Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хейнски цикъл
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Word for World is Forest, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 18 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

Романът „Светът се нарича дъбрава“ (The Word for World is Forest) се основава на едноименна повест, написана през 1972 г. През 1973 г. тя е удостоена с награда „Хюго“ за най-добра повест. Бел. Борислав.

 

Издание:

СВЕТЪТ СЕ НАРИЧА ДЪБРАВА. 1992. Изд. ВЛ, София. Биб. Най-хубавото от… Роман. Превод: от англ. Харалампи АНИЧКИН [The Word for World is Forest / Ursula LE GUIN]. Печат: Абагар, Велико Търново. Формат: 20 см. Тираж: 15 000 бр. Страници: 160. Цена: 15.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

ВЪВЕДЕНИЕ ОТ АВТОРА

1. С какво е покрит пътят към ада

В писанията на Фройд няма нищо, което да ми е харесало повече от неговото твърдение, че творецът получава мотивировка за своята работа от желанието „да постигне почести, власт, богатства, слава и женска любов“. Това е много успокояваща и завършена мисъл, обяснява всичко за твореца. Намирали са се дори творци, които са се съгласявали с нея. Ърнест Хемингуей, например. Той поне е казвал, че пише за пари и като уважаван, силен, богат и известен творец, обичан от жените, сигурно е бил наясно по въпроса.

Има едно друго изявление за стремежите на твореца, което, за мен, е по-малко неясно. Ето първите му две строфи:

Пред мен богатствата не са на почит,

с насмешка гледам любовта,

за слава зъби аз не точа,

не я сънувам и в нощта.

 

И ако нявга думи на молитва

раздвижат моята уста,

ще шепнат: „Туй сърце аз искам“,

и още — „дай ми свобода!“

Емили Бронте написала тези стихове, когато била двайсет и две годишна. Била е млада и неопитна, непознала почести, богатства, власт и слава, и сами виждате, че се е отнасяла доста неуважително към любовта („женска“ или друга). Аз обаче вярвам, че тя е била много по-подготвена от Фройд да говори за мотивацията на твореца. Той е имал теория, тя е разполагала с основание. Може би е съвсем безполезно, ако не и вредно, да се търси един-единствен мотив за стремеж толкова сложен, дълготраен и разнообразен като творчеството в областта на изкуството. Представям си, че Бронте се е приближила до него толкова, колкото би било необходимо на когото и да е, с думичката „свобода“.

Стремежът към творчеството, в такъв случай, било от страната на твореца или от страна на публиката, е стремеж към свободата. Ако приемете това, веднага ще проумеете защо истински сериозните хора отричат и се отнасят с недоверие към изкуството, като заклеймяват всичките си прояви с етикета „бягство“. Плененият войник, който копае тунел, за да се измъкне от затвора, избягалият роб, и Солженицин в изгнание — те са бегълци, нали така? Тази дефиниция помага и при обяснението защо всички здрави деца могат да пеят, да танцуват, да рисуват, да си играят с думите; защо изкуството се превръща във все по-съществен елемент на психотерапията; защо Уинстън Чърчил е рисувал, защо майките пеят приспивни песни и какво не й е в ред на „Републиката“ на Платон. Това изявление е много по-полезно от онова на Фройд, макар и не чак толкова забавно.

Не съм сигурна точно какво иска да каже Фройд с „власт“ специално в този контекст. Може би е от значение, че Бронте не споменава властта, за разлика от Шели, който заявява индиректно: „Поетите са непризнатите законодатели на света…“ Това, може би, не е много далеч от мисълта на Фройд, защото се съмнявам, той да е мислел за непосредствената и носеща радост на твореца власт върху неговия материал — ваещата ръка, скокът на танцьора, властта на белетриста над живота и смъртта на героите му; по-вероятно е имал предвид силата на идеите да оказват влияние на други хора. Желанието за власт, в смисъл на власт над другите, е онова, което отклонява повечето хора от стремежа към свобода. Вероятно причината, поради която Бронте въобще не споменава властта, е че тя никога не е представлявала за нея изкушението, което е била за сестра й Шарлот. Емили въобще не се е интересувала от морала на другите, но много творци, особено творците боравещи с думи, чиито идеи трябва да бъдат изречени ясно в творбите им, се подават на това изкушение. Те започват да откриват, че могат да сторят добро на други хора. Забравят за свободата и тогава, вместо да законодателстват с високомерието на пророци като Бог или Шели, започват да проповядват.

