Трейси Шевалие
Жива жар (34)

2

В съседната ложа Филип Астли и Джон Фокс преглеждаха списък с имена.

— Мистър и мисис Кастро. Мистър Йоханот. Мистър Лорънс. Мисис Хенли. Мистър Дейвис. Мистър Кросман. Мистър Джефрис. Мистър Уитмор. Мосю Рише. Мистър Сандърсън.

— Той ще дойде по-късно.

— По дяволите, Фокс, имам нужда от него сега! Ирландците ще искат нови песни, и то веднага. Очаквах да пътувам заедно с него и да ги съчиним, докато стигнем до Дъблин.

— В момента пише песни за някакво представление, което ще се играе на Хеймаркет.

— Не ме интересува, ако ще да пише и за краля! Искам го с нас на тринайсети.

От Джон Фокс дойде само мълчание.

— Някакви други изненади за мен, Фокс? Нещо друго, което трябва да знам? Кажи ми го сега. Остава да ми съобщиш, че дърводелците са захвърлили инструментите и са станали моряци.

Джон Фокс се прокашля.

— Няма дърводелец, който е съгласен да дойде с нас.

— Какво? И защо не?

— Повечето ще се хванат на работа другаде, защото не им допада да пътуват. Знаят какво е в Дъблин.

— Няма му нищо на Дъблин. Питахме ли всички?

— Всички освен Келауей.

Мейси следеше разговора разсеяно, но сега напрегна слух.

— Тогава ми доведи тук Келауей.

— Да, сър. — Настъпи пауза. — Ще трябва да говорите и с нея.

— С коя?

— С дамата отсреща. Не я ли виждате?

— А, да.

— Тя знае ли за мосю Рише? — попита Джон Фокс.

— Не.

— Трябва да научи, сър. Така че да могат да репетират.

Филип Астли въздъхна и каза:

— Добре, ще говоря и с нея след Келауей. Доведи го сега.

— Да, сър.

— Не е лесно да си управител, Фокс.

— Безспорно, сър.

Когато баща й се появи пред мистър Астли, Мейси се сви в стола си и застана неподвижно в ложата, вече беше гузна, че ги подслушва, макар още да не бяха изрекли и една дума.

— Келауей, добри приятелю, как си? — извика Филип Астли, като че ли Томас Келауей се намираше от другата страна на арената, а не точно пред него.

— Не се оплаквам, сър.

— Добре, добре. Все още ли опаковаш декорите?

— Да, сър.

— Толкова неща трябва да се свършат, преди да тръгнем, Келауей. Изисква се много планиране и опаковане, опаковане и планиране, нали така?

— Да, господине. Нещо като да се преместиш от Дорсетшър в Лондон.

— Мисля, че си прав, Келауей. Така че за теб ще е по-лесно този път, след като си свикнал.

— С какво да съм свикнал, сър?

— Да му се не види, прибързвам, нали, Фокс? Искам да дойдеш с нас в Дъблин.

— В Дъблин ли?

— Знаеш, че отиваме в Дъблин, нали, Келауей? В края на краищата нали затова опаковаш декорите.

— Да, сър, но…

— Какво но…

— Аз… аз не мислех, че се отнася и за мен, сър.

— Разбира се, че се отнася и за теб! Да не би да си решил, че няма да се нуждаем от дърводелец в Дъблин?

— Аз съм майстор на столове, не дърводелец.

— Не и за мен. Виждаш ли наоколо някакви столове, които ти да си направил, Келауей?

— Освен това — продължи Томас Келауей, все едно Филип Астли не беше проговарял — в Дъблин ще има дърводелци, които ще вършат тази работа също толкова добре.

— Не такива, които познават декорите като теб, Келауей. Кажи, какво те притеснява? Мислех си, че ще се зарадваш на едно пътуване до Дъблин. Той е град, който кипи от живот, ще ти хареса. И след това Ливърпул също. Хайде, Келауей, искаше да се махнеш от Дорсетшър и да видиш свят, нали така? Ето ти възможност. Тръгваме след три дни. Достатъчно време да се приготвиш.

— А… а семейството ми?

Седалката изскърца, когато Филип Астли се размърда.

— А, Келауей, това вече е труден въпрос. Когато пътуваме, трябва да затягаме коланите. Малка компания сме, няма място за други хора. Съпругата ти ще е допълнителен товар. Дори Пати не идва в Дъблин, нали, Фокс? Опасявам се, че само ти трябва да пътуваш, Келауей.

Мейси затаи дъх. За щастие мъжете не я чуха.

— Но ще се върнеш скоро, Келауей. Още през март.

— Това прави пет месеца, господине.

— Знаеш ли, Келауей, семейството ти ще е толкова щастливо, когато се върнеш. За нас с Пати отсъствието действа като ободрително питие. То кара сърцето да обича повече, знаеш ли?

— Не знам, господине. Ще трябва да поговоря с Ан и ще ви дам отговор утре.

Филип Астли понечи да каже нещо, но Томас Келауей за пръв път го прекъсна:

— Сега трябва да се връщам на работа. Извинете, сър. — Мейси чу, че вратата се отвори и баща й си тръгна.

От съседната ложа се чу приглушен кикот.

— О, не започвай, Фокс.

Кикотът продължи.

— По дяволите, Фокс, той видя добрата ми страна. Сигурно си мисли, че има избор, нали така? Но аз съм този, който взема решенията, а не някакъв дърводелец.

— Не трябва ли синът ви да взема тези решения, сър? Като се има предвид, че той е управителят?

Филип Астли въздъхна и каза:

— Човек би си помислил така, нали, Фокс? Но я го погледни.

Мейси погледна надолу. Джон Астли обикаляше с коня си из арената, изнесъл тяло настрани, а мис Хана Смит го наблюдаваше.

— Това може би прави най-добре, а не да седи тук и да взема трудни решения. Между другото иди да доведеш мис Девайн.