Петър Бобев
Отровният пръстен (14)

Сънят на базилевса

Орития вече не се съмняваше, че Меда ще оживее. Дишането и се бе изравнило, събудил се бе отново пулсът на сърцето, устните й бяха изгубили мъртвешката си синина. Може би след ден, след два нещастницата щеше да дойде в съзнание. Но какво можеше да й каже тогава Орития; как да й разкрие ужасната вест, научена от върналия се с базилевса роб — че мъжът й е убит? Как щеше да понесе неговата смърт нещастницата, която се бе пожертвувала за него?

А беше длъжна да й го каже. Дори най-жестоката истина е по-добра от съмнението. Трябваше да знае Меда, че Троил бе загинал, защото бе отказал да поведе враговете срещу родината си. И че тя беше длъжна да отмъсти на Лизимах — първо за себе си. Да отмъсти и заради Орития, заради всички траки…

Меда вече нямаше смисъл в живота. Жрицата беше уверена в това. Жена с такава любов, годна на такава саможертва, не може да надживее любимия. Загива. А защо да загине мърцина? Защо?

Дори когато разумът е угаснал, когато спи и бездействува, подсъзнанието бодърствува, попива света. Орития го знаеше. Беше убедена, че всичко, което й кажеше сега, Меда щеше да запечата в тайнствените подземия на душата си. И това неосъзнато знание щеше да насочва постъпките й в бъдеще, след като се свестеше.

— Меда, слушаш ли ме? — пошепна й жрицата толкова тихо, че никой друг не би я чул. — Троил е мъртъв. Лизимах го уби. Отмъсти на Лизимах! Иди при Лизимах! И го отведи там, откъдето няма да се върне! Отмъсти за Троил!

Болната лежеше все тъй безчувствена и неподвижна. Ала Сляпата беше сигурна. Чула я бе, щеше да я послуша, когато му дойде времето.

Заплела беше още една бримка от мрежата, която щеше да омотае Лизимаха. Отмъщението й трябваше да го стигне. И щеше да го стигне — все някоя пусната от нея стрела щеше да го умери.

Тя знаеше още нещо. Може би след час, може би след два Лизимах щеше да дойде тук. Затова беше напуснал стана си при Истър — да се съветва с нея, да я пита за някакъв зловещ сън, който бе сънувал. Дори само това даваше надежда. По-рано Лизимах не сънуваше лоши сънища, по-рано отричаше ясновидци и предсказатели. А сега без ничия подкана бе решил да я подири. Отровата действуваше. И с Александра стана така — и той се огради с гадатели; и нищо не начеваше без тях.

Ако имаше сила, Орития би забила акинака^[1] си в гърдите му. Ала нямаше. И може би по-добре. Защото сега разполагаше с друга сила, с която можеше да го уязви по-жестоко.

Преди да дойде базилевсът, в храма влезе Аридей, като се озърташе да не го види някой.

— Орития! — обади й се той тихо.

И тя го позна по гласа. Не бе идвал друг път при нея. Но го бе слушала, когато плачеше и проклинаше хора и базилевси и богове при вида на прикования си към родната къща син. И не бе забравила гласа му.

— Аридее! — обади се тя от подземието. — Ида.

После бавно, с треперещи старчески нозе се изкачи горе, зад олтара.

— Кажи, какво искаш от мен?

Нещастният баща коленичи.

— Орития, ти знаеш всичко. Знаеш и моята мъка. Питай боговете! Ще ми помогнат ли, ще дадат ли покой на сърцето ми? Чакам твоето пророчество, пречиста.

Орития замълча. И в настъпилата тишина се чу ревът на морето. Вятърът още не се бе появил, ала вълните от заранта връхлитаха бясно в подножието на Тиризис^[2]. И тътенът им нарастваше непрестанно като надигащо се земетресение, което в следния миг щеше да погребе в съсипиите си целия град Тиризис с обитателите му, с всичките им грижи и радости.

Жрицата заобиколи опипом жертвеника и се изправи пред него — дребна и мършава, сякаш само облечени в съсухрена кожа кости, с бели невиждащи очи в хлътналите им орбити, но с такова изражение върху изпитото й лице, че внушаваше трепет — уважение и боязън.

— Аридее! — рече тя. — Ти търсиш оракул. Ала сега аз ще говоря с тебе не като оракул, а като друг човек, който също така мрази до смърт Лизимах. Той след малко ще дойде тук. Бих могла да те скрия зад жертвеника, да ти дам нож.

Очите му светнаха.

— Дай го!

