Петър Бобев
Отровният пръстен (13)

Краят на предателя

Още докато се хлъзгаше с коня по стръмния бряг на Истъра, Троил скрои плана си. По-право намери случаи да приложи на дело умението, на което го бе учил покойният му баща. Старо умение, предавано от баща на син, от един гет на друг гет.

Когато конят навлезе във водата, Троил скочи от гърба му и се гмурна към дъното. Напипа с ръка едно по-дебело стъбло на тръстика, та го сряза с ножа си. След това го захапа и задиша през него, така легнал на дъното на една стъпка под повърхността, като се придържаше с ръце и крака към камъшовите коренища, да не изплува нагоре.

Чак тогава разбра, че не бе успял да се отърве безнаказано. От целия залп стрели, който го бе обсипал, една бе улучила рамото му и сега той усещаше как оттам се изцежда капка по капка кръвта му.

То се знае, не чу разговора на недоумяващите преследвачи. Ала тропотът на конските копита проникваше отчетливо и под водата, караше го да сдържа всяко свое движение, да стиска до премаляване острите коренища, за да не го видят враговете.

Стори му се, че бе престоял така цяла вечност, че вече всичката му кръв е изтекла и че всеки миг тялото му можеше да изплава над повърхността и течението да го понесе безжизнено надолу, когато чу как тропотът на конете отслабва, заглъхва все повече, докато изчезна съвсем. Настана тишина.

Едва изчака още няколко минути, за да се убеди напълно, че това не е някаква уловка.

Подаде се леко над водата, колкото да покаже очите си, надзърна между камъша. Огледа брега. Никой. Бяха си отишли наистина. Нямало е тракийци между тях, които да се досетят за хитростта му, а ако е имало, явно, премълчали бяха, негласно му бяха помогнали.

Троил изпълзя по тинята и се просна на гръб омаломощен, задъхан от трудното дишане под водата.

Събуди се призори, когато виделината на изгрева посребряваше реката. Из близкия върбалак чирикаха птички, жужеха пчели, прелитаха ниско едри водни кончета. Започваше хубав летен ден.

Беглецът се надигна с мъка, само защото трябваше. Би предпочел да си лежи, да не мърда, да не мисли… Само да лежи…

Стана. Закрета, сгърчен от болка, надолу по течението. Смътен спомен го влечеше нататък в надежда да намери лодка, за да премине с нея отвъд.

Чак по обяд брегът се снижи, превърна се в малка, залята до половина от пресъхващо блато низина. И точно в средата на блатото се издигаше, като на кокили, дървено наколно селище.

Троил достигна самия бряг по напуканата като натрошени паници пресъхнала тиня.

На тераската пред колибите няколко жени мелеха жито в хромели, други разпалваха огнищата си, трети перяха. Покрай тях пълзяха малките им деца, вързани за крачетата, за да не паднат във водата.

Врагове или приятели? Троил знаеше, бяха гети. Но сега, в тия времена, то не стигаше. По-важното беше дали старейшината им дружеше с покорителите. Тогава начаса щеше да им го предаде.

Нямаше друг избор. Размаха ръце и се провикна. Ала скоро разбра, че е много слаб гласът му, че няма да го чуят. И реши да чака, докато някой от селището сам слезе на брега. Наистина, скоро една лодка се отдели от колибите. Троил побърза да я пресрещне. Щом го видя, наколникът вдигна копието си, но като се убеди, че е безоръжен, приближи поуспокоен до него.

— Кой си ти? — извика лодкарят отдалеч.

Троил отвърна:

— Гет! Избягал роб.

Рискуваше много. Но нямаше как да се скрие. Белегът върху челото му го издаваше. Пък и друго — това все беше по-малко опасно от признанието, че бяга от самия Лизимах.

— Какво искаш? — запита човекът. Беше млад, рус момък.

— Лодка. Да стигна отсреща. Отвъд Истъра.

Момъкът се подвоуми малко, после изведнъж реши:

— Влизай!

