Петър Бобев
Отровният пръстен (4)

Пратеникът до Залмоксис

Троил се досещаше смътно. Подозираше само. Като истински гет и той вярваше в силата на Залмоксис^[1], вярваше в божествените внушения на главния му жрец Залмодегик. Но това, що бе чул със собствените си уши, бе разколебало вярата му. Той сам разпита заловения съгледвач. Сам чу признанията му при вида на нажежените щипци. Призна си елинът, че го изпраща Агатокъл, синът на Лизимах, да предаде на Золтес, братовия син на Залмодегик, че ще го чака в Тиризис^[2] през месец десий, когато пролетта преминава в лятото. Само туй. Но и то беше достатъчно да възбуди подозрението на Троил. Какво можеха да преговарят Золтес и синът на най-опасния враг, поробител на всички траки?

Разколебани бяха напоследък гетите от увъртанията на Лизимах. Едни бяха повярвали в миролюбивите му приказки. И то предимно знатните. Защото им бяха дотегнали войните. При това се надяваха на по-големи облаги от мира, който щеше да им позволи спокойно забогатяване. Убедили се бяха, че търговията с елините ги облагодетелствува повече, отколкото военния грабеж. Че в мир и беднотията е по-послушна, не се буни, копае и оре смирено. А други не вярваха, уверени, че такъв мощен съсед, и тъй ненаситен, рано или късно ще посегне към още непокорените гетски земи. Малцина от знатните се бояха от това. Знаеха го. Елините, ако им се покориш доброволно, ще те оставят пак аристократ. Да му мисли народът, дето ще трябва да носи на гърба си и своите, и чуждите господари.

Ведно с народа се боеше от елините и цар Дромихайт. Защото знаеше, без народа той нямаше да бъде цар, под елинска власт също нямаше да бъде цар. Загубеше ли свободата си гетският народ, щеше да загуби царството си и Дромихайт. Една и съща грижа сплотяваше народ и владетел, една и съща участ. Като него, дори още по-убеден от него, беше Троил, най-младият му военачалник. Белезите по лицето са знак на доблест — тъй твърдят гетите. И ако това е вярно, то Троил трябваше да бъде най-доблестният воин, защото лицето му беше нарязано от следите на безбройните сражения, в които бе участвувал. Затова, макар и твърде млад, се бе очертал като един от най-надеждните пълководци в Гетия. Тачеше го Дромихайт, вслушваше се в съветите му. И може би на него дължеше упоритото си недоверие към уловките, що му подхвърляше често Лизимах. Отдавна се таеше и недоверието между Дромихайт и Залмодегик. Още по-отдавна съществуваше съперничеството между владетелите и главните залмоксови жреци, може би още от първите наследници на Залмоксис, обожествения гетски жрец.

И Дромихайт, и Троил, както повечето свои сънародници, не се съмняваха, че Залмоксис е бог, властител на небето, на земята и на цялата вселена. Вярваха, че хората не умират, а отиват да живеят вечно при него. Не бяха убедени само дали тъкмо Залмодегик е неговият избраник, дали тъкмо той трябва да бъде посредник между царя и Залмоксис. Отдавна подозираха, че върховният жрец върви по свой път, че намеренията му не съвпадат с техните намерения. Виждаха как гледа благосклонно спрямо предложенията на елините, как ги защищава.

Сведенията на заловения шпионин изясниха неясните до днес подозрения. Троил трябваше час по-скоро да се яви при Дромихайт, за да му разкрие всичко, що бе научил, да го предупреди.

Няколко часа той препуска през степта направо, без път и пътека, та да съкрати пътя, да стигне навреме.

Не успя да превари. Когато запотеният му кон връхлетя в тирсиса^[3] — крепостта на Дромихайт, съдбоносното тържество вече бе започнало. В тесния площад, сред високите стени, изградени от неспоени камъни, гъмжеше народът: мъже с кожуси, с широки гащи и лисичи калпаци, жени с диплени сукмани и пъстри забрадки, благородници с разкошни дрехи, но всички — и прости, и знатни — наметнати с шарени тракийски зейри^[4].

