Дан Симънс
Ендимион (29)

29

Когато ни свалиха на неколкостотин метра от телепортала, бях сигурен, че този път сме загубени.

Трудно ми е да опиша усещанията, които последваха. Сега знам, че вътрешните полета се бяха преобразували в така нареченото „аварийно поле“ и през следващите няколко минути се чувствахме точно така, сякаш бяхме попаднали в гигантска каца с желе. В известен смисъл, така си и беше. Аварийното поле се разшири за една наносекунда и изпълни всеки квадратен милиметър от кораба, пое ни в себе си и ни направи напълно неподвижни, докато корабът падна в реката, отскочи от тинята на дъното, запали ядрения си двигател — който вдигна гигантски стълб от пара — и безпощадно заора напред през тиня, пара, вода и останки от стопените речни брегове, за да изпълни последната дадена му заповед — да мине през телепортала. Фактът, че го направихме три метра под кипящата повърхност на реката, не пречеше на портала да работи. По-късно корабът ни каза, че докато кърмата му е минавала през арката, водата над и зад него изведнъж се превърнала в свръхнагрята пара — сякаш някой от корабите на Мира или самолетите е стрелял с лазерно копие. По ирония на съдбата именно парата отклонила лъча в продължение на милисекундите, необходими на кораба, за да завърши преминаването си.

Междувременно, без да знам нито една от тези подробности, аз гледах. Очите ми бяха отворени — не можех да ги затворя поради съпротивителната сила на аварийното поле — и наблюдавах чрез външните видеомонитори в основата на леглото, както и през все още прозрачния връх на корпуса, как телепорталът премигна и се съживи сред пара и слънчеви лъчи, процеждащи се през повърхността на реката, докато изведнъж излязохме от парата и отново се блъснахме в скала и речно дъно, а после се ударихме в бряг под синьо небе и слънце.

После мониторите изгаснаха и корпусът стана тъмен. Няколко минути бяхме впримчени в този пещерен мрак — носех се във въздуха или поне щях да се нося в него, ако не беше желатиновото аварийно поле, с широко разперени ръце, отворена в безмълвен вик уста и без да мога да мигам. Отначало ужасно се уплаших да не се задуша — аварийното поле бе в отворената ми уста, — но скоро разбрах, че в носа и гърлото ми влиза кислород. Оказа се, че аварийното поле действа почти като скъпите осмозни маски, използвани от тежководолазите по времето на Хегемонията: въздухът се филтрираше през масата на полето, притисната до лицето и устата ми. Усещането не беше приятно — винаги бях мразил мисълта за задушаване, — но можех да потисна тревогата си. Повече ме притесняваше мракът и клаустрофобичното чувство, че съм хванат в гигантска лепкава паяжина. През онези дълги минути в тъмнината през ума ми мина, че корабът е залепнал в нея завинаги, обездвижен, неспособен да освободи аварийното поле, и че тримата ще умрем от глад в недостойните си пози, докато някой ден енергийните банки на кораба не се изтощят, аварийното поле не изчезне и побелелите ни скелети не паднат на пода.

После полето бавно се отдръпна. Лампите се включиха, премитаха и бяха заместени от червени аварийни светлини, докато ние внимателно бяхме спуснати върху онова, което допреди малко беше стена. Корпусът отново стана прозрачен, но през тинята и останките се процеждаше съвсем малко светлина.

Докато бях залепнал на място, не можех да видя А. Бетик и Енея — те бяха точно извън замръзналото ми подозрение, — но сега, когато полето ги спусна заедно с мен, ги видях. С удивление чух вика, който се изплъзна от устата ми, и разбрах, че е онзи вик, който остана в гърлото ми в момента на катастрофата.

За миг тримата просто останахме да седим върху заоблената стена на корпуса, като разтривахме и проверявахме ръцете, краката и главите си, за да се уверим, че не сме наранени. После Енея се обади от името на всички ни:

— Майка му стара — каза тя и се изправи. Краката й трепереха.

— Кораб! — извика андроидът.

— Да, А. Бетик. — Гласът бе спокоен както винаги.

— Повреден ли си?

— Да, А. Бетик — отвърна корабът. — Току-що завърших пълната преценка на повредите. Реотаните на полето, репулсорите и системите за Хокингово прехвърляне са претърпели сериозни поражения, както и секторите в задната част на корпуса и две от четирите перки за кацане.

