Петър Бобев
Отровният пръстен (6)

Откраднатият ритон

Агар все още не можеше да си даде сметка как се озова в Тиризис^[1]. Всичко стана така бързо, лудешки, сякаш някаква вихрушка го пое върху невидимите си криле и го запокити тук, сред тоя чужд град, сред тия още по-чужди хора.

Защо не се отказа още там от това, що си бе наумил, тъй както го убеждаваше Скил, преди да избяга от слугите на Савмак? Защо забрави, че сколотът бива уважаван за доблестта, а не за богатството му? Че за сколота броят на вражите скалпове по юздата струва повече от купища злато?

Скил му беше побратим. Бяха пили от слятата си кръв, размесена в кумис, в която преди това бяха потопили меч, секира, копие и стрела — символи на вечна вярност. А побратимът няма друга мисъл освен твоята, друга грижа — освен твоята. Тогава Агар би трябвало да избяга с него, да сподели участта му, както повелява законът. А той не постъпи по закона. Изостави го. Заради съкровището. Отрано беше научил силата на златото. От времето, когато като каруцар пътуваше с търговеца Марсагет до Понтийските градове — да превозват нататък жито, кожи, восък, злато и роби. А на север бе достигнал дори до страната на суровите хуни, за да разменя с тях скъпи животински кожи срещу вино и мечове; срещал се бе с мълчаливите китайски търговци, които пренасяха с многочислените си кервани блестящи тъкани, бяла рисувана керамика и благовония. Какво ли не бе видял в краткия си, но разнообразен живот? Малко наслади има сколотът в родината си. Само труд и лишения. Най-голямата му радост са бойните подвизи. А за боен подвиг се залага главата — или твоята, или вражата. Много е скъпа цената на тая радост. Обича сколотът и да пие, ала Сколотия^[2] не ражда грозде. Скъпо е виното в Сколотия. Затова тъй му бе допаднал животът в елинските градове. Там имаше всичко: вино, колкото щеш — да се удавиш във вино; ястия, каквито не си сънувал — да ядеш, да не се наситиш. И риба, и свински пражоли, които се топят в устата. А сколотите не отглеждат свине, защото свинете не понасят чергарския им живот. И жени, всякакви жени, от всички страни на света: персийки, гъркини, финикийки, юдейки, тракийки, та дори и тъмнокожи либийки. Усмихнати, пленителни, замайващи погледа.

Ала всички тия радости се плащаха. Само със злато. Имаш ли повече филипики, повече александрийки, — каквито и да са златни и сребърни монети, можеш да се наслаждаваш, докато си жив. Не беше нужна ни смелост, ни сила. Златото беше амулетът, който даряваше успех във всичко. Тук то имаше повече сила от Папай^[3] — Гръмовержеца, от Табити — богинята на семейното огнище, от Аргимпаса^[4] — богинята на плодородието и любовта. Не като в Сколотия, не и като в Гетия, където за размяна служеше не златото, а — всекиму нужните бронзови остриета на стрелите.

Зажадня за тия радости Агар, дотегна му да надзърта крадешком през открехнатите врати на пивниците и домовете на щастието. Тъй неусетно закопня за злато. А къде другаде можеше да го получи, ако не в Хери^[5], из царските гробници? Така разказват преданията. Цели купища лежат заровени в могилите. Един такъв куп, дори част от него, поне толкова, колкото има сила да изнесе човек, можеше да осигури щастието на Агар.

Най-сетне се реши. И когато Скил изчезна — избяга ли или го заклаха савроматите^[6] — Агар потегли към Хери, Царското гробище. Пътуваше през нощта, а денем се криеше като звяр из шубраците. Десет дни прокопава могилата. Завря се като къртица в сърцевината й. Безброй кошове с пръст изтътрузи навън. Оставаше му съвсем малко — вече прокънтяваше на кухо изтънелият земен слой, когато дочу хорските гласове. Измъкна се гузно навън, погледна. Бяха двамина. Затова може би се поколебаха. Не допускаха, че в дупката ще има само един копач. Препуснаха назад. Но Агар знаеше. Отиваха да доведат другарите си, та да заловят престъпниците, поругали светостта на гроба.

