Трейси Шевалие
Жива жар (21)

3

Зад стената Маги се изтягаше на стъпалата при лятната къща на семейство Блейк и разглеждаше „Песни за невинността“, когато чу майка си от другата страна. Тя подскочи, като че ли до нея изплющя дресьорски камшик. Кресливият глас на Бет Батърфийлд й дойде като гръм от ясно небе след дорсетската напевна реч на Ан и Мейси Келауей със скучните им разговори за Дорсетшър, които й действаха приспивно.

Не й се беше случвало да подслушва, когато говорят за самата нея. Бет Батърфийлд дърдореше като на пазара, сякаш сравняваше цените на ябълките, и на Маги й трябваха няколко минути да осъзнае, че обсъждат нея. Тя обви ръце около коленете си и ги притисна към гърдите си, облегна брадичка на тях и се заклати леко напред-назад.

Маги все още се чудеше защо семейство Блейк не са я изхвърлили от градината си, както щяха да сторят нейните родители, ако заварят бездомно момиче в своята градина. Наистина през първите дни тук Маги направи всичко да се скрие. Беше й много трудно обаче. През нощта, когато прескочи стената, не мигна — трепереше в къпинака, където беше паднала, въпреки че беше топла нощ, и подскачаше при всяко шумолене и пращене, докато наоколо се разхождаха плъхове, лисици и котки. Маги не се боеше от животните, но звуците им я караха да си мисли, че наблизо има хора, въпреки че градината на Блейк беше доста далеч от шумните кръчми, суетнята край Херкулес Хол, пиянските свади, възбуденото охкане и пъшкане по тъмните ъгли. Не й харесваше да няма четири стени и покрив, които да я пазят, и призори се промъкна в лятната къща, където спа на пресекулки до разсъмване. Събуди се с вик, уплашена, че има някой на вратата. Беше само съседска котка, която я наблюдаваше с любопитство.

На следващия ден прекоси Уестминстърския мост и подрема на слънце в парка „Сейнт Джеймс“, тъй като едва ли някой от семейството й щеше да дойде там. През нощта се скри в лятната къща, този път с одеяло, което открадна от дома си, когато там нямаше никой, и спа по-добре — толкова добре, че се събуди едва когато слънцето блесна в очите й. Мистър Блейк бе клекнал на стъпалата на лятната къща с купа череши до него.

— О! — извика Маги, надигна се и отмести разрешената си коса от очите си. — Извинете, мистър Блейк! Аз…

Блесналият му поглед я накара да замлъкне.

— Искаш ли малко череши, момичето ми? Първите за тази година. — Той постави купата до нея, обърна се и се загледа в градината.

— Благодаря. — Маги се стараеше да не ги тъпче в устата си, макар да не беше хапвала почти нищо през последните два дни. Когато се пресегна към купата за четвърти път, забеляза, че мистър Блейк е сложил бележника на коляното си.

— Мене ли щяхте да рисувате? — попита тя, опитвайки се да си възвърне духа при странните обстоятелства.

— О, не, момичето ми, гледам да не рисувам от натура.

— Защо не? Не е ли по-лесно, отколкото да си го измисляш?

Мистър Блейк се обърна към нея и рече:

— Не си го измислям. То вече е в главата ми и аз просто рисувам това, което виждам там.

Маги наведе лице и изплю поредната костилка в шепата си с цел да прикрие своето разочарование. Искаше й се мистър Блейк да я нарисува.

— И какво виждате в главата си? Деца ли, като на ония картини в книгата ви?

Мистър Блейк кимна.

— Деца и ангели, мъже и жени, които разговарят помежду си и с мен.

— И вие ги рисувате тук? — Тя посочи бележника.

— Понякога.

— Мога ли да погледна?

— Разбира се. — Мистър Блейк й подаде бележника. Маги метна костилките в градината и избърса ръце в полата си, преди да вземе бележника. Не беше нужно да й казва, че е важен за него. Мистър Блейк го потвърди с думите си:

— Това е бележникът на брат ми Робърт. Разрешава ми да го ползвам.

Маги прелисти страниците, като обръщаше повече внимание на рисунките, отколкото на думите. Дори и да можеше да чете, щеше да й е трудно да разбере драсканиците му, изпълнени със зачертани думи и редове, написани отново отгоре, и обърнати наопаки стихове, понякога нахвърляни толкова бързо, че приличаха повече на черни точки, отколкото на букви.

— Леле, каква бъркотия — промърмори тя, опитвайки се да разгадае смесицата от думи и изображения на страницата. — Гледай колко зачертано!

Мистър Блейк се засмя.

— Първото, което ти хрумне, невинаги е най-доброто — обясни той. — Има нужда от излъскване, за да блесне.

Много от рисунките бяха груби, едва разбираеми скици. Други обаче бяха по-внимателно изпълнени. На една от страниците чудовищно лице бе захапало безжизнено тяло. На друга някакъв гол мъж се беше прострял върху цялата страница и викаше тревожно. Брадат мъж с дълги одежди и печално лице говореше на друг мъж с наведена глава. Мъж и жена стояха голи един до друг; други голи хора бяха преплели изкривени тела. Маги се засмя на рисунката на един мъж, който пикаеше върху стена, но повечето рисунки не я разсмиваха, а я стряскаха.

