Дан Симънс
Ендимион (17)

17

Сега, когато пиша това след толкова много години, отначало си мислех, че ще ми е трудно да си спомня Енея като дете. Не е така. Спомените ми са толкова препълнени с по-късни години, с по-късни образи — обилната слънчева светлина по женското тяло, докато се носехме сред клоните на орбиталната гора, първия път, когато се любихме при нулева гравитация, разходките с нея по висящите улици на Хсуан-кунг, когато розово-червените скали на Хуа Шан улавяха лъчите над нас, — че се тревожех онези по-стари спомени да не са избледнели в ума ми. Не са. Нито пък се поддадох на порива да прескоча към по-късните години, въпреки опасенията ми, че това повествование ще бъде прекъснато всеки момент от квантово-механичното съскане на Шрьодингеровия отровен газ. Ще напиша онова, което успея. Съдбата ще определи края на този разказ.

— Искам да видя къде сме — каза тя. — Моля те.

Корабът се подчини, като превърна стената зад холоямката в прозорец. Континентът Еквус се отдалечаваше под нас, замъглен от червен прашен облак. След минута цялата планета се превърна в кълбо. Великото южно море беше толкова синьо, че дъхът ми секна, а архипелагът на Деветте опашки бе заобиколен от зеления цвят на плитчините. После планетата се смали, превърна се в синьо-червено-бяла сфера и остана далеч зад нас. Отдалечавахме се с огромна скорост.

— Къде са фотонните кораби? — попитах андроида. — Би трябвало вече да ни обстрелват.

— Те бяха… прекалено заети — отвърна А. Бетик.

— Не разбирам — казах. — Тази битка… кой…

— Шрайка — отвърна Енея. — С мама се надявахме да не стане така, но напразно. Толкова съжалявам. Ужасно съжалявам.

Помислих си, че момичето навярно не ме е чуло в бурята, и казах:

— Нямахме много време да се запознаем. Аз съм Рол Ендимион.

— Спомням си — отвърна тя. — Ендимион, като поемата.

— Поемата ли? — попитах. — Не съм чувал за такава поема. Ендимион като стария град.

Тя се усмихна.

— Знам за поемата, само защото баща ми я е написал. Колко типично за чичо Мартин да избере герой с такова име.

Рязко се обърнах, когато чух думата „герой“. Цялата тази авантюра беше достатъчно абсурдна и без това.

Момичето ми протегна малката си ръка и каза:

— Аз съм Енея. Но ти знаеш това.

Пръстите й бяха студени.

— Старият поет каза, че няколко пъти си променяла името си.

Усмивката й не изчезна.

— И пак ще го сторя, обзалагам се. — Тя дръпна ръката си и после я подаде на андроида. — Енея. Сираче на времето.

А. Бетик пое ръката й по-изискано от мен, дълбоко се поклони, представи се и каза:

— На вашите услуги, госпожице Ламия.

Тя поклати глава.

— Майка ми е… беше… Ламия. Аз съм просто Енея. — Момичето забеляза изражението ми. — Знаеш ли за майка ми?

— Тя е прочута — отвърнах и неизвестно защо леко се изчервих. — Като всички хиперионски поклонници. Всъщност те са легендарни. Нали за тях се разказва в тази поема, всъщност епично устно предание…

Енея се засмя.

— О, Боже! Значи чичо Мартин е завършил проклетите си „Песни“.

Признавам, че се смаях. Лицето ми трябва да го е издало. Радвам се, че точно в този момент не играех покер.

— Съжалявам — каза Енея. — Очевидно драсканиците на стария сатир са се превърнали в някакво безценно културно наследство. Още ли е жив? Чичо Мартин, искам да кажа.

— Да, госпожи… да, госпожице Енея — отвърна А. Бетик. — Имах честта да служа на вашия чичо повече от един век.

Момичето направи гримаса.

— Трябва да си светец, господин Бетик.

— А. Бетик, госпожице Енея — поправи я той. — Не, не съм светец. Просто почитател и стар познат на чичо ви.

Енея кимна.

— Срещнах няколко андроиди, когато щяхме да излитаме от Джактаун, за да посетим чичо Мартин в Града на поетите, но не теб. Повече от век, казваш. Коя година сме сега?

Казах й.

— Е, поне това е наред — рече тя и замълча, загледана в холоса на отдалечаващия се свят. Сега Хиперион беше съвсем малка искрица.

— Наистина ли идваш от миналото? — попитах аз. Глупав въпрос, но онази сутрин не се чувствах особено интелигентен.

Енея кимна.

— Чичо Мартин трябва да ти е казал.

— Да. Бягаш от Мира.

Тя вдигна поглед. Очите й блестяха от невидими сълзи.

— От Мира ли? Така ли го наричат?

Премигнах. Мисълта, че някой не е запознат с концепцията за Мира, ме потресе.

— Да — потвърдих аз.

— Значи сега Църквата управлява всичко?

— Ами, в известен смисъл — отвърнах аз. Обясних й ролята на Църквата в сложния организъм, който представляваше Мирът.

— Те управляват всичко — заключи Енея. — Мислехме, че може да стане така. Сънищата ми са се оказали верни и за това.

— Сънищата ти ли?

