Урсула Ле Гуин
Планета за изгнаници (14)

Глава четиринайсета
Ден първи

С падането на нощта стана още по-студено. Разтопилият се на слънцето сняг се превърна в огледално гладък лед. Скрити по близките покриви и тавани, гаалите продължаваха да изстрелват потопените в смола стрели, които пронизваха студения сумрак като червеникави и златисти огнени птици. Покривите на четирите обкръжени здания бяха от мед, а стените от камък и огънят не можеше да им стори нищо. Нападенията над барикадите секнаха. Престанаха да прелитат железните и огнени стрели. Джакоб Агат се изправи на барикадата и пред погледа му се разкриха стъмняващите се и безлюдни улици, които потъваха сред тъмните къщи.

Отначало мъжете останаха на площада в очакване на нощно нападение, тъй като гаалите очевидно бяха решени на всичко, но ставаше все по-студено и по-студено. Най-накрая Агат заповяда да останат само стражите, а останалите пусна да се погрижат за раните си, да се нахранят и да отдъхнат. Навярно и гаалите бяха също толкова изтощени, само че пришълците поне имаха подходящи за студа дрехи, а те и това нямаха. Дори и отчаянието не би изкарало северняците навън, под вледеняващата звездна светлина, само с оскъдното си облекло от кожени дрипи. Тъй че защитниците спяха, много от тях на поста си, свили се някъде в залите или до прозорците на отоплените сгради. А онези, които ги бяха обсадили, се тълпяха гладни около огньове, запалени насред високите каменни стаи, и мъртъвците им лежаха с вкочанени крайници в заледения сняг под барикадите.

На Агат не му се спеше. Той не можеше да влезе на топло и да изостави притихналия под Зимните съзвездия площад, където цял ден се бяха сражавали на живот и смърт. Над покривите на изток сияеха Дървото, Стрелата, Пътят на петте звезди, както и самата Снежна звезда — всичките звезди на Зимата, които светеха като кристали. горе, в непрогледната, ледена тъма.

Той съзнаваше, че това е последната нощ, но се чудеше за кого — за него ли, за неговия град ли, или за сражението. Часовете се нижеха един след друг, Снежната звезда се издигаше все по-високо, площадът и съседните улици тънеха в мъртвешка тишина, а него го обземащо някакво опиянение. Те спяха, всичките врагове спяха отсам градските стени и като че ли той бе единственото будно същество, и като че ли градът му принадлежеше, заедно с всичките спящи хора и всичките мъртъвци. Това бе неговата нощ.

Нима щеше да я прекара, хванат в клопката на два капана едновременно. Той каза нещо на сънения страж, изкачи се на барикадата на улица „Есмит“ и се прехвърли от другата страна.

— Алтера! — викна някой след него шепнешком с дрезгав глас. Той само се обърна, направи им знак да спуснат въже, по което да се върне, и продължи право по средата на улицата. Нямаше намерение да влиза в спор с вътрешното си убеждение, че е неуязвим, тъй като това можеше да му донесе нещастие. Приемаше го безрезервно и крачеше по тъмната улица сред враговете си, все едно че отиваше на разходка след вечеря.

Подмина къщата си, но не се обърна. Звездите се появяваха и скриваха зад черните покриви, а отраженията им искряха на леда. Към горния край на града улицата се стесняваше, завиваше леко покрай къщи, изоставени още преди Агат да се роди, и после неочаквано излизаше на площадката пред Земната порта. Полуразрушени и отчасти послужили за огрев на гаалите, катапултите все още се намираха по местата си, заобиколени от купища камъни. В един момент самите порти бяха отворени, но после залостени отново и сега бяха здраво замръзнали. Агат се изкачи по стъпалата на едната от кулите до наблюдателницата, спомни си как стоеше тук, на същото това място, малко преди да завали сняг и гледаше надолу към многобройната гаалска войска, която прииждаше с грохота на морския прилив. Ако стълбите им бяха повече, всичко щеше да е свършило още през същия ден… Но сега нищо не помръдваше, нищо не издаваше звук. Наоколо всичко тънеше в сняг и тишина, а звездите огряваха планинския склон и мъртвите, заледени дървета по билото.

Той се обърна на запад и обхвана с поглед целия град на изгнаниците. Под него покривите се спускаха постепенно към стената върху морските скали. А над тази шепа камъни звездите бавно поемаха на запад. Застанал неподвижно, Агат си подсвиркваше тихо някаква игрива мелодия, а студът проникваше дори през тежкото му кожено облекло.