— Кораб — казах аз, с усилие се изправих и погледнах навън през прозрачния нос. През заоблената стена над нас проникваха слънчеви лъчи, но по-голямата част от повърхността на кораба беше мътна от тиня и пясък. Тъмната река покриваше две трети от корпуса и се плискаше в него. Сякаш бяхме заорали в пясъка на брега, но едва след като сме минали много метри по речното дъно. — Кораб — попитах отново, — работят ли сензорите ти?

— Само радарът и видеокамерите — отвърна той.

— Преследват ли ни? Минал ли е някой от корабите на Мира заедно с нас през телепортала?

— Не — отвърна корабът. — В обхвата на радара ми няма неорганични наземни или въздушни цели.

Енея се приближи до вертикалната стена, която по-рано бе покритият с килим под, и попита:

— Дори няма войници?

— Не — каза корабът.

— Още ли работи телепортаторът? — попита А. Бетик.

— Не — отвърна корабът. — Порталът престана да функционира осемнайсет наносекунди след като минахме през него.

Тогава малко се поотпуснах и погледнах към момичето, като се опитвах да се уверя само с поглед, че не е наранено. Освен безумно разчорлената коса и възбудата в очите й, тя изглеждаше достатъчно нормално. Дори ми се усмихна.

— И как ще се измъкнем оттук, Рол?

Вдигнах поглед и видях какво има предвид. Централното стълбище беше на около три метра над главите ни.

— Кораб? — казах аз. — Можеш ли да обърнеш вътрешните полета за достатъчно време, за да можем да излезем навън?

— Съжалявам — отвърна корабът. — Полетата са повредени и известно време няма да бъдат поправени.

— Можеш ли да отвориш корпуса над нас? — попитах. Усещането за клаустрофобия започна да се връща.

— Страхувам се, че не — каза корабът. — В момента се захранвам на акумулатор. Главната херметична камера работи. Ако успеете да стигнете до нея, ще я отворя.

Трудна работа. Почти невъзможна.

— Гравитацията тук е различна — обади се Енея. — Усещаш ли?

Разбрах, че усещам. Във всичко имаше някаква лекота. Това беше друга планета с друга гравитация!

— Значи мислиш, че ще можем да полетим? — казах аз и посочих леглото, което висеше на стената над нас, и шахтата до него.

— Не — отвърна Енея, — но гравитацията тук изглежда малко по-слаба от тази на Хиперион. Вие двамата ми помогнете да се кача и аз ще ви пусна нещо, а после ще изпълзим до херметичната камера.

Точно така и постъпихме. Направихме столче с ръце и вдигнахме Енея до долния ръб на шахтата на стълбището, където тя се задържа, издърпа одеялото от леглото, завърза го за парапета и пусна другия край долу. После, след като с А. Бетик се качихме при нея, тримата предпазливо тръгнахме по централния парапет, като се държахме за кръглите стълби отстрани и над нас, за да пазим равновесие, и постепенно минахме по дължината на осветения в червено кораб — през библиотеката, където книгите и възглавниците бяха паднали въпреки предпазните въжета по лавиците, през равнището на холоямката, където „Стейнуеят“ все още беше на мястото си, завинтен за пода, но личните ни вещи се бяха пръснали по дъното на кораба. Тук спряхме, за да взема раницата и оръжията. След като пристегнах пистолета на колана си се почувствах по-подготвен за следващите случайности.

После се измъкнахме навън и се огледахме.

Странен нов свят! Никога няма да мога да обясня вълнението, което ме обзе в този момент — въпреки катастрофата, въпреки трудностите, въпреки всичко — аз виждах нов свят! Въздействието му върху мен беше по-дълбоко, отколкото бях очаквал по време на цялото пътуване. Тази планета много приличаше на Хиперион: годен за дишане въздух, синьо небе, пухкави облаци над главите ни, реката зад нас — по-широка, отколкото на Ренесанс Вектор — и джунгла по двата й бряга. Пред нас носът на кораба наистина се бе забил в речното дъно и се беше закотвил в един пясъчен нанос, а нататък отново започваше джунглата, надвиснала над всичко като дрипава зелена завеса.

Но колкото и познато да звучи, всичко това бе странно: миризмите във въздуха бяха чуждопланетни, гравитацията предизвикваше чудати усещания, слънчевата светлина беше малко прекалено ярка, „дърветата“ в джунглата не приличаха на нищо, което бях виждал, а във въздуха се носеха непознати бели птици.