Спря на страница, изпълнена с малки ангелчета с прибрани криле, човек, носещ бебе на главата си, и лица с изпъкнали очи и широко отворени усти. Отгоре имаше изображение на мъж с очи като копчета, дълъг нос, крива усмивка и разхвърчана къдрава коса. Изглеждаше толкова различен от другите фигури, по-истински и открояващ се, а рисунката бе направена така внимателно и фино, та Маги веднага разбра, че това е истински човек.

— Кой е този човек?

Мистър Блейк погледна към страницата.

— А, това е Томас Пейн. Чувала ли си за него, детето ми?

Маги изрови спомени от вечерите, в които дремеше край баща си в „Артишок“.

— Мисля, че да. Чувала съм татко да говори за него в кръчмата. Написал е нещо, което му е докарало беля, нали така?

— „Правата на човека“.

— Чакайте, нали той подкрепя французите? Както и… — Млъкна, спомняйки си за червената шапка на мистър Блейк. Не го беше виждала скоро с нея. — Значи познавате Томас Пейн?

Мистър Блейк наклони глава и присвил очи, загледа лозницата, катереща се по стената.

— Срещали сме се.

— Значи рисувате и живи хора. Не само тия в главата ви.

Мистър Блейк се обърна и изгледа Маги.

— Права си, момичето ми. Как се казваш?

— Маги — отвърна тя, горда, че човек като него иска да знае името й.

— Права си, Маги. Рисувах го, докато стоеше насреща ми. Наистина е изображение от натура. Но не съм превърнал това в навик.

— Значи… — Маги се поколеба дали няма да досади на мистър Блейк. Но той я погледна очаквателно с повдигнати вежди и открито лице и тя почувства, че тук, в тази градина, може да пита за неща, за които другаде не може. Това беше първият й урок. — В Абатството — рече тя — рисувахте нещо, което наистина виждахте. Онази статуя — само че без дрехите.

Мистър Блейк се вторачи в нея. Изражението на лицето му се променяше — първо показваше учудване, после интерес и дори задоволство.

— Да, момичето ми, наистина рисувах онази статуя. Но не това, което беше там, нали?

— Точно така — изкикоти се Маги при спомена за скицата на голата жена.

След като урокът привърши, Блейк взе бележника и стана, разтърсвайки крака си, сякаш се бе схванал.

Рязко стържене накара Маги да погледне нагоре. Джем повдигаше задния прозорец на съседната къща. Той я видя с мистър Блейк и зяпна от изненада. Маги сложи пръст на устните си.

Мистър Блейк не реагира на звука, както биха направили повечето хора, а тръгна към вратата. За Маги той се интересуваше от света около себе си само когато поискаше. А сега беше загубил интерес към градината си и към нея.

— Благодаря за черешите! — извика Маги. Мистър Блейк вдигна ръка в отговор, но не се обърна.

Когато той влезе вътре, Маги кимна на Джем да дойде при нея. Джем се намръщи и изчезна от прозореца. След няколко минути главата му изникна над стената. Беше се покатерил върху облегалката на каменната пейка.

— Какво правиш тук? — прошепна той.

— Ела при мен, мистър и мисис Блейк няма да се сърдят!

— Не мога, татко има нужда от мен. Какво правиш тук? — повтори той.

— Избягах от къщи. Не казвай на никого, че съм тук, обещаваш ли?

— Нашите ще те видят от прозореца.

— Можеш да кажеш на Мейси, но на никой друг. Обещаваш ли?

— Добре! — рече Джем след миг.

— Ще се видим по-късно, до Ламбет Палас.

— Добре.

— Джем?

— Какво има?

— Донеси ми нещо за ядене, а?

И така, Маги остана в градината. Семейство Блейк не казаха нищо дори когато продължи да живее там. Отначало прекарваше по-голямата част от деня из улиците на Ламбет. Избягваше местата, където можеше да са родителите й или Чарли, срещаше се с Джем и Мейси, когато бе възможно. След известно време стана ясно, че семейство Блейк нямат нищо против присъствието й, и тя започна да се застоява по-дълго в градината им. Понякога помагаше на мисис Блейк за плевенето на градината или за прането и дори поизкърпваше едно-друго — нещо, в което никога не бе отменяла майка си. Днес мисис Блейк й беше донесла „Песни за невинността“ и поседя с нея — учеше я да чете. После й предложи сама да се упражнява, докато тя прекопае лехите. Маги поиска да й помогне, но мисис Блейк се усмихна и поклати глава.

— Научи се да четеш тези стихове, миличка — каза тя — и мистър Блейк ще е по-доволен от теб, отколкото от моите марули. Той смята, че децата разбират произведенията му по-добре от възрастните.

Сега, когато чу Бет Батърфийлд да пита Ан и Мейси Келауей дали не са я виждали, Маги затаи дъх и зачака отговора на Мейси. Не вярваше момичето да умее да лъже малко повече от брат си.

— Ще попитам Джем.

Маги въздъхна и се усмихна.

— Благодаря, мис Пидъл! — прошепна тя. — Лондон все пак те учи на нещо.