Троил не дочака втора покана. Лодкарят натисна веслата, подкара към тесния проток, който свързваше блатото с реката, обрасъл с избуял папур, чиито кафяви вретена повече приличаха на бухалки, отколкото на цветове. Само човек, роден и израсъл в тоя пущинак, можеше да се оправи в лабиринта на плитчините, коварните капани от тиня и преплетена растителност.

— Тръгнал бях да си насека три кола. Ще се женя…

Троил знаеше обичая на наколниците. За всяка жена строят отделна колиба, а за това са нужни три нови кола. Все едно данък за брак. Останалото построява цялото село.

— Да ти помогне Бендида^[1]! — благослови го Троил.

И замълчаха.

Мълчаха през цялото време, докато прекосяваха голямата река. За да не гневят духа й.

И когато стигнаха на левия й бряг, след като Троил стъпи на сушата, вече на тръгване, лодкарят му подаде торбата си, в която имаше парче хляб, буца сирене и печена риба.

— Повървиш ли на север, ще стигнеш до ктистите^[2].

Той натисна греблата. И едва отделил лодката от брега, му подвикна усмихнат:

— Кажи на Дромихайт, че повече не можем да траем под голокраките!

Троил му махна приятелски с ръка, доволен. Едно дружеско наколно селище в гърба на врага може да свърши хубава работа. То издържа дълга обсада като най-яка каменна крепост, защото до него може да се проникне само с лодки, а те са лесен прицел на бойците, скрити зад дървените колиби; защото вода, от липса на която падат другите крепости, тук колкото искаш; защото и риба — колкото искаш. Пускаш рибарския кош направо през дупката в пода на колибата и го издърпваш пълен.

Троил седна да похапне. Оттатък оставаше поробена Гетия. А тук вече почваше свободна Гетия. Ала заплахата за него сега не беше по-малка. Залмодегик не беше по-малко опасен от Лизимах. Паднеше ли му в ръцете, жив нямаше да се измъкне.

Щом се нахрани, тръгна отново. Свечеряваше се, когато навлезе в общежитието на ктистите. „Ктисти“ — това значи „чисти“. Те нямат имот, нямат богатства, нямат жени и деца. Живеят общо, работят общо, хранят се общо. Не ядат месо, не пият вино, не убиват нито хора, нито животни. Само се молят на Залмоксис^[3], трудят се и помагат на хората.

Посрещнаха го като брат. Всеки, който се нуждае от помощта им, е техен брат. Нахраниха го с варен булгур, напоиха го с прясна вода. Дадоха му място за сън в една издълбана в пръстта землянка, където той влезе през дупката отгоре, що служи и за комин. Ктистите бяха и лечители. Промиха му раната с някаква отвара, наложиха я с билкови корени, дадоха му да пие друга отвара.

И на заранта той се почувствува почти здрав. Тозчас тръгна на път, след като напълниха торбата му с хляб и лук.

Настигна из пътя един сляп просяк, който тътрузеше крака из праха под тежестта на мъката и годините си, помъкнал на рамо торбата и магадидата^[4] си.

Троил прецени начаса. Така би могъл да се промъкне незабелязан. Кой ще вземе да занича под дрипите на странствуващ разказвач?

И заговори с просяка. Пое да му носи товара. Превърза с парцал едното си око, намаца с орехова шума страните си, та да изглежда още по-отслабнал, неузнаваем. Тръгна редом с него. И във всяко село, в което спираха слепият и едноокият, Троил засвирваше с магадидата, а старецът занареждаше с гъгнив глас отдавна забравени напеви за герои, прославили Гетия и себе си с неповторими подвизи.

Не беше благородник Троил. Ала като благородник го бе изучил баща му — да воюва, да говори хубаво, да свири на магадида.

След два дни стигнаха тирсиса^[5] на Дромихайт. Без да ги спре някой, защото разказвачите и певците имат достъп всякъде, двамата влязоха в крепостта, седнаха на малкия площад и запяха. Събраха се край тях слуги и войници.

Троил дърпаше привидно унесен струните в съпровод с тъжната песен, що редеше слепецът, а единственото му открито око шареше зорко, оглеждаше всичко, което ставаше наоколо.

