Урсула Ле Гуин
Планета за изгнаници (11)

Глава единайсета
Обсадата на града

През първия ден от обсадата Ролери не се отделяше от групата, която носеше на мъжете по стените и покривите пики — дълги, груби, недовършени, еднокилограмови прътове от холн със заострени краища. При точно попадение те имаха смъртоносен ефект и дори неопитните ръце можеха да ги изсипят върху главите на гаалите, които се опитваха да издигнат стълбите си по заоблената стена откъм сушата, и да ги отблъснат. Цял ден тя се изкачва по безброй стълби със сноповете пики, предава ги към предназначението им по веригата от хора, тича с тях по ветровитите улици и дланите й се бяха набили с тънки като косъм, бодливи тресчици. Но днес от ранни зори мъкнеше камъни за катапултите — каменохвъргачките пред Земната порта, които приличаха на огромни прашки. Когато гаалите се скупчваха, за да атакуват с тараните, огромните камъни с фучене се стоварваха отгоре им и ги разпръсваха отново и отново. Но на катапултите им трябваха грамади от камъни. Момчетата къртеха настилката по съседните улици, а групата на Ролери слагаше по осемдесет къса наведнъж в малък, кръглокрак сандък и ги превозваше до мъжете при катапултите. Осем впрегнати във въжета жени теглеха с общи усилия тежкия сандък. С мъртвия каменен товар той изглеждаше неподвижен до момента, в който всички дръпваха едновременно и завъртаха внезапно кръглите му крака. След това те напрягаха сили до краен предел, за да се изкачат до портата с трополящата и подскачаща зад тях количка, изсипваха съдържанието й, спираха за миг да си поемат дъх и да отмахнат коси от очите си и отново потегляха по обратния път. От сутринта все това правеха. Ръцете на Ролери се израниха от камъните и въжетата и тя откъсна няколко квадратни парчета от тънката си кожена пола и ги завърза върху дланите си с помощта на каишките от сандалите си — това облекчи малко болката и другите последваха примера й.

— Де да можехте още да правите еркари — извика тя към Сейко Есмит, докато се спускаха тичешком надолу по улицата с тресящата се зад тях тромава количка. Сейко не отговори — навярно не я чу. Тя не се откъсваше от изнурителния труд нито за миг — сред пришълците, изглежда, нямаше мекушави същества, — но огромното напрежение явно й се отразяваше, защото вече работеше като хипнотизирана. Веднъж, когато наближаваха с количката към портата, гаалите започнаха да изстрелват горящи главни, които падаха върху каменната настилка и керемидените покриви и продължаваха да димят и тлеят там. Сейко се оплете във въжетата като впримчен звяр и се заприсвива при всеки нов изстрел.

— Гаснат, този град не може да изгори — отбеляза тихо Ролери.

— Страх ме е от огъня, страх ме е от огъня… — непрекъснато повтаряше Сейко с невиждащ поглед.

Но когато един млад стрелец с арбалет полетя назад от стената, улучен в лицето с гаалска прашка, и се стовари до тях като орел с разперени криле, помитайки две от впрегнатите жени и опръсквайки полите им с кръв и мозък, не друга, а Сейко отиде при него, взе разбитата му глава върху скута си и шепнешком се прости с него.

— Родственик ли ти е? — попита я Ролери, когато тя отново надяна впряга и всички продължиха заедно.

— В града всички сме родственици — отвърна й алтеранката. — Това беше Джонкенди Ли — най-младият в Съвета.

Младият борец на арената на големия площад, сияещ от капчици пот и от съзнанието за победата си, който й каза, че в този град може да отиде, където пожелае. Той бе първият пришълец, с когото бе разговаряла.

А Джакоб Агат не бе виждала от миналата вечер, тъй като всеки, който бе останал в Ландин, било то човек или пришълец, си имаше определена задача и място, а Агат бе навсякъде, за да удържи един град от хиляда и петстотин души срещу петдесетхилядната войска. Денят напредваше, умората и гладът изчерпваха силите й и тя започна да вижда и неговия труп, проснат върху окървавените камъни долу, при Морската порта над скалите — другото подложено на непрестанни нападения място. Групата й прекрати работа, за да хапне малко хляб и сушени плодове, докарани върху кръглокрака количка от засмяно момче, а едно девойче със сериозно лице им донесе мях с вода. Ролери се съживи. Сигурна бе, че ще загинат всички, тъй като бе видяла от покривите как хълмовете почерняват от врагове — чет нямаха, а обсадата едва-що започваше. Но бе сигурна и че Агат не може да бъде убит, а щом като той остане жив, значи и тя няма да умре. Нима смъртта можеше да има нещо общо с него? Та той бе самият живот, нейният живот. Настанила се удобно върху каменната настилка, тя дъвчеше коравия хляб. На един хвърлей камък около нея осакатяваха, изнасилваха, подлагаха на мъчения и сееха ужас, а тя си седеше тук и дъвчеше хляб. Докато отвръщаха на удара с всички сили, с цялото си сърце и душа, поне страх нямаше да ги обземе.

