пътя им.

Развиделяваше се. В избликващото от изток зарево се разтваряха избледнелите звездни роеве. Зад близката гора припламваха отблясъците на далечен пожар. При настъпилата страшна, незапомнена суша прегорелите стърнища, ливади и храсталаци се запалваха сами от дневната жар. Пламъците обхващаха бързо цялото поле. Прехвърляха се от нива на нива, докато някоя полупресъхнала рекичка пресрещнеше пътя им.

След два часа войниците спряха. Нахраниха се, подир което получиха разрешение за почивка. И те, уморени, заспаха начаса, докато началниците им, събрани в походната палатка на базилевса, обмисляха дълго понататъшните действия.

Малко преди залез тръгнаха обратно. Такъв беше замисълът на Лизимах. Базилевсът знаеше, че гетите слухтят подире му, че го дебнат от левия бряг на Истър, че имат съгледвачи и в неговия стан. Трябваше да ги заблуди на всяка цена, за да може с по-малко загуби да прехвърли реката. Довчера те го очакваха някъде в близост със стана му. И положително се готвеха да го посрещнат в тая обстановка. Сега, след като бяха видели отдръпването му, трябваше и те да променят плановете си, да изместят засадите си, да ги пръснат по цялото протежение на реката, защото вече не знаеха къде ще насочи удара си.

Обозът продължи с празни каруци към Тиризис[8], а припасите: хляб, маслини, лук, солена риба и сушено месо, бяха разпределени между войниците, всеки от които понесе на гръб освен оръжието си и по една препълнена кожена раница. Предводителите обясняваха решението на базилевса с желанието му да мине незабелязан отвъд, защото иначе за превоза на тежкия обоз щели да бъдат нужни кораби. Ала войниците си шушукаха скрито, че и това е все заради пословичното скъперничество на Лизимах, който не иска да харчи пари за провизии, когато се надява да изхрани войската си с плячка. Недоволствуваха мълчаливо. По един начин, с една воля за победа върви този войник, който е сигурен, че с него върви и храната, и водата му; по друг — онзи, дето трябва да разчита на случая.

Точно по плана достигнаха брега при пълен мрак, няколко часа преди изгрева на луната. Всеки получи по един мех, пълен с въздух. Лизимах също. Така постъпваше някога Александър, така постъпваше и наследникът му — винаги наравно с бойците.

Начело пак беше базилевсът, с една ръка хванал меха, а с другата коня си, който го теглеше напред. Следваха го хипарсите и конниците, а след тях се тъкмяха и фалангистите.

Най-отпред, по отдавнашен обичай, плуваше наказаният ил — конният отред, съставен от провинени войници, който се изпращаше в най-опасните места. С усърдие в боя непокорниците бяха длъжни да изкупят простъпките си.

Луната вече се показваше, когато първите редици достигнаха отсрещния бряг, излязоха на сухо и, както бяха в мокри дрехи, се метнаха на конете. Лизимах ги построи в бойна готовност. Стар опит имаше той. Знаеше, от траките може да се очаква всичко. Явяват се точно тогава, когато най-малко очакваш. Длъжен си да бъдеш винаги нащрек.

За беда и тоя път не се излъга. С грозен рев от крайбрежния ракитак излетя отред гети, без брони и шлемове, само с кожуси и калпаци, които им заместваха снаряжението. Те размахаха прашките, метнаха върху пришълците градушка от камъни. Други зад тях ги засипаха с облак от стрели. А базилевсът знаеше, гетите имат и отровни наконечници. Той даде заповед на хората си да се укрият зад щитовете. Още не възнамеряваше да напада. Налагаше му се да изчака и оная част от армията, която все още се намираше в реката, да изчака ударната сила — фалангите си.

Тогава иззад стрелците и прашкаджиите изскочиха въоръжените с копия и мечове траки, защитени с малки полукръгли пелти, а някои от тях — с брони и шлемове. Лизимах познаваше отлично тракийската тактика, неизменна през годините — първи нападат леко въоръжените, след тях пристъпват най-добрите пехотни бойци и задържат врага, докато отстрани връхлети третият ред — конницата. А най-отзад, в четвърта редица, стоят жените, които крещят, кълнат и хулят страхливците, побегнали от боя.