Ето, Дромихайт излезе от крепостта, поведе коня си към изхода. И на минаване покрай певците, когато той намали крачките си, за да чуе думите на песента, Троил му пошушна:

— Царю, аз съм! Троил! Нося ти важна вест.

Дромихайт го изгледа слисан, сякаш видял възкръснал мъртвец.

— Никой да не разбере! — добави Троил. — Повикай ни в кулата. Уж да ти попеем.

Дромихайт разбра. Спря се. И рече с висок глас:

— Много песни съм слушал. Такава не съм. Я влезте вътре! Да чуя цялата!

Тръгна обратно, последван от певците. Влезе в широката зала. Скромен владетел беше Дромихайт. Съзнаваше, че е израсъл от беден народ. Не му подхождаше разкошът, който си позволяват одриските и беските царе. Не носеше като тях златен алопекидес^[6] от лисича кожа, украсен със скъпоценности; не бяха позлатени еленовите му ботуши; нямаше златен нагръдник и златни гривни. И мечът му беше прост като на обикновен воин, каквито бяха и дрехите му. Скромна беше и уредбата на тирсиса му. Стените — от камък. Рогозки от шарен папур, оплетен в различни образи, застилаха стените и пода. В средата стоеше груба дъбова маса, около която бяха наредени пънове вместо столове.

— По-напред се нахранете! — досети се нещо Дромихайт. — Идете в кухнята.

И когато двамата тръгваха нататък, поведени от слугите, той внезапно ги спря:

— Я по-младият да остане! Да го питам откъде иде, какво е видял по пътя. После ще си навакса пропуснатото ядене.

И когато двамата останаха сами, скочи, та го прегърна:

— Казвай, Троиле! Какво преживя, брате?

Троил отвърна:

— По-важно е другото.

И му предаде дума по дума подслушания разговор между Золтес и Агатокъл.

Дромихайт едва го дочака да свърши и скочи, почервенял от гняв и възмущение.

— Ей сега ще измъкна тоя злодей от бърлогата му! И ще го съсека на място!

По примера на древния Залмоксис, всички върховни жреци живееха в скривалища, невидими за простосмъртните, пред които се явяваха в изключителни случаи — когато станеше потребно да им предадат непосредствено волята на бога. В подземие, охранявано от неподкупни жреци-воини, живееше и Залмодегик. И всеки опит да бъде измъкнат оттам заплашваше да прерасне в междуособица.

— Не е ли по-добре друго? — предложи Троил. По време на пътуването си бе успял да обмисли всичко. — Не е ли по-добре да отпратиш Битус и Тарула, неговите хора, с важна задача при Лизимах? И там, на границата, да ги задържиш. А ти да хванеш Золтес, да го поразпитаме. Може да издума още нещо. И да ни послужи за свидетел пред събранието на мъжете.

Безспорно беше по-разумно. Дромихайт го възприе начаса.

Тогава Троил сметна, че може вече да запита и за другото — онова, което владееше непрекъснато мисълта му, без да го изрече. Защото в такъв важен разговор нямаше място за жени, за любов.

— А Меда? — рече тихо той. — Къде е Меда?

Дромихайт сведе поглед.

— Няма я.

— Как така я няма?

— Изчезна. Залмодегик я отредил за робиня. Но в бурята тя избягала от ямата. И толкоз. Ни вест повече…

Нещастният съпруг стоеше слисан, сякаш поразен от гръм. Сърцето му беше замряло. Очите му се изпълваха със сълзи. Ала не. Нямаше право да се отпусне. Да заплаче за жена си. Та при траките жената беше все едно робиня. Загуби ли една, ще си купи друга.

А знаеше, макар и да не го признаваше никому, че за него Меда беше единствена.

Той стисна юмруци. Сега беше длъжен да се справи със Залмодегик. Ала после, след като го обезвредеше, щеше да помисли и за себе си. Света щеше да преобърне, но щеше да я намери…

Дромихайт отправи Троила в едно тайно помещение, където никой друг освен него нямаше достъп, и прати стражи да доведат Золтеса, който наскоро се бе върнал от търговските си работи.

