Трейси Шевалие
Жива жар (5)

5

Маги дойде да види семейство Келауей седмица по-късно, изчаквайки, за да е сигурна, че вече са се подредили в квартирата си. Мина няколко пъти покрай комплекса „Херкулес“ и винаги поглеждаше към предния им прозорец, който те бързо се научиха да държат затворен, за да не влиза прах от улицата. Два пъти зърна там Ан Келауей, притиснала ръце към гърдите си. Щом забеляза Маги, тя отстъпи назад намръщена.

Този път никой не гледаше от прозореца. Маги се канеше да хвърли едно камъче, за да привлече вниманието им, когато входната врата се отвори и на прага застана Мейси с метла и лопата. Тя отвори портата на оградата и след като се озърна, изсипа дървесните стърготини право на улицата. Щом забеляза Маги, се сепна, но после се засмя.

— Добър ден, Маги. Може ли да ги изсипвам на улицата? Виждам, че другите хвърлят повече.

Маги изсумтя:

— Можеш да хвърляш каквото си искаш в канавката. Но защо хвърляш талаша? Всеки друг би го изгорил.

— О, имаме много талаш, колкото щеш. Някои стърготини са от неизсъхнало дърво и не горят добре.

— Не го ли продавате този талаш?

Мейси я погледна недоумяващо и каза:

— Мисля, че не.

— Трябва да го продавате, трябва. Ще си изкарате някое и друго пени. Ето, аз мога да го продавам вместо вас и да ви давам шест пенса на всеки шилинг.

Мейси се обърка още повече, сякаш Маги говореше прекалено бързо.

— Не знаеш ли как се търгува? — попита Маги. — Ето, като него. — Тя посочи един продавач на картофи, който крещеше: „Чудесни картофи, искате ли малко картофи!“, състезавайки се с друг човек, който викаше: „Който не е глупак, ще си купи черпак!“

— Виждаш ли? Всеки има нещо за продан.

Мейси поклати глава и къдричките на шапчицата потрепериха около лицето й.

— Ние не правим така в нашия край.

— Добре де. Подредихте ли се вече?

— Горе-долу. Иска се време човек да свикне. Но мистър Астли заведе тате и Джем в един склад до реката да купят дъски за столовете, които той иска.

— Може ли да дойда да погледна?

— Разбира се.

Мейси я поведе нагоре и Маги млъкна, в случай че мис Пелам се навърташе наоколо. Като изкачиха стълбите, Мейси отвори една от двете врати и извика:

— Имаме гостенка!

Влязоха в задната стая, която служеше за работилница. Там Томас Келауей струговаше крак на стол. Джем стоеше до него и го наблюдаваше. Баща му носеше бяла риза и кафеникави бричове, препасал кожена престилка, покрита с резки. Вместо да се мръщи, както правят много хора, когато се съсредоточават, на лицето на Томас Келауей имаше завеяна усмивка. Когато накрая вдигна поглед, се усмихна още по-широко и според Маги сам не знаеше на какво се усмихва. Светлосините му очи бяха насочени към нея, но сякаш не я виждаше. Бръчиците около тях му придаваха тъжно изражение дори когато се усмихваше.

Джем обаче гледаше право в Маги, радостно изненадан.

Томас Келауей разтърка облото дърво между дланите си.

— Какво каза, Мейси?

— Помниш ли Маги, тате? Тя държеше коня на мистър Смарт, докато разтоварвахме багажа. Тя живее… о, къде живееш, Маги?

Маги ровеше с крак в стърготините по пода, смутена от вниманието.

— Отвъд поляните — промърмори тя и посочи към задния прозорец, — на Бастил Роу.

— Бастил Роу? Ето ти едно странно име.

— Всъщност улицата е Йорк Плейс — обясни Маги, — но ние я наричаме Бастил Роу. Мистър Астли построи къщите миналата година с парите, спечелени от един спектакъл, в който представяше превземането на Бастилията.

Тя се огледа, учудена от неразборията, която семейство Келауей бяха успели да създадат тук само за няколко дни. Като че ли цяла една дъскорезница, пълна с талпи, летви и талаш, беше изсипана в тази стая. Навсякъде бяха разпръснати триони, длета, тесли, бургии и други инструменти, които Маги не познаваше. В ъгъла съзря тенекиени легени и корита, пълни с някаква течност. Във въздуха се носеше миризма на смола и лак. Тук-там се забелязваше някакъв порядък: редица от брястови дъски, подпрени на стената, дузина готови крака, подредени като подпалки на една лавица, обръчи, които висяха на куки, разпределени по големина.