Тоя път настъпи третата редица — конницата, съставена от тежко въоръжени ездачи благородници, които бяха изчаквали досега, скрити в гората. Връхлетяха по обичая си в неудържим устрем, с викове и крясъци, с дрънкане на оръжие, с такова настървение, сякаш не хора, а самите Еринии[9]. Лизимах го знаеше, траките са недостижими в атака. Трябваше да устои още срещу първия им пристъп. Затова мигновено престрои отреда на телохранителите си, също недостижими — и в атака, и в отбрана. Облечени в брони, с дълги копия и широки щитове, те стояха твърдо срещу налитащите гети, сплотени като железен юмрук, в който се разбиваше всеки напор.

Гетите не се отчайваха от тая съпротива, продължаваха да налитат с вой и крясък. Сякаш не на бой, а в някаква дива оргия. Размахваха като бесни — в нечовешко изстъпление — сики[10] и ромфеи, скачаха върху конете, мушкаха животни и ездачи.

Не успяха. Може би затова, че тоя път не се показа четвъртата редица — жените, които ги окуражават и осмиват. Непробиваем се оказа и тоя път строят на Лизимаховите фаланги. Както връхлетяха, със същата бързина гетите се пръснаха назад, изчезнаха от полесражението, стопиха се без следа из крайбрежните гъсталаци. И само труповете по земята и стенещите ранени издаваха каква стихия бе вилняла тук.

Лизимах седна върху един убит кон. Избърса окървавените си ръце в химатия.

— Не всичко е свършено — рече той замислен. — Изненадахме ги. Малка част бяха оставили тук. Но скоро ще се върнат.

Младият стратег Аристон възрази самодоволно:

— Нали ги пръснахме?

— Това още не значи нищо! — отвърна Лизимах. — Траките са майстори на настъплението, още по-големи майстори на отстъплението. За нас отстъплението е поражение, за тях — само тактика.

— Ще ги ударим пак! Да си показват докрай тактиката!

— То се знае, ще ги ударим. Но те ще налитат, ще ни нападат непрекъснато. Друго ме смущава. Друго. Защо липсва четвъртата им линия? Къде са сега жените им?

Може би малцина се досещаха защо се тревожи базилевсът от това, че варварите били без жените си. Най-добре го разбра Меда, която стоеше на няколко крачки зад него, извън групата на стратезите и хипарсите. Слушала бе, без да бъде войник, как бащите и дедите й са водили големите си войни — войните, от които зависи съществованието на народа, а не дребните погранични спречквания за стада и роби. И в измъченото й вледенено сърце се просмукваше слаба топлинка, предусещане на предстоящото отмъщение.

Преди гетите да нападнат отново с утроени сили, с подкрепата на придошлите покрай брега отреди, които бяха дебнали врага на други места, подведени от хитрината на Лизимах, от реката се измъкнаха повечето от доплувалите пехотинци, построиха се начаса във фаланги. Калена беше Лизимаховата армия, годна да понесе всякакви изпитания. И когато враговете, сметнали, че могат да разчитат на множеството си, връхлетяха повторно с яростните си крясъци, фалангистите ги посрещнаха като стена.

Луната се бе издигнала над равнинния кръгозор едра, огненочервена — сякаш на прокоба.

Гетите налетяха както винаги внезапно, устремно, без колебание и без страх, размахали сариси[11], копия, сики и ромфеи. Фалангистите, построени плътно в няколко редици, ги посрещнаха като някакъв железен таралеж. По едно махване с ръка на Лизимах щръкналите над главите им сариси се отпуснаха, насочиха срещу нападателите дългите си жила.

Траките се мятаха подобно на демони по бойното поле, удряха, мушкаха, душеха с ръце. И падаха, умираха без стон, без вик за пощада.

Застанал с коня си в дясното крило, заобиколен от соматофилактите[12] и етерите[13], Лизимах наблюдаваше с ястребов поглед полесражението.