Пред олтара беше запазен тесен кръг, отвъд който — войскарите, препасали кривите си махайри^[5], с кръгли щитове пелти през лявото рамо и дълги мечове ромфеи в десните ръце, изблъскваха надире развълнувания народ.

Троил продължи забързан към двореца. Трябваше да завари Дромихайт преди тържеството. После, изправен лице срещу лице със Залмоксис, никой нямаше право да го доближи, нито да му заговори.

Пред двореца, чийто първи етаж беше изграден от камък, а вторият — от дърво, го пресрещна заповедникът на царската охрана.

— Дромихайт замина — докладва той.

Заминал! Троил прехапа устни. Всяко забавяне даваше предимства на враговете.

— Къде?

— При Истър^[6]. Да се срещне с вожда на даките. Снощи пристигна пратеник оттам. За неотложни преговори.

Отдавна ставаше дума даки, гети, мизи, скити да обединят силите си в борбата срещу Лизимах. Това беше, хубаво. Лошото беше, че Дромихайт щеше да преговаря, без да подозира новия ход на врага.

Младият военачалник се върна назад, раздвоен, замислен, незнаещ какво да стори — да изчака ли вожда тук, или да препусне подире му към Истър.

Внезапно при неговото приближаване гълчавата заглъхна, удавена от гръмналата музика. Проехтяха звуците на безброй кимвали, набли^[7], самбики^[8], магадиди^[9] и гайди, насочени от ритъма на мощните тимпани.

Тогава насред площада излезе Залмодегик, облечен в снежнобялото расо на безгрешника, с широко разперени ръце.

По обичая, осветен от вековете, върховният жрец живееше в скрита пещера, неизвестна за обикновените гети. Неколцина по-младши жреци и царят имаха право да го навестяват. И само изрядко, през година — две, за изключително важни събития, по негова воля той се явяваше пред народа, за да извести на всички, а не само на царя волята на Единствения бог.

Музиката изведнъж притихна. И сред настъпилата тишина проехтя гласът му:

— Сторете път на благородния Троил! Нека Троил заеме мястото, което му се полага!

И народът се разстъпи, раздели се на две. През зиналата пролука Троил пристъпи озадачен напред.

Двама слепи свирачи с дванадесетструнни магадиди в ръце приклекнаха от двете им страни. Пръстите им пробегнаха по опънатите струни. Залмодегик в такт с музиката извиси глас, запя проточено, но поривисто:

— Храбри гети, чуйте волята на Залмоксис, най-съвършения от съвършените, вечния и неотменния, който дарява здраве на тялото и на душата, дарява безсмъртие на тези, що вярват в него!

И народът запя в хор:

— Дари ни с безсмъртие, Безсмъртни!

Жрецът изчака да стихне песента.

— Чуйте, гети! Тъй както окото не бива здраво, ако не е здрава главата; както тялото не е здраво, ако душата не е здрава — тъй и отделният човек не е здрав, ако не е здрав целият народ. Затова изпълнявайте божите заповеди, слушайте волята на Залмоксис чрез устата на Залмодегик, та вашите тела някога да възкръснат за новия живот!

И хората — жени, мъже и старци, запяха отново:

— Дари ни с безсмъртие, Безсмъртни!

По знак на един по-нисш жрец музиката отново гръмна, понесе към небето самозабравеното песнопение на народа.

И пак по негов знак отново настъпи тишина. Гласът на жреца я разкъса като гръмотевица:

— Слушайте, гети, волята на Залмоксис!

Той замълча да си поеме дъх, да подсили въздействието на своите сетнешни думи:

— Тая нощ ми се яви Залмоксис. И ми рече: „Иди при народа! Веднага! Защото заплахата не чака. Заплахата се надига от север, кръвожадна и неукротима като придошла река.“

Залмодегик пак замълча. И Троил, и останалите се досещаха за кого загатва. Галатите^[10], отскоро достигнали границите им, действително бяха опасни съседи. Войнствени, неукротими. Галатът никога не пада в плен — или побеждава, или умира.

