Дан Симънс
Ендимион (15)

15

Още откакто бях момче в полята усещах иронията на живота. Толкова много важни неща преминават бързо, без да можем да ги осъзнаем навреме. Толкова много значими мигове се скриват в абсурда. Разбирах това още като дете.

Летях към избледняващата оранжева светлина на експлозията и се взирах в детето. Първо бях зърнал две фигури, по-дребната от които нападаше огромната, но когато пристигнах там само след миг, видях само момичето.

Вперихме поглед един в друг: момичето ядосано, със стиснати юмручета, със сплъстена и вееща се дълга до раменете коса — кестенява, но с руси кичури, както щях да забележа по-късно, — с бузи, покрити с кални бразди от сълзи и сополи, със съвсем неподходящи за момента детски платнени обувки и евтина раница, провесена през едното й рамо; аз сигурно изглеждах още по-безумно — едър, мускулест, не много интелигентен мъж, проснал се по корем върху летящо килимче, с лице, почти изцяло скрито от кърпата и тъмните очила, с мръсна, щръкнала от вятъра коса, също с раница и целият изпоцапан.

Очите на момичето се разшириха, сякаш ме разпозна, но ми трябваше само секунда, за да разбера, че е познала килимчето, а не мен.

— Качвай се! — извиках. Около нас тичаха фигури в брони и стреляха в движение.

— Майната му — почти плачешком извика тя. — Майната му.

Това бяха първите думи, които чух да произнася нашият месия.

— Качвай се! — отново извиках аз и понечих да скоча от килимчето, за да я хвана.

Енея се обърна, погледна ме за пръв път и — някак съвсем ясно над стържещия вой на пясъчната буря — каза:

— Пратил те е чичо Мартин. — Това не бе въпрос.

— Да — изкрещях аз. — Аз съм Рол Ендимион. Отиваме… хм… на кораба… Бях уредил да ни чака в крепостта Хронос, но сме закъснели…

Мълния раздра облаците на по-малко от трийсет метра от дясната ни страна. И детето, и аз потреперихме и се приведохме. И до ден-днешен не знам дали беше обикновена светкавица, или някои стреляше по нас.

Дръпнах Енея при мен и излетяхме.

Стигнахме върха на скалите — над пясъчната буря — и изведнъж под нас се появиха изсечени в камъка стълби, тераси и готически водоливници.

Швейцарската гвардия бе разположила по терасите и балконите от източната страна на крепостта Хронос наблюдателни постове, детекторни станции и противовъздушни батареи. Самият замък — изсечен в скалите на планината — се издигаше на повече от сто метра. Куличките и по-високите му балкони бяха надвиснали точно над нас. И бяха пълни с швейцарски гвардейци.

Бяха мъртви до един. Труповете им, облечени в противоударни брони, бяха проснати в несъмнените пози на смъртта. Някои бяха на групи, с разкъсани тела, сякаш сред тях бе избухнала плазмена граната.

Но телесната броня на войниците на Мира можеше да издържи на плазмена граната от това разстояние. А тези трупове бяха на парцали.

— Не гледай — извиках през рамо и намалих скоростта, когато завихме покрай южния край на крепостта. Беше прекалено късно. Енея гледаше с разширени очи.

— Майната му! — отново извика тя.

— На кого? — попитах аз, но в този момент прелетяхме над градинския участък откъм южния край на крепостта и видяхме ужасяваща гледка. По земята бяха пръснати горящи бронирани коли и един преобърнат плъзгач. Навсякъде имаше трупове, пръснати като играчки, разхвърляни от лошо дете.

Корабът на Консула беше на шейсет метра над централния фонтан и зад него се носеше опашка от синя плазма. До отворената херметична врата стоеше А. Бетик и ни махаше да се качваме.