Най-сетне той почувства как у него надделява умората и напусна наблюдателницата. Стъпалата бяха заледени. Той се подхлъзна на предпоследното стъпало, но не падна, тъй като успя да се хване за един издаден камък на стената, и мигновено вдигна поглед, защото бе доловил някакво раздвижване от другата страна на площадката.

В черното гърло на улицата между две къщи се полюляваше някаква бяла вълна в тъмнината. Агат гледаше втренчено, озадачено. Изведнъж на белезникавата звездна светлина изскочи висока, тънка, бяла фигура, която се втурна светкавично към него. Тичаше много бързо, като човек и поклащаше глава върху дългата си, извита шия, а гърдите й хриптяха и свистяха.

Макар че цял ден не бе изпускал стреломета, ръката му се бе сковала от вчерашната рана и ръкавицата му пречеше. Той стреля и улучи, но чудовището вече се бе нахвърлило отгоре му, протегнало къси предни лапи с извадени нокти и клатеща се глава със зинала, острозъба паст. Агат се хвърли към краката му и се опита да го спъне, за да избегне първото щракване на зъбите, но то се оказа по-бързо от него. Хвана го още във въздуха и той усети как ноктите на слабоватите на вид предни лапи се забиват в дрехите му и го приковават към земята. Някаква страхотна сила му изви главата и оголи гърлото му и той видя как високо над него звездите се разлудяха и изгаснаха.

Миг по-късно Агат вече се опитваше да се изправи на крака върху заледените камъни до някаква огромна смрадлива купчина от бяла кожа, която все още мърдаше и потрепваше. Петте секунди, които бяха необходими за въздействието на отровата, едва не се оказаха фатални. Кръглата уста не спираше да прищраква, крайниците с плоски, широки като снегоходки ходила махаха във въздуха, все едно, че снежният таласъм още бягаше. Снежните таласъми се движат на глутници, внезапно си припомни Агат, докато стоеше и се опитваше да си поеме въздух и да дойде на себе си. Снежните таласъми се движат на глутници… Той непохватно, но методично зареди отново оръжието си и, готов на всичко, тръгна обратно по улица

„Есмит“, без да тича, да не би да се подхлъзне на леда, но и без да се бави. Улицата все още беше пуста, спокойна, но и много дълга.

Когато наближи барикадата, той отново започна да си подсвирква.

След всичко това заспа непробудно в стаята на Колежа и едва чу малкия Шевик, най-добрия им стрелец, който бе дошъл да го вдигне.

— Хайде, Алтера, хайде, събуди се, трябва да дойдеш… — настояваше той шепнешком. Тази нощ Ролери не бе идвала, а останалите хора в стаята все още спяха.

— Какво има, какво става? — мърмореше Агат и навличаше скъсаното си палто.

— Ела на Кулата — бе краткият отговор на Шевик. Отначало Агат го последва покорно, но после съвсем се разбуди и започна да разбира. Те прекосиха едва мержелеещия се призори площад, изкачиха се тичешком по витата стълба на Съюзната кула и отправиха поглед отново надолу. Земната порта бе отворена.

Гаалите се тълпяха от вътрешната й страна и бързаха да излязат. Очертанията им се губеха в сумрака преди изгрев слънце, но мъжете, които ги наблюдаваха заедно с Агат, предполагаха, че са около хиляда-две хиляди души, но бе трудно да се прецени. Сякаш под стените и по снега се движеха някакви тъмни петна. Те се точеха през портата на групи, изчезваха за миг под стените и след това се появяваха на склона отсреща. Дългата, нестройна колона вяло напредваше на юг. Мъжделивата светлина и планинските сенки ги поглъщаха, преди да се отдалечат. Агат още ги наблюдаваше, когато на изток започна да се развиделява и студеното сияние постепенно освети небосклона.

Къщите и стръмните улици на града не даваха никакъв признак на живот.

В кулата над главите им някой заудря камбаната — равномерен, неспирен, зашеметяващ бронзов звън. Запушили ушите си с ръце, мъжете се втурнаха надолу по стълбите, където ги пресрещаха останалите защитници на града. Те се смееха, викаха нещо на Агат, дърпаха го, но неотлъчно следван от ликуващия камбанен звън, той продължаваше да тича надолу по нестабилните стълби и след това — към Съюзния палат. Веднъж озовал се в просторната, препълнена, шумна зала, където по стените се носеха златните слънца, а златните циферблати отмерваха и техните, и местните години, Агат затърси с поглед чужденката, която му бе станала жена. Най-сетне я намери, взе ръцете й в своите и каза:

— Отидоха си, отидоха си, отидоха си… После се обърна към останалите и изрева с всички сили:

— Отидоха си!