— Залмоксис повелява — продължи той. — Иска пратеник, от когото да научи въжделенията на гетския народ. Да разбере какво очаква гетският народ. И да му помогне, съветван от пратеника.

Неволно възклицание като сподавена въздишка прошумя над множеството. Твърде често бог взе да иска пратеници. Ала кой би дръзнал да издума гласно мисълта си?

Троил сега беше заел мястото на царя. Вместо него зададе той въпроса:

— Кой ще бъде новият пратеник, посреднико с бога?

А някаква неосъзната тръпка неволно скова гърлото му. Сякаш предусещаше отговора.

Залмодегик протегна по-високо ръце, надигна се на пръсти, сякаш израсна още повече, суров и заплашителен.

— Пред Залмоксис има право да застане само най-достойният. Най-мъдрият. Най-храбрият. Сам Залмоксис ми го посочи.

Стотици разтуптени сърца се преметнаха в гърдите. Защото всеки смята себе си и мъдър, и храбър.

А жрецът изчакваше. Познаваше въздействието на речта си, наслаждаваше се от властта й.

— Троил! — почти извика той накрая. — Залмоксис удостои Троила с нечуваната чест да го посрещне, да получи съвет от него. Има ли някой да оспори мъдростта и смелостта на Троил?

Всички сведоха надолу погледи. Никой не възрази. Първо — защото казаното от жреца беше вярно; второ — защото ако възразеше, не знаеше върху кого ще падне новият избор.

А самият Троил стоеше като сразен от гръм. Чувствуваше го, цялото му същество съзнаваше, убеден беше, че така жрецът се отърваваше от него. Може би вече бе научил за разпита на лизимаховия пратеник. Едва възпираше ръката си да не измъкне махайрата и да не я забие в гърдите на врага си. Ала гетското възпитание, уважението към чувствата на народа сковаваха дивия му нагон за саморазправа. При това познаваше мощта на вярата. Веднъж мизите се бяха разбунтували. И жрецът ги бе заплашил, че ще се качи със стълба при Залмоксис да се оплаче от тях. Бяха се укротили начаса като агънца. Какво щеше да стане, ако всеки вдигнеше бунт срещу обичая, срещу закона на дедите? Защо са първенците? Нали затова — да дават пример как да бъде тачен законът, А не как да бъде нарушаван.

Не се боеше от смъртта Троил. Че какво е всъщност смъртта? Пътуване от един живот — временния, в друг — вечния. Тялото е затвор за душата. Както бе изпълнявал волята на закона и послушно бе отивал от една битка към друга, където го проводеше Дромихайт, тъй щеше да отиде и при Залмоксис.

Само с едно не можеше да се примири — че ще умре, без да е известил царя, без да го е защитил от предателството.

И той вдигна ръка.

— Божествен Лечителю! — жреците на Залмоксис биваха назовавани лечители. — Троил ще се окаже достоен. Ала преди това иска да говори с владетеля. Иска да изслуша неговите думи, за да ги предаде на Онзи, който дарява безсмъртието.

Жрецът поклати глава.

— Залмоксис иска веднага да срещне пратеника. Защото няма време. Заплахата връхлита като хала.

И след кратко замълчаване добави:

— Да не би пък да се е побоял Троил? Ако е така, значи не е достоен за среща с бога. Тогава ще проводим друг.

Хитро бе отклонил удара. Няма по-голям позор за тракиеца от тоя — да го сметнат за страхливец. Ако Троил откажеше да се принесе в жертва, целият народ щеше да го презре като страхливец. А това беше по-страшно от най-страшната смърт.

Той отвърна решително:

— Никой никога не се е съмнявал в смелостта на Троил.