— Ала не! — спря го Орития. — Варди се тиранинът. Ще те хванат. Ще загинеш и ти.

Мисълта й бе хрумнала сега, докато слушаше воя на морето. Всички тиризийци плуват като риби. На времето си Аридей бил най-добрият боен гмурец. Оставал под вода по-дълго, отколкото издържат дори морските мечки^[3]. А сега в Западния залив бе пристигнала флотата на Лизимах. Начело с наварха^[4] Исократ. Никой не го казваше, всички се досещаха за какво се бе събрала тук тая армада. И то по времето, когато Лизимах готвеше удара си срещу Дромихайт. Навлязла през морето по Истър^[5], по Тирас^[6] или по коя да е друга река, тя би могла да удари в гръб гетите, щом се счепкат с Лизимаховите фаланги.

А тъкмо това не биваше да допусне Орития. Сега тя вече не отмъщаваше само за себе си. Когато искаше да удари Лизимаха, целеше да удари цялата му държава. Защото, ако загинеше само той, Агатокъл, който беше не само смел като баща си, но и по-умен от него, щеше да застане на неговото място, щеше да укрепи поробителското царство. Трябваше да бъде уязвена войската на Лизимах, за да бъде уязвена и държавата му. Орития беше длъжна да се разплаща не само заради себе си. Днес се разплащаше за всички траки.

Тя запита шепнешком:

— Помниш ли Скилас и Хидна^[7]?

— Че кой може да ги забрави! — отвърна Аридей.

Известен беше на всички подвигът на тракиеца Скилас и дъщеря му Хидна, които при Артемизиум прерязали котвените въжета на Ксерксовите кораби и бурята ги разбила в скалите малко преди Саламинската битка. И тъй спасили Елада.

Орития простря напред костеливите си ръце.

— Чуй ме, Аридее! Базилевсът не е само личността Лизимах — това е цялото му царство, това е армията му, това е флотата, която го крепи. Флотата — това пък са ръцете му. Прострени да грабят. Отсечи ги! Боговете сами ти дават сгода да сториш това. Възползувай се от благоволението на боговете! Отмъсти за Хефестий! Обезсмърти се като Скилас в борбата с тиранията!

Аридей премисляше трескаво. Явно, думите й бяха попаднали на място. Всичко, което казваше тя, изглеждаше вярно. Не беше виновен само Лизимах. Виновно беше Лизимаховото царство, което крепеше олигархията. Ако загинеше то, щеше да възтържествува демосът^[8] — народът. А Хефестий даде живота си заради тоя народ, заради демокрацията.

Аридей вирна глава.

— Ще те послушам, Орития!

Поклони се и излезе решително навън, остави я все така, с прострени напред като заклинащи, сочещи пътя ръце.

Сляпата приседна бавно върху пиедестала на жертвеника. Оброни глава, замислена. Отдавна не се бе замисляла. Само преследваше целта си. Бързаше. Защото вече нямаше време. Никой не знаеше кога ще хрумне на Атропа^[9] — орисницата да среже нишката на живота й; и делото й, и отмъщението й да останат неосъществени.

Клетият баща! Една отрепка. Нека осмисли съществованието си. Нека стане нещо! Със своя подвиг, а тя беше сигурна, че ще го извърши, да се обезсмърти. Заради себе си Аридей не беше способен на подвиг. Само заради сина си — да обезсмърти и сина си, който бе загинал ей тъй напразно.

Колко непознато, пълно с противоречия е човешкото същество! Нищожество и величие, облечени в едно слабо тяло. Когато се срива някаква проста канара, се разтърсва светът. Когато умира човек, може никой да не го забележи. Платон беше казал: „Човекът е двуного и безперно същество“. Диоген посочил един оскубан петел: „Ето човекът на Платон!“ Кой беше прав? Дионис, още като дете, бил изяден от титаните. Така разправя митът. И Зевс, баща му, ги изгорил с гръмотевицата си. От пепелта им се зародили хората. Затова у всички тях се борят двете начала: зверското от титаните, божественото — от Дионис. Кое начало ще надделее у Аридей: зверският страх или божествената храброст?

Тъй я завари царският ефеб^[10], който дойде да предупреди за идването на Лизимах.

Орития се прибра в подземието да се приготви. Вълнуваше се, сърцето й блъскаше в гърдите. Този, който бе убил радостта в живота й, който й бе отнел светлината, идваше при нея като просител, без да подозира дори от кого чака съвет и напътствие. Щеше ли да устои тя, щеше ли да овладее докрай омразата си, без да я издаде, без да я разкрие пред тогова, когото бе решила да унищожи.