Агар не се двоуми. Нямаше да му простят. Законът наказваше жестоко осквернителите. Иначе не би останало погребение неограбено. Защото всяка могила криеше в утробата си цяло съкровище. Всеки сколотски цар гледа да отмъкне със себе си на оня свят колкото може повече злато, та да му се намира под ръка и там. Когото заловят, че копае, принасят го тутакси в жертва на боговете пред олтара на войнишкия бог Акинак^[7] — пред високата купа смет с изправения на върха й меч. Две жрици поднасят на енарея — женоподобния жрец — чаша и каменен нож със златна ръкохватка. И жрецът заколва вързания осквернител като агне, а кръвта му събира в чашата.

Ей от това се боеше Агар. Жадуваше за злато, за да живее с него; не да умре заради него. Колкото и да изглеждаше заслепен от алчност, успя да прецени. Тоя път нямаше да му се размине. Затова се измъкна бързо! навън, възседна коня и препусна на юг. Отърва главата, запази кръвта си. Още при първия идол, който срещна на пътя, изсипа шепа ечемик в каменната му чаша за благодарност, че боговете и тоя път го бяха запазили. Добре, че се бе досетил навреме да сложи под попоната на коня няколко къса конско месо, което вече се бе изсушило добре и осолило от потта му, превърнало се бе в пастърма, та ставаше за ядене. Още по-добре, че при скитанията с Марсагет бе запомнил пътя, бе запомнил и приятелите му, бе завързал и той приятелства. И с помощта на тия приятели достигна Олвия^[8] — Щастливия град. Нямаше друг избор. Стана елински наемник. Таксиархът^[9] — началникът му, дори не го запита владее ли оръжието. Всеки сколот е роден войник. Нахлупиха му медния шлем, тикнаха меча и щита в ръцете му и го натовариха на кораба, за да го от карат в Тиризис.

Не е лек животът на наемника, никак не е лек. Учения и дежурства — от сутрин до вечер, та и през нощта. Сколотите се бият — всеки както умее, не познават думата „дисциплина“. Стига им личната храброст. При елините най-важна е дисциплината — всеки във фалангата^[10] върши само това, що му заповяда началникът. То беше най-трудното за Агар — да изпълнява чуждата воля. Но и с него свикна. Нали насреща получаваше всяка седмица по един ден и една нощ отпуск. И златни монети, с които можеше да плати на кръчмаря пред крепостната стена изпитото вино?

Лошото дойде, когато опита заровете. Отначало му вървеше, лудо му вървеше. Заради спечелените пари момичетата не се отделяха от него. Ала напоследък взе да губи. Елините имат богиня на щастието — Тихе^[11]. Сколотите нямат. Изглежда, елинската Тихе се бе намесила да му се подиграе. От комара не му оставаха пари ни за вино, ни за забавления. Пък и задлъжня. Кръчмарят се оплака на войнишкия ковчежник и той престана да му плаща заплатата. Даваше я направо за покритие на дълга.

Ей това беше лошото сега. И за него си мислеше часовоят Агар, подпрян на копието върху стената, що се извисяваше на четиридесет човешки боя над морето — загледан в прииждащите откъм обкръжилия го отвред кръгозор вълни. Те пъплеха бавно, величествено и неудържимо насам като изумрудена степ през пролетта, разлюляна от южняка, и се блъскаха с бели взривове в безредно натръшканите пред носа каменни блокове. Точно под него се синееше в кристален блясък плитко заливче, оградено от щръкналите през пясъчното дъно нащърбени подводни скали. То привличаше сега погледа му, поощряваше дръзката мисъл, зародила се в главата му при вида на златния ритон за виноприношения, забравен сякаш, оставен нарочно да го изкушава върху мраморния жертвеник отсреща в храма на Дионис. Този ритон, претопен в буца злато, можеше да разплати всичките му задължения. И пак да му остане.

Знаеше, че е опасно. Елините също не прощават, наказват жестоко светотатството. Затова се колебаеше, въртеше се неспокойно, премисляше.

Но когато видя, че сляпата жрица излезе от храма и пое към агората, потраквайки с жезъла си, всяко колебание у него изчезна. Без да си признае, страх го бе от нея. За него, сколота, предсказателка и вещица беше все едно.

А златната чаша, огряна от слънчевия сноп през отвора на тавана, блестеше сред окръжаващия я полумрак в меки, слънчеви сияния. Мамеше го с непреодолима сила.

