Дан Симънс
Ендимион (9)

9

Прероден, гледащ — буквално — с удивените очи на дете, отец-капитан Фредерико де Соя пресича пиаца „Сан Пиетро“ между изящните арки от колонадата на Бернини и приближава до базиликата „Свети Петър“. Денят е чудесен със студените слънчеви лъчи, бледосиньото небе, хладния въздух — единственият обитаем континент на Пацем е висок хиляда и петстотин метра над стандартното морско равнище и въздухът е рядък, но абсурдно богат на кислород — и всичко пред очите на де Соя е окъпано в силната следобедна светлина, която обгръща в аура величествените колони, главите на бързащите хора; светлина, която къпе мраморните статуи в бяло, кара червените епископски одежди и сините, червени и оранжеви райета на швейцарските гвардейци, застанали с леко разтворени крака и ръце, сключени зад гърба, да блестят; светлина, която обагря високия обелиск в центъра на площада и източените пиластри по фасадата на базиликата и възпламенява самия огромен купол, издигащ се на повече от сто метра над земята. Гълъби разперват криле и улавят тази богата, коса светлина, докато кръжат над площада, бели на фона на небето или тъмни на фона на блестящия купол на катедралата. И от двете страни се движат тълпи — обикновени свещеници в черни раса с розови копчета, епископи в червени одежди, кардинали в алени и наситено пурпурни одеяния, граждани на Ватикана в мастиленочерните си жакети, чорапи и бели плисирани яки, монахини в шумолящи одежди и високи-бели криле на касинките си, свещеници от двата пола в прости черни дрехи, мирски офицери в алено-черни униформи като самия де Соя и щастливи туристи или цивилни гости — получили привилегията да присъстват на папската меса, — облечени в най-хубавите си дрехи, повечето в черно, но всички толкова богато, че дори най-черната тъкан блести и искри на светлината. Навалицата се носи към извисяващата се базилика с приглушени разговори, с възбудено, но сериозно държание. Папската меса е сериозно събитие.

С де Соя днес — само четири дни след смъртоносното му напускане на спецчаст „ВЛЪХВИ“ и един ден след възкресението му — са отец Баджо, капитан Марджит Уу и монсиньор Лукас Оди: закръгленият селянин Баджо е капеланът, отговорен за възкресението на де Соя; стройната мълчалива Уу е адютант на командващия флотата на Мира адмирал Маръсин; Оди, който е здрав и енергичен въпреки своите осемдесет и седем стандартни години, е помощник и заместник на могъщия ватикански министър на външните работи Симон Аугустино, кардинал Лурдъсами. Говори се, че кардинал Лурдъсами е втората по влияние личност в Мира, единственият член на Римската курия, който има доверието на Негово светейшество, и човек с проницателен ум. Влиянието на кардинала се отразява във факта, че той изпълнява също длъжността на префект на Sacra Congregatio pro Gentium Evangelizatione se de Propaganda Fide — легендарната Конгрегация за евангелизация на народите или de Propaganda Fide^[1].

За отец-капитан де Соя присъствието на тези две могъщи личности не е по-изненадващо или удивително от слънчевата светлина по фасадата над него, докато четиримата се изкачват по широките стълби към базиликата. Вече стихнала, тълпата запазва пълно мълчание, когато минават през огромното пространство покрай други швейцарски гвардейци и в парадни, и в бойни униформи, и влизат в кораба на храма. Тук отеква дори тишината и де Соя е трогнат до сълзи от величествената красота и от вечните творби на изкуството, които вижда по пътя си към пейките: Микеланджеловата „Пиета“ в първата ниша отдясно, древната бронзова скулптура на свети Петър, изваяна от Арнолфо ди Камбрио — кракът на апостола е изтъркан от вековете целувки, — и ярко осветената отдолу удивителна фигура на Джулиана Фалкониери Санта Виргине, сътворена от Пиетро Кампи през шестнайсети век, преди повече от хиляда и петстотин години.

