Урсула Ле Гуин
Планета за изгнаници (6)

Глава шеста
Снегът

Съгледвачите бяха тръгнали — утре мъжете на Аскатевар щяха да потеглят на север но широкия път с неясни очертания, който пресичаше тяхната област, а по-малобройната група от Ландин щеше да поеме по стария път край брега. Умаксуман, както и Агат смятаха, че ще с най-добре двете войски да останат разделени до навечерието на боя. Единственото нещо, което ги обединяваше, бе волята на Уолд. Много от хората на Умаксуман, дори и ветераните от нападенията и набезите от времето преди Зимния мир, тръгваха неохотно на тази извънсезонна война. А една значителна групичка дори сред собствените му роднини толкова ненавиждаха този съюз с пришълците, че бяха готови да създават всякакви неприятности. Укует и другите открито бяха заявили, че ще се справят с магьосниците веднага щом се справят с гаалите. Агат не им обръщате внимание, тъй като предвиждаше, че поражението би сложило край на предразсъдъците им, а победата би ги променила. Но Умаксуман се безпокоеше, защото не гледаше чак толкова далеч в бъдещето.

— Нашите съгледвачи няма да ви изпускат от очи през целия път. Гаалите може и да не ни чакат на границата.

— Дългата долина под Зъбера е чудесно бойно поле — отвърна Умаксуман с ослепителната си усмивка. — Пожелавам ти успех, Алтера!

— И аз на тебе, Умаксуман.

Застанали пред направената от камъни и кал порта на Зимния град, двамата се разделиха като приятели. Агат се обърна напред и видя някакви проблясъци сред безцветния следобеден въздух, които трептяха, носени от вятъра. Той стреснато погледна нагоре и се обърна.

— Виж това.

Умаксуман излезе извън стените и дойде при него, за да види за първи път онова, за което се разказваше в приказките на старите хора. Агат протегна ръка с обърната нагоре длан. Една бяла точица проблясна, докосна ръката му и изчезна. Всичко наоколо трепкаше едва забележимо и се отдръпваше към хоризонта — обширните стърнища и обезтревени пасища, потокът, тъмното петно, където свършваше гората, хълмовете далеч на юг и на запад сякаш потрепваха и се отдръпваха към хоризонта, замъглени от сипещите се напосоки от надвисналото небе люспици, които кръжаха и падаха полегато, въпреки че вятърът бе утихнал.

Сред високите островърхи дървени покриви зад тях звънтяха развълнувани детски гласове.

— Снегът е по-дребен, отколкото си мислех — промълви най-сетне унесено Умаксуман.

— Мислех, че ще е по-студено. Въздухът изглежда по-топъл отпреди… — изтръгна се Агат от злокобния, омайващ плен на разлуделите се снежинки. — Ще се видим на север — добави той и тръгна по пътя за Ландин, като се загърна по-здраво в кожената си яка, за да се предпази от непознатото, изпитателно докосване на едва забележимите люспици.

На половин километър в гората съзря едва обозначената странична пътека, водеща към ловния заслон, и щом я подмина, кръвта във вените му заигра. „Хайде, хайде“, укори се той за това, че тъй често бе започнал да губи самообладание. Нали прекрасно си бе изяснил всичко днес, по време на кратките мигове, които му останаха за размисъл. Снощи… си беше за снощи. Туйто и нищо повече. Като се изключи фактът, че тя е вирс, а той — човек, което означаваше, че в цялата работа няма никакво бъдеще, това бе глупаво и във всяко друго отношение. От мига, в който зърна лицето й на черните стълби над прилива, Агат не бе преставал да мисли за нея и да копнее също като някой юноша, бленуващ по първото си момиче, а ако мразеше нещо, това бе глупостта, твърдоглавата глупост на неовладяната страст. Тя караше мъжете да се хвърлят сляпо напред, да рискуват наистина важни неща само заради миг сладострастие, да губят власт над постъпките си. Затова той бе отишъл с нея снощи, за да остане господар на себе си — какво друго можеше да направи, за да се излекува от лудостта? Това си повтаряше Агат, докато напредваше с бърза крачка и високо вдигната глава през танцуващите рехави снежинки. И довечера ще се срещне с нея поради същата причина. При самата мисъл за това по цялото му тяло и съзнание се разля приятна топлина и пареща радост — той не им обърна внимание. Утре заминава на север и ако се върне, ще разполага с достатъчно време, за да обясни на момичето, че повече не може да има такива нощи, че не може повече да лежат заедно върху кожената наметка в сгушения вдън гората заслон под звездното сияние и сред студа и безкрайната тишина… не, повече не… Изведнъж го връхлетя вълната на върховното щастие, с което тя го бе дарила, и удави всяка мисъл у него. Той изобщо престана да разсъждава. Крачеше бързо през сгъстяващия се мрак и ненадейно, без да го съзнава, затананика шепнешком някаква стара любовна песен на изпратените си в изгнание деди.