И той не устоя. Огледа боязливо улицата. Изглеждаше безлюдна. Само един сляп рапсод — бродещ певец, дремеше до гномона. А в съседната уличка се бяха струпали в шумна купчина двадесетина момчета. Наблюдаваха разпалено бой между петли. Досмеша му на Агар, като ги сравняваше със сколотските момчета. С петльови боеве елините целяха да възпитат у децата си дързост и суровост. А сколотите вместо други играчки, даваха на своите деца истински човешки черепи.

Агар пристъпи към каменната стъбла, по която се слизаше от стената. Но се дръпна бързо. По улицата премина със ситни крачки полугол роб, закрепил на рамо кобилица с две амфори вода.

Воинът неволно посегна към голямата обеца на ухото си. Тя не беше от тия накити, що носят елинките — само за красота. Неговата обеца, украсена с животински образи, всъщност представляваше амулет, предназначен да предпазва от лоши очи, от магии и всякакви други злини. А изобразената пантера трябваше да му внушава дързост.

И той доби тая дързост. С два скока премина стълбата и влезе в храма. В първия миг изтръпна. Напреде: му, свит в подножието на олтара, дремеше едър смок. Змията е страж на храма. Никой не би посмял да влезе вътре, щом като я види. Ала за Агар тя беше една безобидна гадина.

Той мушна ритона под наметката си. Пак на два скока изкачи стената, озърна се и като не видя нищо подозрително, го запрати с все сила в бездната. След няколко мига плячката му, попаднала в кристалното вирче, потъна към дъното и легна спокойно там.

Той въздъхна облекчено. Сега, и да се усъмнеха й него, щяха да го оправдаят, щом не намерят откраднатото. Сянката на гномона вече наближаваше делението, на което свършваше постът му. И имаше право да върши каквото си ще до утре.

Ето, смяната се зададе с тежка стъпка. Разводящият го освободи от поста и остави на негово място новия часовой. После го поведе към казармата. Там Агар сложи оръжието и снаряжението си и излезе в обикновено войнишко облекло — с кожени дрехи и кожена шапка, само с къс меч в пояса. С едно все още не можеше да свикне — с голите колене. Не само за щото му беше студено. Повече от срам. Сколотите не са свикнали да излагат на показ голите си нозе.

Всички знаеха, че както обикновено, ще се опъти към кръчмата. Тоя път той я прескочи, хвана страничната пътечка, издълбана в скалистата стена, която го отведе надолу до морския бряг. От камък на камък, обливан от солените пръски, достигна заливчето. Водата беше кристално прозрачна, но тук, до самата й повърхност, разлюляна неспокойно от вълните, дъното не можеше да се види. Трябваше да търси ритона под водата.

Той съблече бързо дрехите си и скочи. Лятото беше още далеч. И студът скова тялото му. Стори му се, че сърцето му ще се пръсне от напрежение. Ала не се върна. Не бе почнал, за да спира насред път. Загреба надолу. И на дълбочина не повече от два-три човешки ръста достигна пясъчното дъно. Пред очите му прелитаха подплашени риби — като размазани сенки. Подобни на неясни сенки лежаха миди и камъни, обкичени с водорасли. Само ритонът не се виждаше. Плувецът се носеше над самото дъно, оглеждаше, опипваше трескаво наред. Въздухът му беше вече на привършване, когато успя да намери това, което търсеше. С рязък замах отскочи към повърхността, вдъхна шумно.

И зърна на няколко разкрача от себе си рибарската лодка. Мигновено пусна ритона. Предпочете да го загуби, отколкото да го видят у него.

Рибарят подвикна шеговито:

— Ей, скит! Ти спиш ли зимен сън?

Още гузен, Агар не отвърна. Поощрен от мълчанието му, рибарят додаде:

— Вярно ли е, че вие, скитите, доите като крави кобилите, а яздите като коне говедата?

Агар все не можеше да проумее какво чудно има в това — всеки народ си има свои обичаи. Защо само елинските да са хубави?

— Вярно е! — изръмжа той. — Но вярно е и друго. Че пием вино от черепите на елините. И от твоя череп става чудесна чаша.

Лодкарят натисна веслата и отмина, неразбрал на шега или наистина говори варваринът. Тогава пък по скалите полазиха орляк дечурлига. Трябваше и от тях да се крие Агар. Затова се гмурна отново, решил тоя път да притули плячката си в някоя ниша по скалистия бряг. Хванал ритона, той зашари покрай отвесната стена.