Ето, време беше. Той вдигна ръка, посочи наляво. Мигновено цялата фаланга се обърна натам, построи се в клин и потегли уверено напред. Това беше познатият кос удар на фалангата. Лизимаховите войници разцепиха отреда на отчаяно съпротивляващите се гети и продължиха да напредват върху труповете им, прострели напред дългите сариси, скрити зад широките щитове.

В този миг отдясно връхлетя стоялата досега в засада гетска конница. Опита да удари в гръб източилия се железен клин. Ала Лизимах познаваше отлично и елинското военно изкуство, и тракийското. Не току-така бе воювал половин век. Под рязката му команда фалангистите се обърнаха внезапно надясно, прехвърлиха натам и оръжията си, посрещнаха налитащата конница като каменен вълнолом. Отзад пък запасните части от псилистите[14] — стрелците, не спираха да обсипват нападателите с облаци стрели.

Отдалеч разстройваха реда им.

Меда, покатерила се на една суха върба, гледаше с трескави очи боя. И едва сдържаше избликналия си порив — да скочи, да побегне напред, да се смеси със своите, с тях и тя да развърти сиката. Ала скоро се овладя. Така, до Лизимах, във вражата бърлога, тя щеше да бъде по-полезна. Предчувствуваше го, не — уверена беше в това. Трябваше да остане, за да нанесе решителния удар в решителния миг.

И тогава видя. Тоя, който летеше пред всички, размахал тежката ромфея[15] с дясната ръка, без пелта[16] и с копие в лявата, беше самият Дромихайт. А оня зад него — сърцето й се преобърна, колко много приличаше на Троил, на нейния Троил?

Но не! Тя стисна зъби. Не можеше да бъде. Присънваше й се. Бълнуваше наяве. Защото дори и жив, какво щеше да дири Троил редом с Дромихайт, след като народът го прокле, след като го пропъди?

Когато погледна отново, Троил беше изчезнал. Ясно, припознала се бе, сметнала бе някой друг за мъртвия си съпруг. Или пък бе видяла сянката му…

Битката привърши преди изгрев слънце. Не можеше да завърши другояче. Не случайно Александровата фаланга беше прекосила целия свят, не напразно бе громила всеки враг. Никой не бе устоял насреща й: нито Елада, нито Персия, нито Египет. Можеха ли да се мерят с нея лековъоръжените гети?

Както и първия път, така и сега като че ли по негласна команда те обърнаха гърбове и се оттеглиха из шубраците и повяхналите тръстики на пресъхналите блата.

Тогава фалангата се сви, престрои се в походен ред и потегли подире им, готова всеки миг за бой. Фалангистите не спираха да викат и да удрят в щитове, оповестявайки новата си победа.

Но Лизимах скоро даде знак на тръбачите да свирят сбор. Траките, както винаги, се бяха изгубили от погледите им, стопили се като привидения. Почнаха да се завръщат следвалите ги по петите хипастисти[17] — леките конници, подреждаха се по местата си зад тежката конница.

Тогава, убедени вече, че няма опасност от ново нападение, победителите се спуснаха да грабят убитите. Знаеха, траките отбягват дневните сражения и то в открита местност, където не могат да устроят клопките и засадите си и където предимствата са към страната на фалангата, която е способна да маневрира свободно на всички страни. Но какво ли имаше за вземане от бедните гети, които не носеха по себе си нищо ценно и чието оръжие беше много по-лошо от елинското? И като не намираха никаква плячка, разгневените войници доубиваха тежко ранените противници. Защото леко ранени нямаше, бяха се изтеглили със здравите. Лизимах не успя да вземе никакви пленници, които да продаде като роби или за които да поиска откуп. Трябваше да се задоволи само с откупа, очакван от Дромихайт за правото да погребе мъртъвците си.

После, а то вече беше някъде около пладне, базилевсът в снежнобели одежди принесе жертва на Зевс като благодарност за извоюваната победа и разреши на войската отдих. Той самият едва изчака върху коня си да провери дали са спазени всички мерки за охрана на стана, след което се тръшна грохнал като труп върху походното легло в набързо разпънатата палатка.

Пълната почивка продължи до другия ден, когато тръбите изправиха на крака вече отморените войници. Събуди се и Меда, обнадеждена, че вече наближава и нейният ред. И още неоправила забрадката си, ето че дотича един ефеб[18], за да я вика при базилевса.