Но страшното дойде съвсем скоро. Те теглеха непосилния си товар към портата, когато изведнъж трополенето и всички останали шумове наоколо потънаха в невероятния вой, който се раздаде отвъд нея. Това бе рев, наподобяващ грохота при земетресение, толкова дълбок и силен, че не стигаше до ушите, а проникваше в костите. Портата потрепери и подскочи на железните си панти. В този миг тя зърна Агат. Той тичаше от долната част на града начело на голяма група стрелци и крещеше със заповеден глас към друга група на стената.

В изпълнение на нареждането всичките жени се изпокриха из по-близките до центъра улици. „Аууууу, аууу, аууу!“ не спираше воят на тълпата пред Земната порта. Той извираше сякаш из недрата на самите хълмове, които щяха да тръгнат към града и да го срутят от скалите в морето. Духаше леденостуден вятър. Групата й се разпръсна, всичко се обърка. Тя нямаше повече работа. Свечеряваше се. Денят не бе преминал още, рано бе за тъмнината. Изведнъж Ролери разбра, че всъщност ще умре, повярва в смъртта си и заплака беззвучно, застинала на безлюдната улица между високите и пусти сгради.

На една странична улица няколко момчета къртеха камъни за довършване и укрепване на барикадите, издигнати при портите на четирите улици, които водеха към главния площад. Тя отиде при тях, за да се стопли, за да върши нещо. Работата не бе по силите им, но четиримата се трудеха безмълвно.

— Сняг — забеляза един от тях и се спря до нея. Тя вдигна очи от камъка, който буташе сантиметър по сантиметър надолу по улицата, и видя пред себе си вихъра на белите снежинки, който се сгъстяваше с всеки изминал миг. Всички замряха по местата си. Вятърът бе спрял и чудовищният вой пред портата затихна. Снегът и мракът дойдоха едновременно и възцариха тишина.

— Вижте го само — с почуда каза момчешки глас. Краят на улицата се губеше от погледа им. Светлината от Съюзния палат отсреща се бе превърнала в жълтеникава мъглявина.

— Цяла Зима ще го гледаме — отвърна му друго момче. — Ако доживеем дотогава. Хайде! Сигурно вече раздават вечерята в Залата.

— Идваш ли? — попита я най-малкото.

— Моите са в другата сграда, в Театъра, струва ми се.

— Не са, вече всички ядем в Залата, за да си пестим труда. Хайде.

Момчетата бяха стеснителни, грубовати, дружелюбни. Тя тръгна с тях.

Нощта бе подранила, денят закъсня. Ролери се събуди до Агат в дома му и видя сивата светлина, която проникваше през капаците, скриващи стъклените прозорци, и образуваше едва мержелеещи се ивици по сивите стени. Всичко бе притихнало, съвсем притихнало. Отникъде не долиташе никакъв шум. Как може един обсаден град да е толкова смълчан? Но обсадата и гаалите й се струваха безкрайно далечни — това затишие призори като че ли не им позволяваше да се приближат. Тук бе топло и Агат спеше непробудно до нея. Тя не помръдваше.

Изведнъж отдолу се разнесе чукане, тропот по вратата, гласове. Магията се развали, най-хубавият миг свърши. Викаха Агат. Тя го вдигна с голяма мъка. Най-сетне, все още замаян от съня, той се изправи на крака, отвори прозореца и капаците и в стаята нахлу дневната светлина.

Бе третият ден от обсадата и първият от бурята. Снежната покривка по улиците достигна трийсет сантиметра, а пухкавият сняг продължаваше да се сипе, ту плавно, ту навяван от острия северен вятър. Всичко бе притихнало и преобразено. Хълмовете, гората, полята ги нямаше, нямаше го и небето. Дори и близките покриви се губеха в белотата. За миг падналият сняг се различаваше от падащия и после всичко изчезваше от погледа.

На запад отливът се оттегляше все по-навътре и по-навътре в бурята. Мостът висеше в нищото. Куполът не се виждаше. Ни небе, ни море. Снегът затрупваше черните скали и скриваше пясъците.

Агат залости капаците и прозореца и се обърна към нея. Чертите на лицето му бяха все тъй отпуснати от съня, гласът му — пресипнал.

— Не може да са си отишли — промърмори той в отговор, защото от улицата му бяха извикали, че гаалите са си отишли, че са се изтеглили, че бягат на юг…

По нищо не личеше, че е така. От стените на Ландин се виждаше единствено бурята. Но там някъде, във вихъра, може би имаше хиляда шатри, които я чакаха да отмине, а може и да нямаше.