Насочихме вниманието си към брега и джунглата. Пясъчната ивица беше тясна — само няколко метра до гората. Джунглата беше гъста и тъмна. На двайсет метра над главите ни голосеменните папрати шумоляха и се люлееха като антени на някакви огромни насекоми.

— Почакайте малко — казах аз и навлязох сред дърветата. Храсталакът под тях беше гъст, предимно от папрати, и в почвата имаше толкова много хумус, че приличаше на гъба. Джунглата миришеше на влага и гнилоч, но със съвсем различен мирис от блатата и мочурищата на Хиперион. Лиани се спускаха на спирали от стволовете и образуваха в мрака пред мен въжени мрежи. Разбрах, че е трябвало да прибавя към списъка на основната си екипировка и мачете.

Не бях навлязъл и на десет метра навътре, когато един висок храст с тежки червени листа на метър от лицето ми внезапно избухна в движение и „листата“ отлетяха. Издаваха звуци, които много напомняха на големите плодови прилепи, донесени от семенните кораби на хиперионските ни предци.

— По дяволите — прошепнах аз и с труд си запробивах път обратно през усойния гъсталак.

Тримата седнахме върху един частично потънал дънер и погледнахме към космическия си кораб. Бедната машина приличаше на огромен кит от някакъв холос за дивия живот на Старата Земя.

— Чудя се дали изобщо отново ще полети — замислено казах аз, като разчупих блокче шоколад на парчета и подадох по едно на детето и синьокожия андроид.

— О, мисля, че ще полетя — разнесе се един глас от китката ми.

Признавам, че подскочих на десетина сантиметра над земята. Бях забравил за гривната инфотерм.

— Кораб? — казах аз, като вдигнах китката си и заговорих точно в нея по начина, по който в планетарната гвардия бях използвал джобна радиостанция.

— Не е нужно да правите това — отвърна гласът на кораба. — Мога да чувам всичко съвсем ясно, благодаря. Въпросът ви беше дали изобщо отново ще полетя? Отговорът е: почти сигурно. При пристигането ми в град Ендимион след завръщането ми на Хиперион ми се наложи да извърша и по-сложни поправки.

— Добре — отвърнах аз. — Радвам се, че можеш… хм… да се поправиш. Ще ти трябват ли някакви суровини? Резервни части?

— Не, благодаря ви, господин Ендимион — рече корабът. — Касае се предимно за възстановяване на вече съществуващи материали и поправка на някои повредени части. Ремонтът не би трябвало да отнеме много време.

— Какво означава „много време“? — попита Енея, довърши шоколада си и облиза пръсти.

— Шест стандартни месеца — отвърна корабът. — Освен ако не се сблъскам с непредвидени проблеми.

Спогледахме се, после пак вдигнах глава към джунглата. Слънцето вече изглеждаше по-ниско, а косите му лъчи осветяваха върховете на голосеменните и хвърляха тъмни сенки отдолу.

— Шест месеца? — попитах аз.

— Освен ако не се сблъскам с непредвидени проблеми — повтори корабът.

— Някакви идеи? — обърнах се към двамата си спътници.

Енея изплакна пръстите си в реката, наплиска лицето си и отметна назад влажната си коса.

— Ние сме на река Тетида — каза тя. — Просто ще тръгнем по течението, докато не открием следващия телепортал.

— Можеш ли да направиш онзи номер отново? — обадих се аз.

Тя избърса водата от лицето си и попита:

— Какъв номер?

— Такъв… Да накараш да заработи машина, която не е действала от три века.

Тъмните й очи бяха сериозни.

— Не бях сигурна, че ще успея, Рол. — Тя погледна А. Бетик, който безстрастно ни наблюдаваше. — Честно.

— Какво щеше да стане, ако не беше успяла? — тихо попитах аз.

— Щяха да ни хванат — отвърна Енея. — Мисля, че вас щяха да ви пуснат. Щяха да ме отведат на Пацем. И нито вие, нито някой никога повече нямаше да чуе за мен.

Нещо в безстрастния, безизразен начин, по който го каза, ме накара да потръпна.

— Добре — казах аз. — Ти обаче успя. Но как го стори?

Тя направи онзи жест с леко помръдване на ръката, който вече бе започнал да ми става познат, и отвърна:

— Не съм… сигурна. От сънищата си знаех, че порталът навярно ще ме пусне да мина…

— Ще те пусне да минеш ли?

