Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
harbinger (2010)

Издание:

Петър Бобев. Отровният пръстен

Издателство „Отечество“, София, 1984

Рецензент: проф. Иван Венедиков

Редактор: Цветан Пешев

Художник: Ани Бобева

Художествен редактор: Борис Бранков

Технически редактор: Георги Нецов

Коректор: Асен Баръмов

 

Издателски номер 903.

Дадена за набор 6. IX. 1983 г.

Подписана за печат 6. I. 1984 г.

Излязла от печат 4. II. 1984 г.

Формат 32/84×108. Тираж 85 115.

Печатни коли 13.

Издателски коли 10,92.

Условно-издателски коли 11,20

Цена 0,75 лв.

ДП „Д. Благоев“, ул. „Н. В. Ракитин“ № 2

История

  1. — Добавяне
  2. — Грешни препратки към бележки (Mandor)

Савроматката

Скил, както плуваше в мътната вода, усети, че краката му досегнаха тинестото дъно. И стъпи в плитчината. Запълзя към сушата по колена и лакти, А щом се измъкна на брега, тутакси се просна безсилен на земята, без да забележи страшната заплаха, която го дебнеше там.

Не видя опънатия лък, не видя насочената към сърцето му дълга стрела. Лежеше неподвижен, безчувствен, като труп.

В същото време по отсрещния бряг препускаха сред облак прах изиграните с бягството му преследвачи. Не можеха да се примирят; не смееха да се върнат назад с празни ръце. Не искаха да заемат неговото място в гробницата на Савмак. И ето, наскачаха от конете, извлякоха скритата лодка от обраслия с ракита увраг, вкараха я във водата и влязоха в нея. Загребаха припряно, като се взираха боязливо към Савроматския бряг.

Скил не ги видя. Лежеше безчувствен, проснат по очи върху напуканата крайречна тиня.

Може би само това, тая, смъртна неподвижност му спаси живота. Насочената към гърдите му стрела се наведе надолу, лъкът бавно отпусна тетивата си. Иззад храста, където бе стояла досега в засада, излезе стройна девойка, предпазила гърдите си с броня от кожа на тур[1], с бронзов шлем на главата и къс нож акинак[2] в ръка. Тя пристъпи дебнешком към чужденеца. Загледа го. И прибра ножа си. Нямаше сили да удари мъртвец. За нея то беше срамно. Само победа над жив враг донася слава на савроматката[3], само тя й дава право да се завърне гордо в рода, да си избере съпруг, да се омъжи. И да заживее като всички други — да има деца, внуци, зетьове; да ги ръководи и напътствува, докато има сила и разум. А досега все не успяваше да постигне тая почест, все не й се бе случвало да срещне враг, когото да срази, чийто скалп да отнесе в рода, за да го положи пред майката — господарка, от която да получи благословията й за брачен живот. Само два пъти съдбата й бе предложила избор, ала за беда и двата пъти тя не бе успяла да го използува. Все нещо бе попречвало: ту скъсана тетива, ту нездраво закрепено перо на стрелата. Така се бе оправдавала пред майките — старейшинки. А в себе си знаеше — имаше в нея нещо, някаква мекост, срамна жалостивост, която не й позволяваше да убие човек. Нейните връстнички бяха изпълнили отдавна дълга си пред племето и живееха в шатрите си, окръжени с рояци дечурлига. Единствена тя все още обхождаше граничните пущинаци с девойките, търсейки щастието си.

Тя стоеше неподвижна, загледана в отпуснатата глава на непознатия. И в очите й неволно се прокрадваше странен израз — на съжаление, на възхита. Възхита от смелите, мъжествени черти на това лице. И жал — че бе мъртво. Че не можеше да украси със скалпа му своята шатра…

Жалеха я и истинската й майка, жалеха я и другите майки — старейшинки, затова я изпращаха по най-опасните места — дано й се усмихне щастието, дано придобие своя сватбен чеиз. Много момци я харесваха, с радост биха влезли в нейния дом като женихи, ала не смееха да изкажат това, нямаха право. Позор е да поискаш жена, която не е изпълнила оброка си. Ей тъй неволно се бе примирила — приела бе, че цял живот ще остане мома, че цял живот ще бъде воин. И престана дори да поглежда момците.

А сега? Тя трепна. Усети нещо, което до днес не бе усещала. Дръзка мисъл проряза съзнанието й. Дръзка, светотатствена. Неволно й се прииска да притисне тая мъжка глава към гърдите си. Макар и мъртва…

Ала не. Не беше мъртва. Устните й се размърдаха, отрониха тих стон. И девойката не устоя. Поддала се на някакъв неосъзнат порив, на внезапно разбудена женственост, тя положи лъка до себе си и коленичи. Опита се да измъкне стрелата от гърба на скита. Не успя. А знаеше — скитите правят върховете с подвити зъбчета, които при всяко дръпване се впиват по-дълбоко в раната, държат, не пускат.

