Урсула Ле Гуин
Планета за изгнаници (8)

Глава осма
В града на пришълците

Най-необикновеното сред всички необикновени неща в този дом беше изображението на стената в голямата зала долу. Когато Агат го нямаше вече и в залите цареше мъртвешка тишина, Ролери заставаше пред него и го съзерцаваше тъй дълго, че накрая започваше да го отъждествява със света, а себе си — със стената. А светът заприличваше на плетеница — дълбока плетеница, подобна на преплитащи се клони в гората, на преливащи подводни течения — сребристо, сиво, черно, напръскано тук-там със зелено, розово и слънчевожълто. Не след дълго от дълбините на плетеницата изплуваха най-различни шарки и фигури, които продължаваха да я плетат или пък вече бяха вплетени в нея — големи и малки шарки, фигури, зверове, дървета, растения, мъже и жени и други същества, някои досущ като пришълците, други — различни от тях, както и странни форми — сандъци върху кръгли крака, птици, брадви, сребристи копия и огнени пера, лица, които не бяха лица, крилати камъни и едно дърво със звезди вместо листа.

— Какво е това? — попита тя жената, която Агат бе помолил да се грижи за нея, негова родственица вероятно.

— Картина, рисунка… — отвърна й тя, като правеше усилие да проявява любезност. — Вие не рисувате ли?

— Да, малко. Какво има на нея?

— Другите светове и нашата родина. Виждаш ли хората на нея… Рисувана е много отдавна, още през първата Година на нашето изгнание, от един от синовете на Есмит.

— А онова там какво е? — посочи Ролери от почтително разстояние.

— Сграда — великият Съюзен палат на планетата Дейвнант.

— А това?

— Еркар.

— Слушам думите ти — каза Ролери вежливо, стараейки се през цялото време да се държи най-внимателно, но видя, че Сейко Есмит не разбира благоприличния израз, и попита отново: — Какво е това еркар?

Чужденката издаде устните си малко напред и каза с безразличен глас:

— Ами… нещо, в което се возиш, като… та вие дори не си служите с колела, как да ти обясня? Виждала ли си нашите коли на колела? Ами това е нещо като кола, която обаче летяла в небесата.

— Сега хората ви могат ли да правят такива коли? — попита Ролери с непресторено удивление.

Но Сейко я разбра погрешно и злостно отвърна:

— Не. Нима можехме да запазим способностите си тук, където Законът ни забраняваше да се издигаме над вашето ниво? Твоите хора и за шестстотин години не успяха да се научат как да използват колелото.

Изоставена на това чуждо място, прокудена от собствения си народ и сега останала сама, без Агат, Ролери се страхуваше не само от Сейко Есмит, а от всекиго и от всичко наоколо. Но нямаше да позволи на една ревнива жена, при това и по-стара от нея, да й се подиграва.

— Питам, за да се науча. Но мисля, че няма шестстотин години, откакто сте тук.

— Шестстотин години по нашето летоброене тук са десет Години — обясни Сейко Есмит и след известно време добави: — Виждаш ли, ние не знаем всичко нито за еркарите, нито за останалите неща, които е имал нашият народ, защото, когато прадедите ни дошли тук, те се заклели да се подчиняват на един закон на Съюза, който им забранявал да използват много неща, в случай че се различавали от предметите на местното население. Тази забрана се наричала Културно ембарго. След време сме щели да ви научим как да правите някои неща — като колите на колела например. Но корабът си тръгнал. Тук останали много малко хора, от Съюза не идвала никаква вест и в ония дни сме имали доста врагове по вашите земи. Трудно било да спазваме Закона, както и да съхраним онова, което сме притежавали и знаели. Вероятно сме загубили голяма част от способностите и познанията си. Не ни е известно каква.

— Странен закон — промълви Ролери.

— Заради вас е бил такъв… не заради нас — отвърна троснато Сейко с твърдия, отчетлив акцент на пришълците, с който говореше и Агат. — В Каноните на Съюза, които изучаваме като деца, се казва: „Да не се разпространява никаква религия или познание, да не се предава никакво умение или теория, да не се изнася никаква културна система или образец, да не се използва паравербална реч с некомуникативни високо интелигентни разумни същества и колониални планети, докато не се прецени от вишегласието на съответния Съвет, че дадена планета е готова за овладяване или членство…“ Това значи, нали разбираш, че е трябвало да живеем точно като вас. В противен случай нарушаваме собствения си Закон.