— Да. Помислих си, че ще… ме познае… и така стана.

Поставих длани върху коленете си и изпружих крака. Токовете на ботушите ми задълбаха в червения пясък.

— Говориш за телепортатора, сякаш е разумен, жив организъм — казах аз.

Енея погледна към арката на половин клик зад нас.

— В известен смисъл е така — отвърна тя. — Трудно е да ти обясня.

— Но си сигурна, че войниците на Мира не могат да ни последват през него?

— О, да. Порталът няма да се активира за никой друг.

Леко вдигнах вежди.

— Тогава как минахме… аз и А. Бетик… и корабът?

— Вие бяхте с мен — усмихна се Енея.

Изправих се.

— Добре, ще поговорим за това по-късно. Първо, струва ми се, трябва да разработим план. Веднага ли ще отидем да поразузнаем наоколо, или първо ще извадим нещата си от кораба?

Енея погледна към тъмната вода на реката.

— И тогава Робинзон Крузо се съблякъл гол, доплувал до кораба си, напълнил джобовете си с бисквити и се върнал на брега…

— Какво?

— Нищо — рече тя и се изправи. — Само една стара дохеджирска книга, която чичо Мартин често ми четеше. Обикновено казваше, че коректорите винаги са били некомпетентни тъпанари — дори преди хиляда и четиристотин години.

Погледнах към андроида.

— Разбираш ли я, А. Бетик?

Той ми отговори с лекото свиване на тънките си устни, което се бях научил да приемам като усмивка.

— Ролята ми не е да разбирам госпожица Енея, господин Ендимион.

Въздъхнах.

— Добре, да се върнем на въпроса… Ще поразузнаем ли преди мръкване, или ще извадим нещата от кораба?

— Гласувам да поразгледаме наоколо — отвърна Енея и погледна към все повече потъмняващата джунгла. — Но не през тази гора.

— Добре — съгласих се аз, извадих Хокинговото килимче и го развих върху пясъка. — Ще видим дали ще работи на тази планета. — Замълчах и приближих инфотерма до лицето си. — Между другото, коя е тази планета, кораб?

Последва секунда колебание, сякаш корабът беше зает със собствените си проблеми.

— Съжалявам, при това положение на банките ми памет не мога да я определя. Навигационните ми системи могат да ни кажат, разбира се, но трябва да виждам звездите. Мога да ви кажа, че в този район от планетата няма изкуствени или микровълнови предавания. Нито пък сателитни или други създадени от човек обекти в синхронна орбита.

— Къде се намираме Енея? — попита момичето.

— Откъде да знам? — отвърна тя.

— Ти ни доведе тук — казах. Разбирах, че не се държа добре, но наистина бях нервен.

Енея поклати глава.

— Аз само активирах телепортатора, Рол. Планът ми беше да се измъкнем от онези кораби. И толкоз.

— И да намериш своя архитект — допълних аз.

— Да — съгласи се Енея.

Погледнах към джунглата и реката.

— Не изглежда много обещаващо място, за да намериш тук архитект. Предполагам, че си права… просто ще трябва да продължим по течението до следващия свят. — Обвитата в лиани арка на телепортатора, през който бяхме преминали, привлече погледа ми. Сега видях защо бяхме задълбали в брега: тук реката завиваше надясно на около километър от портала. Корабът беше минал и просто бе продължил направо, точно през плитчините, и се беше забил в брега.

— Почакай — казах аз, — не можем ли просто да препрограмираме този портал и да го използваме до някъде другаде? Защо трябва да търсим друг?

— Порталите на река Тетида не са работили като милионите частни телепортатори — тихо каза А. Бетик. — Нито пък са били предназначени да функционират като порталите по Главната магистрала или като големите космически телепортатори. — Той бръкна в джоба си и извади малка книга. Видях заглавието: „Пътеводител на пътешественика в Мрежата на световете“. — Тетида е била предназначена най-вече за пътешествия и отдих. Разстоянието между порталите е варирало от няколко до стотици километри…

— Стотици километри! — възкликнах аз. Бях очаквал да открием следващия портал някъде около следващия завой на реката.

— Да — продължи А. Бетик. — Концепцията, както я разбирам аз, е била да предложи на пътешественика голямо разнообразие от светове, гледки и преживявания. Затова се активирали само порталите по течението и се препрограмирали случайно… тоест участъците от реката на различните планети постоянно са се сменяли като в тесте карти.