Снегът едва-една проникваше през клоните. Много рано се стъмва, помисли си Агат, като наближи мястото, където се разделяше пътеката, и това бе последното, което му мина през ума, когато нещо хвана глезена му в крачка и той полетя стремглаво напред. Приземи се на ръце и почти бе станал, когато някаква сянка вляво се превърна в човек, сребристобял сред тъмнината, и го събори още преди да се е изправил. Замаян от звънтенето в ушите си, Агат с мъка се отскубна от нещо което го държеше здраво, и отново се опита да се надигне. Но сякаш се обърка напълно и престанала разбира какво става, макар да имаше чувството, че всичко това се е случвало преди и че всъщност сега не се случва нищо. Появиха се още няколко сребристобели мъже с черти по краката и ръцете, хванаха го, а една друга фигура го удари силно през устата. Прониза го болка, тъмнината се изпълни с болка и ярост. Разяреното му тяло се изви и той с умело движение успя да се изплъзне от сребристобелите мъже и да удари един с юмрук в челюстта, отстранявайки го от полесражението. Но те не преставаха да прииждат и Агат не успя да се отскубне повторно. Върху него заваляха удари и щом зарови в калта скритото в ръцете си лице, те се превърнаха в ритници. В старанието си да се скрие той се притискаше в благословената кал, която не можеше да му причини болка, и изведнъж чу до себе си много странно дишане. Освен това разнозна и гласа на Умаксуман. Нима и той… Но какво от това, само да си отидат, да го оставят на мира. Много рано се стъмваше.

Бе настъпил непрогледен мрак. Той с мъка запълзя напред. Искаше му се да се прибере у дома, при своите, които щяха да му помогнат. Наоколо бе толкова тъмно, че дори ръцете си не виждаше. Невидимият сняг се сипеше беззвучно върху него, върху калта и натрупаните листа. Искаше му се да се прибере у дома. Беше му много студено. Помъчи се да се изправи, но къде бе изток, къде — запад? Прилоша му от болка и захлупи глава върху ръцете си. „Елате при мене“, опита се той да установи връзка с алтеранския език на мисълта, но от толкова далеч и в този мрак това се оказа почти невъзможно. По-лесно бе да не мърда оттук, от това място. Всичко останало му се струваше неимоверно трудно.

Седнала до огъня в една висока каменна къща в Ландин, Ала Пасфал внезапно вдигна глава от книгата си. Обзе я определено усещане, че Джакоб Агат предава мисли отнякъде, но до нея не достигаше никакво послание. Чудно защо. Езикът на мисълта криеше твърде много неразгадаеми странични явления и необясними последици; много хора тук, в Ландин, изобщо не го владееха, а малкото познавачи го използваха съвсем предпазливо. Там, на север, в колонията Атлантика, бяха разговаряли по този начин с много по-голяма лекота. Бегълка от Атлантика, тя помнеше как през безкрайната, ужасна Зима от детските й години общуваше с останалите само на този език. А цяла лунна фаза след смъртта на майка й и баща й, по време на големия глад, мислите им витаеха около нея, тя усещаше в себе си присъствието им, но не различаваше никакво послание, никакви думи, само безмълвие.

— Джакоб! — извика го старицата продължително и настоятелно, но не получи отговор.

Междувременно в Оръжейната Хуру Пилотсон проверяваше отново запасите за похода и неочаквано избухна, като даде воля на безпокойството, което му бе тежало цял ден:

— Какво, по дяволите, си е наумил Агат?

— Доста закъснява — съгласи се един от оръжейниците. — Да не би пак да е в Тевар?

— Скрепява отношенията с бледоликите — засмя се невесело Пилотсон и отново смръщи вежди. — Достатъчно, хайде сега да видим какво е положението със зимните връхни облекла.

По същото време Сейко Есмит, уединила се в стая, облицована с подобно на слонова кост дърво, се разтърси от безмълвни ридания, закърши ръце и се замъчи да не му предаде мислите си, да не се обърне към него, дори името му да не прошепне на висок глас: „Джакоб!“

А в този миг на Ролери й притъмпя пред очите. Просто се сви и застина на мястото си.

Намираше се в ловния заслон. Беше решила, че снощното й отсъствие и късно завръщане са останали незабелязани във всеобщата неразбория по преместването от шатрите към бърлогоподобните родови домове на града. Но днес бе различно — порядъкът бе възстановен и щяха да видят, че я няма. Затова тръгна посред бял ден, както често правеше, с надеждата, че никой няма да й обърне особено внимание. Стигна по обиколни пътеки до заслона и там се сгуши в кожените си дрехи и зачака да падне мрак и той да се появи. Пред погледа й отново запрелитаха снежинки, приспа й се — гледаше ги и в просъница се питаше какво ще прави утре. Защото него няма да го има. И всички в рода й ще знаят, че не се е прибирала цяла нощ. Но това се отнасяше за утрешния ден. Какво я беше грижа за утрешния ден. А сега да мисли за довечера, довечера… унасяше се тя, но изведнъж нещо я изтръгна от унеса, изличи паметта й и я потопи в мрак.

