Трейси Шевалие
Жива жар (9)

2

През двете седмици след пристигането си семейство Келауей не бяха се отдалечавали от улиците около къщата им. Нямаше за какво — всички магазини и сергии, от които имаха нужда, бяха на Ламбет Терас до Ламбет Грийн, на Уестминстър Бридж Роуд или на Лоуър Марш. Джем беше ходил с баща си до складовете за дървен материал край реката, недалеч от Уестминстърския мост. Мейси беше ходила с майка си до близките поляни, за да видят дали могат да простират там прането си. Когато в понеделника след Великден Джем предложи да се разходят по Уестминстърския мост и да разгледат Абатството, всички се съгласиха охотно. У дома бяха свикнали да изминават големи разстояния и сегашната неподвижност им беше непривична.

Тръгнаха в един часа, когато другите още ядяха, спяха или бяха по кръчмите.

— Откъде ще минем? — попита Мейси брат си, усещайки, че родителите й не знаят отговора.

Ан Келауей се беше вкопчила в ръката на съпруга си, сякаш имаше опасност да я отнесе ураган. Както винаги, Томас Келауей се усмихваше, озърташе се наоколо и приличаше на някакъв глупак, който чака да му кажат накъде да тръгне.

— Дайте да минем по прекия път до реката и да вървим покрай нея до моста — предложи Джем със съзнанието, че на него се пада да ги води, защото единствен той в семейството беше започнал да опознава улиците.

— Да не е същият пряк път, за който говореше онова момиче? — рече Ан Келауей. — Не искам да минавам по Улицата на главорезите.

— Не оттам, мамо — излъга Джем, мислейки си, че ще й отнеме доста време, докато разбере, че е същата улица. Джем я беше открил скоро след като Маги им каза за нея. Знаеше, че сестра му и баща му ще я харесат, защото минаваше през пусти поля. Ако човек беше с гръб към къщите и не гледаше в далечината към Ламбет Палас или към складовете до реката, можеше да си помисли, че е на село. Един ден Джем щеше да открие пътя до околните села. Може би Маги го знаеше.

Засега той водеше семейството си покрай съседните къщи към пътя, който стигаше до Улицата на главорезите. Там беше много тихо и безлюдно, тъй като беше празник и малцина работеха в зеленчуковите градини, разпръснати из полята. Джем беше доволен, че е слънчево и ясно. В Ламбет небето много често не беше синьо дори в слънчев ден, а покрито с гъст жълт пушек от изгорелите въглища, от пивоварните и работилниците за оцет, платове и сапун, наредени покрай реката. Вчера и днес обаче те бяха затворени и тъй като беше топло, хората не бяха палили огън. Джем се взря в дълбоката синева, която познаваше от Дорсетшър, и в тучната зеленина покрай пътя. Усети се, че се усмихва на тези цветове, които бяха тъй естествени и радваха окото много повече от всяка лондонска панделка или рокля. Забави крачка, изоставил бързата нервна походка, с която се движеше, откакто дойдоха в Ламбет. Мейси се спря да си набере иглики. Дори Ан Келауей престана да се държи за мъжа си и размаха ръце. Томас Келауей си заподсвирква „Отвъд хълма, надалеч, надалеч“, песента, която често си тананикаше, докато работеше.

Много скоро улицата зави рязко надясно и тръгна покрай плетовете на градините, ограждащи Ламбет Палас. Когато стигнаха реката, кратката им идилия свърши. Пред тях се заредиха разнебитени складове и работнически бордеи. Днес складовете бяха затворени, което подсилваше страховития им вид. Оживената суетня ги правеше по-приветливи. Ан Келауей отново се вкопчи в ръката на мъжа си.

Джем и Томас Келауей бяха минавали покрай Темза, когато отиваха да купуват дървен материал, но жените в семейството я бяха зървали само, докато чакаха пред Амфитеатъра на Астли. И ето че неволно бяха избрали доста неподходящ момент да разгледат по-добре величествената лондонска река. Приливът беше отминал и водата беше плитка и мътна, заобикаляща островчета от сиви наноси, така че на Ан Келауей й заприлича на неоправено легло. Трябваше да признае обаче, че дори в смаления си вид, Темза беше двайсет пъти по-голяма от Пидъл, рекичката, минаваща покрай градината им в Пидълтрентайд. Въпреки че беше малка, Пидъл все пак имаше предимства, на които Ан Келауей държеше — да бъде устремена, весела и чиста, а ромонът й непрекъснато да напомня за движението на света.

Темза съвсем не беше такава. За Ан Келауей тя не приличаше на река, а на дълго черво, което се извиваше в двете посоки. И бреговете й не бяха чисти. Купчините чакъл и боклук стигаха до пътя и беше много лесно да скочиш в реката. Децата бяха направили точно това и тичаха по калното речно корито. Някои играеха, други събираха предмети, оголени от отлива: обувки, бутилки, калаени съдове, затънали в тинята дъски и парцали, глава на кукла и счупен супник.

Семейство Келауей се спряха да погледат.

— Виж как се цапат — каза Мейси, като че ли им завиждаше.

— Отвратително място — заяви Ан Келауей.

— Изглежда по-добре при прилива, както когато пристигнахме. — Джем чувстваше, че трябва да защити реката, като че ли тя беше олицетворение на Лондон и на решението на семейството му да се премести тук.

— Странно е, че така се оголва — каза Мейси. — Знам, че нашата Пидъл стига до морето, но винаги е еднаква. Щях да се чувствам много объркана, ако се променяше от приливите и отливите.

— Хайде да идем на моста — предложи Джем.

Закрачиха по-бързо покрай складовете и работническите бордеи. Някои от обитателите им седяха отвън, разговаряха, пушеха и пееха. Повечето замлъкваха, когато семейство Келауей минаваха покрай тях, освен един мъж със свирка, който подхвана игрива мелодия. Джем искаше да се забързат, но Мейси забави крачка.

— Той свири „Том Боулинг“ — рече тя. — Чуйте го!

Усмихна се на човека, който спря да свири и отвърна на усмивката й.

Ан Келауей настръхна и дръпна дъщеря си за ръката.

— Хайде да вървим!

Мейси се откопчи от нея и застанала по средата на пътя, запя последния куплет на песента с висок и ясен глас:

И бедни Том ще си намери божи дар,

когато Той, всесилни господар,

привика всичко живо на земята,

да хване всеки за ръката.

Така смъртта ни крал, ни воин не подбира,

напразно тя живота му прибира,

че тялото му може да е във верига,

душата му нагоре се издига,

душата му нагоре се издига.

Тя и свирката замлъкнаха едновременно и настъпи кратка тишина. Ан Келауей захлипа тихичко. Томи и Мейси пееха тази песен заедно в чудесен унисон.

— Не се натъжавай, мамо — рече Мейси. — Трябва да продължаваме да я пеем, защото не бива да забравяме Томи, нали така? — Тя се поклони на човека и каза:

— Благодаря ви, господине. Довиждане.