Поклатих глава.

— В „Песните“ на стария поет се казва, че след Падането реките са се разделили… че са пресъхнали като водни дупки в пустинята.

— Понякога чичо Мартин е пълен с глупости, Рол — каза Енея. — Изобщо не е видял какво е станало след Падането с Тетида… Бил е на Хиперион, спомняш ли си? Никога не се е върнал в Мрежата. Затова е объркал всичко.

Това не беше начинът да разговаряме за най-великото литературно произведение през последните триста години — или за легендарния поет, който го бе написал, — но тогава се разсмях и открих, че ми е трудно да спра. Когато най-после успях, Енея ме гледаше със странен поглед.

— Добре ли си, Рол?

— Да — отвърнах аз. — Просто ми е весело. — Обърнах се и направих жест с ръка, който обхващаше джунглата, реката, телепортала — дори напомнящия на кит кораб. — Неизвестно защо просто ми е весело.

Енея кимна, сякаш ме разбираше отлично.

Обърнах се към андроида.

— Пише ли в книгата коя е тази планета? Джунгла, синьо небе… трябва да е около деветдесет и пет по скалата на Солмев. Сигурно това се среща сравнително рядко. Споменава ли се за такъв свят?

А. Бетик прегледа страниците.

— Не си спомням да се споменава за такава джунгла в разделите, които прочетох, господин Ендимион. По-късно ще я прочета по-внимателно.

— Е, струва ми се, че трябва да поразгледаме наоколо — с очевидно нетърпение каза Енея.

— Но първо трябва да извадим от кораба някои важни неща — възразих аз. — Направих списък…

— Това може да отнеме часове — рече момичето. — Слънцето ще залезе преди да сме свършили.

— И все пак — готов да споря, настоях аз, — трябва да организираме тук…

— Ако мога да предложа последователност на действие — меко ме прекъсна А. Бетик, — навярно с госпожица Енея бихте могли… хм… да поразузнаете, докато аз извадя необходимите вещи, за които споменахте. Освен ако не мислите за по-разумно да спим на кораба.

Всички погледнахме към бедния кораб. Реката се вихреше покрай него и точно над повърхността й можех да видя огънатите и опушени остатъци, които по-рано бяха гордите задни перки. Обмислих въпроса да спим в онзи хаос под аварийното червено осветление или в пълния мрак на централните равнища и казах:

— Е, вътре ще е по-безопасно, но нека извадим нещата, които ще ни трябват за пътуването, и после ще решим.

Няколко минути обсъждахме това с андроида. Носех със себе си плазмената пушка и пистолета, но исках 16-калибровата пушка, която бях отделил, както и екипировката за лагеруване. Не бях сигурен как ще пътуваме нататък — килимчето навярно щеше да издържи трима ни, но не мислех, че ще може да носи и целия ни багаж, така че решихме да извадим три от четирите летящи велосипеда от нишите им под шкафа за космическите костюми. Там също имаше и гравитопояс, който можеше да ни бъде полезен, както и някои неща за лагеруване, като например подгряващ куб, спални чували, дунапренови рогозки, лазерни фенерчетаза всеки от нас и каските със слушалки, които бях забелязал.

— А, и мачете, ако намериш — прибавих аз.

С А. Бетик отидохме до края на тесния бряг, намерихме паднало дърво и го домъкнахме до кораба, за да можем да се качваме по заобления корпус.

— А, да, виж дали в онази каша няма някоя въжена стълба — казах аз. — И някакъв надуваем сал.

— Нещо друго? — иронично попита А. Бетик.

— Не… е, може би сауна, ако успееш да намериш. И добре зареден бар. А може би и дванайсетчленен оркестър да ни свири, докато се занимаваме с всичко това.

— Ще направя каквото мога, сър — отвърна андроидът и започна да се катери по дървото към върха на корпуса.

Почувствах се виновен, че оставям А. Бетик да мъкне всички тези тежки неща, но ми се стори разумно да разберем колко далеч е следващият телепортал, а нямах намерение да оставям момичето да лети само на разузнавателна мисия. Тя седна зад мен, аз натиснах активиращите шарки, килимчето се втвърди и се вдигна на няколко сантиметра над влажния пясък.

— Супер — каза Енея.

— Какво?