Безропотно се остави да му свържат ръцете. Издебна само да пошепне в ухото на войника Раскопор, докато му стягаше възлите:

— Предай на царя, че Золтес и Агатокъл ще се срещат това лято! Само това. Той ще разбере.

Войникът кимна с глава. Беше му верен.

Жертвеният танц започна веднага. Задумтяха тимпаните, протръбиха еднозвучните рогове. И насред площада изскочиха бойците, облечени в брони, с шлемове на главите, но без оръжие. Те се завъртяха в бясно изстъпление, като размахваха голи ръце, все едно секат невидими врагове, отскачаха пъргаво назад, пак връхлитаха, сближаваха глави, сякаш се наговарят, за да се пръснат отново на всички страни и да подхванат повторно въображаемата жестока битка.

Върховният жрец даде знак да спрат. Играчите се отдръпнаха задъхани. Четирима воина се отправиха към обречения и го последваха, докато той се изкачваше с изпъчени гърди върху дървената скеля, висока три човешки ръста. Троил огледа отгоре притихналото множество. Точно под него застанаха трима бойци с подпрени о земята изправени копия. Тялото на жертвата трябваше да се набие върху остриетата им, за да изпрати душата си при Залмоксис. После, след като богът го приемеше, щеше да има празненства и веселби: надпрепусквания с коне, юмручни боеве, мятане на копие, стрелба с лък. И борба — любимото състезание на траките. А накрая — погребалното пиршество. Щяха да ядат и пият, докато огънят на кладата отнасяше с дима си мъртвия към небето.

Бе претръпнал. Не усещаше страх. Само някаква потискана жал. За светлия ден, за раззеленялата природа, за приятелите. И за Меда. Знаеше. Някога пак щяха да се съберат с нея при Залмоксис. И все пак. Твърде малко бяха живели заедно на тая земя. Много малко се порадваха един на друг.

Сега тя беше в бащиното си село и нямаше да види честта му. Това и за нея щеше да бъде чест. Че бе жена на герой, на божи пратеник…

Тимпаните задумтяха диво, зареваха като глутница зверове роговете, закрещя в изстъпление народът. И четиримата войника, хванали обречения за рамената и краката, го хвърлиха надолу, върху изправените копия. Той усети ужасната, непоносима болка, зърна за миг подалите се от тялото му накрайници на копията и изгуби съзнание…

Когато отвори очи, Троил се видя захвърлен върху бунището отвъд външната стена на тирсиса, изградена от два реда колове, между които бе насипана пръст. Над главата му се бе привела Меда, неговата Меда, наливаше в устата му горчива билкова отвара. Изглежда, тя бе превързала раните с накъсаната му риза, след като ги бе запушила с бяла садина и други лечебни билки.

Троил опита да каже нещо. Ала от устните му не излезе никакъв звук. И отново изгуби съзнание.

Събуди го врява, дрънчене на оръжие. Отвори очи. Меда, разплакана, с паднала от русите й плитки забрадка, се бореше задъхана с двама стражника, които бяха вързали ръцете й и опитваха да я отвлекат назад, към града.

Задавен от гняв, Троил опита да им изкрещи някаква закана, ала и тоя път устните му не промълвиха ни звук.

Като в просъница чу нейните клетви:

— Да ви порази Бендида^[11], дето не оставяте жена да помогне на мъжа си!

…Бендида — женското начало в божествената природа, посредница между хората и Залмоксис. Но сега ни богът, ни богинята щяха да помогнат.

Единият войник я сряза грубо:

— Той не ти е мъж. Не ти е дори сънародник. Не заслужава да се нарече гет. Истински достойният умира отведнъж върху копията. Остави го да пукне като куче с позора си! Защото всеки, който помага на такъв, е проклет и от бога, и от хората.

И може би й наговори още много обиди, ала Троил повече не чу. От напрежение отново изгуби свяст.

Когато пак се събуди, след час ли, след два ли, след дни или седмици, Меда вече я нямаше. Дали само му се бе присънила? Наоколо джавкаха мършави песове, в синьото небе се виеха лешояди. Все него ли чакаха?

