Петър Бобев
Отровният пръстен (15)

Отмъщението на Аридей

От стената на Тиризис^[1], сякаш от небесните висини, Аридей гледаше с втренчени, омагьосани очи просналата се от кръгозор до кръгозор морска шир, по която пъплеха дълги прави вълни като неизброима конна рат с разпенени бели гриви. Една след друга, на равни междини те извираха от безкрая на юг като фалангите на воините безсмъртници, в които на мястото на всеки загинал веднага застава друг от частите за попълнение и фалангата никога не оредява, а настъпва бавно, уверено, неотклонно.

Когато духнеше източният Евър или Борей — Скитянинът, обикновено най-бурни в тая част на Понта, корабите се укриваха в Западния залив, където беше и истинският пристан на Тиризис. Задухаше ли понякога от запад Зефирът, моряците се гушеха в по-неудобния, Източния залив. Когато пък, съвсем изрядко, завееше Нот — Южнякът, Тиризис не даваше никаква защита от вълните, които нахлуваха дълбоко и в двата му залива. Тогава цялото крайбрежие кипваше в пяна. Така и днес. Вълните настъпваха срещу брега и срещнали острието на носа, се разкъсваха в подводните му рифове като в каменен таран^[2]. Изригваха вулкани от бели пръски и после, сякаш неусетили нищо, със същия устрем продължаваха, макар и разцепени на две, всяка по своя път, огризвайки стръмните му стени, обливайки ги с водопади от пяна.

На Тиризис рядко стихва вятърът. Затова там няма прашуляци, както в степта на север, затова не се задържат мухи и буболечки. Ала сега Нот, жарък и сух, сякаш дошъл не от морето, а направо от Либийските пустини, фучеше, ревеше, заканваше се злобно. Отскоро задуха той, дълго след като се разбунтува морето, ала оттогава все се усилваше, напираше с бесни пристъпи, сякаш се заканваше да събори не само покривите, а и стените на града. И с всеки нов порив надигаше все по-високи, по-запенени талази, които се тръшкаха с все по-неудържимо настървение в скалистия бряг.

Закъснели да се измъкнат навреме, та да се укрият в някой друг залив, по-закътан от Тиризкия, в Одесос или Калатис^[3], върху разлудуваното море се подмятаха двадесетина триери и още толкова нави и бързоподвижни миопарони^[4]. Навархът^[5] Исократ все пак бе сварил да предаде заповедите си и триерарсите — корабните капитани, бяха развърнали корабите си с тараните срещу вълните, закрепили ги за дъното с всичките им котви. Бяха изтеглили веслата да не се натрошат при случайно сближаване, нагънали платната, прибрали тентовете и всичко, което би могло да стане жертва на вятъра.

Към тях гледаше сега Аридей, изучаваше ги повече от час. И никой, дори омотаният в химатия^[6] си часовой, укрит на завет в една чупка на стената, не би могъл да подозре защо тоя човек се е взрял в морето в такова време, когато другите и носа си не показват навън.

Знаеше Аридей. От това, що успееше да забележи сега, щеше да зависи успехът на цялото му начинание. Съзнаваше, че сам, със своите сили, не би успял да се справи с цялата флота. Нужен му беше добре изпипан план — тактика, с която да разбърка строя на корабите, та да ги сблъска едни с други. Такава задача си поставяше той — да освободи от задържащите котви първата корабна редица, тая, откъм морето. После вълните щяха да довършат започнатото от него. До тая редица трябваше да се добере незабелязан. Наистина той щеше да плува под вода с цев в уста. Така Скилас и Хидна^[7] изминали няколко десетки стадии^[8], за да достигнат неусетени закотвената в залива на Артемизиум персийска флота. Щом като го бяха сторили други хора, защо да не го стореше и Аридей, който не беше по-стар от Скилас.

Все имаше някаква надежда да се примъкне дотам клетникът, да отмъсти, преди да потъне във водите на Лета, от която пият сенките на умрелите, за да забравят земния си живот.