Когато се прекръства със светена вода и последва отец Баджо до запазените им места, отец-капитан де Соя открито плаче. Тримата свещеници и жената офицер от Мира коленичат за молитва, когато и последните шумове в огромното пространство утихват. Сега в базиликата е почти съвсем тъмно — само точиците халогенна светлина осветяват блестящите като злато художествени и архитектурни съкровища. Де Соя поглежда през сълзи към източените пиластри и тъмните бронзови барокови колони от балдахина на Бернини — позлатеният и украсен покрив над централния олтар, където единствено папата може да казва месата — и се замисля за чудото на последните двайсет и четири часа след възкресението си. Имаше болка, да, както и объркване — сякаш се възстановяваше от силен удар по главата. Болката беше по-цялостна и ужасна от което и да е главоболие, сякаш всяка клетка в тялото му си спомняше за унижението на смъртта и дори сега продължаваше да се бунтува срещу него — но във всичко това имаше и почуда. Почуда и благоговение пред най-незначителните неща: вкуса на супата, която му бе дал отец Баджо, първия поглед към бледосиньото небе на Пацем през прозорците на жилището на свещеника, поразителната човечност на лицата, които беше видял през този ден, на гласовете, които бе чул. Макар и чувствителен по природа, отец-капитан де Соя не беше плакал, откакто бе на пет-шест стандартни години, но сега плачеше… плачеше открито и без да се срамува. Иисус Христос повторно го беше дарил с живот, Господ Бог бе споделил с него тайнството на Възкресението — с него, набожния, почтен човек от бедно семейство на затънтен свят. И сега клетките на де Соя като че ли си спомнят за тайнството на прераждането, както и за болката от смъртта, и той е преизпълнен с радост.

Месата започва с величествен взрив — звуците на органа като златни копия пронизват тишината на очакването, хорът надига глас в триумфална песен, отекваща в огромното пространство, и тогава светва поредица от ярки светлини, за да освети папата и кортежа му.

Първото впечатление на де Соя е от младостта на Светия отец: разбира се, папа Юлий XIV е само на шейсетина години, въпреки факта, че е бил папа почти непрекъснато в продължение на повече от 250 г. и понтификатът му е бил прекъсван единствено от собствената му смърт и прераждане за осем коронации, първо като Юлий VI и след осемгодишното управление на антипапата Тейлхард I отново като Юлий при всяко следващо прераждане. Де Соя наблюдава как Светият отец отслужва месата и мисли за историята на възкачването на Юлий, научена както от официалната църковна версия, така и от забранената поема „Cantos“, която четат всички грамотни тийнейджъри, въпреки риска да обрекат душите си на гибел.

И според двете версии преди първото си възкресение папа Юлий бил младеж на име Ленар Хойт, посветен в свещенически сан под сянката на Пол Дюре, екстатичния археолог и теолог йезуит. Дюре изповядвал учението на свети Тейлхард, че човечеството има потенциал да се развива към Божествеността — всъщност според Дюре, когато след Падането се възкачил на трона на свети Петър, хората можели да достигнат Божествеността. След като станал папа Юлий VI и след първото си възкресение, отец Ленар Хойт се опитвал да изличи именно тази ерес.

И двата източника — църковната история и забранените „Песни“ — се съгласяваха, че именно отец Дюре открил симбионтите, наречени кръстоиди, по време на изгнанието си на периферния свят Хиперион. Оттам нататък версиите се разминаваха. Според поемата, Дюре получил кръстоида от чуждопланетното създание, наречено Шрайк. Според църковните учения Шрайка — въплъщение на Сатаната, ако изобщо съществуваше такъв — нямал никаква връзка с откриването на кръстоида, а едва по-късно изкушил и отец Дюре, и отец Хойт. Църковната история съобщаваше, че на коварството на създанието се поддал само Дюре. В хаотичната смесица от езическа митология и изопачена история на „Песните“ се разказваше как Дюре сам се разпнал в огнените гори на платото на Зъбера, за да не върне кръстоида на Църквата. Според езическия поет Мартин Силенъс това трябвало да я спаси от изпадане под зависимостта на един паразит, вместо на вярата. Според църковната история, на която вярваше де Соя, Дюре се разпнал, за да сложи край на болката, която му причинявал симбионтът, и се съюзил с демона Шрайк, за да попречи на Църквата — която Дюре смятал за свой враг след отлъчването си заради фалшифициране на археологически данни — да възвърне жизнеността си чрез откриването на тайнството на възкресението.