Меда влезе в палатката му с поклон.

Лизимах седеше на походен стол съвсем различен от вчера — посърнал, блед, с дълбоко потънали очи, затрупан с наметала. С клюмнала глава, с невиждащ поглед. Отровата отново бе взела надмощие.

— Викал си ме, базилевсе! — обади се пленницата.

Лизимах трепна. Вдигна глава. Взря се в нея с трескави очи.

— Какво искаш?

— Ти ме извика, базилевсе — повтори тя.

— За какво?

— Аз не знам.

Той продължаваше да я гледа с необичайно неуверени, смутени очи. Неразбиращ.

И тя реши да го подсети със своето желание:

— Дойде ли време да ви поведа?

— Къде?

Сега тя го изгледа недоумяваща. Та този ли беше страшният всесилен базилевс, от когото трепереше цял свят? Този оглупял, болнав старик, който вчера за малко бе заприличал на цар.

И додаде с полусъжаление, с полунасмешка:

— Срещу Дромихайт. Да ти покажа пътя.

Досещането огря разколебаното му лице.

— Да! Тъкмо затова те викам. Време е да ни поведеш. Ала по-напред искам още нещо. Вие, траките, всички сте гадатели. Разгадай ми тазнощния сън!

— Аз не умея, базилевсе. Питай твоите оракули!

— Не ми трябват! — махна той с ръка. — Плашат ме само. Сънувах, че съм Дарий. И навлизам в Скития. А цар Иданфирс ми е пратил както на Дария птица, мишка, жаба и пет стрели. Моят оракул ми каза, че трябвало да се върна, ако искам да не сполети и мен същото.

Това беше най-големият позор на Великия Дарий. Нахлул в земите му, след като бе получил от скитския цар това зловещо, предупреждение, едва се бе спасил от смърт в обширната скитска земя.

— Аз не се доверявам много на моите оракули. Подкупни са.

Не се доизказа. Досещаха се елинските жреци за преговорите му със Залмодегик, бояха се от една победа над Гетия, която би им докарала Залмодегик за върховен жрец. Помнеха какви права бе дал Александър на халдейците. А не знаеха, Лизимах още не им бе споменал за смъртта на Залмодегик.

Меда реши, че трябва да рискува. Успееха ли елинските жреци да го разколебаят, нямаше никаква надежда тя да изпълни отмъщението си.

И му рече:

— Сънищата обикновено говорят обратно. И твоят сън показва, че няма да те споходи участта на Дарий.

А си мислеше: „Дано пък твоята участ бъде по-безславна!“

Базилевсът опита да вирне решително глава.

— Днес тръгваме на север! И помни какво сме се договорили.

Той плесна с ръце. Извика военачалниците си. И само след половин час войската беше готова за път.

Лизимах се качи тежко, уморено на коня. С явно нежелание. Погледна с питащи очи доброволната си водачка.

Меда му посочи също така с поглед коритото на една пресъхнала река.

Напред препускаха разузнавачите-хипастисти. Няколко отреда тежко въоръжени конници тръгнаха отстрани редом с колоната като странична охрана. Проточиха се редица след редица пехотинците: отпред тежко въоръжените с шлемове, с мечове, с копия и щитове, след които идваха псилистите, препасали през рамо лъковете и препълнените колчани със стрели. Всички метнали на гръб раниците с припасите си. Зад тях сред облак прах топуркаха конете, яхнати от тежките ездачи, с вдигнати отвесно дълги сариси, защитени с кожени брони, обшити с железни пластинки, с шлемове, украсени с конски опашки. Излъсканите с пясък метални части блестяха ослепително на слънцето.

Още първия ден опасенията на Лизимах се оправдаха. Дромихайт, убеден, че не би могъл да се справи в открит бой с въоръжената до зъби дисциплинирана неприятелска войска, бе възприел скитската бойна тактика. Нивята и селата бяха опожарени, хората и добитъкът — откарани нанякъде. Житниците — ямите и огромните питоси[19] в дворовете — ометени до зрънце. Само тук-там между развалините се мярваха измършавели бездомни кучета.