— На нас това не ни е пречило — рече Ролери. — Но пък на вас едва ли ви е било от някаква полза.

— Не си ти тази, която ще ни съди — Сейко отново с мъка потисна злостната студенина в гласа си. — Хайде, че има работа. Ще дойдеш ли?

Ролери я последва покорно. Но на излизане се обърна към картината. Тя бе най-съвършеното нещо от всичко виждано досега. Мрачната и страховита сребриста плетеница я караше да се чувства по същия начин както с Агат, а в негово присъствие тя не изпитваше страхопочитание пред нищо друго, освен пред него самия. Пред нищо друго, пред никой друг.

Бойците на Ландин бяха заминали. Все пак хранеха някаква надежда, че с партизански акции и засади ще успеят да отблъснат гаалите на юг към по-небоеспособни жертви. Надеждата обаче бе съвсем слаба и жените се бяха заели с приготовленията за евентуална обсада на града. Сейко и Ролери се явиха в Съюзния палат на големия площад, където им възложиха да помагат при прибирането на стадата от обширните поля на юг. Групата се състоеше от двайсет жени. На тръгване дадоха на всяка от тях пакет с хляб и извара от ханово мляко, тъй като нямаше да ги има цял ден. Фуражът намаляваше и затова стадата се бяха отдалечили към брега и крайбрежните хребети. След като извървяха около дванайсет километра в тази посока, жените започнаха да се връщат обратно по същия път, само че сега криволичеха насам-натам, за да събират и подкарват пред себе си все повече и повече от малките, безмълвни, рунтави животни.

Ролери вече виждаше пришълките в нова светлина. С мекото и леко облекло, с острите си гласове и умове те й се струваха по детински крехки. Но тук, по заледените стърнища на възвишенията, навлекли кожи и панталони като жените от нейния народ, с общи усилия, вещина и решимост те водеха срещу северния вятър мъчноподвижните, рунтави животни. Отнасяха се с тях чудесно — по-скоро ги насочваха, без да ги насилват, сякаш ги подчиняваха на някаква незнайна сила. Чак на залез-слънце се добраха до пътя към Морската порта — шепа жени сред рунтавото море от забързани, дългокраки хани. А щом пред погледите им изплува Ландин, една от тях издигна глас и запя. Тази игра с височината на тоновете и времетраенето им беше нещо съвсем непознато за Ролери. Гърлото й се сви, тя запремигва и запристъпва по тъмния път в такт с мелодията. Песента се носеше от глас на глас. Пееха за изгубената си родина, която никога не бяха виждали, за жени, които тъкат и вшиват в готовото платно скъпоценни камъни, за загинали в боя бойци, за някаква девойка, която полудяла от любов и се хвърлила в морето, „О, вълните прииждат много преди прилива…“ Сладкогласни, превърнали мъката си в песен, двайсетината жени вървяха със стадата сред мрак и вятър. Вляво от тях приливът поглъщаше дюните в черната си, стенеща стихия. На високите стени пред тях пламтяха факли и превръщаха града на изгнанието в остров на светлината.

Вече всичката храна в Ландин се разпределяше много внимателно. Хората се хранеха или заедно в една от големите сгради на площада, или пък, ако пожелаеха, носеха дажбите си вкъщи. Жените доведоха стадата с голямо закъснение. Затова хапнаха набързо в една странна сграда, която се наричаше Театър, и Ролери отиде със Сейко Есмит в дома на Ала Пасфал. Тя правеше каквото й кажат, въпреки че точно сега предпочиташе да се намира в безлюдния дом на Агат и да остане сама. Но нали вече се бе простила с моминството и със свободата си. Сега бе жена на алтеран и затворничка по неволя. За първи път през живота си се подчиняваше на нещо.

Във високото помещение бе топло, макар че в камината нямаше запален огън. В стъклени клетки на стената горяха лампи без фитили. Къщата бе голяма колкото цял Родов дом в Тевар, но в нея не живееше никой друг освен тази старица. Как ли понасяха самотата? И как успяваха да задържат тук, вътре, топлината и светлината на Лятото? И живееха в тези къщи през цялата Година, през целия си живот, никога не се скитаха от едно място на друго, никога не преспиваха в шатри върху голата земя… Ролери рязко изправи натежалата си глава и крадешком погледна към старицата Пасфал да види дали е забелязала, че се унася в сън. Забелязала беше. Тя виждаше всичко и мразеше Ролери.