Тя изпи няколко глътки от отвара на котешко биле. Трябваше да се успокои, да укроти треперенето на цялото си тяло, да се представи на врага си такава, каквато подобава — безстрастна и безучастна проводница на божествената воля. Зашепна молитви към Дионис, към сина му Орфей, към майката на Орфей — музата Калиопа Сладкогласната. Към деветте музи и майка им Мнемозина. Все тракийски божества, присвоени от гърците.

Тогава чу тропота на телохранителите, които претърсваха храма. Добре, че не позволи на Аридея да се скрие някъде. Щяха да го намерят, щяха да го съсекат на място.

После всичко утихна. Няколко тежки стъпки спряха пред жертвеника. Лизимах бе дошъл. Ето, вече принасяше жертвата. Тя долови и забързаните стъпки на жреца. Идваше и нейният ред.

Без да изчака повикването, прорицателката се заизкачва по стръмната стълба. По навик, безшумно като сянка, застана на мястото си.

Сама се учуди на овладения глас.

— Кажи, Лизимахе, какво мъчи душата ти?

Чу тежкото му дишане. Нямаше нужда от очи, за да разбере, че отмъщението й се сбъдваше; че отровата на пръстена вече действуваше. Представяше си го как изглежда — пребледнял, с трескав поглед, с разтреперани пръсти, изгубил досегашната си увереност. Външно все същият Лизимах, а вътрешно — съвсем друг.

— Видях лош сън — изпъшка базилевсът.

И млъкна.

Орития го изчака търпеливо. И тъй като той не продължи, сама го попита:

— Какъв сън?

— Аз… — трепна той. — Какво исках наистина?

Тя едва сдържа радостта си. Той вече забравяше, почваше да забравя! Значи, наистина отровата беше проникнала у него. Може би по-бавно, по-слабо от някога, но действуваше.

— Сънувал си лош сън, базилевсе — подсети го сляпата.

Лизимах задиша още по-учестено.

— И съм болен. Нещо има не в ред. Треска. Понякога унес. Затова реших да те подиря. И Базилевсът някога така…

Винаги в разговорите със себе си, в мисълта си той не можеше да нарече Александра с друго име. За пръв път сега го нарече гласно така.

— Базилевсът вярваше на гадатели, на ясновидци. И елини, и халдейци. Във всичко виждаше знамение. Тъй разправяше той — когато се раждал, върху покрива на двореца кацнали два орела. А като станал цар, статуята на Орфей в Либерта, изсечена от кипарис, се обляла в пот. И гадателите предрекли, че на поетите предстои да се потят много, за да опишат бъдещите му подвизи. Една жрица в прорицалището на бесите му предсказала слава на бог…

Орития неволно се подпря в жертвеника. Споменът на загатнатата среща изникна като жив пред мъртвия й поглед, сякаш в гърдите я блъсна нажежена скала. Тогава… Тогава сърцето й беше младо, преляло от любов. И пред нея стоеше самият Александър.

Калон кагатон! Мечтата на елина. Красив и добър. Здрав дух в здраво тяло. Такъв беше Александър: равен на бог физически, богоравен и по дух. Ала боговете не понасят тези, които искат да се мерят с тях, да ги достигнат. Калокагатията е гибелна за обикновените смъртни.

А него го нямаше вече. Сега срещу една съсухрена старица със сърце, сгърчено от злоба, стоеше един омразен стар базилевс, който беше виновен за всичките й нещастия. И тя вместо да скочи отгоре му и да му издере с нокти очите, трябваше да разговаря с него, да го утешава, да криви душата си.

Едва чуваше думите му:

— Тръгвахме срещу Дарий. Тъй ни казаха тогава. Избликнал горещ извор и изригнал каменна плоча. На нея пишело, че Базилевсът ще срази персите. Сам я видях… После пак — при битката с Дарий над главата му кръжеше орел. Базилевсът вярваше, че той му е предрекъл победата… А преди да влезем във Вавилон, ни пресрещнаха халдейските жреци. Предизвестиха го да не влиза в града. Защото там го очаква нещастие. И той за пръв път не се вслуша в предсказание…

Орития хапеше устни. Уви, не пророчеството на халдейците го бе убило, а нейната отрова. Уби го тя. Уби го, без да знае това и самият Лизимах, който не й позволи да го предупреди.

Посетителят повиши глас:

— Кажи, Орития! Изтълкувай ми волята на безсмъртните! Предпази ме от гнева им! Както боговете бдяха над Базилевса!