— Означава „страхотно“ — отвърна тя. — Чичо Мартин ми каза, че е детски жаргон от времето, когато бил хлапе на Старата Земя.

Въздъхнах и натиснах нишките за полет. Вдигнахме се по спирала и скоро бяхме над върховете на дърветата. Слънцето определено бе по-ниско в посоката, която бях приел за запад.

— Кораб? — казах аз към гривната инфотерм.

— Да? — Гласът на кораба винаги ме караше да се чувствам така, сякаш го прекъсвам по време на важна задача.

— С теб ли разговарям, или с инфобанката, която разтовари?

— Докато сте в обхвата на комуникатора, господин Ендимион — отвърна той, — вие разговаряте с мен.

— Какъв е обхватът на комуникатора? — Престанахме да се издигаме на трийсет метра над реката. А. Бетик ни махаше от отворената херметична камера.

— Двайсет хиляди километра или заоблянето на планетата — отвърна корабът. — Което от двете се падне първо. Както вече споменах, около тази планета не мога да установя присъствие на сателитни предавания.

Натиснах шарката за полет напред и се понесохме по реката към обраслата арка.

— Можеш ли да разговаряш с мен след преминаването ми през телепортал? — попитах аз.

— Активиран портал ли? — рече корабът. — Как бих могъл, господин Ендимион? Та вие ще сте на светлинни години разстояние.

Този кораб притежаваше способност да ме кара да се чувствам глупав провинциалист. Обикновено харесвах компанията му, но признавам, че нямах нищо против, когато го оставихме зад себе си.

Енея се облегна на гърба ми и заговори направо в ухото ми, така че да я чувам над свистенето на вятъра, докато увеличавахме скоростта си.

— Обикновено през старите портали са минавали фиброоптични нишки. Това е действало… макар и не при векторните предавания.

— Значи ако искаме да продължим да разговаряме с кораба, когато тръгнем по течението — казах през рамо, — бихме могли да прокараме телефонен кабел?

С ъгълчето на окото си видях, че момичето се усмихва. Глупавата шега обаче ме наведе на друга мисъл.

— Ако не можем да се върнем нагоре по реката през порталите — казах аз, — как ще намерим обратния път до кораба?

— Просто ще продължим да следваме реката, докато не се върнем обратно — надвика свистенето на вятъра тя. Тетида е представлявала голям кръг.

Обърнах се, така че да мога да я видя.

— Сериозно ли говориш, детенце? Тетида е свързвала — колко? — двеста свята.

— Поне двеста — поправи ме Енея. — За толкова знаем.

Не я разбрах, но отново въздъхнах, докато намалявахме скоростта близо до портала.

— Ако всеки участък от реката е продължавал сто клика… това са двайсет хиляди километра пътуване само, за да се върнем тук.

Енея не каза нищо.

Накарах килимчето да увисне до портала и за първи път осъзнах колко огромни са били тези неща. Арката изглеждаше направена от метал с много детайли, отделения, назъбености — навярно дори загадъчни надписи, — но джунглата я беше покрила с лиани и лишеи цялата. Онова, което отначало бях взел за ръжда, се оказаха още от червените „прилепокрили листа“, увиснали на гроздове от най-големия гъсталак от лиани. Разгоних ги.

— Ами ако се активира? — попитах аз, когато увиснахме на метър-два от стената на портала.

— Опитай — каза момичето.

Накарах килимчето бавно да полети напред и почти спрях, когато предната му част стигна невидимата линия точно под арката.

Не стана нищо. Прелетяхме през портала, обърнахме се и минахме по обратния път откъм юг. Телепорталът беше просто украсен метален мост, издигащ се високо над реката.

— Мъртъв е — отбелязах аз. — Мъртъв като топките на дядо. — Това бе един от любимите изрази на Баба, използван само когато се предполагаше, че децата не могат да го чуят. Изведнъж осъзнах, че до мен има дете. — Извинявай — казах през рамо.

Енея беше отметнала глава и се заливаше от смях.

— Рол — каза тя, — спомни си, че често съм ходила на гости на чичо Мартин.

Прелетяхме обратно над кораба и махнахме на А. Бетик, който смъкваше багажа ни на брега. Той ни махна в отговор със синята си ръка.

— Да продължим ли нататък по реката, за да видим на какво разстояние е следващият портал? — предложих аз.

— Разбира се — отвърна Енея.