Без храна все можеше да се издържи някой и друг ден. Раниците още не бяха опразнени. Ала без вода не можеше. В тия области нямаше надземни извори. А редките кладенци се оказаха затрупани догоре с пръст и камъни.

Лизимах извика при себе си тракийката.

— А сега?

Тя вдигна рамене.

— Така воюват гетите…

Той се намръщи.

— И по-нататък ли ще бъде същото?

— Зависи — отговори тя уклончиво. — Ако им оставиш време, може да опустошат цялата страна.

Лизимах се замисли.

— Значи, според теб трябва да ги настигна; да им попреча — така ли?

— От твоята бързина зависи дали Дромихайт ще изпълни плана си. И друго. Изтрайте без вода още един ден! Да стигнем Бистрата река. Река не може да бъде затрупана като кладенец. Ще се напием донасита.

Нямаше друг избор. Или трябваше да се вслуша в съвета й, който изглеждаше приемлив; или да се оттегли. Среден път нямаше. А не беше свикнал да се връща назад.

И добави:

— Пък и накъде ли ще отстъпва Дромихайт? Нали отзад, откъм Тирас[20], ще го пресрещне Исократ, когото изпратих с флотата.

Меда едва се сдържа да не запита за каква флота говори. Та нали бурята я разби на трески край Тиризис? Ясно, забравил бе и това. И бързаше, като разчиташе да хване в клещи противника си. Радостта избликна в гърдите й. Добре, че бе забравил! Така по-сигурно щеше да попадне в клопката.

Лизимах даде заповед да продължат напред. Не поиска да изслуша стратезите, които опитваха да му се противопоставят.

— Аз съм базилевсът! — отсече той.

Те го знаеха добре. И не биха дръзнали да оспорват волята му. Но от известно време забелязваха промяната в него, забелязваха болестта му, разсеяността му, забравянето. Никога преди това Лизимах не се доверяваше само на един водач. Винаги неколцина. И по отделно ги разпитваше за пътя. За да се увери, че не го мамят. А сега… Пък и тая несъществуваща доскоро склонност към гадания…

Но замълчаха. Дисциплината надделя. Тръгнаха отново.

Спаха жадни. И на заранта рано-рано, още по хладина поеха напред. Задъхваха се от жажда. Опразнили бяха всички мехове. Ала най-зле бяха конете. Те едва кретаха отмалели, със запенени уста. Ту един, ту друг падаше край пътя, за да не стане вече. Лешоядите почваха да се събират по опушеното небе, да следват колоната.

Пътуваха така, с изчерпани сили, още един ден. И пак легнаха без да са наквасили устни. Някои войници, обезумели от жаждата, се хвърляха да пият кръвта на умиращите коне.

Слънцето вече се бе издигнало над мътния кръгозор, когато достигнаха реката, за която говореше Меда. Бистрата река. Коритото й беше пресъхнало. Само на две-три места, където е имало дълбоки вирове, се бяха запазили няколко локви, дълбоки две-три педи. При вида й Лизимах опита да каже нещо, но не можа, задъха се и се строполи на земята. Соматофилархът Атробат притича, напълни шлема си с вода и го поднесе към устните на базилевса.

Ала Лизимах вече се бе свестил. Той поклати глава.

— Нека първо войниците! После аз…

Доволен шепот се понесе сред сблъсканите редици. Лизимах беше все същият воин. И Александър някога така. Премалели от жажда, етерите бяха напълнили за него шлем с вода. И той я бе излял. Щом като няма за другите, да няма и за базилевса.

Един след друг се изреждаха премалелите хора покрай локвите, за да уталожат жаждата си. Началниците едва ги удържаха, едва опазваха реда. И въпреки всичко, въпреки пресмятанията, водата се свърши преди дори една трета от войската да се е напила.

Лизимах запита Меда:

— А сега?

— Никога не е пресъхвала. Остава ни само да вървим напред. Нататък има повече кладенци.

А нямаше. Сигурна беше, че няма. Оттам почваше безводната степ, почти пустиня. Голямата Гетска пустиня. Без селища, без вода. Тя беше целта й. Да го увлече нататък.