И според двете версии отец Ленар Хойт заминал за Хиперион в търсене на своя приятел и бивш наставник. Според богохулствените „Cantos“ Хойт приел собствения си кръстоид, както и този на Дюре, но по-късно се върнал на Хиперион в дните преди Падането, за да измоли от злия Шрайк да го избави от бремето му. Църквата твърдеше, че това не е вярно, и обясняваше как отец Хойт храбро се върнал, за да се изправи срещу демона в собственото му леговище. Каквото и да беше тълкуванието, фактите показваха, че Хойт е умрял по време на онова последно поклонничество на Хиперион, че Дюре е бил възкресен, носейки както своя, така и кръстоида на отец Хойт, и че после, по време на хаоса на Падането, се е върнал, за да стане първият антипапа в съвременната история. Деветте стандартни години ерес на Дюре/Тейлхард I били мрачни за Църквата, но след случайната смърт на лъжливия папа възкресението на Ленар Хойт от общото им тяло довело до величието на Юлий VI, до откриването на свещената природа на онова, което Дюре наричал „паразит“, до божественото откровение на Юлий — все още разбираемо само за най-вътрешните църковни отци — как възкресението може да се направлява до краен успех и до последвалия възход на Църквата от незначителна секта до официална религия на човечеството.

Отец-капитан Фредерико де Соя гледа как папата — слаб, блед мъж — вдига причастието високо над олтара и потръпва от студа на истинска почуда.

Отец Баджо му е обяснил, че обзелото го чувство за новост и почуда, следствие от Светото възкресение, ще отслабне през следващите дни и седмици, но че цялостното усещане за благоденствие ще остане завинаги и ще се усилва все повече с всяко следващо прераждане во Христе. Сега, след като е вкусил пепелта на смъртта и блясъкът на близостта до Господ е станал по-силен, де Соя разбира защо Църквата смята самоубийството за един от най-смъртните грехове и защо го наказва с незабавно отлъчване. Ако наказанието за самоубийство не е толкова ужасно, човек лесно може да се пристрасти към възкресението.

Все още усещащ болката от смъртта и прераждането, с ум и сетива буквално притъпени от шемет, отец-капитан де Соя гледа папската меса, която наближава кулминацията на Причастието, и знаейки, че след миг ще вкуси от Христовата Плът и Кръв, трансматериализирана лично от Светия отец, заплаква като малко дете.

 

 

Вечерта след месата е студена и небето високо над „Свети Петър“ има цвят на светъл порцелан. Отец-капитан де Соя се разхожда с новите си приятели в сенките на Ватиканските градини.

— Фредерико — казва отец Баджо, — срещата, която ще проведем, е много важна. Много, много важна. Достатъчно ясен ли е умът ти, за да разбереш важните неща, които ще бъдат казани?

— Да — отвръща де Соя. — Умът ми е съвсем ясен.

Монсиньор Лукас Оди докосва младия офицер по рамото.

— Фредерико, синко, сигурен ли си в това? Ако се налага, можем да почакаме още един ден.

Де Соя поклаща глава. Умът му е замаян от красотата и тържествеността на месата, на която току-що е присъствал, в устата си все още усеща съвършения вкус на нафората и виното, чувства, че точно в този момент Христос му шепне, но мислите му са ясни.

— Готов съм — отвръща той. Капитан Уу върви зад Оди като безмълвна сянка.

— Много добре — казва монсиньорът и кимва на отец Баджо. — Вече няма да се нуждаем от услугите ви, отче. Благодаря ви.

Баджо кимва, покланя се и си тръгва. Де Соя съвършено ясно разбира, че никога вече няма да види любезния си капелан по възкресението, и очите му се наливат с още сълзи на чиста обич. Той е благодарен на мрака, който скрива тези сълзи, защото знае, че трябва да се овладее за срещата. Йезуитът се чуди къде ще се проведе това важно заседание — в легендарния апартамент на Борджия? В Сикстинската капела? В канцелариите на папския двор?

Не, в една близка беседка.

— Седнете — казва кардинал Лурдъсами. Той е едър мъж с кръгло лице и тежки челюсти, а гласът му звучи на де Соя като гласът Божий.

Де Соя сяда на каменната пейка, докато другите остават прави. Друг мъж отляво на кардинала сяда в сенките. На слабата светлина де Соя различава униформата на Мира, но не и отличителните знаци. Смътно съзнава присъствието на други хора — поне един седнал и неколцина изправени — в по-дълбоките сенки на беседката отляво.

— Отец де Соя — започва Симон Аугустино, кардинал Лурдъсами и кимва към седналия от лявата му страна мъж, — нека ви представя адмирал Уилям Лий Маръсин.

Де Соя светкавично се изправя, отдава чест и застава мирно.

— Моите извинения, адмирале — успява да изрече той. — Не ви познах.