Някой редовно уведомяваше Дромихайта за намеренията на Лизимах, а той все не можеше да разбере кой е. Уведомил го бе и за подготвения срещу Гетия поход. Съвсем безвъзмездно. А такива ценни сведения не се дават току-така. Какво ли целеше непознатият — помагаше ли на Дромихайт, подвеждаше ли го или играеше своя игра? И за Золтес го бе известил — че се е срещал с Агатокъл. Само това — нищо повече. Изглежда, не бе чул това, което знаеше Троил. А самият Золтес, след като се върна, види се, да се предпази от всяко подозрение, бе казал сам, че е ходил при Агатокъл и той му дал разрешително да търгува из цялото бащино му царство.

Не бе и допускал подобна низост царят, затова бе повярвал. Ако беше стигнал до него Раскопор, пратеникът на Троил, ако бе му предал думите на Троил, Дромихайт щеше да постъпи другояче. Но Раскопор бе загинал случайно, нападнат от тур^[7] в гората. Чак сега Дромихайт разбра — не е било случайно. Убийците бяха обезобразили тялото му, за да изглежда намушкан от тур.

Той извика Битус и Тарула и им нареди тозчас да заминат при Лизимах, който уж му бил поискал пълномощници за неотложни преговори. Знаеше, двамата щяха да полетят нататък, повярвали, че базилевсът наистина може да преговаря и с други, освен със Залмодегик. И да уведомят, то се знае, върховния жрец.

Вечерта стражите се завърнаха гузни. В началото имали щастие. Срещнали Золтес на път към Дромихайтовия тирсис. И се върнали с него без да му споменават, че са тръгнали тъкмо за него. Ала той, изглежда подушил нещо нередно, опитал да избяга. Тогава, за да не го изтърват, те го застреляли. За доказателство носеха главата му.

Малко след тях влезе и пратеникът, който оповести, че утре, при изгрев слънце, върховният жрец щял да обяви новата повеля на бога. Страшна заплаха надвисвала над Гетия. И час по-скоро трябвало да се вслушат във волята на Залмоксис. Нужно било да се прати нов посланик при бога и сега жребият се паднал на Котела…

— Залмодегик почна да действува — рече Троил, като чу това. — Навярно е сметнал, че е дошъл часът да те убие. Ще трябва да завъртим мрежата му така, че той самият да влезе в нея!

Цяла нощ подготвяха решителния удар. Удар, насочен не срещу кой да е; не срещу някой благородник, та бил и най-знатният. Върховният жрец беше по-властен от всеки благородник, от всеки пълководец. Понякога се мереше по власт и с владетеля. Мнозина още помнеха — имало е и такива случаи, по-безволеви царе са били водени за носа от хитри и настойчиви върховни жреци.

Успяха да запазят всичко в тайна. И когато на следния ден Дромихайт застана сред стъгдата пред събраното множество спокоен и уверен, никой, дори Залмодегик, не би могъл да подозре съдбоносността на решението, което бе взел.

Народът мълчеше смутен. Някои навярно допускаха, че между царя и върховния жрец няма пълно съгласие; малцина, само единици — че се дебнат, за да се унищожат. Народът не можеше да си обясни какво налагаше тъй често, напоследък през два-три месеца, да се изпращат посланици при Залмоксис. И то все най-личните момци, от най-верните воини. Защо беше потребно и сега да отправят в задгробно пратеничество и Котела, приятеля на недостойния Троил? Та ако Залмоксис беше отхвърлил Троила, той нямаше да приеме и Котела? И ако вървеше все така, ако изпращаха при бога най-кадърните да защищават Гетия воини, кой тогава щеше да остане на земята, да я защищава тук?

Котела, облечен както подобава за случая в бяла жертвена дреха, стоеше върху дървената скеля решителен, безстрашен както винаги пред смъртта.

До него се бе изправил с каменно изражение върху бледото си лице, невидяло слънце от постоянния престой в скривалището си, самият Залмодегик, а зад него — четиримата приятели, които щяха да хвърлят удостоения върху изправените отдолу копия.

Музиката, тържествена и заплашителна, внезапно пресекна. Откънтяха последните бумтежи на тимпана. Жрецът пристъпи крачка напред, вдигна ръце към небето, готов да заговори, да разкрие пред народа волята на бога.