Мразеха я всички алтерани, всичките тези старейшини на пришълците. Мразеха я, защото обичаха Джакоб Агат и го ревнуваха от нея, защото я бе взел за жена, защото тя принадлежеше към човешкия род, а те — не.

Един от тях разказваше нещо за Тевар, нещо много странно, което й се струваше невероятно. Тя сведе поглед, но уплахата навярно бе изписана на лицето й, защото един от мъжете, Дермат Алтера, престана да слуша останалите и се обърна към нея:

— Ролери, не знаеше ли, че с Тевар е свършено?

— Слушам думите ти — прошепна тя.

— Нашите бойци цял ден дебнаха гаалите от запад — обясни пришълецът. — И когато те нападнаха Тевар, ние се впуснахме към обоза им и лагера, който жените и децата им издигаха на изток от гората. Това отклони някои от тях и даде възможност на неколцина тевари да се измъкнат… но те, както и нашите хора, се разпръснаха. Някои вече успяха да се доберат дотук, но ние всъщност не знаем какво е станало с останалите, знаем само, че нощта е студена, а те са навън сред възвишенията…

Ролери онемя. Тя бе много изморена и не разбираше. Да превземат и разрушат Зимния град? Нима бе възможно? Тя бе изоставила своите, а сега всички бяха загинали или пък се скитаха бездомни сред възвишенията в тази Зимна нощ. Макар че наоколо пришълците продължаваха да говорят с твърдите си гласове, никой не й обръщаше вече внимание. Имаше моменти, в които й се струваше, че й се привиждат разни неща, и това навярно бе така, защото по ръцете и китките си съзираше струйки кръв. Прилошаваше й, но вече не й се спеше. От време на време усещаше, че за миг навлиза в покрайнините, в първия стадий на Небитието. Ясните студени очи на старата вещица Пасфал не се откъсваха от нея. Тя не можеше да се помръдне. Нямаше къде да отиде. Всички бяха мъртви.

Изведнъж настъпи промяна. В дълбините на мрака заблещука светлинка.

— Агат иде насам — каза тя на глас, но толкова тихо, че я чуха само онези, които седяха най-близо до нея.

— Да не би да те вика с мислите си? — попита я остро Ала Пасфал.

Ролери погледна с блуждаещ, невиждащ поглед към старицата, от която се страхуваше, и повтори:

— Идва насам.

— Едва ли предава, Ала — каза най-възрастният от тях на име Пилотсон. — В известен смисъл те са в постоянен контакт.

— Глупости, Хуру.

— Защо глупости? Той сам каза, че й е внушавал мисли много усилено там, на брега, и е успял да я достигне — тя сигурно е естествен приемник. А това е улеснило възникването на контакт. И по-рано сме имали такива случаи.

— Да, но между хора — отвърна старицата. — Няма ненаучено дете, което да може да приема или предава паравербални послания, Хуру. Естественият приемник е едно от най-редките неща на света. А тази тук е вирс, не човешко същество!

През това време Ролери стана, изплъзна се незабелязано от кръга, отиде при вратата и я отвори. Отвън я лъхнаха студ, мрак и пустота. Погледът й бавно премина по улицата и само след миг в далечината изникна силуетът на човек, който изморено се приближаваше. Не след дълго той навлезе в осветеното от отворената врата място, протегна ръка към нейната и останал без дъх, промълви името й. Усмивката му разкриваше липсата на три предни зъба, а на главата му, под кожената шапка, имаше почерняла превръзка. Беше посивял от умора и болка. Не се бе връщал от възвишенията, откакто гаалите нахлуха на Аскатеварска земя, което правеше три дни и две нощи.

— Донеси ми вода за пиене — обърна се той нежно към Ролери и след това влезе на светло, където го наобиколиха всички.

Ролери намери стаята за готвене, където се намираше металната пръчка с цветето на върха — завъртиш ли го, от пръчката потичаше вода. В дома на Агат имаше същото приспособление. Никъде не видя извадени паници или чаши, затова подгъна свободния край на кожената си риза, сипа там вода и я занесе на съпруга си в другата стая. Той тържествено отпи от ризата й. Всички гледаха с широко отворени очи, а Ала Пасфал отсече:

— Чаши има в шкафа. — Но магическата й сила се бе изгубила, а злобата й падаше като неулучила стрела. Ролери коленичи до Агат и до ушите й долиташе само неговият глас.