Дан Симънс
Ендимион (40)

40

Прекарахме с читчатуките три седмици на тяхната ледена планета Сол Дракони Септем и през това време почивахме, възстановявахме се, бродехме заедно с тях по ледените тунели на замръзналата им атмосфера, научихме няколко думи и изрази на трудния им език, посетихме отец Главк в погребания под леда град, преследвахме и бяхме преследвани от арктически духове и направихме онова последно, ужасно пътуване по течението на реката.

Но аз изпреварвам събитията. Лесно е да го сторя, да скоча напред, особено когато вероятността да погълна цианида нараства с всяко следващо вдишване. Но стига: тази история ще свърши внезапно заедно с мен, не по-рано, и едва ли има значение дали ще е тук, там или по средата. Ще разказвам така, все едно че ще мога да я довърша докрай.

Първата ни среща с читчатуките едва не завърши трагично и за двете страни. Стояхме на сала пред втората ледена стена, когато отнякъде се появиха съвсем слаби светлини и после се показаха някакви фигури. Включих фенера си и мътно-студеният му лъч освети ужасяваща гледка: три-четири големи звяра — бяла козина, черни лапи с дължината на ръката ми, бели зъби, които бяха още по-дълги, червеникави пламтящи очи…

— Не стреляй! — извика Енея. — Това са хора!

И тогава видях бледите лица в зъбатите пасти на арктическите духове — широки лица с къси сбърчени носове, светли почти като на албиноси, но прекалено човешки на вид, както и очите, които проблясваха към нас.

Читчатуките бяха набити и мускулести — добре адаптирани към жестоката гравитация от 1.7 g на Сол Дракони Септем — и изглеждаха още по-набити и силни в пластовете кожи от духове, с които се бяха обвили. Скоро щяхме да научим, че всеки от тях носи предната половина от кожата на животното, включително главата, така че черните лапи висяха под ръцете им, а зъбите покриваха лицата им. Научихме също, че черните очни лещи на духа, които позволяват на чудовищата да виждат в почти пълния мрак, продължават да функционират и след убиването на звяра. Всичко, с което бяха облечени и носеха читчатуките, идваше от духовете: кестени копия, ремъци, направени от червата и сухожилията на духа, водни торби от вътрешностите му, нощници и рогозки, дори двата артефакта, които носеха със себе си — подобните им на митри мангали, направени от кости на духове, носени върху ремъци, в които тлееха осветяващите пътя им въглени, и по-сложното костено огнище и комин, с които стопяваха леда на вода над мангала. Едва по-късно научихме, че и без това широките им тела изглеждат още по-широки и тромави поради водните торби, които носеха под дрехите си, използвайки телесната си топлина, за да държат водата течна.

Вцепеняването сигурно продължи цяла минута, преди Енея да пристъпи напред от наша страна, а читчатукът, когото по-късно познавахме като Кучиат, пристъпи към нас. Първи заговори Кучиат — порой от дрезгави звуци, които напомняха на ледени шушулки, разбиващи се в твърда повърхност.

— Съжалявам — рече Енея. — Не разбирам.

Погледнах А. Бетик.

— Можеш ли да разпознаеш този диалект? — Хегемонийският английски беше стандартен от толкова векове, че се смаях да чуя думи, които не ми говореха нищо. Дори три века след Падането, според чуждопланетяните, които бяха минавали през Хиперион, повечето планетарни и регионални диалекти все още били разбираеми.

— Не — отвърна андроидът. — Господин Ендимион, ако мога да предложа… инфотермът…

Кимнах и извадих гривната от раницата си. Читчатуките предпазливо наблюдаваха, продължаваха да разговарят помежду си и бяха готови да реагират в случай, че извадя оръжие.

— Активиран съм и очаквам вашите въпроси или команди — изцвъртя покритата със скреж гривна.

— Слушай — казах аз, когато Кучиат заговори отново. — Кажи ми дали можеш да преведеш това.

Облеченият в кожа на дух воин произнесе кратка, дрезгава реч.

— Е? — попитах инфотерма.

— Този език или диалект не ми е познат — съобщи гласът на кораба от гривната. — Познавам няколко езика от Старата Земя, включително дохегемонийски английски, немски, френски, холандски, японски…

— Няма значение — прекъснах го аз. Чйтчатуките гледаха към бъбрещия инфотерм, но в тъмните им очи, нямаше страх или суеверие — само любопитство.