— Бързичко сте се устроили. Мис Пелам знае ли какво правите тук, горе? — попита тя.

— Досега работилницата на татко беше на двора — каза Джем, сякаш да обясни неразборията.

Маги се изкикоти.

— Той, изглежда, все още мисли, че е на двора.

— Другите стаи са си подредени — обади се Ан Келауей, появила се на вратата зад тях. — Мейси, ела да ми помогнеш.

Явно гледаше с подозрение на Маги и искаше да държи дъщеря си под око.

— Ето, това е седалката за стола, който татко прави специално за мистър Астли — каза Мейси, която искаше да се задържи по-дълго при новата си приятелка. — По-широка, че да му е по мярка, виждаш ли?

Тя показа на Маги възголяма седалка с форма на седло, облегната на другите дъски.

— Трябва да изсъхне още малко. После ще прибави краката и облегалката.

Маги се възхити от седалката, после се обърна да погледне през отворения прозорец, откъдето се виждаха задните градини на мис Пелам и съседите им. Задните градини на комплекса „Херкулес“ бяха широки само двайсетина крачки, но затова пък три пъти по-дълги. Мис Пелам беше разделила своята градина на три квадрата, всеки с централен орнамент: бял люляк в квадрата най-близо до къщата, каменна поилка за птички в средния квадрат и едно декоративно дръвче в последния. Миниатюрни плетове, пътечки с чакъл и лехи, засадени с рози, очертаваха правилни форми, които имаха малко общо с природата, но много общо с реда.

Мис Пелам беше заявила ясно, че не желае семейство Келауей да се мотаят в градината й, освен когато използват клозета. Всяка сутрин, когато не валеше, тя вземаше чаша, пълна с бульон, и сядаше на една от двете каменни пейки, разположени една срещу друга по средата на градината. Преди да се прибере вътре, изливаше недопития бульон върху една лоза, която пълзеше по стената до пейката. Вярваше, че бульонът ще помогне на гроздето да узрее по-бързо от това на съседа й мистър Блейк.

— Той никога не подрязва лозата си и греши, защото всички лози се нуждаят от грижи. Иначе гроздето ще е ситно и кисело.

Мис Пелам се беше доверила на майката на Джем в моментен опит да се примири с новите наематели. Скоро обаче откри, че Ан Келауей не е човек, с когото да споделяш нещо.

Освен поливането на лозата с бульон и посещенията на един мъж, който чистеше с гребло и подрязваше храстите, градината обикновено беше безлюдна и Джем ходеше там, когато можеше. Беше голо място с геометрични форми и неудобни пейки и без никаква трева, на която да полегнеш. Нямаше място да засадиш зеленчуци или дървета. От нещата, които Джем очакваше от градините — плодородна почва, растителност, нещо, което се променя всеки ден и все пак подсказва постоянство, — в градината на мис Пелам присъстваха само любимите му зелени багри. Затова ходеше там — да съзерцава цвета, който обичаше най-много. Оставаше, докато мис Пелам не се появеше на прозореца си да го пропъди.

Сега Джем застана на прозореца до Маги да погледне към градината.

— Странно е да я гледаш отгоре — рече тя. — Виждала съм я само ей от там. — Тя посочи тухлената стена в дъното на градината.

— Какво? Прескачала ли си я?

— Не съм я прескачала. Не съм влизала вътре. Само надниквах през стената от време на време да видя какво прави. Не че има какво толкова да се види. Не е като в някои други градини.

— Каква е оная къща зад стената?

Джем посочи голяма тухлена къща на два етажа, увенчана с три кули, сама сред поляните зад комплекса „Херкулес“. Перпендикулярно на къщата имаше дълга конюшня с прашен двор.

Маги се изненада на въпроса му.

— Това е Херкулес Хол. Не знаеше ли? Домът на мистър Астли. Живее там с жена си и няколко племенници, които се грижат за тях. Жена му сега е инвалид, но по-рано яздеше с него. Не я виждаме често. Мистър Астли държи там и някои от конете на цирка — най-добрите, като неговия бял кон и дорестата кобила на Джон Астли, сина му. Не го ли видя да язди на арената в Дорсетшър?

— Да. Един човек яздеше дореста кобила.

— Той живее през две къщи от вас. От другата страна на семейство Блейк. Виждаш ли я? С градината, в която има само трева.