Тя рязко се надигна и запали с кремък и прахан плетения фенер, който бе донесла със себе си. Спусна се по склона, откри пътеката на оскъдната светлина и след кратко колебание пое на запад. Спря се само за миг и прошепна: „Алтера…“ Но гората оставаше безмълвна в нощта. После продължи напред, докато се натъкна на проснатото му тяло.

Снегът се беше усилил и струеше на тънки ивици пред мъждукащия фенер. Вместо да се топи, той вече се задържаше на земята и посипваше с бял прах раздраната наметка на Джакоб и дори косите му. Ролери най-напред го докосна по ръката и по студенината й разбра, че е мъртъв. Седна до него на мократа, заснежена кал и сложи главата му на скута си.

Внезапно той помръдна и леко изстена. Ролери тутакси дойде на себе си. Ръката й, която, кой знае защо, се опитваше да махне пухкавия сняг от косите и яката му, изведнъж се вцепени и тя застина за миг. После внимателно го обърна да легне по гръб на земята, изправи се, опита се машинално да изтрие лепкавата кръв от дланта си и на светлината на фенера затърси нещо встрани от пътеката. Намери каквото й трябваше и се залови за работа.

В залата проникваше мекото, оскъдно сияние на полегатите слънчеви лъчи. В тази топлина бе трудно да се събудиш и той отново и отново се отпускаше във водите на съня, в дълбините на това езеро без приливи и отливи. Но светлината неизменно го връщаше на повърхността и най-сетне, съвсем буден, той обгърна с поглед заобикалящите го високи сиви стени и косата слънчева светлина през стъклото.

Лежеше неподвижно и наблюдаваше как златистопрозрачният сноп светлина избледня, а после се върна, плъзна се по пода към отсрещната стена, заруменя и се издигна по нея. На прага застана Ала Пасфал и като видя, че се е събудил, направи знак на някого отвън да почака. После затвори вратата, приближи се и приседна на колене до него. В алтеранските домове нямаше кой знае какви мебели — спяха направо на постелки върху застлания с килим под, а за столове използваха в най-добрия случай съвсем тънки възглавници. Ето защо Ала коленичи до Агат и се вторачи в него. На фона на червеникавата слънчева светлина състареното й лице се превърна в ярко черно петно. В него нямаше и следа от състрадание. Още съвсем млада, тя бе преминала през твърде много несгоди и отдавна вече не бе в състояние, дори дълбоко в себе си, да изпита някакво съчувствие или пък угризение, а на стари години бе станала съвсем безпощадна.

— Джакоб… — поклащаше тя глава и тихо нареждаше, — какво направи, Джакоб?

Той се опита да отговори, но усети болка в главата и си замълча, тъй като и бездруго нямаше какво да каже.

— Какво направи…

— Как съм се озовал у дома? — изтръгна се най-сетне от премазаните му устни едва разбираемият въпрос и тя го прекъсна с ръка.

— Как си се озовал тук ли… това ли попита? Тя те доведе. Момичето от вирсите. Стъкмила нещо като носилка от клони и кожените си дрехи, изтъркаляла те отгоре и те влачила през целия път от хребета до Земната порта. През нощта. В снега. Останала само по панталони… трябвало да разкъса ризата си, за да те превърже. Тези вирси са по-издръжливи от кожените си одежди. Каза, че на снега се дърпало по-леко… Вече няма сняг. Всичко това се случи по̀ миналата нощ. В крайна сметка доста добре си почина.

Сипа му чаша вода от каната на близкия поднос и му помогна да я изпие. Надвесеното й лице изглеждаше много старо, с изострени от възрастта черти. Недоумяваща тя продължи на езика на мисълта: „Как можа да направиш това? Ти винаги си бил горд човек, Джакоб!“

Той й отвърна по същия безсловесен начин. Преведено с думи, това означаваше: „Не мога без нея.“

Старицата се отдръпна ужасена от страстта му и като че ли в самозащита каза на глас:

— Едва ли можеше да избереш по-неподходящо време за тази връзка, за тази любовна история! Когато всички разчитахме на теб…

Той повтори думите си, тъй като това бе самата истина и нямаше какво друго да й казва. „Но тъй като няма да се ожениш за нея — обърна се тя сурово към него, — по-добре се научи да живееш без нея.“

„Невъзможно“, бе единственият му отговор.

