Трейси Шевалие
Жива жар (31)

6

Джем не се беше замислял за какво е дошъл чак дотук. Предполагаше, че Банхил Фийлдс е голямо гробище, щом е в Лондон — впечатляващо като Уестминстърското абатство, но отдалечено на мили. За негова изненада то не изглеждаше много по-различно от гробището в Пидълтрентайд. Разбира се, беше по-голямо, може би десет пъти колкото това в Пидъл. Но нямаше църква или параклис, а беше само поле с редици гробове, сред които тук-там се извисяваха паметници и дървета — букове, чинари и черници. Не беше и защитено от външния свят място за безмълвно съзерцание, защото наблизо стърчеше голяма пивоварна и го изпълваше със светския, жизнерадостен мирис на хмел, а в работните дни несъмнено и с много народ.

И все пак, докато се взираше в надгробните плочи през железните перила и чакаше заедно с момичетата да отведат майката на Блейк до мястото за вечен покой, както и по-късно, когато казаха няколко прощални слова, Джем почувства, че Банхил Фийлдс го навежда на меланхоличен размисъл, така познат от дните, когато се скиташе из гробището на Пидълтрентайд. Е, все пак в онова гробище беше погребан Томи и Джем знаеше, че там би се чувствал различно.

Погребението привърши бързо.

— Нямаше опело — прошепна Джем на Маги. Бяха се облегнали на голям четвъртит паметник и наблюдаваха отдалеч как мистър Блейк и братята му хвърлят по няколко лопати пръст в гроба. После подадоха лопатите на гробарите.

— Тук няма опело — обясни Маги. — Това е сектантско гробище. Не използват молитвеници, няма свещеници, а и земята не е осветена. Мистър Блейк е истински радикал. Не знаеше ли?

— Не значи ли това, че ще отиде в Ада? — попита Мейси, докато отскубваше една маргаритка, израснала в основата на паметника.

— Не знам. Може би. — Маги проследи с пръст името на надгробния камък, макар че не можеше да го прочете. — Според мен всички ще отидем в Ада. Бас държа, че няма Рай.

— Маги, не говори така! — извика Мейси.

— Е, може да има Рай за теб, мис Пидъл. Макар че ще си ужасно самотна там.

— Не виждам защо трябва да е или едното, или другото — каза Джем. — Не може ли да съществува нещо, в което да има по малко и от двете?

— Това е светът, Джем — каза Маги.

— Сигурно е така.

— Добре казано, момичето ми. Добре казано, Маги.

Децата подскочиха. Мистър Блейк се беше отделил от групата на опечалените и се беше приближил изотзад.

— О, здравейте, мистър Блейк — каза Маги, питайки се дали е ядосан, че са го последвали. Не изглеждаше ядосан обаче — все пак я хвалеше за нещо.

— Ти отговори на въпроса, който ти поставих на Уестминстърския мост — продължи той. — Чудех се кога ще го направиш.

— Така ли? Какъв въпрос? — Маги ровеше в паметта си, но не можеше да си спомни много от първия им объркан разговор с мистър Блейк.

— Аз помня — каза Джем. — Вие питахте какво има по средата на реката, между срещуположните брегове.

— Да, момчето ми, и Маги току-що каза какво е то. Разбираш ли отговора? — Той се втренчи в Джем, който устоя на погледа му, макар да беше болезнено, както да гледаш право в слънцето, защото блестящите очи на мистър Блейк проникваха през маската, която Джем беше надянал, за да отиде толкова навътре в Лондон. Докато се гледаха, той се почувства гол, сякаш мистър Блейк можеше да вижда вътре в него — страха му от всичко ново и различно в Лондон, загрижеността за родителите му и Мейси, шока от състоянието на Роузи Уитман, новите объркващи чувства към Маги, дълбоката скръб за брат му, за котката му и за всеки, който си е отишъл от този свят. Джем беше объркан и въодушевен от следобеда с Маги, от дъха на живота и смъртта в Смитфийлд, от красивите дрехи в парка „Сейнт Джеймс“ и окаяните бедняци край „Сейнт Гайлс“, от смеха на Маги и кръвта от носа й.

Мистър Блейк виждаше всичко това у него. Той му кимна и Джем се почувства различно — по-твърд и по-чист, като че ли беше камък, излъскан от пясъка.

— Светът — рече той. — Това, което лежи между двете противоположности, сме ние.

Мистър Блейк се усмихна.

— Да, моето момче, да. Напрежението между противоположностите ни прави такива, каквито сме. В нас има не само едното, но и другото, те се смесват, сблъскват се и блестят вътре в нас. Не само светлина, но и мрак. Не само мир, но и война. Не само невинност, но и опит. — За момент очите му се задържаха върху маргаритката, която Мейси държеше. — Това е урок, който всички ние е добре да научим, да видим целия свят в едно цвете. А сега трябва да говоря с Робърт. Довиждане, деца.

— Довиждане, господине — каза Джем. Наблюдаваха го как си пробива път през гробовете. Не се спря обаче до опечалената група, както очакваха, а продължи и коленичи до един гроб.

— Какво беше всичко това? — попита Мейси.

Джем се смръщи.

— Кажи й ти, Маги. Ще се върна след минута. — Той се промъкна между каменните надгробни плочи и клекна пред една, близо до мистър Блейк, който изглеждаше много развълнуван. Облаците се бяха сгъстили и Джем усети капка дъжд на ръката си, докато се спотайваше и напрягаше слух.

— Чувствам, че напрежението ме притиска от всички страни — казваше мистър Блейк. — И ще става по-лошо, знам го, с тези новини от Франция. Страхът от оригиналността ще задуши тези, които говорят с различни гласове. Само с теб мога да споделя мислите си… и с Кейт, Бог да я благослови. — След кратко мълчание той продължи: — Виждал съм такива неща, Робърт, които ще те разплачат. Лицата по лондонските улици са белязани от Ада.

След още една по-дълга пауза той започна да рецитира:

Вървя в свободен с харта град,

де Темза с харта е свободна,

и виждам по лицата глад

и горест, сякаш в преизподня.

 

В псувните на отчаян мъж

и в детски ужас от плесници,

в забраните на шир и длъж

съзирам мисъл в белезници.

— Работя по тези стихове. Те са нещо съвсем ново, защото всичко така се е променило. Помисли върху това, докато отново се срещнем, братко. — И той се изправи на крака.

Джем изчака, докато мистър Блейк се върне при групата в черно, и после отиде да погледне надгробната плоча, пред която беше стоял. Тя потвърди това, което беше започнал да подозира за брата на мистър Блейк, когото той споменаваше толкова често. На нея пишеше: „Робърт Блейк, 1762-1787“.