И в тоя миг, заграден от десетки тежко въоръжени бойци, сред тълпата излезе Троил, накуцващ, прегърбен от раните, които бе получил на, това същото място, от същите копия.

Народът зашумя тревожно: едни — зарадвани, обнадеждени; другите — смутени, предчувствуващи, че предстои съдбоносна развръзка на отдавна подготвяна буря.

Залмодегик, обикновено тъй уверен в себе си, тоя път онемя, остана като вцепенен. Само поотпусна напред ръка, като да се запази от удара, който му готвеха.

Троил пристъпи напред, изравни се с Дромихайт.

— Храбри гети! — извика той. — През моите уста говори истината. Залмодегик отправи Троила при Залмоксис. Ала по погрешка Троил попадна при Лизимах. Знаете ли кой е той?

Няколко гласа отвърнаха в хор:

— Най-злият враг на Гетия! Троил извиси глас:

— Тогава чуйте! Чуйте какво предлага Лизимах на доблестните гети!

Залмодегик вече се бе опомнил.

— Махнете го! — изкрещя той. — Махнете богохулника! Да не скверни свещения обред! Убийте го!

Ала тълпата зарева:

— Да говори! Да го чуем!

И Троил продължи:

— Тъй казва Лизимах: „Нека храбрите гети убият своя повелител Дромихайт! Тогава той, Лизимах, ще присъедини Гетия към царството си, а Залмодегик ще направи свой върховен жрец. И вие повече няма да бъдете диви варвари, а ще станете просветени елини…“

Залмодегик се провикна от високото:

— Мъдри гети! Нима ще повярвате на един лъжец? Един, когото не аз, а самият Залмоксис намери за недостоен. Хванете тозчас подлеца и го вържете на четири коня, та да разкъсат лъжливото му тяло!

Троил не изчака, а го прекъсна с гръмлив глас?

— Не замесвай Безпогрешния в своите гнусни дела! Всичко, което говоря, е истина. И затова се гневиш.

— Докажи го! — изкрещя Залмодегик. Троил даде знак на войниците зад себе си.

— Аз имам свидетел.

Един от тях пристъпи напред, бръкна в торбата, която носеше, и извади отвътре отрязаната глава на Золтес. С рязко движение я повдигна нагоре, към пребледнелия жрец.

— Ето моят свидетел! — рече Троил.

Залмодегик го позна. Ясно, заговорът му бе разкрит. Свърза го мигновено с изпращането на Битус и Тартула при Лизимах. Подозрял го бе снощи, сега се увери напълно (уви, твърде късно!), че това бе коварен ход на Дромихайт; че така врагът му го оставяше без най-верните му, най-силните му поддръжници.

Като звяр в клетка върховният жрец се озърна назад, търсейки опора, търсейки изход, пролука за бягство. Напразно. Отвред се виждаше обграден с врагове, които го отделяха напълно от малкото му привърженици. А тия привърженици, явно вече разколебани от думите на Троил, по-вероятно уплашени при провала на заговора, бяха готови да го изоставят напълно. Хората на Дромихайт, приятелите на Троил бързо настъпваха към него, стягаха обръча. И всеки миг можеха да скочат отгоре му, да го убият…

Той беше сигурен — нямаше право да очаква пощада. За предателя в Гетия има само едно наказание — смърт. Като истински тракиец и Залмодегик си бе поиграл със смъртта. Тъй както понякога се забавляват пияните му сънародници, както изпитват съдбата си… Беше се забавлявал и той, преди да стане жрец. Поставяш примката на врата си и в мига, когато другите бутват столчето, на което си стъпил, срязваш въжето. Ако успееш, разбира се…

Голяма игра бе подхванал Залмодегик. И я бе изгубил. Не бе успял навреме да среже въжето…

Без да се колебае повече, безстрашно, като истински гет, той се спусна напред в мига, когато четиримата воини зад него, все приятели на Котела, протягаха ръце да го хванат, и се хвърли върху щръкналите отдолу копия.

Този път Залмоксис не отхвърли пратеника.