Летяхме по течението на реката. Почти не забелязвахме други пясъчни ивици или просеки в Джунглата: дърветата и лианите стигаха чак до брега. Безпокоеше ме фактът, че не знам в коя посока се движим, затова попитах:

— Кораб, можеш ли да определиш посоката ни?

— Да — разнесе се мигновеният отговор. — Но без да знам точно къде е магнитният север на планетата, действителната посока на движение ще е само груба преценка.

— Дай ми грубата преценка, моля те. — Леко завих, следвайки голям завой на реката. Тя отново се бе разширила — трябва да беше около един километър. Течението изглеждаше бързо, но не особено коварно. Работата ми на кораба на Канс ме бе научила да откривам в реката въртопи, препятствия, пясъчни ивици и прочее. По тази река ми изглеждаше достатъчно лесно да се плава.

— Насочили сте се приблизително на изток-югоизток — съобщи инфотермът. — Скоростта ви е шейсет и осем километра в час. Сензорите показват, че отклоняващото поле на килимчето е осем процента. Височината е…

— Добре, добре — прекъснах го аз. — Изток-югоизток.

Реката се протегна право напред и ние малко увеличихме скоростта. В лабиринтите на Хиперион се бях носил почти с триста клика в час, но не горях от желание да летя тук толкова бързо, освен ако не се налагаше. Нишките за полет на това старо килимче имаха заряд за доста време, но нямаше нужда да се движим по-бързо от необходимото. Мислено си отбелязах да го презаредя от акумулаторите на кораба преди да тръгнем, дори да използвахме за пътуването летящите велосипеди.

— Виж — посочи наляво — Енея.

Далеч на север, осветено от вече видимо залязващото слънце, нещо подобно на връх на плато или много висока човешка постройка пронизваше покрова на джунглата.

— Можем ли да отидем да погледнем? — попита тя.

Нямах такова намерение. Имахме цел, времето ни беше ограничено — слънцето вече залязваше — и имахме хиляди причини да не рискуваме с отклонения към странни артефакти.

— Естествено — отвърнах аз, като мислено се ритнах отзад за глупостта си, и насочих Хокинговото килимче на север.

Нещото бе много по-далеч, отколкото изглеждаше. Увеличих скоростта до двеста клика в час и въпреки това ни трябваха цели десет минути, за да стигнем до него.

— Извинете ме, господин Ендимион — разнесе се гласът на кораба от китката ми, — но изглежда, се отклонявате от курса и сега се движите на север-североизток, приблизително на сто и три градуса от предишната ви посока.

— Изследваме някаква кула, хълм или нещо друго, което стърчи над джунглата почти право на север от нас — обясних аз. — Засичаш ли го на радара?

— Не — отвърна корабът и ми се стори, че отново долавям суха нотка в гласа му. — Позицията ми тук, забит в тинята, не е оптималната. Всичко под наклон от двайсет и осем градуса от хоризонта се губи в хаоса. Вие сте точно в ъгъла на засичането ми. Още двайсет километра на север и ще ви загубя.

— Няма нищо — казах аз. — Просто отиваме да го видим и веднага се връщаме по реката.

— Защо? — попита корабът. — Защо да проучвате нещо, което няма нищо общо с плановете ви да пътувате по течението?

Енея се наведе, вдигна китката ми и каза в гривната:

— Защото сме хора.

Корабът не отговори.

Нещото се издигаше на цели сто метра над върховете на дърветата. По-долните му равнища бяха заобиколени толкова плътно от гигантските голосеменни, че кулата приличаше на очукана от времето скала, издигаща се от зелено море.

Изглеждаше едновременно и естествена, и направена от човешка ръка — или поне изменена от някакъв разум. Имаше диаметър около седемдесет метра и беше направена от червена скала, навярно някакъв вид пясъчник. Залязващото слънце — вече само на около десет градуса над хоризонта — къпеше скалата в тъмночервена светлина. Тук-там имаше отвори, които и Енея, и аз отначало взехме за естествени — от вятъра или водата, — но скоро разбрахме, че са изсечени. На източната страна имаше малки вдлъбнатини и мисълта за изкачването на тази огромна скала само по такива плитки дупки за пръстите на краката и ръцете накара корема ми да се свие.

— Не можем ли да се приближим повече? — попита Енея.

— Струва ми се, че не би трябвало — възразих аз. — Вече сме в обхвата на огнестрелно оръжие. Не искам да изкушавам някого с копие или лък и стрели.