Ясно, излязъл бе недостоен да застане пред бога. При падането тялото му се беше изместило малко и копията не бяха успели да го пронижат смъртоносно. Минали бяха отстрани — през плешката, през слабината и бедрото. Изгубил бе само много кръв. Но превръзките на Меда бяха помогнали.

Залмодегик бе постигнал целта си. Тъй като бе нежелан посланик до бога, Троил беше по-безопасен дори отколкото мъртъв. Никой нямаше да послуша думите му. По-добре беше да умре. А все не умираше.

Устните му се бяха напукали от треската. Пиеше му се, поне глътка вода. Да разкваси пламналото гърло. Ала кой да му поднесе тая глътка вода? Меда лежеше някъде затворена, отстранена от него. Троил вече нямаше никого — забравен, изоставен от целия свят. Осъден да лежи на бунището, докато угасне като свещ.

Така, с такива черни мисли, се измъква няколко пъти от мрака, който изпълваше съзнанието му. И всеки път се убеждаваше, че още не му е било писано да умре.

На три крачки от него, като в недостижима далечина, лъщеше локва вода. Вода — каквато и да е! Да я достигне, да накваси устни!

Той опита да се обърне по очи. И успя. Животът се връщаше в тялото му. Полази. Като змия с пречупен гръбнак. Но полази. Един пръст, два пръста, цяла педя. Изглежда приближаваше. Може би десет пъти губи съзнание. Но след всяко свестяване запълзяваше отново. Най-сетне я достигна. Натопи устни в мътната локва. Пи жадно. И заспа. Не загуби свяст, а заспа истински.

И когато се събуди след това, усети нов прилив на сили. Нямаше да умре. Щеше да оживее. Гладът вече заглозгваше стомаха му. А как да го засити?

Да изпълзи назад в града, да проси? Никой нямаше да му поднесе ни трошица. Проклятието на Залмодегик щеше да отблъсне всички — и врагове, и приятели. Напротив, трябваше да бяга от града, да стигне там, където никой не го познава.

А защо ли? Какъв смисъл да оживее — далеч от племето, от Меда, без цел в живота, опозорен?

Въпреки това запълзя. Чувство, по-мощно от отчаянието, подсъзнателно, го раздвижи. След пет-шест крачки усети, че може и да се изправи. Подпрян на един кол, закуцука.

Вървя така дълго. Пада, става и отново тръгва напред. При неговото приближаване копачите по нивите му обръщаха гръб, запушваха си ушите да не чуват молбите му за хляб.

А той все се тътреше напред, сгърчен, уродлив. Но вървеше, не спираше.

Наблизо някакво куче глождеше кора хляб. Троил се приближи до него и без да слуша заканителното изръмжаване, се хвърли върху хляба. Изтръгна го от зъбите му и го заръфа настървено. Слисано, кучето отстъпи настрана и го заразглежда учудено.

Когато изяде кората, тръгна отново на път.

Най-сетне достигна реката. Знаеше, в плитчината се въдеха миди-беззъбки. Колко ги беше ловил с връстниците си като дете. И сега рови дълго, докато успя да намери няколко миди. Счупи ги с камък и ги нагълта сурови. Улови задрямалата до брега водна змия, одра я, изяде и нея сурова. И пак заспа.

На разсъмване забеляза скритата в камъша лодка еднодръвка. Виж, това беше добър знак. Можеше да отплава надалеч. Там, където не би могъл да стигне с ранения си крак.

Той я изтика във водата и се нагласи вътре. Заплава по течението. Не помисли дори, че всеки, който се отдели от рода си, щом попадне сред друго племе, става роб или кървава жертва на чуждите богове. Сега имаше само едно желание, един порив — да отплава някъде, където не го познават, където не са чували за позора му Не от друго, от позора бягаше Троил. И по-добре роб отколкото с такъв позор…