— Бих предложил — продължи инфотермът — да ме оставите активиран в продължение на няколко седмици или месеци, докато започна да говоря на този език. После мога да събера база данни, от които да съставя прост речник. Може би е препоръчително също…

— Благодаря ти — казах аз и го изключих.

Енея пристъпи към Кучиат и със знаци му показа, че ни е студено и сме уморени. Тя направи жестове за храна, дърпане на одеяло над нас и спане.

Кучиат изсумтя, обърна се към другите и след кратък разговор с тях ни направи знак да ги последваме.

Те бяха щедри хора. Дадоха ни широки роби от духове, одеяла от духове, бульон от дух, затоплен върху малкия им мангал, вода от затоплените от телата им торби и доверието си. Читчатуките, както скоро научихме, не воюваха помежду си. Мисълта да убият друг човек им беше чужда. Като цяло читчатуките — местни, които се бяха адаптирали към леда в продължение почти на хиляда години — бяха единствените оцелели от Падането, вирусите и духовете. Те взимаха всичко, което им трябваше, от чудовищните духове, а храната на духовете — от онова, което успяхме да разберем — зависеше единствено от читчатуките. Всички други форми на живот — винаги периферни — бяха паднали под прага на оцеляването след Падането и провала на тераформирането.

Прекарахме първите си два дни с тях в спане, ядене и опити за общуване. Читчатуките нямаха постоянни селища в леда: те спяха по няколко часа, сгъваха робите си и продължаваха напред през лабиринта от тунели. Когато топяха лед на вода — единствената употреба на огън, тъй като въглените не бяха достатъчни, за да ги топлят, и те ядяха месото сурово — те закачаха мангала на ледения таван с три ремъка от сухожилия на дух, така че да не оставят стопени следи в леда.

Племето, групата, кланът — наречете ги както желаете — се състоеше от двайсет и трима души и отначало не можех да разбера дали сред тях има жени. Читчатуките, изглежда, носеха робите си непрекъснато, само ги повдигаха, за да не ги изцапат, когато ходеха по малка или голяма нужда в някоя от ледените цепнатини. Уверихме се, че в групата има жени, едва когато видяхме жената на име Чатчия да се съвкупява с Кучиат през третия ни период за сън.

Докато през следващите два дни вървяхме с тях във вечния сумрак на тунелите, ние бавно започнахме да научаваме лицата и имената им. Вождът Кучиат беше — въпреки строгия си глас — нежен човек, който се усмихваше и с тънките си устни, и с черните си очи, Чиаку, вторият по старшинство, бе най-високият в групата и носеше роба от дух с кърваво петно, което, както разбрахме по-късно, беше почетен белег. Айчакут бе гневливият, който често ни се мръщеше и винаги се държеше на разстояние.

Кучту бе нещо като лечител и работата му беше да обикаля ледената ниша или тунел, където спяхме, мърморейки заклинания и сваляйки ръкавиците си от кожа на дух, за да допре голите си длани до леда. Аз предположих, че гони лоши духове. Енея иронично възрази, че може би просто върши същото като нас — опитва се да намери изход от този леден лабиринт.

Чичтику беше носителят на огъня и очевидно се гордееше, че е постигнал тази чест. Въглените оставаха мистерия за нас — те продължаваха да тлеят и да отделят топлина и светлина в продължение на дни и седмици, макар че никога не ги подновяваха. Едва когато се срещнахме с отец Главк, успяхме да разгадаем тази загадка.

Салът ни за тях бе истинско чудо. Възбудата им бе очевидна и аз разбрах, че за едно общество, в което единственият източник на строителен материал, оръжие и облекло произхожда от едно-единствено животно — при това изкусен хищник, — салът трябва да е безценно съкровище от суровини.

Отначало се чудех защо не ни убиха, за да вземат това богатство, но после разбрах, че са честен народ и дори алчността не може да промени възгледа им, че всички хора са съюзници, точно както всички духове са врагове и плячка.

Енея успя да им обясни за нашето плаване по течението на реката през арката и когато я разбраха, те възбудено заговориха помежду си. После Кучиат пристъпи напред и заповтаря думата „главк“, като ни канеше настоятелно да вървим нанякъде. Съгласихме се.

И така, увити в роби от кожа на дух, с гърбове, превити под тежестта на раниците и изтощителната гравитация, с крака, стържещи по твърдия като скала лед, ние се отправихме към погребания в леда град, за да се срещнем със свещеника.