В тази приказка „Светът се нарича Дъбрава“, която беше започната като чист стремеж към свободата и към съня, аз се поддадох на изкушението на амвона. Това изкушение е доста силно за автора на научна фантастика, който борави много по-директно от повечето белетристи с идеи, чиито метафори се оформят от идеи или съдържат идеи и който, следователно, винаги е изправен пред опасността да обърква до неузнаваемост идеите с мненията.

Написах „Малките зелени човечета“ (първият й редактор Харлан Елисън я преименува с моето доста помръкнало съгласие) през зимата на 1968 година по времето на едногодишен престой в Лондон. В течение на шейсетте години в родния си град в Щатите аз непрекъснато помагах при организирането и сама участвах в провеждането на мирни демонстрации — първо против опитите с атомни бомби, след това против продължаването на войната във Виетнам. Сама не знам колко пъти съм вървяла под дъжда по Алдър стрийт с чувството за безполезност, глупава и упорита, заедно с десет или двайсет, или сто други глупави и упорити души. Винаги присъстваха и хора, които ни снимаха — не от пресата, а странни на външен вид хора с евтини фотоапарати: Дружеството на Джон Бърч? Федералното бюро за разследване? Централното разузнавателно управление? Откачени? Кой може да каже… Постоянно им се хилех или им се плезех. Веднъж един от по-буйните ми приятели донесе фотоапарат и започна да снима фотографите.

Както и да е — имаше движение за мир, аз бях в него и това беше моят начин за действие и за изразяване на мнението ми за нравствеността и политиката, абсолютно независим от моето творчество. В Англия такъв отдушник като гостенка и чужденка през тази година аз просто нямах. А 1968 година беше тежка за всички настроени против войната. Лъжите и лицемерието се развихряха неконтролируемо, увеличаваше се също и избиването на хора. Освен това ставаше ясно, че нравствените принципи, според които се одобрява дефолиацията на горите и на зърнените насаждения и избиването на цивилно население в името на „мира“ бяха в пряка зависимост от нравствените принципи, според които се разрешава безразборното изтощаване на природните ресурси заради личните облаги или за увеличаване на Съвкупния национален продукт и избиването на живите същества по Земята в името на „човека“. Победата на морала на експлоатацията във всички общества изглеждаше толкова неизбежна, колкото и катастрофална.

И така, под влияние на това затворено в мен напрежение, се роди тази история: изтикана на бял свят, в известен смисъл, въпреки моята съзнателна съпротива. На друго място вече съм казвала, че никога не съм писала по-леко, по-гладко и, разбира се, с по-малко удоволствие.

Знаех, че поради натрапчивостта на това съчинение, най-вероятно то щеше да се превърне в проповед и усилено се съпротивлявах. Полза, все пак някаква, имаше. Нито Любоф, нито Селвър са триумф на добродетелта; сложността на тези два образа поне, в морален и психологичен план, беше запазена. Но Дейвидсън, без да е опростен, остава чист. Той е чист злодей — а в моята съзнателна представа чисти злодеи не съществуват, но подсъзнанието ми е на друго мнение. То надникна в себе си и измъкна оттам капитан Дейвидсън. Не се отричам от него.

Американската намеса във Виетнамската война отдавна е приключила. Действащото непоносимо напрежение е оттекло в други области. Така че морализаторските аспекти на тази история са очебийни. За тях съжалявам, но и от тях не се отричам. Тази творба трябва да оцелее или да бъде забравена въз основа на онова, което е съхранила от копнежите пораждали яростните несъгласия и протестните акции, и стремежа, съпътстван от гняв и отчаяние, към справедливост, разум, изящество и свобода.