— Няма значение — рече Енея, после се изправи и се приближи до „Стейнуея“. Пръстите й изтръгнаха няколко ноти от клавиатурата. — А това е корабът на Консула.

— Да — потвърди корабът, — макар че имам само смътни спомени за господина. Познавате ли го?

Енея се усмихна. Пръстите й продължаваха да се движат по клавишите.

— Не. Майка ми го е познавала. Тя му е подарила това… — Момичето посочи покритото с пясък Хокингово килимче до стълбището. — Когато напуснал Хиперион след Падането. Щял да пътува обратно до Мрежата. Не се върна по мое време.

— Никога не се е върнал — рече корабът. — Както казах, спомените ми са повредени, но съм сигурен, че е умрял някъде там. — Тихият глас на кораба се промени, стана по-делови. — Когато излизахме от атмосферата, ни повикаха по радиото, но не са ни предизвиквали, нито преследвали. След десет минути ще сме извън критичния гравитационен кладенец на Хиперион. Трябва да определя курса за прехвърлянето. Инструкции, моля.

Погледнах към момичето.

— Прокудените? Старият поет каза, че ще искаш да отидеш там.

— Промених решението си — отвърна Енея. — Коя е най-близката обитаема планета, кораб?

— Парвати. Едно-точка-две-осем парсека. Шест и половина дни корабен преход. Три месеца време-дълг.

— Парвати част от Мрежата ли е била? — попита момичето.

— Не — отвърна А. Бетик. — Не и по времето на Падането.

— Кой е най-близкият до Парвати свят от старата Мрежа? — попита Енея.

— Ренесанс Вектор — незабавно отговори корабът. — Той е на още десет дни корабно време, пет месеца време-дълг.

— Не знам — намръщих се аз. — Ловците… искам да кажа, онези, с които работех, обикновено идваха от Ренесанс Вектор. Това е голям свят от Мира. Гъсто населен. Има много кораби и войска.

— Но е най-близкият свят от Мрежата, нали? — попита Енея. — И на него е имало телепортатори.

— Да — едновременно отвърнаха корабът и А. Бетик.

— Определи курс към Ренесанс Вектор през системата на Парвати — каза Енея.

— Директният скок до Ренесанс Вектор, ако това е целта ни, ще е с един ден корабно време или две седмици време-дълг по-бърз — посъветва я корабът.

— Знам — отвърна Енея. — Но искам да минем през системата на Парвати. — Сигурно долови въпроса в очите ми, защото каза: — Ще ни преследват и не искам да разберат истинската ни цел, когато се прехвърлим от тази система.

— В момента не ни преследват — отбеляза А. Бетик.

— Знам — пак каза Енея. — Но след няколко часа ще го сторят. И през останалата част от живота ми ще бъде така. — Тя погледна към холоямката, сякаш личността на кораба бе там. — Изпълни командата, моля те.

Корабът се подчини и звездите на холоекрана промениха положението си.

— Двайсет и седем минути до точката на прехвърляне в системата на Парвати — съобщи той. — Все още не ни предизвикват или преследват, макар че фотонният кораб „Свети Антоний“ е на път, както и транспортният кораб.

— Ами другият кораб? — попитах.

— Общите комуникационни канали и сензорите показват, че корпусът му е пробит и той излъчва сигнали за бедствие — отвърна корабът. — „Свети Антоний“ му отговаря.

— Боже мой — прошепнах аз. — Какво беше това, атака на прокудените ли?

Момичето поклати глава и се отдалечи от рояла.

— Само Шрайка. Баща ми ме предупреди…

— Шрайка ли? — обади се андроидът. — Доколкото ми е известно от легендата и от старите документи, създанието, наречено Шрайк, никога не е напускало Хиперион — обикновено се е появявало в радиус от неколкостотин километра около Гробниците на времето.

Енея отново се отпусна на възглавниците. Очите й все още бяха зачервени и изглеждаше уморена.

— Страхувам се, че сега се скита по-надалеч. И ако татко е прав, това е само началото.

— Шрайка не е бил виждан, нито се е чувало за него почти от триста години — казах аз.

Момичето разсеяно кимна.

— Не и откакто гробниците се отвориха точно преди Падането. — Тя погледна към андроида. — Дявол да го вземе, умирам от глад. И съм мръсна.

— Ще помогна на кораба да приготви обяд — каза А. Бетик. — Горе в централната спалня има душове и вана. Душ има и на палубата за сомния под нас.

— Това ми трябва — отвърна момичето. — Ще се върна преди да направим квантовия скок. Ще се видим след двайсет минути. — На път за стълбището спря и отново хвана ръката ми. — Рол Ендимион, съжалявам, ако съм ти се сторила неблагодарна. Благодаря ти, че рискува живота си за мен. Благодаря ти, че си с мен на този кораб. Благодаря ти, че се въвличаш в нещо толкова голямо и сложно, че никой от нас не може да си представи къде ще ни отведе.

— Моля — глупаво отвърнах аз.

Детето ми се усмихна.

— И на теб ти трябва душ, приятел. Някой ден ще го направим заедно, но точно сега ми се струва, че би трябвало да използвам онзи на палубата за сомния.

Премигвайки, без да знам какво да мисля, аз я гледах как подскача нагоре по стълбите.