— Свободно — отвръща Маръсин. — Седнете, капитане. Доволни сме от вас.

— Ние също — изтътва кардинал Лурдъсами. — Затова избрахме вас за тази мисия.

— Мисия ли, Ваше преосвещенство? — пита де Соя. Чувства се замаян от напрежение и смут.

— Активирайте го — казва адмирал Маръсин и му подава един холокуб.

Де Соя докосва долната стена на малкото керамично блокче и над куба се появява образ на момиченце. Тъмна коса, големи очи и напрегнат поглед.

— Името й… е, не сме сигурни как се казва — казва кардинал Лурдъсами. — На колко години ви изглежда, отче?

— На дванайсет. — предполага се Соя. — Или единайсет. Стандартни.

Кардинал Лурдъсами кимва.

— Била е на единайсет на Хиперион, когато е изчезнала преди повече от двеста и шейсет стандартни години, отче.

— Това дете е дъщерята на жена на име Брон Ламия — казва адмирал Маръсин. — Говори ли ви нещо това име?

Говори му, но за миг де Соя не може да се сети защо. После стиховете на „Песните“ му идват наум и той си спомня поклонничката от онази история.

— Да — отвръща де Соя. — Спомням си. Била е една от поклонниците заедно с Негово светейшество по време на последното поклонничество преди Падането.

— Брон Ламия е имала сексуално сношение с една мерзост — изтътва кардиналът. — С киборг. Клонингово човешко създание, чийто разум е бил изкуствен интелект, обитаващ Техноцентъра. Спомняте ли си историята и забранената поема?

Отец де Соя премигва. Възможно ли е да са го довели тук във Ватикана, за да го накажат за това, че е чел „Песните“, когато е бил дете? Та той е изповядал греха си преди двайсет години, изпълнил е наложеното му изкупление и никога не е препрочитал забранената творба. Йезуитът се изчервява.

Кардинал Лурдъсами се подсмихва.

— Няма нищо, синко. Всички в Църквата са извършили този грях… Любопитството е прекалено силно, привличането на забраненото е прекалено мощно… Всички сме чели забранената поема. Спомняш ли си, че жената Ламия е имала плътски връзки с киборга на Джон Кийтс?

— Смътно — отвръща де Соя, после припряно добавя: — Ваше преосвещенство.

— А знаеш ли кой е бил Джон Кийтс, синко?

— Не, Ваше преосвещенство.

— Бил е дохеджирски поет — с тътнещия си глас обяснява кардиналът. — А жената от богохулствената поема — Брон Ламия — не само имала сношение с мерзкия киборг, но и родила детето на онова създание.

Де Соя вдига вежди.

— Не знаех, че киборгите… Искам да кажа… Мислех си, че са били… хм…

Кардинал Лурдъсами пак се подсмихва.

— Че са били стерилни ли? Като андроидите? Не… Гнусните ИИ са клонирали човека. И това същество оплодило тази Евина щерка.

— Момичето, чието изображение се носи пред вас, е това дете, капитане — намесва се адмиралът. — След като мерзкият киборг бил унищожен, Брон Ламия го родила на Хиперион.

— Тя не е била съвсем… човек — прошепва кардинал Лурдъсами. — Макар тялото й… бащата… киборгът на Кийтс… да е бил унищожен, неговата ИИ личност се е съхранила в шунта на Шрьоновата й верига.

Адмирал Маръсин също се навежда по-близо, сякаш тази информация е само за трима им, и тихо казва:

— Ние смятаме, че още преди да се роди, детето е общувало със затворената в онази Шрьонова верига личност на Кийтс. Почти сме сигурни, че този… зародиш… е бил във връзка с Техноцентъра, посредством киборговата личност.

Де Соя потиска порива си да се прекръсти. Прочетеното от него, заповедите и вярата му са го научили, че Техноцентърът е бил въплътено зло, проста най-живата проява на Сатаната в съвременната човешка история. Унищожаването на Техноцентъра било спасение не само за обсадената Църква, но и за самото човечество. Де Соя се опитва да си представи какво би могла да научи от прекия контакт с онези безплътни, бездушни интелекти неродената човешка душа.

— Детето е опасно — прошепва кардинал Лурдъсами. — Макар Техноцентърът да е бил изгонен от Падането на телепортаторите, макар Църквата вече да не позволява бездушните машини да имат истински интелект, това дете е програмирано като оръдие на онези паднали ИИ… оръдие на Сатаната.