Тя беше жена, но и воин. Извади ножа си и резна решително раната, разшири я. После с рязък замах изтръгна стрелата. Откъсна гъба пърхутка, та поръси с праха й цъфналата рана и я превърза с къс от ризата му.

Тогава дочу далечни провиквания и конски тропот. Реши се изведнъж. Грабна ранения под мишниците и го намъкна в издълбания под земята окоп, откъдето преди това бе дебнала чуждоземеца.

И се притаи до него. Сега й оставаше само да чака. Ако стрелата беше отровна, никой нямаше да го спаси — след като бе стояла толкова време забита в тялото му. Ако не беше — все имаше някаква надежда.

Навън глъчката се усилваше. Девойката надзърна предпазливо. И видя. Другарките й, разиграли буйните си коне и размахали тънките си мечове, връхлитаха яростно срещу стъпилите на брега сколоти, които се защищаваха ожесточено, ала численото надмощие беше към страната на амазонките. Един след друг мъжете падаха сразени на земята, докато останаха само двамина, които ужасени напуснаха бойното поле и се хвърлиха назад сред разпенената река. Водата ги повлече надолу по течението.

Савроматките се спуснаха подире им покрай брега, но когато ги изгубиха от поглед, свърнаха назад.

Видяла ги как свалят скалповете на убитите и ги окачват по юздечките си, девойката стисна устни. От благодарност — че бяха спасили момъка. И със завист — че те бяха постигнали това, което тя години поред все не можеше да постигне.

Не след дълго Скил отвори очи. Савроматката допря до устните му коженото си мехче с кумис. Раненият отпи няколко глътки. И се усмихна доволно. После отново изгуби съзнание.

Навън се стъмни. Мрак затисна света. А девойката не мръдваше, подпряла на ръката си главата му, замаяна от неговата топла близост, заслушана в неравното му дишане.

Ей така изтече нощта. Най-сетне през тесния отвор на окопа бавно се просмука дрезгавината на изгрева. Развидели се. Запя чучулига. Зажужаха пчели.

Скил се събуди. Бледнината му се бе разсеяла. Ясно, за щастие стрелата не е била отровна.

— Коя си ти? — запита той след дългото мълчание.

— Амага.

— Ще ме убиеш ли, Амага? — пак запита Скил.

— Няма! — девойката склони тъжно глава. — Амага и тоя път не ще отнесе скалп на враг. И тоя път Амага ще остане стара мома.

Нямаха време за по-дълъг разговор. От далечината отново се зачу хорската глъчка, конското цвилене. Амага надникна предпазливо. И се дръпна начаса.

— Мен търсят! — пошепна тя разтревожена. — Намерят ли ме, зло ще те слети.

Той опита да се привдигне, ала не успя. Падна по гръб.

— Тихо! — прошепна Амага. — Да не чуят! Те не прощават.

Не размисля дълго.

— Бързо! Към реката!

Подхвана го през кръста и го повлече навън. Скил едва се удържаше върху отмалелите си крака.

Девойката изтика във водата лодката на сколотите и го намести вътре. Конският тропот се усилваше.

— Да те пази Аргимпаса[4]! — провикна се тя подире му. — И помни Амага!

Водата подхвана лодката, повлече я по течението. Скил се отпусна отмалял върху дървената й основа. Отпусна се, остави се и той под закрилата на Аргимпаса, богинята на любовта.

Когато се опомни и погледна, вече се смрачаваше. Нажеженото слънчево кълбо потъваше в розовата утайка над кръгозора, а огнената му пътека искреше върху разлюляната повърхност на залива, в който се вливаше като мътно море Танаис[5].

Скил посегна да се надигне, заловен с две ръце за борда. Погледна. И видя на по-малко от хвърлей на стрела плаващата насреща му триера.

Попадналият сколот при явана — голокраките става роб. Туй знаеше Скил. А не искаше да бъде роб. Наситил се бе на досегашното си полуробско съществуване. Затова посегна да хване веслата, за да се отклони, ако може, да избяга.

Не успя. Корабът го настигна. Няколко сариси[6] се протегнаха и вцепиха борда на лодката. Придърпаха я към дървения корпус под вдигнатите весла. Измъкнаха го навън, откараха го на горната палуба и го изправиха пред триерарха[7] — капитана.

Той го оглежда дълго, опипва с поглед здравото му тяло, мускулестите му ръце и плещи, яките крака, волевото лице.

И накрая му заговори по сколотски:

— Имал си щастие. Ако беше попаднал при друг, направо щеше да те продаде. Аз съм също сколот, войник на базилевса Лизимах. Предлагам ти избор: или да станеш и ти войник като мен, или да те прикова долу на греблата. Избирай!

Нямаше място за избор.

— Войник! — почти извика Скил.

Бележки

[1] тур — изчезнал вид диво говедо.

[2] акинак — тракийска кама.

[3] савромати — сродно на скитите племе, характеризиращо се с матриархат.

[4] Аргимпаса — скитска богиня на плодородието и майчинството.

[5] Танаис — р. Дон.

[6] сариса — дълго копие с кука.

[7] триерарх — капитан на триера.