Приготвиха се отново за път. И тогава, точно в разгара на приготовленията, започна лудостта. Войниците, които бяха пили от водата, взеха да буйствуват, да викат, да крещят. После обезсилени се строполяваха на земята в гърчове и мъки. Неколцина умряха наскоро. Мнозина други останаха да лежат безжизнени, ни живи, ни умрели. А останалите се лутаха замаяни, сякаш изпили по цяла амфора тиризийско вино.

Меда се досети първа. Гетите бяха направили това. Само те. Бяха насипали в локвите отрова, навярно татул. Но не го изрече гласно. Нека мислят, че е от степните духове, от гетските защитници, както шушукаха вече някои.

Лизимах се надигна, впрегнал в това усилие цялата си воля.

— Напред!

Очите му святкаха с безумен, трескав блясък. Сякаш не знаеше нищо друго, сякаш в обърканото му съзнание бе останал само тоя порив — напред!

Тогава стратезите, хипарсите, етерите го наобиколиха решително. Намръщени.

— Базилевсе! — престраши се стратегът Аристон. — Преди да продължим, нека обсъдим!

Лизимах се извърна, почервенял от гняв.

— При Лизимах, както при Александър, не се обсъжда. Само се изпълняват заповеди!

— Не се гневи, базилевсе! — рече стратегът почтително. — Виждаме, не си добре. Болнав си. Затова…

— Нищо ми няма! — отсече Лизимах, като неволно се загърна в химатия си. И приседна върху една повалена суха върба. Главата му клюмна.

Военачалниците се озърнаха озадачени. Аристон отново заговори:

— Слушай, базилевсе! Войниците мърморят. А не бива. Лошо е, когато войниците почнат да мърморят.

Той вдигна уморено глава.

— Какво мърморят?

— Че са изпаднали в тая беда, защото ти изостави обоза.

Не посмя да каже, че го обвиняват за скъперничеството му.

Лизимах мълчеше, вторачил в него заплашителен поглед.

— Остави войниците! — изръмжа му той накрая. — Кажи ти какво искаш!

— Да се връщаме, базилевсе, докато не е станало късно!

Лизимах го изгледа с разширени от почуда и гняв очи.

— Стратег… Да говори така… За отстъпление…

Опита да се изправи, да добие предишния си царствен вид.

— Аз вас всички… Като роби ще ви разпъна на кръстове… Селевк ви е подкупил… И Дромихайт… Да ме върнете насред път… Когато победата е близо… Ще ви хвърля на кучетата…

Соматофилархът Атробат премисляше бързо. Не, не беше това техният базилевс. Друг се криеше под неговата външност. Зъл дух се бе вселил в него. Такава мнителност! Подозира жреците, подозира стратезите, подозира всички. Или пък се е поддал на чужди внушения. Никога преди това не бе дирил гадатели. А сега — слушаше дори една проста варварка… Нещо отдавна забравено, но мъчително познато, се въртеше в мисълта му. И то не отскоро. Откак започна болестта на Лизимах? Кога е било това? И къде? Друг някой също така крещеше, че му правят заговори. И в треската на болестта си изпращаше на смърт най-верните си хора…

Погледът му се спря върху златния пръстен на Лизимаховата ръка. И досещането го осени. Спомни си. Същият пръстен и върху ръката на Александър. И болестта на Александър. И лудостта му — простете, богове! После и Пердика. Със същия пръстен. И със същата участ…

Атробат почти изплака:

— Базилевсе! Махни го! Тоя пръстен! Той носи проклятие, базилевсе. Видях — едно и също! При Александър, при Пердика. Сега и при теб.

Лизимах се надигна. Омразата, честолюбието му бяха дали неочаквани сили. Посегна към меча си. Старият телохранител се отдръпна. Така, в такъв пристъп загина и Клит от ръката на довчерашния си приятел Александър.

Ала силата на Лизимах, изтощен от отровата и от жаждата, не достигна.

— Значи тъй! — изхриптя той с напукани устни. — Значи искаш да ме лишиш от това, което ми остави Базилевсът! Друг да грабне пръстена му. И славата му. Ти ли искаш…

Почти изкрещя:

— Смърт! Заровете го жив в земята! И нека…

Не довърши. Думите му се заплетоха, заглъхнаха. Той разпери безпомощно ръце да се залови в празното и се строполи на земята.