— Говорите, сякаш все още е жива — внезапно уморен казва де Соя. — И все още е дете.

— Тя е жива — казва кардиналът. — И все още е дете.

— Криогенен сън?

— На Хиперион има Гробници на времето — изтътва Лурдъсами. — Една от тях — онази, наречена Сфинкса, която може би си спомняте от поемата или от църковната история — е била използвана за портал през времето. Никой не знае как функционира. За повечето хора тя изобщо не работи. Това момиче е изчезнало в Сфинкса преди двеста шейсет и четири стандартни години. Тогава знаехме, че е опасно за Мира, но пристигнахме с няколко дни по-късно. Имаме достоверна информация, че то ще се появи от онази гробница след по-малко от един стандартен месец… все още като дете. Все още смъртно опасно за Мира.

— Опасно за Мира… — повтаря де Соя. Не разбира нищо.

— Негово светейшество е предвидил тази опасност — изтътва кардинал Лурдъсами. — Преди почти три века нашият Господ разкрил на Негово светейшество заплахата, която представлява това клето дете, и сега Светият отец се е заел да се справи с опасността.

— Не разбирам — признава отец-капитан де Соя. Холосът вече е изчезнал, но той все още вижда в ума си невинното лице на детето. — Как може това малко момиченце да е опасно… тогава или сега?

— Като оръдие на Техноцентъра, тя ще е вирус в Христовото тяло. Негово светейшество получил откровение, че момичето ще притежава сили… сили, които не са човешки. Една от тях ще е силата да убеждава вярващите да оставят светлината на Божиите учения, да заменят спасението със служба на Сатаната.

— И какво искате от мен, Ваше преосвещенство?

Адмирал Маръсин му отговаря с висок глас, който го стряска след тихия разговор и шепот.

— От този момент — изръмжава военният — вие сте отстранен от поста си във флотата. От този момент сте назначен да откриете и върнете това дете… това момиче във Ватикана.

Изглежда, кардиналът долавя блясък на безпокойство в очите на йезуита, защото кротко избоботва:

— Синко, да не би да се страхуваш, че на детето може да му се случи нещо?

— Да, Ваше преосвещенство. — Де Соя се чуди дали това признание няма да го лиши от службата му.

— Бъди сигурен, сине мой, че никой в папския двор… никой в Мира… няма намерение да навреди на това малко момиченце. Всъщност Светият отец ни нареди… нареди ти… да направиш своя втора по важност задача да не допуснете с детето да се случи нещо.

— Първата ви задача — казва адмиралът — е да го върнете тук… на Пацем. В мирското командване тук във Ватикана.

Де Соя кимва и преглъща. Основният въпрос в главата му е „Защо аз?“

— Да, сър. Разбирам.

— Ще получите диск с папските пълномощия — продължава адмиралът. — Можете да изисквате всякакви материали, помощ, връзки или персонал, които са в състояние да ви осигурят местните мирски власти. Имате ли някакви въпроси в това отношение?

— Не, сър. — Гласът на де Соя е твърд, но главата му е замаяна. Дискът с папските пълномощия му дава по-голяма власт от тази на планетарните мирски губернатори.

— Ще бъдете прехвърлен в системата на Хиперион още днес — продължава адмирал Маръсин със същия енергичен властен глас. — Капитан Уу?

Военният помощник пристъпва напред и подава на де Соя червен диск-папка. Отец-капитанът кимва, но мислено извиква: „В системата на Хиперион още днес… Архангелският куриерски кораб! Пак ще умра! Болката. Не, Господи, мили Боже. Не може ли да ме отмине тази чаша?“

— Ще имате най-новия ни и усъвършенстван куриерски кораб, капитане — казва Маръсин. — Той е подобен на онзи, с който пристигнахте в системата на Пацем, освен че носи шестима пътници, въоръжен е на равнището на предишния ви фотонен кораб и разполага с автоматизирана система за възкресение.

Автоматизирана система за възкресение? На машина ли е поверено тайнството?

Кардинал Лурдъсами го потупва по ръката.

— Роботизираната система е осъдителна, сине мой. Но корабът може да те отведе на места, където Мирът и Църквата не съществуват. Не можем да те лишим от възкресение, просто защото си извън обсега на Божиите слуги. Бъди уверен, синко, че лично Светият отец благослови тази апаратура за възкресение и я дари със същите свещени свойства, които има истинската възкресителна меса.