Сега все още нямаше това право, нямаше право да забрави. Колко ли дни бяха минали оттогава, седмици ли, години ли, векове ли? Ала мъката му все не стихваше. Наопаки, усилваше се, разгаряше се като раздухвано ковашко огнище при всяко споменаване името на Лизимах, при всяка среща с него, с натрапените от него архонти, с всеки негов войскар. Как можеше да забрави; не да прости, само да забрави това, което разби живота му, което отне светлината от очите му. Как можеше да забрави тия два дни, сякаш два века, когато детето му — едва станало мъж, се гърчеше разпънато с гвоздеи върху вратата на бащиния си дом? Колко пъти се бе втурвал към него да накваси с вода устните му или пък да сложи край на мъките му с един удар на ножа. Ала стражите го пресрещаха начаса с дръжките на копията си, с ритници и го връщаха назад да скимти и той като псе, докато мъката прелееше отново и отново го запокитеше срещу мъчителите в нов напразен опит. Заповед, строга заповед беше издал Лизимах и кой смееше да я престъпи — за пример и назидание трябваше да умре в мъки Хефестий, та да не би друг тиризиец да направи опит за подражание. На втория ден привечер издъхна Хефестий, на двадесет разкрача от баща си. Аридей не можа да се приближи до него и в тоя последен час, да го целуне, да погали косите му. Само трупа дадоха на бащата. Само тая милост не му отказаха като на почтен гражданин, а не някакъв безроден варварин. И го погреба Аридей. Ей там, в некропола, в началото на провлака. Оттук се виждаше ясно белналият се надгробен камък, върху който бе издълбал само няколко думи: „Хефестий — умрял, преди да е живял.“ Струваше му се, че синът му се надига от гроба, простира към него ръка и го заклина: „Отмъсти за мен!“

От какво ли можеше да се бои повече Аридей. Вече нямаше нищо за губене. Беше по-силен от смъртта и от природата. Когато Александър запитал Диоген какво желае, философът отвърнал гордо: „Нямам никакво желание. По-силен съм от природата. Желанието ми сега е да се отместиш, та да не ми закриваш слънцето.“

Аридей стана. Опирайки се в стената, за да не го отнесе бурята, той слезе в града, притича до в къщи, за да вземе това, което му трябваше, омотано в овчи мех, после прекоси опустелите улички и излезе през Малката порта, покрай скритите на завет стражи. Слезе към морето по най-пряката пътечка, като се удържаше с ръце в израслите отстрани лаврови храсти. Елините ги бяха разсадили по цялото Понтийско крайбрежие. За да могат и тук да вият от тях венци за най-достойните… И Хефестий мечтаеше за лавров венец. Тъкмо беше написал първата си поема.

Трудностите почнаха още от началото. Върху плоските камъни, в които връхлитаха с грохот запенените водни грамади, бяха налягали десетина голи момчета, за да ги обливат морските пръски. Ясно, не можеше оттук. Щяха да го видят, да вдигнат врява. Не можеше и надясно. Нататък бяха пристанът, кръчмите, работилниците, търговските складове, рибарските къщи.

Той тръгна наляво. Избиколи острия нос с надежда, че зад него ще успее да нагази незабелязан във водата. По камъните лежаха нахвърлени от вълните цели откоси водорасли, окичени с гроздове черни миди. Пред краката му пълзяха подплашени едри криви раци и бързаха да се укрият в пукнатините, вдигнали застрашително острите си щипци. Въздухът беше наситен с пара и водни капчици, сякаш не въздух, а направо вода.

Внезапно Аридей трепна. Пред него се извисяваше малка самотна кула, която кой знае защо Лизимах бе изградил над самия бряг и бе наредил в нея денонощно да бди караул. Царски приумици. Ако някой намислеше да напада Тиризис, то оттук ли щеше да нахлуе? Та да го видят тукашните часови, да вдигнат тревога, да пуснат подире му други плувци и лодки, а на корабите да застанат наблюдателите.

И той пак се върна назад. Нямаше време. Слънцето наближаваше да се скрие зад Дионисополис. Наистина Скилас и Хидна бяха извършили подвига си през нощта, но те са били много по-добри плувци. Не напразно Хидна е приравнена по слава с боговете. А баща й е бил ловец на сюнгери, не е излизал от водата.

Наситили се на играта си, момчетата бяха напуснали брега. Аридей ги видя как се катереха, подобни на мравки, към Тиризис.

Той свлече химатия и хитона си, та ги скри под един камък да не будят подозрение. После взе тръстиковата цев и двата остри ножа, които бе донесъл в торбата си та нагази във водата. Навлезе в развилнялата се стихия, вперил напред трескав поглед като омагьосан. Стори му се, че Хефестий ходи по белите гребени на вълните и го зове и го заклева, понесен от Немезида^[9], окръжен от Ериниите^[10], сбръчканите старици със змийски коси, изплували от Аида^[11], крещящи за отмъщение.