Военачалниците се спуснаха към него, за да го пренесат върху походното легло. Асклепиархът[21] зачете молбите си към Асклепия, преди да направи нов опит да помогне. Ала знаеше, неговата вещина не помагаше срещу това страдание. По-силен от Асклепия беше Аполон — Стрелецът, който наказва с болести. Не дръзваше Лечителят да се бори там, където беше попаднала стрелата на Аполон.

Никой не помисли да изпълни заповедта на базилевса. Мнозина си спомниха, че след всеки подобен изблик на ярост Александър се разкайвал горчиво, плачел и скубел косите си. Така плакал и след убийството на Клит. И трябвало прорицателят да го успокоява, че такава е волята на боговете; че Александър не е убиец, само изпълнител на божествената воля.

И докато асклепиархът се суетеше около болния цар с отвари и молитви, военачалниците се събраха на съвет. Решението беше взето единодушно. Назад — докато не е станало късно!

И смазаната от изтощение войска се повлече обратно — начело с носилката на базилевса, следвана от телохранителите етерите, а след тях — от останалите войници. И то каква армия! Една безредна тълпа от кретащи, грохнали от жажда и умора хора, които захвърляха по пътя щитове и оръжие, само и само да удължат силите си, да се измъкнат от тоя зловещ капан.

Източиха се отново на юг, защото знаеха, че там е Истър, а Истър значеше вода, много вода. За всички. И пътя на отстъплението им бележеха труповете на коне и хора, а по небето ги следваше ескортът на лешоядите.

Страдаща и като всички от глад и жажда, Меда едва се мъкнеше с колоната. А сърцето й тържествуваше. Бе сполучила! Бе постигнала отмъщението си! Жаждата бе превърнала непобедимата Лизимахова армия в паплач. Дромихайт можеше да връхлети, когато поиска, и да я унищожи. И никога вече крак на неин войник да не нагазва в тая земя, да не заплашва мирния й труд…

Знаеше, уверена беше, чувствуваше го с всяка клетка на смазаното си тяло. Щеше да умре и тя, може би преди другите. Но — с изпълнен обет. А това беше главното.

Траките знаят, знаеше го и тя. Песента има магическа сила. Силата на Орфей. С нея се побеждава смъртта. Тялото е затвор за душата. Смъртта — това значи освобождение на затворената душа. С песен искаше да се избави от телесната си тъмница и душата на Меда. Ала от напуканите й устни не можа да излезе ни звук.

Закъсняла бе песента.

Меда видя как избледня кретащата край нея тълпа, как се размаза, стопи се, изчезна. Пред очите й се завъртяха орляци черни врани, все нови и нови орляци, които прииждаха отвред, намножаваха се, сливаха се в една непрогледна чернота.

Тя се строполи безчувствена в праха.

А войниците, без да я забележат, всеки зает със себе си, отминаха надолу по пътя…

Бележки

[1] бига — тракийска кола с шарен сандък.

[2] фрурарх — комендант на крепост.

[3] соматофиларх — началник на телохранителите.

[4] химатий — плащ, обичайна вълнена връхна дреха.

[5] ил — ескадрон.

[6] хипарх — командир на конен полк.

[7] Истър — река Дунав.

[8] Тиризис — Калиакра.

[9] Еринии — гръцки богини на отмъщението.

[10] сики — ножове за ръкопашен бой.

[11] сариса — дълго копие с кука.

[12] соматофилакт — телохранител.

[13] етери — конна царска свита.

[14] псилисти — стрелци във фалангата.

[15] ромфея — тракийски дълъг двуостър меч.

[16] пелта — малък кръгъл тракийски щит.

[17] хипастисти — леки конници, разузнавателни разезди.

[18] ефеб — млад войник със сравнително по-висш социален произход.

[19] питос — огромна делва за насипни материали (жито) или течности (вода).

[20] Тирас — р. Днестър.

[21] асклепиарх — жрец на бога Асклепий, бога на медицината.