— Лъкът би могъл да ни уцели и от това разстояние — отбеляза тя, но не настоя да се приближим.

За миг ми се стори, че зърнах отблясък от нещо, което се движи в един от овалните отвори, изсечен в червената скала, но секунда по-късно реших, че е било игра на привечерната светлина.

— Достатъчно ли видя? — попитах аз.

— Всъщност не — отвърна Енея. Държеше се за раменете ми.

— Трябва обаче да се връщаме. Имаме работа — казах аз и насочих килимчето на юг към реката, като отново увеличих скоростта. Върхарите на голосеменните дървета изглеждаха измамно плътни на четирийсет метра под нас, сякаш можехме да се приземим отгоре им, ако трябва. Изпълни ме остро напрежение, когато си помислих за последствията. „Но А. Бетик разполага с гравитопояса и велосипедите — помислих си аз. — Може да дойде и да ни вземе, ако трябва.“

Отново полетяхме над реката на около един клик югоизточно от мястото, където се бяхме отклонили, и можехме да виждаме на трийсетина клика до хоризонта. Никакъв телепортал.

— Накъде? — попитах аз.

— Хайде да продължим още малко.

Кимнах и завих наляво, като се държах над реката. Не бяхме забелязали следи от животни, освен случайните бели птици и червените растения-прилепи. Мислех си за вдлъбнатините по червения монолит. Кой или какво се бе изкачвало или се изкачваше по тях? Изведнъж Енея ме дръпна за ръкава и посочи почти право надолу.

Нещо много голямо се движеше точно под повърхността на реката. Косата слънчева светлина се отразяваше от водата и скриваше повечето от подробностите, но успях да различа кожата, нещо, което можеше да е бодлива опашка, и перки или пипала отстрани. Създанието трябва да беше поне десетина метра. То се гмурна и ние отлетяхме нататък, преди да успея да видя повече подробности.

— Беше нещо подобно на речна манта — извика над рамото ми Енея. Отново се движехме бързо и свистенето на вятъра покрай отклоняващото поле приглушаваше думите.

— По-голямо — отвърнах аз. Бях впрягал речни манти, но никога не бях виждал толкова дълги и широки. Изведнъж Хокинговото килимче ми се стори много крехко и нематериално.

Завихме на юг по нов завой на реката, забелязахме, че тя бързо се стеснява, и скоро бяхме посрещнати от рев и стена от издигащи се пръски.

Водопадът не беше прекалено грандиозен — падаше само десетина-петнайсет метра, — но се изливаше огромно количество вода, широката един клик река се притискаше между скали с широчина само стотина метра и гледката бе внушителна. Долу имаше още бързеи над паднали във водата скали, после голям вир и след това реката отново потичаше нашироко и сравнително спокойно. За миг глупаво се зачудих дали речното създание, което бяхме видели, се е приготвило за внезапното падане.

— Не мисля, че ще открием портал навреме, за да се върнем преди мръкване — казах през рамо на момичето. — Ако изобщо по реката има друг портал.

— Има — отвърна Енея.

— Изминали сме поне сто клика — настоях аз.

— Прав си, — каза тя, — да се връщаме. Утре ще тръгнем пак.

Направих обратен завой и увеличих скоростта на запад. Минахме над водопадите и аз се засмях, когато пръските намокриха лицата и ръцете ни.

— Господин Ендимион? — каза инфотермът. Не беше гласът на кораба, а на А. Бетик.

— Да — отвърнах аз. — Връщаме се. Ще пристигнем след двайсет и пет — трийсет минути.

— Знам — разнесе се спокойният глас на андроида. — Наблюдавах кулата, водопада и всичко останало в холоямката.

С Енея се спогледахме. Израженията ни трябва да са били комични.

— Искаш да кажеш, че този инфотерм излъчва изображения?

— Разбира се — отвърна гласът на кораба. — Холо или видео. Гледахме холокартината.

— Макар образът да е малко странен — рече А. Бетик, — тъй като холоямката сега се пада в стената. Но не ви викам, за да проверя докъде сте стигнали.

— Тогава за какво? — попитах аз.

— Изглежда, имаме посетител — отвърна андроидът.

— Голямото създание от реката? — извика Енея. — Нещо като манта, само че по-голямо?

— Не точно — разнесе се спокойният глас на А. Бетик. — Шрайка.