Делфийският оракул бе предсказал на атиняните: „Молете се на ветровете!“ И наистина ветровете бяха довършили делото на Скилас и Хидна. Бяха разбили върху рифовете откъснатите от котвите им персийски кораби. На Скилас бе помогнал Хелеспонтският^[12] вятър. Аридей се молеше да му помогне Нот. Духнеше ли източният Евър, това щеше да означава само едно — че боговете са благосклонни към Лизимах, че са решили да запазят флотата му.

Засега нямаше опасност да се промени вятърът. Всичко зависеше от умението на Аридей. Вълните прииждаха една след друга, все по-настръхнали, все по-разперени, с грохот, по-оглушителен от гръмотевица. Покрай брега се напластяваше пяна, две-три педи дебела, която вреше в краката му като кипнало мляко.

Аридей пошепна молитвата си към Посейдон да помогне на делото му и се хвърли във водата. Дебелата пяна покри главата му. Опита да изплува над нея, за да поеме въздух, ала не успя. Тя го покриваше, задушаваше го. И той, ще не ще, се върна на скалата, възседнал една вълна. Прецени начаса какво трябва да стори. Още от брега захапа цевта. С нея вече можеше да достигне въздуха над пяната.

Това беше най-трудното, да премине прибоя, който ревеше като Сцила и Харибда, подмяташе го високо върху кристалните си зъбери и заплашваше всеки миг да го запокити върху озъбените рифове, върху гигантския трошляк на брега.

Дълго се бори Аридей със стихията, докато най-сетне разбра, че задушаващата пяна е останала назад. Без дихателната тръба не би могъл да я преодолее. Вълните продължаваха да прииждат насреща му с неотслабваща сила, ала тук те не бяха така разбъркани и безредни. Вече знаеше какво може да очаква от тях всеки миг, знаеше кога кристалният хълм ще го повдигне върху хладните си плещи, кога ревящият му гребен ще профучи над главата му и кога ще го отпусне надолу по задния си склон, замрежен от бялата пенеста дантела. Пък и цевта му служеше по-добре, водата не преливаше тъй често през отвора й, не пълнеше устата му. И не ставаше нужда да я издухва обратно като делфин.

Когато наближи първата триера, слънцето вече бе опряло в кръгозора и ту потъваше зад гребена на идващата вълна, ту отскачаше над нея като огнено кълбо.

„Кръгът и кълбото са съвършените форми“. Тази мисъл на Питагор Аридей бе научил още в гимназиона^[13]. И по някаква необяснима връзка си я бе припомнил тъкмо сега, когато му бе хрумнало, че вижда за последен път слънцето. „Затова земята трябва да бъде кълбо, като слънцето, и да се движи в кръг около средищния огън. Защото само огънят е най-достоен да бъде в средоточието“. Може би за последен път Аридей поглеждаше към съвършенството. Утре щеше да се озове в Тартара^[14], на брега на Стикс^[15]. В царството на сенките, без слънце, без светлина…

Колко по-щастливи умират траките, чиито задгробни селения са сред облаците и светлината!

Върху потъмнелите склонове на вълните като разлюлени от земетръс смарагдови хълмове лудуваха с ослепителни отблясъци огнените отражения на слънцето.

Аридей се скри напълно под водата, захапал здраво цевта и спазил повече по усет посоката към набелязания кораб. Под него, в размазаната синева, прорязвана от разноцветните оттенъци на вълните, не се мярваше ни риба, ни медуза. Морските обитатели бяха потънали на спокойствие в дълбините.

Той съгледа насреща си тъмната сянка на корабния корпус и загреба нататък, внимавайки вълната да не го блъсне в него. Ето, улови котвеното въже, изпънато като струна на арфа. И му се стори, че то наистина из-звънтя като струна.

И така, прикрит от надвисналия отгоре му борд, плувецът подаде глава над водата. Огледа се. Беше попаднал точно там, където трябваше. При първия кораб на първия ред. Котвата го придържаше с носа напред, та да пори прииждащите от юг вълни с обкования си в медни плочи таран. Аридей извади ножа. Нишка по нишка започна да стърже въжето. Ето, преряза го до половина! Повече не издържа. При новата вълна то се скъса. Триерата се завъртя мигновено кръгом, обърна нос към сушата към следващата корабна редица, удържана вече само от котвата на кърмата. Резкият тласък прекърши мачтата и тя се срина върху палубата.