Всички крещяха, смееха се и плачеха.

— Ела с мене… в Купола — каза той след минута на Ролери. Неспокоен, въодушевен, зашеметен, той не можеше да стои на едно място, искаше да влезе в града, да се увери, че те отново са единствените му владетели. Все още никой не бе напуснал площада и Агат извади стреломета си, когато преминаха през западната барикада.

— Снощи имах премеждие.

— Зная — отвърна Ролери с поглед към зейналата дупка на палтото му.

— Убих го.

— Снежен таласъм ли?

— Точно така.

— Сам ли беше?

— Да. Добре че и двамата бяхме сами.

Сериозното изражение на забързаното до него момиче го накара да се засмее от щастие.

Те стъпиха на моста и се втурнаха срещу ледения вятър между ясното небе и тъмната, пенеста вода.

Разбира се, камбанният звън и езикът на мисълта бяха донесли вестта и тук и подвижното мостче на Купола бе пуснато още щом Агат стъпи на моста. Насреща им тичаха мъже, жени и сънени, загърнати с кожи деца, всички викаха, задаваха въпроси и ги прегръщаха.

Зад жените от Ландин се свиваха теварките, обзети от страх и съмнения. Агат видя как Ролери се приближава към една от тях — млада жена с разрошена коса и изпоцапано лице. Повечето бяха с отрязани коси, размъкнати и мръсни, също и малкото мъже, които ги бяха придружили тук. Леко отвратен от това петно, което му помрачаваше победата, Агат се обърна към застаналия пред племето си Умаксуман. Те стояха на подвижния мост под отвесната стена на черната крепост. Вирсите се насъбраха около Умаксуман и Агат повиши глас, за да го чуват всички:

— Хората от Тевар отбраняваха стените ни рамо до рамо с хората от Ландин. Те са свободни да останат при нас или, ако пожелаят, да си отидат; да живеят с нас или да си тръгнат. Портите на моя град ще са отворени за вас през цялата Зима. Можете да излезете през тях, но сте добре дошли и тук, при нас!

— Чух думите ти — каза Умаксуман и наведе глава.

— Но къде е старейшината Уолд? Исках да му кажа…

В този миг Агат погледна с други очи намазаните с пепел лица и сплъстени коси. Те бяха в траур. Това го накара да си спомни и за собствените приятели и сънародници, които бяха загинали, и опиянението от победата го напусна.

— Старейшината на моя род отиде под морето заедно със синовете си, които умряха в Тевар — отвърна му Умаксуман. — Вчера. Издигаха кладата на зората, когато чуха камбаната и видяха как гаалите тръгнаха на юг.

— Бих искал да присъствам на кладата — помоли го Агат за разрешение.

Теварът се колебаеше, но един по-възрастен мъж до него рече твърдо:

— Дъщерята на Уолд му е жена, тъй че той има право като родственик.

И те му разрешиха да дойде заедно с Ролери и оцелелите й сънародници на една висока, надвесена над морето тераса. Там, върху пирамида от дърва, бе положено обезформеното от възрастта, но жилаво тяло на стареца, завито в червен плащ, цвета на смъртта. Едно дете поднесе факлата и огънят лумна с червени и жълти пламъци, които разтърсиха въздуха, а после полека-лека избледняха в студеното сияние на изгряващото слънце. Отливът стържеше и гърмеше под отвесните черни стени. Небето бе ясно на изток над Аскатевареките планини и на запад, над морето, но на север тегнеше синкава дрезгавина — Зимата.

Пет хиляди зимни нощи, пет хиляди зимни дни — краят на младостта им и навярно краят на живота им.

Победата не представляваше нищо пред тази далечна синкава дрезгавина на север. Гаалите изглеждаха като зверчета, които бягаха от истинския враг, истинския повелител, белия повелител на бурите. Застанал до Ролери пред гаснещата погребална клада, Агат си мислеше, че между смъртта на стареца и победата на младия човек няма голяма разлика. Нито скръбта, нито гордостта бяха толкова осезаеми, колкото радостта, радостта, която трептеше в студения вятър между небето и морето, ярка и мимолетна като огъня. Това беше неговата крепост, неговият град, неговият свят, неговият народ. Той вече не бе изгнаник тук.

— Ела — обърна се Агат към Ролери, когато огънят се превърна в пепел, — ела, да си вървим у дома.