Отначало не разбра точно какво е това. В искрящата синева забеляза, че скалата се спуска отвесно надолу като каменна завеса. Той се шмугна под нея. Чак тогава видя зиналия отвор. Любопитството му надделя. Пък и не само от любопитство. Нали диреше скривалище? Заплува в черния тунел. И изведнъж главата му се подаде над повърхността. Беше попаднал в някаква пещера. От пет-шест пролуки в скалната стена струеше бледа светлина, при която едва се забелязваха размазаните в мрака очертания на неравния свод и плоския под на височина две стъпки над водата. Точно насреща му лежеше оголен скелет на морска мечка^[12]. Изглежда, тук е било убежище на морските мечки.

Смаян, Агар се изкатери на сушата. Обиколи пещерата, опипа стените й. Нищо, никакъв друг изход освен тоя, през който бе проникнал. През пукнатините, от които се процеждаше светлината, не можеше да мине дори мишка.

Той намери една ниша в стената и там скъта плячката си. Щеше да я вземе друг път, когато наоколо не се мяркат хора. И нямаше да издаде никому откритието си.

Той се гмурна обратно и изплува на брега. Децата, без да го забележат, продължаваха гонитбата си по камъните.

Неподозиращ, че още някой може да го е видял, Агар се облече и пое към града. Но още при Главната порта го пресрещна таксиархът.

— Бегом при базилевса! — заповяда му той.

С премаляло сърце Агар изтича към двореца. Охраната го пусна вътре, без да пита. Главният соматофилакт^[13] го поведе през тесния двор, та го отведе навръх дворцовата кула, където ги очакваше самият Лизимах.

Скитът поздрави по войнишки. Без звук, без движение.

Базилевсът го изгледа под вежди.

— Видях колко време стоя на дъното!

Нещастникът пребледня. Коленете му се разтрепераха. Вече беше готов да се хвърли в нозете му, за да проси милост, когато базилевсът запита:

— Колко можеш да останеш под вода?

Знаеше, един водолаз, който издържа толкова дълго, колкото тоя скит, няма цена. Той може да върши чудеса в една морска битка. А Лизимах мечтаеше и за морски битки. Който владее моретата, владее и земите.

— Аз… — заекна наемникът… — Аз не знам… Не знам…

Лизимах тръгна надолу.

— Ще идем на брега! Да проверя издържливостта ти.

Агар разбра. Не можеше да го излъже. А ако недай боже се досетеше, че го лъже, базилевсът щеше да го убие. Не си поплюваше. Ще не ще, Агар трябваше да признае. Да отърве главата.

— То не е каквото мислиш, базилевсе — измънка той. — Аз… Намерих една пещера… В пещерата бях…

Това каза. За ритона нямаше да спомене. Ритонът беше скрит добре в нишата.

Безизразното лице на Лизимах просветна в едва сдържано любопитство.

— Каква пещера?

— Дълга двадесетина крачки. Широка още толкова. Висока десетина.

— Вход? Изход?

— Само от водата. Един тунел под водата. Отгоре не може.

Лизимах видимо се бе развълнувал. Цял живот бе търсил истинско скривалище. Недосегаемо. Да скъта златото си. За да не го достигне никой. И Сарди^[14] имаше дълбоки подземия, и Пергам^[15]. Ала известни на всички. И на Селевк, и на другите…

— Казал ли си това някому?

— Никому! — отвърна скитът, без да подозира, че с това подписва смъртната си присъда.

Лизимах плесна с ръце. Дошлият ефеб^[16] се изпъна покорно пред него. Базилевсът му пошепна заповедта си в ухото.

И в следващата минута двама глухонеми пазачи се метнаха ненадейно върху Агар, овързаха го и го повлякоха към подземието, за да го хвърлят в най-дълбоката килия. Сам, без другар. Без връзка с никого другиго освен с тях. За да не издаде никому тайната си, която вече не беше само негова.

Такава участ му бе отредил Лизимах. Щеше да го държи затворен, докато докараше част от съкровищата си. Скитът щеше да покаже пещерата и после да умре. За да умре с него и тайната.

А Тиризис, скрил богатствата на владенията си, щеше да получи и новото си име — Лизимахия.