Аридей едва свари да отстъпи от профучалия борд, който мина на лакет от него. Така беше загинал и Скилас. Затова Хидна бе довършила сама наченатото от баща й дело и с подвига си бе дала смелост на елините да се преборят с мощния завоевател.

Нощта настъпваше бързо. Моряците запалваха корабните светлини. От дълбините изплаваше черен мрак като сепийна боя. Какви ли ужасии щяха да се надигнат заедно с него?

Аридей стисна зъби. Каквито опасности да го заплашваха, той беше длъжен да завърши делото си. Сянката на Хефестий вдъхваше сили в измореното му тяло. Щяха да му помогнат и нереидите, дъщерите на морския мъдрец Нерей, честните и благородни девойки които подкрепят смелчаците.

Той улови задното котвено въже, замахна с ножа. Подложено на двойно по-голямо опъване, след като предното не бе устояло, то отстъпи по-лесно. И корабът изведнъж се люшна към брега, сякаш го запрати върху вълните страхотна подводна балиста; подскочи с тарана напред, връхлетя върху неподозиращата триера от втората редица. Опасното острие хлътна мигновено в борда й, издъни го и в трюма нахлу водата. Двата счепкани кораба се завъртяха на място, докато се накъсаха и въжетата на таранираната триера, не издържали двойния товар; после полупотънали, разбитите кораби се понесоха към брега, повлякоха и една миопарона, ведно с която се блъснаха върху скалите, където за няколко минути бяха превърнати на купчина дъски и греди, разлюляна върху прибоя.

Аридей не изчака да види края им, а отново, се гмурна. В тъмнината опипом намери въжето на съседния кораб. Насече го с няколко удара, премина към задната котва. Сряза я и без да погледне как освободената триера ще се нахвърли срещу стоящата зад нея редица, загреба към третия кораб. Вече престана да плува под вода. Беше достатъчно тъмно. Подмятан от огромните вълни, едва устояващ на напора им, той хвана въжето му, заудря с ножа. Но го смени бързо със запасния нож, защото този вече бе изхабен. Не дочака да се скъса съвсем, а отскочи до задната котва. Сряза и нейното въже. Заплува към четвъртата.

Тогава разбра, че триерарсите се бяха опомнили. През воя на бурята долитаха откъслечни команди. Ето, през пролезите се проточиха, както таралеж изправя бодлите си, трите реда весла, които загребаха във водата под такта на хортатора^[16] — надзирателя на гребците. После матросите изтеглиха задната котва, притичаха до бака по размятаната палуба и заловиха предната котва. Измъкнаха и нея. В първите мигове изглеждаше, че веслата устояват срещу стихията. Като че ли корабът щеше да поеме напред. Такава беше целта на триерарха^[17] — да го измъкне в открито море. Ала една по-висока вълна го надигна върху гребена си така, че веслата му се размахаха напразно във въздуха и го понесе назад, стовари го с трясък върху скупчената като подплашено стадо армада.

Водолазът премина към петия кораб и след като обезвреди и него, заплува към следващия. Един подир друг. Премалял от умора, едва удържащ се над водата, той нанасяше удар след удар върху опънатите въжета, а в гърдите му напираше тържествуваща радост. Флотата на Лизимах вече бе смазана, превърната в жалка купчина трески, от която опитваха да се измъкнат няколко оцелели триери и миопарони.

Ето още една триера, която не смееше да се откачи от котвите си. Аридей се отправи към нея. Хвана въжето, за махна с ножа. Ала силите му вече бяха изчерпани. Усети, че пред очите му преминават светливи петна, които заслепиха погледа му. Омаломощен, той увисна, заловен с лява ръка за въжето. Може би изгуби съзнание само за миг. Но тоя миг излезе съдбоносен. Придошлата вълна подхвърли кораба настрана, бордът й блъсна главата му.

Аридей се опомни само за кратко, колкото да разбере, че потъва към дъното. И сякаш не потъваше, а политаше нагоре, към някаква светлина, към която го водеше Хефестий.

Хефестий се усмихваше. Отмъстен…