— Благодаря, Ваше преосвещенство — промълвява де Соя. — Но не разбирам… места извън обсега на Църквата… Не казахте ли, че ще пътувам до Хиперион? Никога не съм бил там, но си мислех, че тази планета е член на…

— Тя принадлежи към Мира — прекъсва го адмиралът. — Но ако не успеете да заловите… да избавите това дете… ако поради някаква непредвидена причина се наложи да го последвате на други светове, в други системи… решихме, че е най-добре корабът да разполага с автоматизирана възкресителна ясла за вас.

Де Соя покорно и смутено свежда глава.

— Но очакваме да намерите детето на Хиперион — продължава адмирал Маръсин. — Щом пристигнете на планетата, ще се представите и ще покажете диска с папските пълномощия на командира на сухопътните войски Барнс-Авне. Командирът отговаря за дислоцираната на Хиперион бригада швейцарски гвардейци и при пристигането си вие ще поемете командването й.

Де Соя премигва. „Да командвам бригада швейцарски гвардейци? Та аз съм капитан на фотонен кораб! Не мога да различа пехота от кавалерия!“

Адмирал Маръсин се подсмихва.

— Ние разбираме, че това малко излиза извън обичайните ви задължения, отец-капитан де Соя, но бъдете уверен, че командният ви статус е наложителен. Командир Барнс-Авне ще продължи да командва сухопътните сили, но е абсолютно необходимо всички ресурси да се насочат към спасяването на това дете.

— Какво ще стане с… Казвате, че не знаем името й? На момичето, искам да кажа.

— Преди да изчезне — изтътва кардинал Лурдъсами, — самата тя се е наричала Енея. А що се отнася до това какво ще стане с нея… отново те уверявам, синко, възнамеряваме да й попречим да пренесе вируса си в тялото Христово в Мира, но ще го сторим, без да й навредим. Всъщност нашата мисия… твоята мисия… е да спаси безсмъртната душа на момичето. Светият отец лично ще се погрижи за това.

Нещо в гласа на кардинала кара де Соя да разбере, че срещата е завършила. Отец-капитанът се изправя, усещайки замайването от възкресението. „Днес трябва отново да умра!“ Макар да изпитва радост, той чувства, че му се плаче.

Адмирал Маръсин също се изправя.

— Отец-капитан де Соя, назначението ви за тази мисия е валидно до доставянето на детето при мен, тук, във ватиканската военна канцелария за свръзка.

— Което ще стане само след седмици, уверени сме в това — изтътва кардинал Лурдъсами.

— Това е голяма и ужасна отговорност — продължава адмиралът. — Трябва да използвате цялата си вяра и способности, за да изпълните изразеното от Негово светейшество желание безопасно да доведете това дете във Ватикана — преди унищожителният вирус на програмираното му коварство да се разпространи сред нашите братя и сестри во Христе. Знаем, че няма да ни провалите, отец-капитан де Соя.

— Благодаря ви, сър — отвръща де Соя и отново си мисли: „Защо аз?“ Той коленичи, за да целуне пръстена на кардинала, и се изправя, за да открие, че адмиралът се е скрил назад в мрака на беседката, където неподвижно седят другите тъмни фигури.

Монсиньор Лукас Оди и капитан Марджит Уу застават от двете страни на де Соя като конвой, после тримата се обръщат и напускат градината. Едва тогава, все още объркан и смаян, със сърце, пулсиращо с готовност и ужас от поставената му важна задача, отец-капитан де Соя поглежда назад, точно когато плазмената опашка на един издигащ се кораб осветява със синия си пламък купола на „Свети Петър“, покривите на Ватикана и градината. За миг ясно се виждат фигурите в сводестата сянка на беседката. Там е адмирал Маръсин, вече с гръб към йезуита, както и двама изправени офицери от швейцарската гвардия в бойно снаряжение и диагонално вдигнати пред гърдите игломети. Но именно осветената за миг седнала фигура постоянно ще се явява в сънищата и мислите на де Соя през идващите години.

Твърдо впил поглед в отдалечаващия се йезуит, с високи вежди и печално лице, на градинската пейка седи Негово светейшество папа Юлий XIV, Свети отец на повече от шестстотин милиарда вярващи католици, фактически владетел на още четиристотин милиарда души, пръснати из огромния Мир, човекът, току-що пратил Фредерико де Соя на съдбовно пътуване.