Орития неволно промълви:

— Не се сравнявай с Александра! Ти си сянка на Александра.

Лизимах трепна. Не можа да чуе всичко, не можа да го схване веднага.

Иззад олтара бликна жертвеният дим, обгърна изправената жрица, която мълвеше своите молитви.

— Разправи ми съня си! — подкани го Орития.

И Лизимах отвърна:

— Над главата ми летеше гарван. Той си откъсна главата и я понесе с нокти над полето. Кажи ми, Орития, какво означава това? Предскажи ми бъдещето!

Вече замаяна, през упойващия дим жрицата отговори:

— Както си живял, тъй и ще си идеш.

— Славно ли? — не сдържа въпроса си базилевсът.

Тя отвърна веднага:

— Ти си сянка на славата.

Лизимах стисна юмрук, не свикнал да разговарят така с него. Не беше ходил при оракул преди това, та да знае, че пред оракула мълчат всички: и роби, и базилевси.

— Много си дръзка! — възкликна той.

Сляпата отвърна:

— През устата ми говори Вечният, Възкръсващият и Възкресяващият.

Лизимах преглътна и тоя отговор. Нямаше друг, който да му изтълкува кошмара. А той не му даваше покой оттогава. Такъв сън — и то тъкмо преди похода. Тъкмо сега, когато усещаше странни неща, друг път неусещани; когато ведно с телесната слабост, непозната до днес, се прибавяше и някаква духовна слабост — колебание, неувереност, боязън. И краткотрайни притъмнявания на паметта, обезличаване на спомени.

Орития шепнеше несвързани думи, люлееше се диво, сякаш се задушаваше в упойващия дим.

И ето, разперила ръце, тя почти изкрещя:

— Аз виждам… Много кръв… Гарванът е лаком за леш. Собствената му лакомия ще го унищожи… Сам ще откъсне главата си…

В смутената му душа тя целеше да влее нов смут, да я разколебае пред решителното сражение. Знаеше, не би го накарала да се откаже от замисления поход. Пословична беше упоритостта му. Затова трябваше да разклати вярата му в успеха. И продължи прегракнало:

— Кръв… Отвъд голямата река… Червена от кръв… И голяма победа… И страшно поражение…

— За кого? — не можа да сдържи въпроса си Лизимах.

Не дочака отговора. С вик на ужас сляпата се свлече безчувствена на пода. Тоя път наистина припадна. Изгубила всички сили от страшното напрежение при срещата с врага си…

Когато се събуди, Орития опипа пода под себе си. Къде се намираше? Това не беше нейната килия, а някаква дупка, издълбана в скалите, която вонеше на мухъл.

Усети, че над главата й се бе привел самият базилевс.

— Сега слушай ти! — рече й той.

В гласа му вече не личеше предишната слабост; неувереността и уплахата пред бъдещето. Види се, пристъпът му бе преминал. И той отново бе станал предишният силен и самонадеян владетел. Види се, отслабнала бе отровата на пръстена; даваше отдих, позволяваше на тялото да се бори с нея, да надделява понякога.

— Слушай какво ще ти кажа пък аз! Пред мен не минават такива пророчества като пред Крез!

Орития знаеше по-добре от него историята на баснословно богатия Крез. Преди да започне войната против Кир, персийския цар, Крез бе поискал съвет от оракула в Делфи. И Пития^[11] му бе отговорила: „Едно голямо царство ще загине“. Помислил, тъй както му се искаше, че това царство е персийското, Крез бе започнал войната, в която бе загубил всичко. Едва тогава бе прозрял, че оракулът не бе уточнил кое именно царство ще загине.

— Аз не помня — отвърна тихо Орития — какво съм говорила в прорицалището. Затова не разбирам намека ти.

Лизимах натърти:

— Затворена си в подземието ми. И само аз знам къде си. Само аз имам ключа на тъмницата. Оставил съм ти вода и храна за няколко месеца. Сега тръгвам на война. Ако си предсказала вярно, значи аз ще победя. Тогава ще се върна. И ще те пусна. Нещо повече — ще те наградя богато.

— Аз награда не ща!

Гласът на базилевса стана заплашителен и зъл:

— Излъгала ли си ме, загубя ли и не се върна, знаеш какво те очаква. Няма кой да ти отвори. Тогава във всички случаи ще заслужаваш смърт: ако си го сторила умишлено, значи си зложелателка; дори да е неволно — това значи, че не си никакъв оракул. Лъжкинята да не лъже повече…

Обърна се и излезе. Ключалката щракна подире му.