Дан Симънс
Ендимион (3)

3

Същата вечер ме посети свещеник от мирския манастир в Порт Романс. Беше дребен нервен мъж с оредяваща руса коса и леко заекваше. Представи се като отец Це и махна на охраната да ни оставят.

— Синко — започна свещеникът и на мен ми се прииска да се усмихна, тъй като той изглеждаше приблизително на моята възраст, — синко… готов ли си за утрешния ден?

Отец Це започна да хапе устните си.

— Ти не си приел нашия Господ… — с напрегнат от вълнение глас рече той.

Понечих отново да свия рамене, но вместо това отвърнах:

— Не съм приел кръстоида, отче. Може би не е едно и също.

Кафявите му очи ме гледаха настоятелно, почти умолително.

— Едно и също е, синко. Нашият Господ ни го е показал.

Не отговорих нищо.

Отец Це остави требника си и докосна завързаните ми китки.

— Знаеш, че ако тази нощ се разкаеш и приемеш Иисус Христос за свой личен Спасител, три дни след… утре… отново ще се възправиш за живот по всеопрощаващата милост на нашия Господ. — Кафявите му очи не мигаха. — Знаеш това, нали, синко?

— Да, отче — отвърнах аз. — Знам как действа кръстоидът.

Отец Це силно поклати глава.

— Не кръстоидът, синко. Милостта на нашия Господ.

Кимнах.

— Вие преживели ли сте възраждането, отче?

Свещеникът сведе очи.

— Все още не, синко. Но не се страхувам от този ден. — Той отново ме погледна. — Ти също не трябва да се боиш.

За миг затворих очи. Бях мислил за това почти всяка минута през изтеклите шест денонощия.

— Вижте, отче — казах аз, — не искам да нараня чувствата ви, но преди няколко години реших да не се подлагам на кръстоида и мисля, че сега не е времето да променям решението си.

— Всяко време е подходящо да приемеш нашия Господ, синко. Утре след изгрев слънце вече няма да има време. Трупът ти ще бъде хвърлен в морето като обикновена храна за рибите в залива…

— Да — отвърнах аз, — знам какво наказание очаква убийците, екзекутирани, без да са приели вярата. Но аз имам това — почуках по кортикалния принудител, вече завинаги поставен на слепоочието ми. — Нямам нужда от кръстоиден симбионт, за да ме постави под още по-тежко робство.

Отец Це се дръпна, сякаш го бях зашлевил.

— Чистият живот, отдаден на нашия Господ, не е робство — рече той. Заекването му беше изчезнало, заменено от студен гняв. — Милиони са правили тази жертва още преди да ни бъде предложена действителната благодат на незабавното възраждане в този живот. Милиарди я приемат сега с благодарност. — Свещеникът се изправи. — Изборът е твой, синко. Вечна светлина с дара на почти безкраен живот в този свят, в който да служиш на Христа, или вечен мрак.

Свих рамене и извърнах поглед.

Отец Це ме благослови, сбогува се с глас, в който се смесваха тъга и презрение, обърна се, извика охраната и си тръгна.

Няма да ви отегчавам с мислите, които се носеха из ума ми през онази безкрайна есенна нощ. Бях двайсет и седем годишен. Обичах живота със страст, която понякога ми докарваше неприятности… макар никога преди да не ми се беше случвало нещо толкова сериозно. През първите няколко часа от онази последна нощ мислих дори за бягство. Но затворът бе разположен върху отвесни скали и всичко беше направено от нечуплив перспекс, стомана и пластмаса без шевове. Пазачите носеха жезли на смъртта и аз нямах никакво желание да ги използват. Дори да успеех да избягам, едно докосване до бутона на дистанционното управление на принудителя ми щеше да ме хвърли в агония, докато не откриеха скривалището ми по излъчвания от уреда сигнал.

Последните часове прекарах в размисли за безполезността на краткия си живот. Не съжалявах за нищо, но пък и нямах какво толкова да кажа за прекараните на Хиперион двайсет и седем години. Основният ми проблем, изглежда, беше капризната упоритост, която ме бе накарала да отхвърля възраждането.

„Ще дължиш на Църквата живот, отдаден на служба — прошепна един отчаян глас в ъгълчето на ума ми. — Но поне ще получиш живот! А след него и други! Как можеш да отхвърляш такава сделка? Всичко, което е по-добро от действителна смърт… от това разлагащият ти се труп да нахрани амприте, латимериите и скарковите червеи. Помисли за това!“ Затворих очи и се престорих на заспал, просто за да избягам от крясъците, които кънтяха в главата ми.

Нощта продължи цяла вечност, но въпреки това слънцето като че ли изгря прекалено рано. Четирима стражи ме отведоха в смъртната камера, завързаха ме за един дървен стол и после заключиха стоманената врата. Ако погледнех през лявото си рамо, можех да видя лицата, които ме наблюдаваха през перспекса. Някак си бях очаквал да има свещеник — може би не пак отец Це, а свещеник, някакъв представител на Мира, — който да ми предложи последна възможност за безсмъртие. Обаче нямаше. Само една част от мен се радваше на това. Сега не мога да кажа дали в последния момент бих променил решението си.

Методът на екзекутиране бе прост и механичен — навярно не толкова оригинален, колкото Шрьодингеровата котешка кутия, но въпреки това хитроумен. На стената беше поставен късообхватен жезъл на смъртта, насочен към стола, на който седях. Виждах премигването на червената лампичка на прикачения към оръжието малък инфотерм. Затворниците от съседните килии весело ми бяха прошепнали техниката на смъртта ми още преди да бъде произнесена присъдата. Инфотермният компютър имаше генератор на случайни числа. Когато се получеше просто число, по-малко от седемнайсет, лъчът на жезъла на смъртта се активираше. Всички синапен в сивата маса, която представляваше личността и паметта на Рол Ендимион, щяха да бъдат стопени. Унищожени. Разтворени в невронния еквивалент на радиоактивна шлака. Автономните функции щяха да прекъснат само милисекунди по-късно. Специалистите твърдели, че тази смърт била най-безболезненият начин да се умре. Възкресените след екзекуцията с жезъл на смъртта обикновено не искали да говорят за усещането, но в килиите се приказваше, че адски боляло — сякаш експлодирала всяка верига в мозъка ти.

Гледах червената лампичка на инфотерма й късия жезъл на смъртта. Някакъв шегобиец беше приспособил светодиоден екран, така че можех да виждам получаваните числа. Те се редуваха като номера на етажи в някакъв асансьор към ада: 26–74–109–19–37… инфотермът бе програмиран да не генерира числа, по-големи от 150… 77–42–12–60–84–129–108–14…

После пред очите ми причерня. Стиснах юмруци, опънах неподдаващите пластмасови ремъци и закрещях мръсотии към стените, към бледите лица, изкривени от перспексовите прозорци, към шибаната Църква и нейния шибан Мир, към шибания страхливец, който уби кучето ми, към проклетите шибани страхливци, които…

Не видях малкото просто число да се появява на екрана. Не чух тихото бръмчене на жезъла на смъртта, когато лъчът му се активира. Но почувствах нещо, някакъв отровен студ, който започна от задната част на черепа ми и стигна до всяка част от тялото ми със скоростта на невропроводимост, и се изненадах, че изобщо чувствам нещо. „Специалистите грешат, а затворниците са прави — безумно си помислих аз. — Можеш да почувстваш собствената си смърт, причинена от жезъла на смъртта.“ Бих се разсмял, ако вцепенението не ме беше обляло като вълна.

Като черна вълна.

Черна вълна, която ме отнесе.