Ала се отпусна за миг на петите си. После отново разкри мислите си, които вече преливаха от дълбоко огорчение: „Ами твоя воля, и бездруго няма никакво значение. На този етап както и да постъпиш, каквото и да направи който и да е от нас поотделно или всички заедно, все ще е неправилно. Изглежда, не сме в състояние да сторим това, което трябва, което ще ни донесе щастие. Можем само да продължаваме да се самоубиваме малко по малко, един по един, докато изчезнем всички, докато изчезне Алтера, докато измрат всички изгнаници…“

— Ала — прекъсна я той на глас, потресен от отчаянието й, — мъжете… тръгнаха ли…?

— Кои мъже? Нашата войска ли? — изрече тя със сарказъм думите. — Дали са тръгнали вчера на север… без теб?

— Пилотсон…

— Ако Пилотсон въобще ги бе повел нанякъде, то това щеше да е срещу Тевар. Да отмъсти за теб. Вчера беше побеснял от ярост.

— А те…

— Вирсите ли? Не, естествено, че не тръгнаха. Когато се разбра, че щерката на Уолд кръшка, за да спи в гората с един от пришълците, то поддръжниците му малко се поизложиха и злепоставиха… ясно ти е защо, нали? Разбира се, всичко изглежда по-ясно след станалото, но винаги съм си мислила…

— За бога. Ала.

— Е, добре де. Никой не е тръгвал на север. Седим си тук и чакаме да пристигнат гаалите, когато им е угодно.

Джакоб Агат лежеше съвсем неподвижно и се мъчеше да не пропадне отново с главата надолу в празнотата. Там се намираше пустотата, действителната бездна на собствената му гордост, измамната самонадеяност, откъдето произлизаха всичките му постъпки, заблудата. Затънеше ли той — нищо. Но какво щеше да стане с народа му, когото той бе предал?

Ала отново се обърна към него: „Джакоб, и без това имаше много малко надежда. Ти направи каквото можа. Човекът не може да действа съвместно със същества от друг вид. Поне това би трябвало да си научил от шестстотингодишната ни история на тази планета — шестстотин години по нашето летоброене, изпълнени с подобни провали. За тях твоето безумие бе само повод. Ако не беше то, много скоро щяха да намерят някаква друга причина, за да се обърнат срещу нас. Те са точно толкова враждебно настроени към нас, колкото и гаалите. Или пък Зимата. Или пък цялата тази планета, която не ни иска. Ние не можем да се съюзяваме с никой друг освен със себе си. Сами сме. Никога не протягай ръка към същество от този свят.“

Той отклони съзнанието си от нея, тъй като не беше в състояние да понесе отчаянието й, в което липсваше и сянка от надежда. Опита се да се затвори в себе си, но имаше нещо, което не му даваше мира и настоятелно търсеше път към съзнанието му. Той се стресна, надигна се с мъка и промълви със заекващ глас:

— А тя къде е? Да не би да сте я отпратили…

Облечена с бяла алтеранска роба, Ролери бе седнала с кръстосани крака малко по-далеч от мястото на Ала, а старицата я нямаше. Ръцете й бяха заети с нещо — изглежда, поправяше някакъв сандал. Не даде вид, че го е чула, а и той навярно бе изрекъл тези думи в съня си. Но след малко мекият й глас долетя до него:

— Тази старица те разстрои. Можеше и да почака. И бездруго вече всичко е свършено… Струва ми се, че твоите хора не могат и крачка да направят без тебе.

Последните червени слънчеви отблясъци образуваха мъгляв ореол на стената зад нея. Погълната от поправянето на сандала, тя седеше със спокойно лице и неизменно сведени очи.

В присъствието й болката и чувството за вина се уталожиха и добиха естествените си размери. С нея той можеше да остане верен на себе си. Устните му изрекоха високо името й.

— По-добре спи сега, боли те, като приказваш — каза тя и в гласа й проблясна обичайният й свенлив присмех.

— Ще останеш ли? — попита я Агат.

— Да.

— Като моя жена — настоя той, принуден от болката и нуждата да говори само най-същественото. Въобразяваше си, че близките й ще я убият, ако се върне при тях. А и нямаше представа какво биха могли да й сторят и неговите хора. Той бе единственият й закрилник и искаше тази закрила да е сигурна.

Като че ли в знак на съгласие тя сведе глава — не можеше да бъде сигурен, тъй като не познаваше достатъчно добре жестовете й. Малко го озадачаваше сегашното й спокойствие. През кратките мигове, които бяха прекарали заедно, тя преливаше от движение и вълнение. Но те бяха много кратки… Сега тя седеше отсреща, заета с работата си, и той започна да усеща как спокойствието й полека-лека завладява и него и как се възвръщат силите му.