Няколко съгледвачи се прехвърлиха през стените по въжета. От тях си дойдоха трима, които рекоха, че са се изкачили по билото чак до гората и никакъв гаал не са срещнали, но се бяха върнали, защото след стотина метра дори градът преставал да се вижда. А един въобще не се появи отново. Дали бе попаднал в плен, или пък се бе загубил в бурята?

Алтераните се събраха в библиотеката на Палата. Според обичая бяха дошли всички онези граждани, които имаха желание да чуят разискванията и да участват в тях. Съветът им вече се състоеше от осем, а не от десет души. Джонкенди Ли и Харис бяха мъртви, най-младият и най-старият. Присъстваха само седем, тъй като Пилотсон бе на пост. Но помещението бе препълнено с мълчаливи слушатели.

— Не са си отишли… Не са близо до града… Някои… някои са… — хриптеше Ала Пасфал с изпъкнали жили и пепелявосиво лице.

От всички пришълци тя имаше най-силно развита способност да приема чужди мисли. Можеше да ги чува от най-голямо разстояние, а можеше и да ги подслушва.

„Това е забранено“, бе казал Агат много отдавна — преди една седмица? — и се бе обявил срещу опита да се разбере дали гаалите са все още около Ландин. „Никога не сме нарушавали този закон, през цялото време на изгнаничеството. Ще разберем къде са гаалите веднага щом поспре снегът. Дотогава ще бъдем нащрек.“

Но останалите не се съгласиха с него и не зачетоха волята му. Ролери се обърка и натъжи, като го видя как се вглъбява в себе си, подчинявайки се на решението им. После се постара да й обясни защо не може да постъпи другояче. Каза й, че не е вожд нито на града, нито на Съвета, че се избират десет алтерани, които управляват заедно, но това й се стори безсмислено. Или беше вожд, или не, а ако не беше — тежко им.

Старицата вече се гърчеше с невиждащ поглед и се опитваше да предаде с думи безсловесния си допир с някакво чуждо съзнание, чиито мисли бяха на чужд език, да се добере до онова, което е във владението на чужди ръце.

— Държа… държа… върволица… въже… — пелтечеше тя.

Ролери потрепери от страх и отвращение. Вглъбен в себе си, Агат се бе извърнал от Ала.

Най-сетне старицата застина и дълго време седя със сведена глава.

Сейко Есмит наля на седемте алтерани и на Ролери чашка обреден чай. Всеки от тях отпи, едва докосвайки я с устни, и я предаде на един от съгражданите си, той на друг и така, докато я пресушат. Преди да изпълни ритуала, Ролери дълго време съзерцаваше купичката, която пое от Агат. Синя, крехка като листо, тя пропускаше светлината като скъпоценен камък.

— Гаалите са си отишли — каза Ала Пасфал високо и вдигна изтерзаното си лице. — Сега вървят в някаква долина между две планини… това се разбира много ясно.

— Долината Гилн — промълви един от мъжете. — На около десетина километра на юг от тресавището.

— Бягат от Зимата. Градът е спасен.

— Но Законът е нарушен — каза Агат и дрезгавият му глас прониза надеждата и ликуването, които се носеха наоколо. — Стените могат да се поправят. Е, ще видим…

Двамата с Ролери слязоха заедно по стълбите и прекосиха огромната Съвещателна зала, натъпкана с маси и пейки, тъй като сега общата столова се намираше тук, под златните часовници и кристалните изображения на планетите, които обикаляха около слънцата си.

— Да си вървим — каза Агат и те навлякоха кожените палта с големи качулки, които им бяха раздадени от складовете под Древния палат, и потънаха в заслепяващия вихър на площада. Не бяха направили и десетина крачки, когато сред виелицата пред тях изникна гротескна, покрита с окървавен сняг фигура и извика:

— Морската порта, отсам стените са, при Морската порта…

Агат погледна към Ролери и изчезна в бурята. След един миг от кулата над главата й се разнесе оглушителен метален звън и се разми в бурята. Те наричаха този екот „камбана“ и преди началото на обсадата всички бяха научили сигналите. Четири, пет удара, после тишина, после още пет и още пет — всички мъже при Морската порта, Морската порта…

Ролери извлече вестоносеца до колоните на Съюзния палат, за да не пречат на мъжете, които се втурваха в снежната виелица по ризи или навличаха палтата си на бегом, с оръжие и без оръжие, и се изгубваха от погледа й още преди да прекосят площада.

Изведнъж потокът от хора секна. Откъм Морската порта долиташе някакъв шум, но воят на вятъра и гъстият сняг го поглъщаха и отдалечаваха от момичето. На завет под сводовете вестоносецът се подпираше на нея. От дълбоката рана на врата му струеше кръв и ако тя не го придържаше, той щеше да се строполи на земята. Разпозна лицето му — казваше се Пилотсон и тя го извика по име, за да го свести и задържи на крака, докато се мъчеше да го прибере в сградата. Той залиташе от слабост и мърмореше нещо, сякаш все още се опитваше да предаде вестта, която носеше:

— Те пробиха, отсам стените са…