Откъм Херкулес Хол долиташе игрива музика и Джем забеляза мъж, облегнат на конюшнята, който свиреше на лютня. Маги затананика тихо:

Нощем, кат се връщах от играта,

срещнах аз мома в гората.

С бузки розови и мека гушка,

с място, дето моят Робин да се мушка!

Мъжът изсвири няколко фалшиви тона и спря.

Маги се изкиска:

— Никога няма да получи работа. Мистър Астли е много придирчив.

— Какво искаш да кажеш?

— Всякакви хора идват да свирят за него с надеждата, че ще ги наеме. Той рядко харесва някого, но им дава по петаче за усилията.

Човекът с лютнята отново подхвана песента и Маги продължи да му приглася, докато изучаваше близките градини.

— Гледката от тук е много по-хубава, отколкото отзад — заяви тя.

След това Джем не можеше да си спомни дали звукът или движението привлече вниманието му. Звукът беше едно тихо изохкване, което все пак успя да стигне до прозореца на Келауей. Движението беше моментната поява на голо рамо в градината на Блейк.

До къщата на Блейк имаше добре оформени лехи, засадени със зеленчуци. Сега в наторената почва на края на лехите стърчеше мотика. През последната седмица Ан Келауей гледаше със завист съседката с боне на главата, която копаеше и сееше семена. Същото би правила и тя, ако беше в Дорсетшър или ако имаше място да си направи градина тук. Когато решиха да се преместят в Лондон, и през ум не й мина, че може да няма дори мъничко парченце земя. Тя обаче не виждаше смисъл да се моли на мис Пелам, чиято градина беше само декоративна. Но й беше криво и се чувстваше безполезна.

Задната част на градината на Блейк беше запусната и обрасла с къпини и коприва. Между нея и спретнатата половина имаше дървена лятна къща. Френските й прозорци бяха отворени и именно там Джем съзря голото рамо, а после голи гърбове, крака, задници. Ужасен, той се бореше с изкушението да се отдръпне от прозореца, защото така щеше да подскаже на Маги, че има нещо, което не иска тя да види. Затова само отклони поглед и се опита да насочи вниманието й в друга посока.

— И къде е твоята къща?

— Бастил Роу ли? Оттатък поляните е, но не може да се види от тук, защото къщата на мис Пелам я закрива. Какво е това дърво в градината ви?

— Викат му златен дъжд. Ще разбереш защо през май, когато разцъфне.

Опитът на Джем да отклони вниманието й се провали, когато отново долетя едно „Ооох!“ от същото място, където бе мярнал голото рамо. Този път и Маги го чу и тутакси разбра откъде идва. Колкото и да искаше, Джем не можа да откъсне очи от лятната къща. Маги започна да се кикоти.

— Боже милостиви, каква гледка!

Тогава Джем отстъпи назад с пламнало лице.

— Трябва да помогна на татко — промърмори той, отдалечи се от прозореца и отиде при баща си, който продължаваше да стругова крака на стола и не беше чул нищо.

Маги се изсмя на смущението му. Остана на прозореца още няколко минути и после се отдръпна.

— Представлението свърши.

Отиде да гледа как бащата на Джем работи на струга, в който бе затъкнат наполовина обработен крак. Когато Томас Келауей натискаше педала на струга, кракът се въртеше и от него хвърчаха ситни стърготини.

— Ти можеш ли като баща си? — обърна се Маги към Джем, за да разчупи неловкостта, макар че се изкушаваше да го подразни още малко.

— Не толкова добре — отвърна той с все още зачервено лице. — Сега чиракувам, но ако татко хареса някои, той ще ги използва.

— Чудесно се справяш, синко — промърмори Томас Келауей, без да вдига поглед.

— Твоят баща какво прави? — попита Джем.

В Пидълтрентайд хората правеха различни неща — хляб, бира, ечемик, обувки, свещи или брашно. Маги измърмори:

— Прави пари, ако може. Върши това-онова. Време е да го потърся. И без това ме заболя главата от тая миризма. От какво е?

— От лака и боята. Човек свиква.

— Нямам намерение да свиквам. Не се притеснявай, ще изляза сама. До скоро виждане.

— До скоро.

— Чакаме те — провикна се Мейси от другата стая, когато Маги затрополи по стълбите.

Ан Келауей зацъка с език и рече:

— Какво ще си помисли мис Пелам за тая тупурдия? Джем, иди да й кажеш да не вдига толкова шум.